РЪКА, ХВАНАТА ЗА НЕБЕТО

През декември 1941 година САЩ встъпиха във война. След атаката на Пърл Харбър Лос Анджелис за една нощ стана център на активната отбрана. По цял ден автострадите бяха заети от сивозелени военни камиони. През нощта градът бързаше да свърши своята работа в тъмнината, а ние преди разсъмване дояхме кравите при затворени прозорци. Малката северноамериканска самолетна фабрика до нас в Довня се превърна в огромна фабрика, оградена с бодлива тел, от където излизаха и влизаха през цялото денонощие леки коли и камиони. За голям ужас на Роза и голямо удоволствие на нашия седемгодишен син Ричард, фабриката почти граничеше с двора ни. Тъй като млечното предприятие се считаше за необходима индустрия, млекарите не ги взеха в армията. Но съвсем скоро много от нашите работници и доставчици се оказаха на военна служба или работеха във фабриката на отбраната. Аз разделях моето време между гледането на телетата и кравите, тъй като не ни достигаше работна ръка, и също отделях време за различните отдели по разпределяне на горивото, зърното, автомобилните гуми и частите за камиони, без които не можехме да съществуваме. Най-трудното в това време беше гледането на животните и грижата за тяхното здраве, тъй като не стигаха медикаменти и не винаги имаше добра вентилация. Ние с баща ми винаги най-напред прилагахме молитвата и често това беше единствената ни защита.

През всичките тези военни години ние с Роза бяхме посетители на летните събрания в палатката по програма, която изработихме в източен Лос Анджелис. Наша грижа беше да намерим способни говорители и да включим техния труд в нашите дарования, да намерим църква и да ги обединим в труда, да вземем под наем оборудване и да разработим детайлите. След покриването на главните разходи, да вложим останалите средства от събраното в банката на името на църквата, така че след като привършим събранията, да не привършим нашето сътрудничество. В църквата ни някои от стареите все още разсъждаваха на глас – каква е ползата от това „постоянно тичане”.

Но когато Флоренс без ни най-малко накуцване излезе напред през юни 1942 година и изпя хвалебен химн преди започване на събранието, ние с Роза знаехме, че и всичките старания в нашия живот не могат да изразят достатъчно нашата благодарност към Бога. Особен източник на радост през тези години беше заздравяването на дружбата ни с Чарлз Прайс. Обичах да слушам неговите красноречиви проповеди, които той в особен стил усъвършенства под ръководството на Уилиям Дженингс Браян. Но още по-приятно беше нашето лично общение. Почти всяка седмица от 1941 до 1946 година той ни посещаваше в Довня и ние се срещахме в неговия любим италиански ресторант. Обикновено се настанявахме в задната зала и прекарвахме половин ден, слушайки мъдрия човек, който някога не съм познавал. „Доктор Прайс – попитах аз веднъж, – навярно това, с което сте зает, е най-прекрасното нещо на света. Да видиш хиляди хора, докоснати от словото, обръщащи се към Господа, изцелявани и чувстващи силата Божия, действаща сред вас!”

Доктор Прайс престана да навива спагети на вилицата си и като се намръщи, ме погледна. „Не, това не е така – каза той накрая. – Всичко това прилича на война. Къде войниците дават живота си? На първата линия на фронта – там, където са най-близо до врага. Демос, това е същото и с Евангелизацията. Тази война е толкова смъртоносна! Проповедникът, който атакува врага на негова територия, се намира под обстрел. Той понякога търпи нараняване, Демос. Някои от нас губят живота си.” Той се усмихна с така присъщата за него усмивка.

