СЪЕДИНЕНАТА ПАСИФИК АВЕНЮ

Макар че моите родители са се заселили в Довня, когато съм бил на осем месеца, те не преставали да посещават малкия Молитвен дом на улица Глез. Баща ми казваше, че арменската църква била за тях източник на духовни сили. Когато ръцете ми станаха достатъчно силни, той ме научи да доя кравите, а когато, стъпвайки на портокаловата щайга, можех да достигна главата на Джек, той ме научи да го впрягам. Малко по-късно си спомням случай, когато сам впрегнах Джек в лека каруца и цялото семейство (по това време аз вече имах и две сестри – Рут и Люся), се отправяхме към църквата. Това пътуване отнемаше три часа за всяка посока, Богослужебното събрание с обедно прекъсване продължаваше пет часа и всяка минута от това време извънредно много ми харесваше. Обичах да наблюдавам мускулестите фермери и надничари, които вдигаха своите ръце нагоре, когато Святият Дух ги подбуждаше, с лица, вдигнати към Небето толкова, че брадите им бяха наравно с масата. Харесваха ми техните силни, дълбоки гласове, пеещи арменски псалми. Даже проповедите бяха завладяващи в това малко дървено помещение на Глез улица, защото в тях се таеше миналата издръжливост.

Проповядващите често споменаваха, че Армения е една от най-старите християнски страни в света и повече от всички е пострадала за своята вяра. Неотдавнашното турско клане било последният от жестоките опити на турците да унищожат малката упорита стара Армения. Постоянните разкази за тези исторически събития влизаха в плътта и кръвта на нашия живот.

„През 287 година – започна своя разказ проповедникът – младият светия Георги размишлявал, да се върне ли в скъпата си Армения. Георги изпаднал в немилост пред царя и бил изселен от страната, но в заточението си, той чул християнското учение. Накрая, рискувайки своя живот, решил да се върне в родината си и да сподели благата вест със своите съотечественици. Царят скоро узнал за връщането му, хванал го и го хвърлил в дълбока тъмница в замъка, като заповядал да го уморят от глад. Но преди това сестрата на царя, като слушала проповедите на Георги, повярвала.” Проповедникът рисуваше пред нас картината на младата жена, която се прокрадва по сивите стъпала в смрадливата тъмница с хляб или гърне козе мляко под развяващия се плащ. Четиринадесет години по този начин тя могла да запази живота на Георги. Внезапно много ужасна болест постигнала царя. В безумие, той се хвърлял на земята и ревял като звяр. Като дошъл на себе си, поискал от своите лекари да го излекуват, но те не могли да му помогнат.

„Един човек на име Георги може да ти помогне” – казала сестра му. „Георги умря отдавна – възразил царят. – Неговите кости са изгнили под този дворец.” „Той е жив” – нежно отговорила сестрата и разкрила на царя четиринадесетгодишната си грижа за Георги. Скоро след това Георги бил изведен от тъмницата при царя. Неговите коси били бели като снега на планината Арарат, но той бил със светъл уми  в добро настроение на Духа. В името на Исус Христос, той забранил на демона да угнетява царя и в този момент царят оздравял. През 301 година царят и Георги се заели с обръщение в християнството на цяла Армения… По пътя за дома, по този дълъг път, аз отново преживявах този разказ. Виждах търпеливия Георги в тъмницата, захвърлен за много години, но никога не загубващ вяра и надежда, очаквайки Божието избавление… Когато и последната от шестте дъщери на моя баща се омъжи, баба дойде да живее при нас в малката дъсчена къща. Аз я помня много добре – белокоса малка женица. Нейните тъмни очи светеха от гордост заради единствения й син. Тя съжаляваше само за едно, както казваше, че дядо Демос не доживя да види пак Шикарянови на собствена земя. Баба Гулисал умря в този малък дом, щастлива и сита от дни.

