КРАКЪТ НА МАСАТА

Не се наложи дълго да чакаме отговор. Скоро след Нова година ни позвъниха от Сиокс Фалс, северна Дакота. Обаждаше се Томи Хикс от залата, където държеше събрания. „Демос – каза той, – мисля, че ще имаме клон номер две.” Тази вечер той разказал за Общението и неговите цели. След неговата проповед един човек станал и казал, че те искат да имат такава група в Сиокс Фолкс. Казах им, че и те могат да имат и поканих интересуващите се да излязат напред. „Демос, струва ми се, че цялото събрание излезе напред. Ти определено имаш група номер две в северна Дакота.” Но това беше само началото. Където отиваше Томи през тази година, навсякъде говореше за Общението. Той оставял след себе си ентусиазъм у хората и през лятото на 1953 година вече имахме девет клона и се готвехме да имаме Всеобща Конференция през октомври – точно две години след първото събрание в Клифтонската кафетерия. На конференцията дойдоха 600 души. Тя се проведе в Кларк Отел в Лос Анджелис. Сега, когато на конференциите ни се събират 20.000 души, нашата първа всеобща конференция ни се струва много малка, но беше голяма по ревност.

Ние обсъждахме въпроса за нашия бюджет. Сега имахме работници на пълна издръжка. Флойд Хайвалд беше зает с отговорите на въпроси, идващи от всички страни, запознаваше интересуващите се и създаваше клонове. В скоро време Флойд трябваше да има секретарка. Някой трябваше да се грижи и за списанието. Томи Никел жертваше от своето време и печатните машини, но бяха необходими средства за закупуване на хартия и мастило. Забелязахме, че се налага да печатим повече от 5.00 екземпляра ежемесечно. За цялата 1954 година ще ни бъдат необходими 10.000 долара. На последното събрание на конференцията един от говорителите на име Джек Коу направи много обикновено изявление за необходимостта от средства. Джек беше едър мъж и имаше дар да говори по същество. „Нужни са ни 10.000 долара – каза той. – Аз предлагам сто мъже да излязат напред и всеки да обещае по сто долара.” След това той седна.

Незабавно мъже започнаха да се събират напред до масата на говорителя. Джек помоли всеки от тях да запише своето име и адрес на късче хартия. В края на събранието преброихме обещанията и имената. Бяха точно сто. Нашият бюджет беше изпълнен до стотинка.

Събранията ни в събота в Клифтонската кафетерия ни създадоха нови проблеми. Първата година не можахме да убедим хората да идват на събрание, а сега не можехме да ги задържим да не присъстват на събранието. Във „високата горница” вместимостта беше всичко четиристотин места, но ние помествахме между пет и шестстотин всяка седмица. Понякога идваха 1.000 души, които стояха до стените и задръстваха пътеките. Пет седмици по ред пожарният отдел изпращаше инспектори и заплашваше да закрие ресторанта. Със събралите се на заседание директори, които нямаха още какво да управляват, обсъждахме проблема с помещението. Можем да вземем под наем по-голямо помещение, като Кларк Балрум или да посъветваме нашите хора, които идват на събранието в Клифтонската кафетерия да открият клон в своя район – Лонг Бийч, Глендейл, Пасадина могат да имат свои центрове, от които животът в Духа да се разпространява върху Обществото. „Аз не искам голяма централизирана организация! – беше инструкцията на Святия Дух. – Разбира се, понякога се събирайте заедно за насърчение един друг, да се запали огъня така ясно, че другите да го видят. Но за вашия ежедневен и ежегоден труд Аз искам да видя малки местни групи, отзивчиви към Мен. Не искам еднообразие. Аз никога няма да се явя на двама човека или на две места еднакво. Давайте място на Моето вечно разнообразие.”