„Понякога хората се опитват да ми направят комплимент, говорейки за моето красноречие, но за мен това няма особено значение. А ето, снощи една жена ми каза, че нейното семейство се моли за мен всеки ден. Демос, ето това е забележително нещо, което всеки проповедник би искал да чува.” Кимнах с глава в знак на съгласие, впечатлен от неговата искреност. Но в онези години не разбирах напълно цялата реалност на това, което говорехме. Това се случи почти незабелязано поради военните времена, бюрократизма и недостига. Първоначалните три крави на моя баща се превърнаха в три хиляди и ние станахме най-независимото млечно предприятие на света. Заедно с това имахме и най-много лични неприятности. Така мислех, прекарвайки часове на телефона в търсене на бутилки за мляко или цимент за почистване на пода в краварниците. Даже сдобиването с достатъчно количество фураж за такова количество животни, ставаше все по-трудно. В търсене на сено бях принуден да обикалям цялата Имперска долина. Не малка част от моя път минаваше през пустинята. Горещите юлски дни се смениха от още по-жарките дни на август. През 1943 год. настъпи голяма промяна и по пътя, който тук беше занемарен и изоставен. Там, където имаше няколко огрени от слънцето къщи при моето последно посещение, сега имаше цяло селище от палатки. Движението по пътя след военните камиони беше много бавно и така беше по целия път.

Финиковите ферми и прашните селища бяха натъпкани с военни. Никой нищо не говореше и малко се знаеше за това, какво става, но беше ясно, че някъде по нашата бедна земя се готви пустинна военна кампания. Връщайки се от такава разходка вкъщи, аз казах на Роза: „Толкова много млади хора и всички те скучаят в непоносимия пек.” Град Индиана 40 км на изток от Палм Спрингс, беше особено в моите мисли. Улиците на този град бяха претъпкани с войници, свободни от изпълнение на служебни задължения, така че беше трудно да се премине през града. Седейки в колата, при бавното движение през града, видях техните групи в три или четири ресторанта и в единствения за целия град театър. Те се криеха където да е на сянка при 49 градуса температура.

Нямаха никаква работа и нямаше къде да отидат. Мислех си: „Ами, ако тук започнем събрания в палатка?” „Още ли събрания, Демос?” – ме попита баща ми. Ние с Роза току що привършвахме поддържането на шестседмичните съживителни събрания в Оранжевия район. Роза също така имаше своите опасения. „Демос, ти работиш по 16 часа в денонощие по млечните работи. По време на съживителните събрания почти не лягаше да спиш. Какво добро вършиш, като се самоубиваш?” „Роза, а ако тази мисъл идва от Бог, а не от мен?” Тя ме погледна, откъсвайки своя поглед от детското костюмче, което гладеше. „Ако е така, ще направим и това.”

Бързо станах от дивана и казах, че незабавно ще позвъня на доктор Чарлз Прайс. Макар, че той е зает за много време напред, може би ще намери свободна седмица или две. Роза вдигна друго костюмче на Гери от купа бельо. Тя никога не говореше много освен, когато имаше да ми каже нещо. „Роза.” Мълчание. „Какво не е наред?” „Демос, обичам и уважавам доктор Прайс, но чувствам, че той няма да дойде да говори на войниците. Нужен ни е някой по-млад. Някой… не зная кой. Някой, който може да свири на китара.” Струваше ми се, че Роза греши. „Погледни тълпите народ, които доктор Прайс привлича – отбелязах аз. – Погледни изцеленията, които стават. Знаеш какво стана с Флоренс.” Роза пак мълчеше. Веднага позвъних на доктор Прайс, забравяйки нашия първи урок, който научихме, когато започнахме събранията в Линкълн парк, а именно, че ние се съгласихме с Роза заедно да търсим и определяме Божията воля.

Доктор Прайс се отнесе много съчувствено към положението на войниците в пустинята и каза, че ще се постарае да преобразува програмата на задълженията си. И той го направи.