Преди да стана на десет години, нашето млечно предприятие беше напреднало. От три крави то нарасна на 30, после на 100, а след това на 500 и първоначалните 4 хектара земя станаха 70. Баща ми мечтаеше сега да обзаведе най-голямата и най-хубава млечна ферма в Калифорния. Ако това зависеше от труда, то тази мечта би могла да стане реалност, тъй като баща ми умееше да се труди и поощряваше към усърден труд всички нас. Освен мен като работник, ние имахме работническа барака, заселена от мексикански американци, които наред с нас работеха в краварника, което даде възможност на мен и баща ми да научим испански. Трудно ми е да кажа кой намираше повече удоволствие в разказите, които те разказваха за Мексико или спомените на баща ми за живота в Армения. Те не можеха да се наслушат за Ефим, юношата пророк, или за това как Магардич предсказал раждането ми. Всеки път, когато се наемаха нови работници, баща ми трябваше да разказва за това отново. Баща ми много често разказваше за погребението на Ефим през 1915 година, което е било най-многолюдното в Лос Анджелския район Фелтс. Ефим не посещавал църквата на улица Глез, където Богослуженията ставали по арменски, а руската, където говорели на руски, няколко квартала по-далеч от арменската. В деня на това голямо погребение не само тези две общества отишли заедно, но като отхвърлили своето възражение против „дивите” занимания на петдесятниците, дошли руски и арменски православни хора, понеже много от тях дошли в Америка, в резултат на неговото пророчество. „А какво се чува за второто пророчество? – питаха мексиканските американци. – Това, което трябва да се изпълни?” „То още се пази у сина на Ефим.” „Ако го отворя, ще умра ли?” „Само, ако сте предназначен за това от Бога.” „Кой мислите, че ще бъде този човек?” Никой нямаше отговора на тези въпроси.

Някъде по това време, когато умря юношата пророк, аз преживях нещастен случай, който ми причини много неприятности. Дори не помня как повредих носа си. На 10 години, работейки във фермата, едно момче прави грешки не веднъж. Когато забелязах, че не чувам така добре, както другите ученици в пети клас, моята майка ме заведе на лекар. „Аз мога да ви кажа, Зароуга, в какво се състои работата – каза докторът, – но не зная как да помогна. На Демос е бил счупен носа и е зараснал неправилно. Двата носови и ушни канала са запушени. Ние можем да опитаме да го оперираме, но тази операция не винаги е сполучлива.” И в моя случай операцията не беше сполучлива. Струва ми се, че всяка година аз ходех в болницата на операция и всяка година ушните канали се запушваха. В училище винаги сядах на първия ред, за да мога да чувам учителя.

Никога в моя живот не е имало момент, когато Исус да не е близък мой Приятел, но аз почувствах Неговата близост особено силно през тези месеци на отслабването на моя слух. Струваше ми се, че сега Той е по-близо до мен, отколкото когато и да било по-рано. Аз не можех повече да участвам в груповите игри на момчетата в училище. („Не приемайте Демос, той лошо чува!”). Затова аз често прекарвах часове в самота. Това не ме безпокоеше много. Моето любимо занимание във фермата беше плевенето на царевицата. Тук можех да ходя по полето и да говоря с Господа. На 12-годишна възраст тъмните редове на царевицата ми се струваха като зелени храмове със зелени, отпуснати листа като сводове на покрив. Тук можех да вдигна ръце нагоре за молитва, както нашите старци ги вдигаха в събранието, и да се моля: „Исусе, изцели моя слух! Не ми позволявай да слушам лекарите, които казват, че моят слух няма да се поправи…”

О, как добре помня всеки детайл на неделния ден през 1926 година, когато аз станах 13-годишен. Помня как се събудих и се облякох в стаята си на втория етаж на новия ни дом. Баща ми тогава имаше 1000 дойни крави и той можеше да построи двуетажна къща в испански стил, с бели измазани стени и червен керемиден покрив. Обличайки се за църква, аз се почувствах някак странно. Това странно чувство беше в най-добрия смисъл. Струваше ми се, че цялото ми тяло преживяваше високо духовно настроение. Слязох надолу по дългата извита стълба за закуска, пеейки. Моите родители и сестри вече бяха на масата. По това време в нашето семейство се добавиха още три момичета. Най-малката от тях – Флоренс, беше на две години, останалите от тях, четирите по-големи, възбудено бърбореха за нашата ежеседмична разходка в града. Опитах се да участвам в разговора, но скоро замлъкнах. Как може да се говори с бърборещи?