По този начин в събота в Клифтонската кафетерия се събираха четири групи, после пет, а след това десет. Някои се събираха ежеседмично, други веднъж на две седмици, а трети – веднъж в месеца. Някои продължаваха да се събират в събота сутрин, други избраха вечер по средата на седмицата. Когато тези групи на свой ред станаха големи – повече от триста, четиристотин човека в едно събрание, те формираха отделни групи, така че сега в района на Лос Анджелис има 42 отдела и всеки е със своя окраска. Някои са по-демонстративни, а други – по-сдържани. Едни подчертават учението, други изцелението, евангелизаторството, работата сред младежта…

Но нито една група не би съществувала, без тази безнадеждна борба на първата година. И се оказа, че навсякъде, където се разпространи Общението първата година е била най-трудна. Например, в град Минеаполис през 1955 година собственикът на ресторанта поканил 13 човека от Общението на своя първи банкет на клона. Ние пътувахме в снежна буря от всички краища на страната. Аз пътувах със С. Форд, строител от Денвър, в неговата четириместна Чесна. Много се радвам, че никой от нашата църква не видя как нашия едномоторен самолет се мяташе във въздуха. На летището в Минеаполис ни очакваше Клейтън Сонмор. Той закачливо каза за бурята: „Ние в Минеаполис сме свикнали със снега. Тази вечер в нашето събрание ще има двеста и петдесет бизнесмени.” В ресторанта ние разбрахме, защо той беше така уверен в благополучния изход. Печена кокошка, домашно приготвен хляб, ябълкова баница – келнерки нареждаха другата маса с всички тези вкусни храни. От Общението дойдоха 13 човека, въпреки че времето беше лошо, и аз се радвах да видя всички, когато стояхме в кръг и сравнявахме пътуването си.

Сонмор посещаваше местните хора, които започнаха да идват. Стана седем часа, времето за започване на банкета. Двадесет и осем човека се събрахме в ресторанта – 13 от нас и 15 от Минеаполис, включително и Сонмор. Седем и половина. Двадесет и осем гладни човека гледаха отрупаната с храна маса. „Поради времето хората са си останали вкъщи” – забеляза някой. Но през прозореца ние чувахме непрекъснатия шум от движението на изчистените улици. В осем часа всички ние, двадесет и осем човека, седнахме да вечеряме. Бяхме по-малко от столовете. Лицето на Сонмор беше намръщено. Аз знаех как се чувства той. Но на мен ми беше известно още нещо. Тук имаше поука. Божия поука. Аз разказах на стопанина моя опит от Лос Анджелис. Ние не можахме да привлечем хората със закуската, както и той – с обяда. Но Бог не се нуждае от количество, за да започне работата Си. трябват му само няколко човека на място.

„Не обръщай внимание на двеста четиридесет и шестте празни стола – му казах аз. – Виж тези четиринадесет, които са дошли. С тях Бог може да обърне целия град.” Събранието вървеше много добре. Главен говорител беше Хенри Краус, фабрикант от Хотчинсон, Канзас и председател на Комитета на директорите на Общението. Хенри стоеше и гледаше празните столове, като че ли те бяха заети с хора. Той не проповядваше. Както всички наши мъже, той разказа просто, как веднъж орял своето пшеничено поле и се молел, както често правел, седейки на трактора и Бог му показал нов вид плуг. Хенри Краус не бил особено надарен в механиката, но тази машина била пред очите му с всичките подробности. Като се върнал от полето вкъщи, той нарисувал рисунката на плуга. И колкото повече го гледал, толкова повече се убеждавал, че ако този плуг работи, ще може да обработи три пъти повече земя за същото време. Хенри направил по-подробен чертеж и започнал да търси фабрикант. Отговорът на техническите експерти бил навсякъде един и същи – плугът не е пригоден за работа. Хенри не бил експерт или техник, но вярвал, че чертежът на плуга му е подарен от Бога и знаел, че Бог е експерт, специалист и майстор.

И в своята конюшня Хенри започнал да майстори плуга сам, използвайки палешник след палешник от железни късове и използвани части. Тази работа му отнела няколко месеца, докато завърши своя плуг така, както го е видял. Той го сложил на трактора и излязъл на полето. И плугът работел. Краусовите плугове сега се използват по целия свят и Хенри Краус е един от най-големите фабриканти на селско стопански машини – търговец, който отдава половината от своето време и цялото си сърце в Божието служение. Залата се зареди с електрическа енергия.