Искането да се увеличи нашата доставка на мляко заемаше сега голяма част от времето ми. Скоро след това доктор Прайс се разболя. Имах затруднения да намеря отговорник сред военните, който да разреши събранията. Лекарят временно забрани на доктор Прайс да продължи служението си. Моят интерес към тези събрания също премина. Почувствах, че изпуснах Божията възможност и Божия мъж за такова особено и важно служение. Направих още няколко нерешителни опита да намеря някой, да проведе тези събрания, и пак нищо не излезе. Вестниците през тази есен бяха препълнени със сведения от фронта. Американските загуби бяха много големи. С всички нови съобщения много мъчителни въпроси ме тревожеха. Колко от тези млади хора, които срещнах в Калифорнийската пустиня, са в числото на загиналите? Колко от тях биха могли да дойдат на събрания? Колко от тях биха могли да познаят истината, която ще разреши за тях всичко?

След това настъпи нова тревога. По цяла Южна Калифорния настъпи криза в млечното дело. Не стигаха ветеринарите. Много от тях отидоха на военна служба. Сред кравите се разпространи туберколоза. Ежемесечно щатните и районните власти от отдела на здравеопазване идваха да проверяват нашите стада. Всички крави бяха инжектирани на гладкото, безкосмено място в корема под опашката. Ако в продължение на три дни след инжектирането кожата остане гладка, то животното се считаше за здраво. А ако на това място се повдигнеше мехур колкото гумичката на молив, то кравата се поставяше в отдел „подозрителни”. Когато обаче, случаите на противодействащи и подозрителни достигаха известен брой, съгласно закона, всички животни, болни и здрави, подлежаха на унищожение. Няколко стада в съседния район вече бяха унищожени, когато първата от нашите крави показа признаците на болестта. Ние с баща ми усърдно се молехме за това на Бог. Нашият деветгодишен Ричард също се молеше, когато след училище идваше в краварника да ни помага. Този проблем се появи в Рилеанс №3 в нашия образцов краварник. Около стотина крави след изпитанието бяха признати за противодействащи и около двеста – за подозрителни. Ако на следващото идване тази цифра се увеличи, унищожаването на хиляда крави беше неизбежно. В деня, в който получихме това известие, ние с баща ми бяхме в краварник номер три. Задържахме се известно време след издояването на кравите, седейки безутешно около бюрата си. Не бяхме чували за стада, достигнали до такова състояние, да не бъдат унищожени.

За ободрение, баща ми включи нощната програма по радиото на Лос Анджеловския храм. В изпълнената с мрачно униние стая звучаха думите на доктор Келсо Гловер. През тази нощ доктор Гловер говореше за Божията сила да изцелява всякаква болест. Ние срещнахме погледите си с баща ми през масата. На другия ден рано сутринта аз позвъних на доктор Гловер: „Сър, когато вие казахте всяка болест, включва ли това болестта на кравите?” В телефона настъпи продължителна тишина, докато теологът с образцово образование от Берклейския университет обмисляше отговора. „Всяка болест – повтори накрая той. – В хората и в животните.” „Сър, тогава можете ли да дойдете и да се помолите за хиляда дойни крави, домашна порода? Днес?” И аз незабавно му описах положението в краварник номер три. Той дойде в 12:30 часа и ние заедно отидохме в кошарите. Във всяка кошара имаше по шестдесет животни. Болшинството от тях преживяха с отпуснати глави над яслите. Но когато ние с доктор Гловер минахме първата врата, те престанаха да дъвчат и се натрупаха около нас, което обикновено правят, блъскайки се една с друга. Макар, че слънцето беше високо над нашите глави, доктор Главер свали шапката си. И аз свалих своята. „Господи Исусе – молеше се той, – всичките стада по хилядите хълмове са Твои. В Твоето име, Господи, ние изгонваме всички туберколозни бацили, които поразяват Твоето творение.” Кравите, вдигнали уши, го гледаха с черните си, влажни очи. Изминаха три часа, докато обходим всички кошари. Безпокоях се за доктор Главер, който стоеше с открита глава под горещото слънце, тъй като не беше млад човек. По време на молитва той винаги снемаше шапка и тук до силозите и водопойните корита имаше тиха молитвена атмосфера. Всички работници бяха силно впечатлени от това, което ставаше. Те бяха възрастни мъже, възрастни за военна служба, стари на години в работата на фабриката. Бяха работили много години при баща ми и бяха запознати с обичаите на петдесятниците. Забелязах, че поведението на доктор Гловер им направи дълбоко впечатление. Когато той заповядваше на болестта, сякаш почти можеше да се види как се разбягват бацилите.