Нашето старо конче вече не ни возеше 20 км всяка неделя до църквата. Преди една година, когато Джек стана на 16 години, баща ми го пусна на пасището да доживее останалите си години в добре заслужена почивка. Вместо Джек сега имахме дълга черна кола марка Студебейкер, с платнен покрив и кутия запасни оси под задната седалка за каране по изровения фермерски път.

Тази неделя малката църква шумеше възбудено. Тук нямаше нито една душа, която да не помни това, което се случи предната неделя. Майката на една жена от църквата тръгнала от Армения към своята дъщеря в Америка. Изминали два месеца и от нея нямаше никакво известие, затова дъщеря й умираше от мъка. Когато църквата се молеше за нея, мъжът на леля Естир, чичо Георги Степаниян, внезапно стана от мястото си и се отправи към вратата. Дълго стоя и гледа улицата, като че ли виждаше далеч на хоризонта. Накрая каза: „Всичко е наред с майка ви. След три дни тя ще бъде в Лос Анджелис.” Точно след три дни старата пристигна. Атмосферата на очакване беше приповдигната. Всеки очакваше да види в какво ще се изрази следващото Божие благословение. Възможно е някой да бъде изцелен. Възможно е да последват нови пророчества.

Когато размишлявах за това, нещо странно ставаше не с някой друг, а с мен. Докато седях на задната скамейка заедно с другите момчета, аз почувствах нещо подобно на тежко вълнено одеало да покрива моите плещи. Огледах се и се учудих, защото до мен никой не се бе докоснал. Пробвах да вдигна ръцете си, но те не ми се покоряваха, като че ли ги движех във вода. Внезапно челюстите ми затракаха като от студ, въпреки че „одеалото” се оказа топло. Мускулите в гърлото ми се свиха. Появи ми се силно желание да кажа на Исуса, че Го обичам, но когато отворих устата си, за да кажа това, от моите уста излязоха думи, които не разбирах. Аз знаех, че те не са арменски и не са испански или английски, но те течеха от моите уста, като че ли съм ги използвал цял живот. Обърнах се към седящото до мен момче, а то ме гледаше с усмивка.

„Демос получи Духа” – завика момчето и всички присъстващи в църквата се обърнаха към мен. Някой ме попита нещо и макар че разбрах въпроса, отговорих му с нови радостни звуци. От радост цялата църква започна да пее и хвали Бога, а аз Му се покланях с моя нов език.

След това, на път за дома, на всеки, който ме заговаряше, отговарях с нов език. Като се качих на втория етаж, аз влязох в стаята си, затворих вратата, а необяснимите звуци все още продължаваха да текат от устата ми. Облякох си пижамата, угасих светлината и в този момент съзнанието за Божието присъствие се изля повече от преди. Струваше ми се, че невидимата дреха стоя на плещите ми цялата вечер и ставаше за мен непоносимо тежка, макар и приятна. Паднах долу на килима и лежах съвършено безпомощен, безсилен да се вдигна и да легна в леглото. В това преживяване не чувствах страх, а приятно, освежаващо чувство, както преди сън. Струваше ми се, че времето, прекарано в стаята стана вечност и от тази вечност чух гласа, който често чувах в моя зелен царевичен храм. „Демос, можеш ли да седнеш?” – прозвуча към мен гласът. Аз опитах, но опитът ми беше безуспешен. Някаква неизразимо силна и безкрайно нежна сила ме държеше там, където се намирах. Знаех,че съм силно момче. Може би не толкова силен като Арам Мушечан, но все пак силен за тринадесетгодишно момче. Но моите мускули не бяха по-силни от тези на новородено пиленце. Същият глас ми проговори отново: „Демос, дълго ли ще се съмняваш в Моята сила?” „Не, Господи Исусе!” Този въпрос се повтори три пъти. Три пъти Му дадох отговор. След това внезапна сила, която беше около мен, стори ми се, че влезе вътре в мен.

