В БОЛНИЦАТА

Следващият ден ми се стори твърде дълъг. Не ме пускаха при татко преди пет часа след обяд. Аз не се притеснявах вече много за него, тъй като беше жив, можахме да разговаряме и си мислех, че щом болният се чувства малко по-добре, нещата непременно трябва да се развият положително. Освен това, монахинята каза: „Утре той по-добре“. А тя не можеше да греши.

Ако татко не се беше разболял, молитвата ми баба и дядо и татко да се обикнат може би никога нямаше да се изпълни. Но сега всичко, което желаех, щеше да стане. Дядо ще дойде — почти бях сигурна, че ще дойде той, защото не би оставил баба да пътува сама, а някой трябваше да остане при птиците. Ще разговарят с татко и ще се сприятелят. Бях почти сигурна. Всички обичаха дядо, а той веднага щеше да установи, че татко е един добър човек. Как би могъл да мисли иначе за него, когато той едва не умря, за да спаси Конча? След това, естествено, татко ще дойде във фазановия резерват, когато оздравее и ще станем едно щастливо семейство!

Не знаех как ще дочакам отговора на телеграмата. Ами ако се загуби? Или пък, ако дядо, който никога до сега не е бил в Испания и не говори испански, се загуби? Или ако има бронхит и баба не го пусне сам?

Нашето малко жилище изглеждаше съвсем пусто без татко. Затова не исках повече да спя там и предната нощ спах при Розита. Шумната кухня също не беше за неспокойното ми състояние. Затова взех Конча и Франциско и отидох с тях на разходка по плажа. Но детската количка беше толкова тежка за бутане в тази жега, а Конча вървеше толкова бавно: Между другото вече можех да разбирам една част от разговорите на децата, но копнеех за някого, с когото да мога да разговарям и мислите ми се отправяха към възрастната жена. Още не бях ходила да й разкажа какво се беше случило, а знаех, че това ще я заинтересува. Изчаках да мине времето за следобедна почивка и се запътих към нея.

Както обикновено уханието и шумоленето на гората ме успокоиха. Нарочно вървях бавно и си мислех, че като се върна, може би ще намеря дългоочакваната телеграма. Предполагах, че възрастната жена може още да почива, но тя беше при маслиновата горичка и пазеше козата си, която все още намираше тук-там в сянката някоя зеленинка. Запътих се към старицата и когато тя ме забеляза, набразденото й лице се просветли, като че ли много ми се зарадва. Започна бързо да говори и макар да не можех да разбирам всичко, знаех, че говори приятелски, мили думи. Погледнах я в очите.

— Mi padre — казах аз, — muy malo.

Тези думи, „Баща ми, много болен“ ги бях чувала вече много пъти – на плажа, в гостната, в болницата. Те веднага оказаха страшно влияние. Изпълнена със съчувствие, тя ми предложи „pan“ и „leche“, т.е. хляб и мляко. Тъй като от притеснение не бях обядвала, сега наистина бях гладна. Усмихнах се, кимнах и подадох ръка. Така отидохме у тях, а козата подскачаше зад нас и ме бодеше отвреме-навреме закачливо по гърба.

Къщата беше чиста както винаги, а внучето не се виждаше никъде. Това ме зарадва, защото исках да остана насаме със старицата, която познаваше моя приятел. Отначало тя не каза нищо; зае се да ми стопли козе мляко. Отряза ми няколко филии от един пресен хляб. С радост изядох храната и отново се огледах в стаята. Библията и този път лежеше върху скрина. Тя ни свързваше, беше допирната ни точка. Жената ме гледаше с любов как се храня. Чудех се, защо ме обича толкова много. Испанците имаха по много деца, а аз не бях по-различна от останалите. Но каквато и да беше причината, аз се чувствах много добре при нея. Щом свърших с яденето, отидох до скрина, сложих ръка върху Библията и повторих думите, които тя някога ми беше казала бавно и ясно: „Jesus es mi amigo“.

Лицето й засия и тя кимна няколко пъти с глава. После посочи нагоре към небето, сложи другата си ръка на сърцето и каза: „Jesus en mi corazon“.

Погледнах я, защото бях разбрала и това. Corazon означаваше сърце. През последните часове бях чула тази дума най-малко двадесет пъти. Мъжете на плажа я шепнеха, докато слагаха ръце на гърдите на татко и клатеха глави, Лола я беше казала през сълзи в гостната и старата монахиня я беше споменала, клатейки умно глава. Баща ми беше получил сърдечен удар. Бях чувала за това още преди. Веднъж го бях попитала защо пие толкова таблетки, защо върви толкова бавно и не плува с мен. Тогава той ми обясни, че е имал сърдечен удар и трябва да внимава. Но когато видя безпомощната малка Конча да отива навътре в морето, беше забравил да внимава. Затова сега лежеше в болницата и затова дядо трябваше да дойде. Събрах отново мислите си и се постарах да разбера какво иска да ми каже старицата.

„Jesus en mi corazon.“ Това описваше какво чувствам. Изведнъж се сетих за Библията си вкъщи и за картината върху нея: Исус, хлопащ на една обрасла с бурени врата. Един ден бях попитала баба какво означава тази врата и кого иска да посети той, а тя ми обясни, че това е една известна картина на нашия Господ Исус, Който хлопа на вратата на човешкото сърце. Тогава това не ме заинтересува много, но сега изведнъж разбрах смисъла на тази картина.