С нетърпение очаквах следващата проверка на кравите, но тя премина както обикновено. Ветеринарните инспектори с навъсени лица и видима заетост ходеха между кравите. Изпитанието ставаше в стоилата след издояването. Те изтриваха спринцовката след всяко впръскване. Бяха запознати много добре със състоянието на здравето в страната и особено на децата, които много зависеха от млечните продукти и бяха наясно, колко опасна беше настоящата епидемия.

След три дни инспекторите – двама щатни лекари и един районен, се върнаха обратно за проверка на реакцията. Те мълчаливо облякоха своите престилки и гумени ботуши. Предстоеше им най-трудната работа – да кажат на фермера, че кравите се обявяват за унищожение. Ние дояхме едновременно сто и двадесет крави в краварник номер три в тридесет клетки.

В края на двата реда двама инспектори се срещнаха. Аз отидох по-близо до тях, за да ги чуя сред шума на доилните машини. „Странно явление – каза единият на другия – в целия ред не се намери нито една противодействаща и нито една подозрителна.” „Нито една и в моя ред” – усмихвайки се, отговори другият. В целия краварник, в който имаше 120 крави, не се намери нито една хваната от болестта. Когато втората смяна завърши да дои следващите 240 крави и изпитанията за туберкулоза се оказаха отрицателни, работниците започнаха да се събират бързо в краварника. Доктор Гловер се моли и Господ даде отговор на нашата молитва.

В това военно време Бог отговори на много наши молитви. Повече от двадесет години нашата млечна ферма заемаше водещо място. Когато Довня се разрастна, ние бяхме принудени да се преселим на север от Лос Анджелис. През това време не сме имали нито един случай на туберкулоза или съмнение за туберкулоза в краварник Рилеанс номер три.

Струва ми се, че моята майка беше по-щастлива от всички, когато ние с Роза известихме, че през ноември 1944 година ще имаме следващото си дете. Гери вече посещаваше детска градина и нашите две къщи, близо една до друга, като че ли бяха много тихи, за да удовлетворят майка ми. Тя имаше и други внуци, но сестрите ми с децата си живееха на около километър от нас, което според американските обичаи се считаше за много далеко. Имаше и други причини за радостта й от нашата новина. На 47 годишна възраст майка ми имаше неизлечим рак. Нашите молитви, които бяха така ефективни в млечното дело, бяха безсилни в семейството. „Но аз ще видя вашата втора дъщеря, Демос”, радостно повтаряше тя. В нашето семейство беше общоприето предположението, че новороденото ще бъде момиче. Доколкото беше известно от миналото, повече от един син не е имало в рода на Шикарянови. Затова майка ми незабавно започна да шие малки розови роклички.

През лятото на 1944 година, намирайки се на едно събрание, ми се стори, че разреших въпроса, който ме безпокоеше. Седях нависоко и гледах по време на проповедта наблъсканата с хора палатка. Навсякъде жени в шарени рокли, рокли в цветя, а мъжете – във военна униформа. Усетих, че мислено съм се откъснал от проповедта. Стараех се да се включа в разсъждение върху нея, но по време на песента отново се заех с моите наблюдения. Въобразявах ли си това или беше действителност, но на всеки присъстващ мъж имаше десет жени. На следващата вечер с Роза ги преброихме. На ред имаше по 14 стола, след това пътека, съгласно пожарния кодекс на район Лос Анджелис. Заех се с броенето от дясната страна на помещението. На първия ред имаше 8 жени, 2 мъже и 4 деца; на следващия ред имаше 12 жени и 2 мъже; на третия – 14 жени. Три последователни вечери ние с Роза разделяхме палатката и брояхме хората. Вън от всяко съмнение беше, че жените превъзхождаха числено мъжете с повече от десет на един. Бях поразен от това наблюдение. В Арменската Петдесятна църква, която посещаваха цели семейства, числото на мъжете и жените беше винаги най-малкото равно. Тук, в палатката, всички седяха смесено, без разделение на пол и възраст, така че до тогава аз не бях забелязал това явление. Къде бяха тези мъже, братя, бащи?