Почувствах прилив на свръхестествена сила, която като че ли ме понесе от дома в Небето. Струваше ми се, че гледам земята от небето с проницателността на Бог и виждам нуждите на човечеството от Божията гледна точка. И през цялото време чувах този глас, който ми шепнеше: „Демос, силата е наследствено право на всеки християнин. Приеми тази сила, Демос!” И внезапно силата слезе върху мен. Аз можех да чувам пеенето на птиците зад прозореца. Изправих се, изпълнен с учудване. Аз мога да чувам?! От дълго време не бях чувал пеенето на птиците.

Скочих на крака, изпълнен с живот и започнах да се обличам. Беше вече пет часа сутринта и ние с татко вече трябваше да сме в краварника, за да започнем да доим кравите в пет и половина. В това чудесно утро, като открехнах моята врата, аз чух пърженето на яйца в кухнята, звънът на чиниите, пеенето на птиците, тропота на краката ми при тичането надолу по стълбата, покрита с червена мушама – това бяха звуци, за които даже и не съм мислил. Аз се втурнах в кухнята:

„Татко, мамо, аз чувам!” Моето изцеление не беше пълно. Когато с майка ми пак отидохме при лекаря, той каза, че имам 90% нормален слух. Защо ми остана 10% глухота аз не зная и това не ме безпокои много. Спомням си, че този понеделник сутрин, когато приключвахме с доенето на кравите, отидох в моя зелен храм. Царевицата вече беше висока и готова за жетва. Седнах между редовете, скъсах кочан царевица и започнах да ям белите зрънца, пълни със сладко мляко.

„Господи – казах аз, – зная, че когато Ти изцеляваш хора, то това е, защото Ти искаш да ги използваш в Своето дело. Покажи ми работата, приготвена за мен!”

Отначало, когато другите момчета в моя клас мечтаеха да станат футболни звезди, аз мечтаех да стана пророк. Не бях много по-голям на години от юношата пророк, когато той видя видението. Времето минаваше, но аз не получих този чуден дар. „Пророчеството ще заема важно място в твоя живот – като че ли ми говореше Господ, – но ти няма да бъдеш пророк.” Веднъж се случи нещо, което ми навя мисълта, дали няма да бъда изцелител. Моята по-малка сестра Флоренс беше на шест години, когато падна в краварника и разтроши десния си лакът. Лекарят ортопед беше уверен, че Флоренс ще може свободно да използва ръката си, но лакътят остана сгънат и не поддаващ се на разгъване. Когато гипсът беше свален, започна терапията. С голяма мъка тя можеше да си служи с ръката, но повече от 10 или 20 процента нищо не можеше да се очаква.

Един неделен ден след тези констатации в църквата почувствах нещо особено – топлината като тежко одеало легна на моите плещи. Нямаше нужда да питам какво е това и какво да правя. Почувствах необходимост да премина през стаята и да се моля за изцеление на ръката на моята сестра Флоренс. По време на пеенето, аз тихо станах от мястото си и отидох на женската страна. Наведох се към Флоренс, която седеше на последната скамейка с голяма гипсова превръзка на дясната ръка. Топлината на одеалото слезе надолу по ръката и пръстите ми. „Флоренс – казах тихо, – аз ще се моля за изцеление на лакътя ти.” Нейните големи черни очи внимателно ме гледаха. Сложих ръката си на гипсовата превръзка. Всъщност аз почти не се молих. Стоях и чувствах огнен поток, течащ през моята ръка в лакътя на Флоренс. „Усещам нещо горещо” – прошепна тя. С това всичко свърши. За една секунда сензацията се прекрати и аз се върнах на мястото си. Едва ли някой забеляза това, което стана между нас. След няколко седмици свалиха гипса от лакътя. След вечерята същата нощ майка ми ни разказа, как специалистът сложил ръката си на бялата набръчкана китка на сестра ми и служейки си с другата китка, нежно пробвал да разгъне лакътя. Като прострял цялата ръка назад и напред, и след това направил широки кръгове с лакътя, на неговото лице се появила приятна усмивка: „Така – казал лекарят. – Да! Да! Много повече, отколкото съм очаквал. Много повече! Хм, почти е като че ли не е бил разбит лакътя!”