„Влез, прошепнах аз, о, моля те, влез!“ Тогава открих, че Той винаги е бил там, откакто Го помолих да стане мой приятел, че Той ме научи повече да се грижа за другите хора, че Той ми подари срещата с тази жена, за да мога да науча повече за Бога и че ме прави по-щастлива и доволна. Не беше чакал да се науча да се изразявам правилно. Беше влязъл в сърцето ми още щом закопнях за Него и Го повиках. Може би беше едно и също да искаш да Го имаш или да Му отвориш вратата, когато още не разбираш много от тези неща и не можеш да се изразяваш добре. Изведнъж се почувствах силна и радостна, изпълнена с жизнерадост и ми се прииска да бягам, и да скачам, въпреки горещия сънлив следобед. Но не направих нищо. Седях си тихо и слушах възрастната жена, която си говореше на испански и макар нищо да не разбирах, всичко ми звучеше много успокоително и даваше мир в сърцето ми. След известно време я целунах и си тръгнах, тъй като може би телеграмата беше пристигнала. Освен това вече беше време да отида при татко. Телеграмата наистина беше пристигнала. Всички деца хукнаха срещу мен, а Пепито ме видя и пръв дотича до мен с развети черни къдрици и светещи тъмни очи. Сграбчи ръката ми и ме заведе в кухнята. Там Лола ми даде плика, който беше прибрала под престилката си. Всички ме наобиколиха, докато отварях телеграмата.

„Тръгвам веднага точка пристигам Малага четвъртък 10.15 точка дядо.“ Прочетох я отново и отново. Значи утре на обяд дядо ще бъде тук. С много думи и знаци Лола ми обясни, че в Малага имала един амиго, който ще посрещне дядо на летището и ще го качи на автобуса, а ние ще го посрещнем тук на пазара. Едва дочаках да покажа на татко телеграмата. Лола беше ходила преди обяд в болницата, за да се информира за неговото състояние. Казали й, че бил малко по-добре. Затова днес отидох сама в болницата с телеграмата в ръка. По пътя си направих сметка. Сега беше почти пет часа след обяд. Утре на обяд дядо ще пристигне тук т.е., след около деветнадесет часа. От тях най-малко девет ще прекарам в сън. Оставаха значи около десет часа, които трябваше да минат някак. Бавно се изкачвах нагоре, защото бях тръгнала рано. Любезната възрастна монахиня ме остави да чакам в нейната стая и ми даде да разглеждам една книга с изгледи от Испания. Така изминаха минутите, докато монахинята влезе отново и ми каза: „Ти идва сега. Твой баща по-добре.“ Той наистина изглеждаше по-добре, макар все още да се уморяваше много бързо, когато говори. Затова аз говорех вместо него и му показах телеграмата. Казах му колко самотна се чувствам без него, че спя при Розита, че отидох на гости на старицата и там ядох пресен хляб и пих козе мляко. Той се усмихна.

— Добре се грижиш за себе си, Люси! — каза той. — За какво разговаряхте този път с възрастната жена. Погледнах смутено пред себе си.

— Кажи ми, Люси. Обичам да ми разказваш за тази жена. Погледнах го.

— Тя каза: „Jesus en mi corazon“. Разбрах какво иска да каже, защото всички говорят за твоето corazon. Това означава сърце, нали?

— Правилно. Но може би не същото сърце…

Исках да го попитам какво има предвид, но той отново се задъха, затова реших да му разкажа как отворих телеграмата в присъствието на Лола и децата. После му казах и за пристигането на дядо утре. Той наистина се радваше, че скоро ще го види. А когато монахинята дойде да ме вземе, аз си тръгнах безгрижна, защото всичко вървеше на добре. Преди да вляза вкъщи, отидох за малко на плажа, седнах на една скала и наблюдавах багрите на отразяващото се във водата залязващо слънце. Молех се сърцето на татко скоро да оздравее и те да се сприятелят с дядо, за да можем всички да живеем щастливи заедно. В увереността, че молитвата ми е била чута, отидох в кухнята за вечеря и прекарах с Розита и Пепито една чудесна вечер. Играхме и чоплихме слънчогледови семки.

Спах отново при Розита, но се събудих посред нощ, защото Кончита сънуваше някакви кошмари, беше се изправила в леглото си и крещеше ужасно. Не говореше обаче нищо. Може би все още спеше, защото само крещеше. Лола дойде веднага. И тя не каза нито дума, за да не събуди Кончита. Просто взе малкото треперещо и крещящо момиченце на ръце и го отнесе в своето широко месингово легло. Кончита спря моментално да плаче.

Розита не се събуди, сигурно беше свикнала с тези кошмари. Но аз дълго не можах да заспя. Толкова мисли ме тревожеха. Мислех за татко в болницата, за дядо, който вече трябваше да е на път и за моя приятел, който беше в сърцето ми. Както малката Конча и аз не разбирах много неща, и не можех да изразя с думи онова, което исках да кажа. Но това нямаше значение. Исус беше чул вика ми в тъмнината и беше дошъл, както Лола при Кончита — веднага, за да ми даде любов и сигурност.