По време на речта на Хенри можеше буквално да се почувства изливането на Святия Дух над събранието. Тримата от Минеаполис бяха кръстени от Духа тук, на масата, без полагане на ръка и молитви. Ние всички, като се събрахме в кръг, се радвахме около тях, когато внезапно през вратата на кухнята влетя сервитьорката. „Господин Сонмор, можете ли веднага да дойдете? Там, в избата, един от работниците изглежда, че преживява нещо.” Келнерката не знаеше, дали е епилепсия или сърдечен удар. Някои от нас бързо отидохме в мазето. До стаята, където беше печката, на стол седеше човек, поддържан от няколко души. Аз се разсмях, когато видях станалото. Той не беше болен. Той беше, както казваха в арменската църква „под посещение”.

„Брат – казах аз, – слави Бога! Благодари Му, че Той те потърси и те намери тази вечер!” Човекът отвори очите си. Той беше изплашен до смърт и не се учудвам от това. Да се преживее такава сила Божия, която обхванала този циментен коридор. Той дори не знаел, че в ресторанта има молитва. Когато се качи с нас горе, едва ли можеше да се намери някъде по-покаян човек. Преди всичко той искаше да изповяда много от своя живот, а след това не можеше да изкаже достатъчно, колко много обича Бога. Този случай беше нещо като Божия присъда за събрания, които по човешки се считат за неудачни. Стана така, както Той ни каза: „Не се безпокойте за числото. Аз ще намеря хората, които са Ми нужни, където и да са те и ще ги доведа при теб. Върши своята работа вярно и остави останалото на Мен!” Така постъпиха в Минеаполис.

Тази уникална малка група, включително и механикът, новороден до печката, се събираха постоянно шест месеца, без видим прираст и особено влияние сред околните. След това внезапно започнаха да идват хора – двеста, петстотин, хиляда – нещо подобно на Лос Анджелис. Районът на Минеаполис беше така жив, че година и половина след тази снежна нощ проведохме там нашата всеобща конференция. И на тази конференция, през есента на 1956 година, видяхме срутването на преградите между петдесятните и деноминационните църкви. Лица от всички вероизповедания с всяка измината седмица намираха пълнотата на Святия Дух. На тях не им се налагаше да избират: да бъдат в своята църква и да мълчат или да се присъединят към петдесятна църква. Петдесятница сама излезе, израсна в историческа църква. Виждахме тези хора на първия ден на конференцията да седят на последните редове в залата и седяха, като че ли са готови да избягат всеки момент.

Пет лютерански пастори изглежда това, което чуха, не беше толкова страшно, защото на следващата вечер седяха малко по-близо до платформата. На третия ден, по средата на закуската те бяха готови, както ни казаха, да приемат „всички, което Христос дарява”. Нашата група от Общението отиде по-близо до тях и започна да се моли, Исус да ги изпълни със Святия Дух. После те вежливо ни благодариха и излязоха. Всичко това стана тихо и спокойно.

Ние не знаехме за резултата от нашата молитва за лютераните. Но както по-късно разбрахме, молитвите ни бяха отговорени. Един от тях беше получил кръщение, карайки колата си на път за вкъщи, друг – по време на сутрешното бръснене, а третият от тях си спомнил думите на един от говорителите на конференцията, който казал, че ние получаваме Божия дар не по време на напрежение и борба, а когато сме най-спокойни. „Кога съм най-спокоен?” – запитал се той. След няколко минути под топлия душ, той славел Бога на незнаен език.

Така започна съживлението, което обхвана лютеранската църква от единия край до другия. Вместо отричане на Божията сила, напълно противоположното, усилие на лютеранските проповедници и миряни да свидетелстват за своята вяра в ежедневния си живот. После ние наблюдавахме, че тази сила обхвана и много други деноминации, като презвитерияни, баптисти, методисти, римокатолици, епископяни. Отначало винаги имаше групичка наполовина враждебна, която идваше на събранията от любопитство. След това Духът повя над всички църкви наоколо. Седем студенти от Нотр Дам говореха на езици в понеделник вечерта през март 1967 година в дома на Рей Булард, председател на нашето общение в Саут Бент. Но радостта и силата, които те получиха в сутерена била такава, че мнозина днес считат Рей за духовен ръководител на световното католическо петдесятно движение, започнало от Нотр Дам. Ключ към това беше малката местна група, която се събираше редовно, често потисната. Тя се молеше за Саут Бент и очакваше Божието благоприятно време.