И така, в царевичното поле през това лято аз питах Господа, дали дарът „изцеление” е моят дар и призвание. И отново получих отговор: „Разбира се. Аз искам цялата Моя църква да има това служение. Ти ще видиш много прекрасни изцеления и някои от тях чрез твоите ръце, но, Демос, Аз имам за теб особено призвание.” На 17 години бях второкурсник в горното училище. Трябваше да бъда по-горе, но бях изгубил две години поради глухотата си. По това време баща ми купи друга ферма. Сега имахме място да поставим наш силоз и средства, за да поставим машини за доене на кравите. Баща ми започна и други търговски предприятия. Голяма трудност за нас и нашите съседи млекари беше доставката на мляко от фермата във фабриката за наливане.

Баща ми се зае с доставяне на млякото. Като забеляза, че цената на шунката в Лос Анджелис е висока, баща ми започна да развъжда свине. След това се зае с опаковане на месо.

Господ ще те благослови във всичките ти работи.” Изглежда всяко нещо, което Исак, синът на обещанието предприемаше, беше обречено на успех. Този успех беше очевиден и поради това, че беше време на застой в ранните тридесет години. По това време татко ми повери управлението на неголямо стадо крави. Спомням си учителя, който ми помогна да заведа счетоводството и със завист ми каза, че печалбата ми от тридесетте крави е много по-голяма от печалбата на болшинството от учителите във висшето училище в Довня.

Нашият дом започнаха да посещават политически лидери, търговци, управители от района и моята майка, малко стеснителна емигрантска жена от Армения, беше принудена ежеседмично да приема гости и да дава обеди на силни и знатни хора. Тя беше прекрасна готвачка и нейните гозби скоро станаха известни в цяла Южна Калифорния. Но това, което остави особено силен отпечатък в моята памет, беше, че тя полагаше специално старание за всеки гостенин. Скитащи пътници бяха чести гости в нашия дом и към тях тя имаше същото отношение, както и към кмета на Довня. Те се хранеха в най-хубавите съдове, сребърни вилици и ножове, на красиви покривки. Ако горещите блюда не бяха готови, то майка ми приготвяше месо, плодове и сладки и през всичкото време настояваше на своя развален английски: „Седете, седете! Не бързайте, яжте!”

Междувременно аз все повече и повече се интересувах от един адрес. При всяко пътуване, което имах по повод търговските ни работи в източен Лос Анджелис, всякога намирах причини да мина покрай Сиракан Габриеляновия разпръснато построен дом под номер 4311 на Южния Пасифик, с надежда да видя внезапното появяване на неговата дъщеря на двора. Не заради това, че мога да я заговоря, както обикновено говорят младежите и девойките, тъй като и двамата бяхме възпитани и такова нещо още не се е случвало в арменската колония. Но само съзнанието, че съм близо до нея, ме изпълваше с неизразима радост. Очаквах всяка неделя, когато Роза Габриелян седеше с другите момичета в женската страна на църквата – най-красивата девойка в салона, която скришно всички момчета изпращаха с очи. Името на баща й на арменски означава чистосърдечен, което особено ми харесваше. Подобно на баща ми, и Сиракан Габриелян бе започнал от нищо.

Той събрал сто долара, с които купил кон и каруца. Вместо търговия с плодове и зарзават, той се заел с превозване на отпадъци и боклук. Град Лос Анджелис имал голяма нужда от такова обслужване в началото на столетието и много скоро той купил втора и трета каруца с кон.