„Не мога да си представя – казах веднъж на Чарлз Прайс на чиния макарони – колко малко мъже са останали в нашия район. Предполагам, че всички те са зад океана.” Доктор Прайс ме погледна през своите кръгли очила без дръжки. „Демос, Лос Анджелис никога не е бил така пълен с мъже, както сега. Войници от всички щати на Америка, десетки хиляди работници, работещи по отбраната.” „Тогава защо има толкова много жени в нашите палаткови събрания?” Доктор Прайс тръсна главата си назад и така силно се засмя, че група морски пехотинци ни погледна с учудване. „Да бъде благословено твоето наивно арменско сърце! – каза той. – В подобни случаи винаги има повече жени отколкото мъже. Повечето американски мъже считат религията за занимание за жени и деца. Чувал ли си ти някога за мъжко мисионерско общество, за мъжка библейска група? Жените съставляват американската църква, Демос. Изключение правят професионалните служители като мен, но цялата доброволна църковна работа, целият ентусиазъм, целият живот е дело на жените.”

През нощта думите на Чарлз не ми даваха да спя. Въртях се в леглото до такава степен, че Роза, на която беше необходима достатъчно почивка, ме помоли да се преместя в другата стая на дивана. Това, че жените обичат да служат на Господа, го знаех. Арменската църква има пророчици. Но мъжете бяха изследователите на Библията, учителите, на чиито плещи лежеше отговорността за възпитанието на семействата. Как са могли американските мъже, така дейни и преуспяващи в другите сфери на живота, да се откажат от това висше служение? Аз не можех да проумея това.

През ноември 1944 година ни се роди втора дъщеря – тъмнокоса с кафяви дълги къдрици, падащи на лицето й, малък ангел. В нея имаше нещо особено, което караше трудно впечатляващите се медицински сестри, да се въртят около прозореца на детската стая в болницата в Довня. Ние с Роза, Ричард и Гери я занесохме в църквата на Гурдич булевард и я нарекохме Каролина. Когато излязохме напред и застанахме на колене на малкия килим за традиционното благословение, моето сърце се изпълни с благодарност и особено доволство за семейството, което имам. От самото начало Каролина беше особено дете за моята майка, която вече трудно ходеше и даже няколкото крачки между нашите къщи представляваха голяма трудност за нея. Роза носеше при майка ми бебето по няколко пъти на ден и тя откриваше у него особени способности: колко рано започнала да се обръща, кога започнала да се усмихва. Майка ми твърдеше, че през четвъртия месец момичето започнало да произнася името й Зороуга, макар никой друг да не бе чул това чудо.

През зимата имахме ежеседмични събрания. С Чарлз Прайс обсъждахме отношението на американските мъже към религията. Аз споделих с него някои свои наблюдения от арменската църква. „Забелязал съм, че когато се подобряват търговските работи на човека, той престава да идва на църква. Наблюдавал съм това явление много пъти. Много пъти – казвах му аз – цялата църква ще бъде на колене, молейки се Богу пред поредния платеж на имуществото или задължението към банката. Но когато у същия този човек търговията върви добре, църквата, която го е поддържала в труден момент, повече не го вижда. Защо е така?” Доктор Прайс, вдигайки глава, облегнал се на парапета, каза: „Зная как църквата отговаря на това. Временният житейски успех противодействал на живота в Духа. Тук били на лице Бог и Мамон. Разбира се, това не ме удовлетворява.” Той прокара ръка през своята посивяла, оредяла коса. „Какъв е отговорът на църквата за мъжете и жените, заплашени от модерен бизнес? Тези хора имат голяма отговорност за стотици различни предприятия. Имал съм приятели, които са идвали при мен за съвет, Демос, и казвам откровено, не съм можел даже да разбера техните въпроси и проблеми. Какво разбирам аз от договори и цени? От търговските работи аз нямам понятие. Наистина, ние, проповедниците, можем да кажем думи на утешение и съвет за този, който е изпаднал в живота. А какво да кажем на тези, които са постигнали успех? Те също се нуждаят от Бога, но аз като проповедник, даже не зная техния език.” Понякога нашата беседа беше по-приятна. „Демос – каза ми той веднъж, – ти ще бъдеш свидетел на едно от най-великите събития в Библията: изливането на Духа върху всяка плът. Това явление ще се случи в твоя живот, Демос, и ти ще вземеш участие в него.”