Никой не можеше да види напълно всичко, което ставаше, само отчасти, тук и там. През октомври 1974 година отчасти ми беше предоставено и на мен да видя, когато бях поканен във Ватикана, за да получа официално признание за служението на Общението в достигането на милиони римокатолически миряни. Милиони? Аз размишлявах в недоумение, когато минавах покрай официалните редове на швейцарската гвардия. Милиони? „Не се безпокой за числеността! – такова беше Божието Слово към мен отначало. – Когато Духът управлява, числеността надминава очакването на човека.” А когато Духът не управлява…

През 1957 година С. Форд ме взе за две седмично посещение на десетки клонове на юг. Останахме с особено хубави впечатления от посещението на групата в Хюстън, Тексас. Повече от 600 души се събраха тогава на съботната закуска. „Аз не разбирам напълно – каза един човек с печал, когато после седнахме и беседвахме. – Ние трябва да засягаме хиляди, а не стотици.” „Вие току що започнахте събрания, само от няколко месеца, а за това е нужно време.” „Не е така в Тексас! Тук ние вършим всичко с голям замах.” Той скочи на крака. Слаб, строен търговец на недвижими имоти, неговата професия беше доказателство за думите му. „Хайде да наемем зала! Ще наемем и високоговорители. Ще започнем да предаваме по радиото. Ще вдигнем целия този град на крака!” Анди Со Рил, председател на клона, съмнително поклати глава, но другите не обърнаха внимание на това. „Ще наемем градската Аудитория! Тя побира 6.600 човека. Когато хората чуят, че при нас е дошъл Демос Шикарян, ще напълним помещението!” Погледнах го с ужас. „Аз? Кой е пожелал да ме слуша? Аз не съм говорител. Между другото трябва да се върна у дома и да се заема с покупката на сено и…” Но никой не обръщаше внимание на моите аргументи.

Ние с Форд трябваше да прекараме още една седмица в посещение на клоновете на щата Луизиана и Мисисипи, а след това ще се върнем обратно в Хюстън. „Една седмица за обявление в Тексас ще бъде достатъчно.” Поради моята любов към Бога и големиня щат Тексас, аз почти се съгласих. По време на следващите десет дни аз се убеждавах, че събранието в Хюстън няма да бъде голямо. Ако научих нещо за тези шест години в Общението, то е това, че в тази мистическа действителност, наричана тяло Христово, всеки отделен член има своята функция. Някои са се родили да бъдат организатори. Други са вдъхновени проповедници. Друг имогат да дават съвети. И ако някой заеме не своето служение, то той не само не ще даде първокачествена работа, но ще пречи на протичането на силата към този, на когото служението принадлежи.

Що се отнася до моето служение, аз бях напълно уверен в него. Аз бях помощник. В моето служение влизаше задължението да приготвя място, време и възможност, другите да бъдат светилници. Моят дар не беше по-малък от този на другите. Той беше изключително мой.

Моето име щеше да бъде поставено и осветено над аудиторията. Цялото събрание щеше да бъде съсредоточено върху мен. за мен това беше неправилно и колкото повече се борех с подготовката на моята проповед, толкова повече достигах до убеждението, че такъв ход ще бъде безуспешен. „В какво се състои твоето затруднение? – питаше ме Форд, когато аз късах страница след страница, мачках и слагах в кошчето страниците на моята проповед. – Ти си проповядвал стотици пъти.” „Това не е съвсем вярно. Аз никога не съм произнасял речи. Аз съм ставал и съм говорил. Когато правех това, за което съм призван – да предоставям и помагам на други според възможностите им, тогава имах думи. Но при мисълта, че хиляди лица са обърнати към мен и чакат ръководство, аз се разтрепервам.” Дойдохме в Хюстън и аз бях в паника. Анди и Максин Со Рил ни поканиха на обяд у дома си преди събранието, но аз се вълнувах и не можех да ям. За да не обидя тяхната готвачка Лоти Джеферсън, само се докоснах до обяда. В седем без петнадесет се отправихме с две коли към аудиторията. Лоти Джеферсън, Анди и Максин не можаха да тръгнат. Бяхме ние петимата – Форд и още трима гости. На един километър разстояние видяхме светлината на залата, която светеше като огъня в Съдния ден. Разпоредителите на спирката, облечени в униформа, побегнаха да отворят вратата на залата. На широкия паркинг имаше само пет коли. Погледнахме часовника. Беше седем и петнадесет. Събранието трябваше да започне в седем и половина. През страничната врата ние влязохме в грамадната аудитория, поразително светла и тиха. В помещението нямаше никой, освен пазачът на задната врата. „Сложих саксии с цветя така, както искахте” – извика той на търговеца на недвижими имоти.