Сиракан и неговите домашни били православни арменци. Те живеели недалеч от църквата на улица Глез. Като слушали ежеседмичните радостни викове, които достигали до тях през отворените прозорци, те решили да разберат причината за това веселие. Не след дълго време се присъединили към обществото на църквата. Затова той почти платил с живота си. Преминаването от православието в Петдесятното движение мнозина арменци считали за предателство на тяхната стара вяра. Преминаването на един от техните едноверци в тази презирана вяра и група, за тях било равносилно на смърт. Затова те решили да го погребат. Веднъж, когато Сиракан отишъл на градското торище със своята каруца, група православни го чакали. Те завързали ръцете и краката му и го отнесли към ямата, която изкопали в пясъка за него. Хвърлили го в ямата и го затрупали с около метър боклук, когато неочаквано дошла група петдесятници и започнала всеобща борба, в резултат на която той бил освободен. Винаги обичах да слушам подобни разкази. Особено ми харесваше неговия разказ за женитбата. Когато навършил двадесет и една година, неговият баща, който бил вдовец, решил да отиде в Армения, за да си избере жена. Майката на Сиракан била починала преди няколко години. Търговията му вървяла добре, затова той помолил своя баща да избере едновременно жена и за него. Баща му имал успех и в двата случая. За сина си той избрал тринадесетгодишната девойка Тирум Мардеросян. За да се ускори идването им в САЩ, те били венчани в Армения задочно, а след това девойката тръгнала на далечен път за своя съпруг, когото никога не била срещала. След няколко седмици турците атакували тази част на Армения и двете невести били последните, излезли живи от това село. Пристигането на Тирум в Лос Анджелис било едно от най-странните събития, преживени от младите жени. Сиракан не очаквал пристигането на своя баща с двете невести. Като си дошъл от градското сметище, той срещнал в предната стая на своя дом права, изплашена, малка девойка. На мига съобразил, че това вероятно е неговата жена, а той пристигайки от работа, бил покрит с прах и мърсотия от главата до петите. „Стой тук!” – казал й той, тъй като бедното момиче се готвело да отиде някъде другаде. А той се хвърлил в задната част на къщата и след половин час излязъл докараният Сиракан, „сладострастният” Габриелян, и произнесъл своята формална приветствена реч на не много успокоената млада жена.

Наближаваше времето родителите на Роза в близко бъдеще да изберат жених и за нея. Аз нямах никаква възможност да се обърна към тях и непосредствено да поискам ръката на дъщеря им. В нашия случай това трябваше да направят нейните и моите родители. Колко се страхувах тази вечер, когато поставих въпроса пред моите родители! А това стана през една юлска вечер на 1932 година, когато цялото семейство седеше на масата за вечеря. „Татко, знаете ли, че вече съм на деветнадесет години?” – започнах аз разговора. Баща ми изтри своите мустаци и си отряза още едно парче шунка. „И – продължих аз – вече завършвам училището. Аз помагам в изплащането на фермата. Вие сте бил деветнадесет годишен, когато сте се оженил.” Всички мои сестри спряха да ядат. Майка изпусна вилицата си. „Имаш ли набелязана девойка?” – попита тя. „Да” – казах аз. „Арменка ли е?” „Да.” „Християнка ли е?” „О, да!” „Тя е… – започнах аз – тя е Роза Габриелян.” „А-а-а-а…” – казаха сестрите ми. И така започна този сложен от вековете обичай на сватосване и женитби. Макар семействата да се срещаха всяка неделя в църква и да бяха близки приятели, от начало трябваше да се насрочи официална вечер. Това деликатно дело винаги се поставяше в ръцете на внимателно избран посредник. След дълго беседване помежду си (с мен разбира се, не се съветваха), майка ми и баща ми се съгласиха, че най-подходящо лице за тази работа ще бъде Рафаил Яноян – мъжът на татковата сестра Сирун. „Много подходящо” – си помислих аз.

От шестте мъже, които се ожениха за шестте сестри на моя баща, чичо Яноян ми беше любим. Той имаше голям склад за железни отпадъци, където аз на 14 години ходех с негово разрешение да подбирам автомобилни части, от които си строях автомобил. Чичо Яноян имаше ежедневни срещи с Габрилеянови в интерес на работата им. Спомням си как се затичах срещу автомобила, когато той влезе в нашия двор след официалното посещение у Сиракан Габриелян. Но чичо Яноян не бързаше много да разкрие поръчаната му работа. Той влезе в салона на нашата къща, прие чаша силно сладък чай и дълго бърка с лъжичка захарта. „Е, какво Рафаил?” – бързо започна баща ми. „Да, Исак – отговори чичо Яноян, – определих среща.” Габрилеянови ще бъдат радостни да се срещнат с Шикарянови на двадесети този месец. Съгласили са се да се срещнат.