Пророческите предсказания на доктор Прайс винаги ме учудваха. В църквата считахме пророческите предсказания за Божие раздвижване, което изправяше раменете и повдигаше гласа на пророкуващия, но доктор Прайс правеше най-обикновени изявления с такъв глас, като че ли казваше да му подам солта от масата. „Аз мога да изиграя само една роля, доктор Прайс – беше моят отговор. – И тя е да поддържам проповедници като вас.” Той поклати глава: „Няма да бъде така, не професионални проповедници! Всяка плът – така говори пророк Йоил. Това ще стане неочаквано по целия свят; сред хората в работилниците, фабриките и канторите. Аз няма да доживея този ден, за да видя това, което ще стане, но Ти, Демос, когато видиш това, знай, че времето за явлението на Исус Христос е близко.” Доктор Прайс много често говореше за пришествието на Христос на земята. Той споменаваше и наближаването на своята смърт, макар да беше само на 62 години. Аз се опитах да му противореча, но той ме прекъсна, вдигайки ръка. „Да не бъдем сантиментални, скъпи приятелю. Има неща, за които аз определено зная. Имам още година две време, а след това, Демос, каква велика привилегия, да отида при Господаря!”

Ние не очаквахме, че Каролина ще се разболее от инфлуенция, макар че по онова време, през март 1945 г. в Лос Анджелис имаше много болни. Доктор Хейвуд вече не беше жив. Доктор Стир, който зае неговата длъжност ни увери, че вкъщи може да я гледа по-добре, отколкото в болницата при тези военни ограничения в обслужването и медикаментите. Но денонощната грижа над болното дете не донесе подобрение. Простудата заседна в дробовете. Момиченцето ни трудно дишаше. Когато я взеха в болницата, вечерта на 21 март, нейното състояние беше много тежко: възпаление на двата дроба. Роза дежури в болницата през следващите 12 часа. Аз се откъсвах от там само, за да позвъня на приятелите си да се молят. Чарлз Прайс дойде в болницата и ние се стараехме да укрепим вярата си, спомняйки си това, което Господ направи за Флоренс, която лежеше в една от стаите не далеч по същия коридор. Този път доктор Прайс нищо не казваше за топлина по неговите плещи и той излезе от стаята с помрачено лице. Всичко това се случваше с поразяваща бързина. В седем часа сутринта на 22 март аз бях под душа, когато се позвъни по телефона. Обаждаше се медицинската сестра: „Моля, незабавно да дойдете в болницата!” И аз знаех, преди да стигна в болницата, че детето си е отишло от нас. Изминаха седмици и месеци, преди да осъзная случилото се. Каролина на пет месеца беше толкова живо и жизнерадостно дете!