Бавно преминахме средната пътека, чувайки стъпките си в залата. Очевидно петте коли на спирката бяха на пазача и на работниците. На платформата имаше пет стола, върху които падаше светлината, но никой не пожела да седне там. Ние заехме седем места долу до платформата. Не запълнихме дори и един ред. Погледнах часовника. Беше седем и двадесет и пет. Внезапно се изпълних с необикновено красива надежда. Може би никой няма да дойде! Нито един! Може би Бог се застъпва за мен, за да ме защити от моето непослушание. „Уверен съм, че дадох правилно датата във вестника” – повтаряше търговецът на имоти. В седем и половина той също започна да се моли никой да не дойде. Какво ще им кажем и как ще им обясним нашето „грамадно събрание”, на което никой не дойде? В осем часа ни стана ясно, че Бог е направил невъзможното. В града, където 600 души могат навреме да се съберат на сутрешно събрание в събота, не можаха да дойдат на събрание, което нямаше Божието благоволение. Затова Бог го покри с покривало. Нашият търговец за продажба на имущества, със сърце голямо колкото щата Тексас, беше първият, който призна това публично и започна да хвали Бога. „Какво ще правим сега? – попита Анди. – Наехме това помещение за цялата вечер. Ще проведем събрание, макар че сме седем.”

„Ти имаш ли нещо написано, Демос?” – попита Форд. С нищо не можеше да ме застави да измъкна от моя джоп тези много пъти зачерквани страници. „Тогава аз ще говоря – каза Лоти Джеферсон. – Аз винаги съм искала да говоря в такова красиво помещение, като това!” Тя стана от мястото си, излезе напред и започна да говори. Имаше дребна фигура, не повече от 45 кг, но когато говореше за Исус, нейният глас изпълни залата с 6.600 места. Тя проповядва 35 минути така, сякаш цялата аудитория беше пълна с хора. Беше така препълнена с Божията любов, и всяка дума беше така правдива, че аз се освободих от напрежението, което ме мъчеше през цялата минала седмица. Не разбрах само едно – защо тя направи призив в края на събранието. Всички ние шестимата в събранието отдавна сме предали сърцата си на Господа, защо ни кара да сторим това? Нейната проповед беше прекрасна и аз никога няма да я забравя. Чуха се нечии стъпки. По дългата тясна пътека вървеше пазачът. Сълзи се стичаха по лицето му. Той дойде пред платформата, коленичи и предаде сърцето си на Исуса. И Лоти Джеферсън, с маниер на евангелизатор, който всеки ден приема стотици хора в царството Божие, положи ръката си на главата му и започна да се моли с него. Кой знае? Може би тук няма никаква грешка. Може би Сити аудиторията тази вечер е Божие място за всички нас и за този човек, който намери Господа. Аз още разбрах, което често се споменаваше и си помислих, че и другите се нуждаят от това напомняне, че само Духът може да привлече хората при Исуса и само даровете, които Той прилага за тази цел. Той не ме надари с дар евангелизатор. Аз мога да бъда само свидетел. Всеки християнин е свидетел. Само че, мястото на моето свидетелство за Исус по всяка вероятност ще бъде краварникът, не платформата.