Добре е, че не са отхвърлили моето предложение без внимание, а това значи, че Роза във всеки случай е съгласна да ме избере. Главата ми бръмчеше от мисли. Накрая настъпи 20 юли. Аз свърших работата си в краварника в уреченото време и започнах да се приготвям. Окъпах се във ваната, после под душа, после пак във ваната. Чистих зъбите си, докато ми се стори, че започна да пада емайла от тях. Напръсках устата си с листерин и лаварин. Чистих замърсените си от фермерска работа нокти, докато четина започна да пада от четката. Чух как баща ми извади пекарда от гаража. Още един скок по стълбата, за да изтрия драскотините по обувките си и да намажа драскотините на лицето си след третото бръснене. „Демос! – извика татко преди тръгване. – Защо се опитваш да бъдеш по-красив от Роза?” Като се вмъкнах между моите сестри на задната седалка, стори ми се, че тези двадесет километра между Довня и източен Лос Анджелис никога не са били толкова дълги. Накрая пристигнахме на Юнион Пасифик номер 4311. По пътеката, посипана с дребен чакъл преминахме покрай съвсем редките базилики на Тирун Габриелян, магданоз и други кулинарни аромати. Предната врата се отвори широко и всички те: Сиракан, Тирун, по-големият брат на Роза Едуард, чичовци, лели и братовчеди безброй ни посрещнаха. А зад всички стоеше Роза в лятна рокля с цвета на името й. Нямах голяма възможност да гледам Роза, тъй като всички събрани внезапно се разделиха по арменски обичай в своите затворени групи: мъжете на една страна на салона, жените – на друга. Понякога можех да хвърля поглед на Роза, която седеше с моите сестри и така ми се искаше да зная за какво си приказват.

Роза беше на едни години с моята сестра Люся. Аз не взех участие в разговора, много сериозния разговор, който водеха моят баща и Сиракан Габриелян, седнали в придвижените си наблизо кресла. Каквото те говореха, струва ми се беше удовлетворяващо за двете страни, тъй като при излизането на вратата Габриелян каза на баща ми: „Аз ще предам това на Роза.” След две седмици чичо Яноян ми даде важния отговор: Роза желае да се омъжи за мен. След това настъпиха пет традиционни вечери за празнуване в дома на невястата в чест на нейното съгласие.

Това бяха много радостни вечери на пеене, угощение, речи и поздравления, защото по арменски обичай, не две особи, а две семейства встъпваха в брачен съюз. Една вечер Роза даде концерт на пиано и моето сърце биеше от удоволствие, когато й следях пръстите, леко пълзящи по клавишите. На времето аз се учех да свиря на цигулка, но престанах по взаимно съгласие, моето и на учителя, и с голямото одобрение на всички окръжаващи ни. Флоренс наследи цигулката и музиката и тя свири за удоволствие на събраните семейства, макар да беше само на осем години и свитата й ръка леко се извиваше около светещата цигулка. Нито една вечер не мина без традиционните подаръци от жениха на невястата, означаваща новата родственост. Това беше часовник с елмази. Този подарък избраха пак моите родители. В моята съдба се падна честта да премина през стаята, където седяха жените и да сложа часовника на ръката на Роза.

В създалата се тишина, когато всички погледи бяха върху мен, моите пръсти се вдървиха. Отначало аз не можех да отключа малкото ключе, а след това не можех да го заключа. В това време си помислих за трактора под навеса, където можех да извадя и да сложа всяка част, без да се замислям. Накрая Роза протегна своята ръка и затвори ключето. След това настъпи времето нашите родители да решат къде и кога ще бъде сватбата. Църковното помещение на улица Глез, според мнението на всички, беше много малко, за да събере стотиците желаещи да бъдат на сватбата, освен православните хора, за които да дойдат в църковното помещение беше равносилно на смърт. Беше решено сватбата да бъде в дома на жениха по стар обичай, след което да последва пир. По арменски обичай, пирът е централното събитие и ще бъде устроен на голямата двойна тенисна площадка в задната част на двора. Що се отнася до времето на сватбата, Габриелянови настояваха, че не може да се отпразнува по-рано от година. Времената се променят, казваха те. Моята майка се омъжила на 15 години, а Розината – на 13. В наше време жената се нуждае от израстване, за да обзаведе добре семейството. Трябва да почакам, докато Роза стане на 16 години.