Така скоро угасна нейният живот! Ние завинаги се прощавахме с нея в погребалното бюро. Нейните дълги къдрици лежаха на лицето й върху заоблените й бузи. Всички роднини, като се събраха, препълниха нашия дом и този на родителите ни. По стар свещен обичай всички се събираха на вечеря, за да потвърдят семейното единство и силна връзка. Като се върнахме от гробището, беше даден обяд в църковното помещение, с речи и съболезнования, които достигат по-скоро до сърцето, отколкото до ума. За наше щастие, най-голяма помощ и утешение ни оказаха две непознати, две жени на по 32 години, живеещи в Пасадена. Запознахме се с тях чрез доктор Прайс, когато посетиха дома ни. Те чакаха в колата, но Роза ги убеди да дойдат вкъщи. След това доктор Прайс каза за тях следното: „Познавам ги много добре. Те имат рядката чудна способност да чувстват присъствието на тълпи невидими ангели, за които Библията казва, че понякога посещават земята. Когато влезли в нашия дом – каза доктор Прайс, – те двете, Дороти и Алина Брумбах веднага почувствали присъствието на множество ангели – повече, отколкото където и да е било на друго място.” Те казали, че целият въздух бил наситен с ангели. Този дар ни помогна да излезем от много трудности. Мъката ни дойде съвсем неочаквано. Веднъж по време на неделното събрание Роза се хвърли към задната врата, прескачайки скамейката на женската страна. Когато изтичах към нея, тя стоеше на тротоара и плачеше. „Виж малкото дете” – беше всичко, което тя можеше да проговори. Стана ми ясно, когато видях седящата на същия ред жена с детенце на възрастта на Каролина. Четири млади жени в църквата имаха деца на възрастта на Каролина и тяхното присъствие предизвикваше у Роза мъка за детето. С течение на времето, ние започнахме да наблюдаваме промяна в нашия живот. Сякаш материалния свят все по-малко ни интересуваше.

Войната свърши и настъпи време да започнем постройката на новия си дом. От години планирахме да си построим нова къща, когато не бе трудно да се намерят строителни материали. Исках да си построя работен кабинет. Роза искаше голяма кухня. Ние имахме нужда и от стая за проповедници, които прекарваха с нас неделните дни. В такива случаи ние винаги премествахме Ричард или Гери на дивана. Без да си казвахме нито дума един за друг, ние с Роза знаехме, че никога няма да си построим този дом. Отчасти, защото сегашният ни дом беше пълен със спомени за Каролина. Ето тук, в нейната стая стоеше малкото й легло, в коридора до тоалетната стоеше масичката й за къпане. Всички необходимости като работен кабинет, стая за гости и голяма кухня изгубиха своето значение. Част от нашия живот беше на небето и земята постепенно придоби за нас по-малко привличащо значение. Започнахме да придаваме значение на още една особеност. Всяка сутрин, след като Ричард и Гери отиваха на училище, ние с Роза оставахме зад масата и с наведени глави прекарвахме известно време в утринна молитва. Разкривахме пред Бог нашите грижи за настъпващия ден. Скоро почувствахме, че нашата молитва на масата не е достатъчна.

Без думи помежду си, започнахме да падаме на колене. Една сутрин отидохме в салона и коленичихме на източния килим, подарък по случай десетгодишнината от съпружеския ни живот от родителите на Роза. От този ден този тъмночервен килим със сини цветя по края, беше мястото на нашата среща с Господа. Ние бяхме подбудени към Бог от страх след смъртта на Каролина. Струваше ни се, че Бог сега стана по-близък, по-достъпен и реален. Неговото живо присъствие ни подбуждаше да прекланяме колене пред Него с умиление в сърцата си. В тази стая една сутрин направих крачка, която дълго време не се сещах да направя. „Господи – казах в молитва, – не зная чувствата на Роза, но аз никога не съм Ти позволявал да заемеш първото място в моя живот. О, малко са палатъчните събрания – част от моето време и малко от моите средства. Но Ти знаеш, и аз зная, че семейството ми заемаше първо място в моя живот и сърце. Господи, аз искам Ти да бъдеш на първо място.” Почувствах ръката на Роза до моята ръка.

Нуждаех се точно от това потвърждение. Роза никога не говореше много.

следваща глава ХОЛИВУДСКИЯТ БОВЛ