През всичкото това време, докато се водеха преговори и се вземаха решения за нашето бъдеще, ние с Роза не бяхме си продумали нито дума. Това традиционно време настъпи сега, след формалното обричане, за което се поканиха по-далечни роднини и приятели за опознаване. След четвъртата вечер на празнуването аз не издържах. Хвърлих традициите на вятъра и станах прав. „Госпожа Габриелян – се обърнах аз през редица от глави, – мога ли да поговоря с Роза?”

Изплашената за минута Тирум Габриелян ме погледна безмълвно, а след това с кимване на главата, като че ли питайки се до къде е дошло младото поколение, тя поведе Роза към мен в другата стая, постави два стола един срещу друг сред стаята и като ни остави сами, излезе. За първи път в нашия живот ние останахме сами. След дълги приготовления какво да кажа, аз внезапно изгубих дар слово. Готвех се да кажа най-хубавата реч, изразяваща моите чувства на най-хубав арменски език, защото Сиракан Габриелян беше много възмутен от „холивудското безумие” и не позволяваше да се говори на английски език под неговия покрив. Възнамерявах да кажа на Роза, че тя е най-прекрасната девойка на света и че аз през целия си живот ще се старая да я направя щастлива. Но уви, аз изгубих словата на моята реч и седях като онемял глупак. Накрая за мой ужас, аз промърморих следните думи: „Роза, аз зная, че нас ни събра Бог.” За мое учудване нейните сияещи тъмни очи се напълниха със сълзи. „Демос – шепнеше тя, – през целия си живот съм се молила, този, за когото се омъжа, да ми каже тези думи преди всичко друго.”

След три седмици настъпи официалния годеж с даване пръстен на невястата. Отидохме с Роза в бижутерийния магазин да изберем пръстен, разбира се, заедно с много от членовете на семейството. Аз все още помня името на продавачката – госпожа Ерхарт. Тя разказваше за дъщеря си Амелия, която не отдавна сама прелетяла над океана. Забелязах как Роза с особено внимание гледаше един пръстен с елмаз, но майка ми й избра друг. Ние никога не се замислихме над това, защо тя постъпи така. Годежът беше с обяд за триста души в бакалийния магазин на Габриелян. След това аз имах право да посещавам Роза, когато искам, което беше почти всяка вечер, когато не работех. С изминаването на дългата година, моята майка, Роза и сестрите ми все повече ходеха на покупки. По стар обичай, семейството на жениха купуваше на невястата чеиз. За избора на чанти и шапки отиваше много време и чести посещения в магазини. Роза избра любимия кестенов цвят рокля и същия цвят обувки. Сред арменските жени само омъжените се обличаха в тъмни рокли. Роза мислеше, че ще изглежда с пет години по-възрастна, ако се облече в тази тъмна рокля.

Нашата сватба се състоя на шести август 1933 година. От сутринта цялото племе Шикарян отиде в източен Лос Анджелис, за да доведе вкъщи невястата. Тъй като сватбеният пир бе определен за вечерта, Габриелянови бяха приготвили дневна закуска само от пет блюда за отваряне на апетита по арменски обичай. След това двете семейства се отправиха към Довня с керван от двадесет и пет цвята украсени коли. В къщи оградата около тенисната площадка беше потънала в гирлянди и рози. Останалата част от деня си спомням отчасти. Помня подскачащата дълга светло рижа брада на пастора Парумеян, когато той водеше арменското Богослужение. Под електрическото осветление, прекарано между палмовите дървета, келнери в бели престилки разнасяха на подноси шишкебап и традиционния финиковобадемов пилаф, който майка ми приготвяше по цели дни.

Помня, че всички гости бяха 500 човека и струва ми се, че всеки от тях беше написал поема по арменски, която беше необходимо да прочете на глас и да го аплодират. Към 11 вечерта ми се въртеше главата, а в очите на Роза имаше сълзи, тъй като белите обувки й стягаха краката още от сутринта. Когато накрая се прощавахме с приятелите и семействата, ние с Роза бяхме уверени, че сме щастливи завинаги и че сме венчани в пълния арменски смисъл и значение на тази дума.