Да бъдеш търговец на коли като Линвид Сафорд във Вашингтон, който да говори на другите търговци за Бога! Да бъдеш адвокат като Керент Братфорд в Атланта, Джорджия, свидетелстващ на другите адвокати. Да бъдеш млекар, говорещ на другите скотовъди – с прост език, в общите интереси. Всеки млечен фермер е заинтересован от развъждането на хубава порода крави. За нас тази идея е особено важна. Най-напред да се намери съвършеното животно, което с течение на времето да предаде своите добри качества на следващото поколение. Всеки месец прочитах списанието Холстейн Фризиян Асоциация, изучавайки картата на геникологията и всеки път бях под силното впечатление на способа за развитие на нова порода Борк във фермата Пабст в щата Висиансин. Спомням си, когато за първи път преминавахме през чистите краварници за телета, с намерение да намерим племенно биче, което да може да предаде своите качества на нашето стадо. Първото животно, от което се заинтересувах, струваше 25.000 долара – много повече, отколкото можех да платя. Между тези животни имаше две-три месечни телета с цена 50.000 долара, а други на тази възраст – по 1.000 долара. Накрая го намерих. В клетката до южната страна на краварника стоеше здраво не голямо биче, което се отделяше от другите, и като че ли светлина сияеше върху него. Това беше същото явление, което не преставаше да ме поразява в събранието на Общението ни, където в препълнената с хора зала от 400 човека „внезапно” виждам кого да извикам за следващ. Сега това 100 килограмово животно се отдели по същия начин.

Отидох към него. Наричаха го Пабст Лидер, цена 5.000 долара. Прочетох подробностите и ми харесаха. Неговата майка беше в категория „Е”, отлична продукция мляко. Баща му беше баща на повече от 50 дъщери категория „Е”. Сведенията за него бяха само потвърждение на това, което знаех още, като го видях. „Ще взема Пабст Лидер” – казах, когато завеждащият фермата дойде до мен. Господин Силвестър ме погледна с учудване. Скотовъдите никога не вземат прибързани решения. Те решават след продължителни съвещания със своите съветници. „Уверен ли сте във вашето решение? Бих искал да ви покажа други животни в следващия краварник. Господин Пабст мисли, че ще се заинтересовате от тях…” „Уверен съм, господин Силвестър.” Животното беше поставено в особена клетка и с добавъчните 350 долара за превоз, заплатих пълната му цена: 5.350 долара. Десет от първите дъщери на племенния бик дават много точна картина за неговите способности за в бъдеще. Всяка от първите пет крави на Лидер наследи неговите качества – вид, съпротивление на болестите, високо качество мляко. Дори някои от нашите дребни крави имаха телета не с недостатъците си, но с неговите добри качества. В продължение на 15 години, през които го държахме за разплод, той произведе около 5.000 дъщери – всяка от тях с безпогрешните качества на своя баща. Пабст Лидер беше такъв племенен бик, който се случва един на милион, с всички способности да предаде своите качества. Господин Силвестър със съжаление ни разказваше как животните, които продал през този сезон за 10.000 долара, не оправдали очаквания от него резултат. „Но малкото биче, което ти избра, струва два пъти по 10.000 долара.” Такива случаи не са изключение. Всеки племенен бик, който купихме от Пабст фермата, оправда своята стойност.

Свидетелствам, защото не мога да мълча. Спомням си как един ден господин Силвестър, навел се над масата във фермерската столова, беше много сериозен и замислен. „Ела тук, Шикарян! Ти не правиш този избор на посоки, а имаш съветник, нали? Някой идва при теб и после ти дава съвети.” „Да, господин Силвестър. Да си кажа правото, да, аз имам съветник.” Той с удоволствие погледна около масата. „Така си и знаех! Кой е той? Кажи! Няма да ти увеличавам цената, ако зная за твоя съветник.” „Ти казваш, че не познаваш моя Съветник?” „Разбира се, не! При нас идват търговци и млекари по всяко време. Ти имаш професионален съветник. Навярно той знае за животните повече от всички нас в тази стая.” „Мъдрец, така ли?” „По всяка вероятност той е по-дълго в тази търговия, отколкото всеки от нас.” „Специалист по Холстейн?” „Сигурно!”

Аз се въздържах толкова, колкото мога. Накрая им разказах за моя Съветник. Слушателите ми ме слушаха, притаили дъх. „Господ Исус е сътворил тези животни – казах им аз. – Аз и вие виждаме само външните качества, а Той вижда вътре в животното. Той вижда също и вътрешното състояние на човека.” Тези думи бяха прекрасен подход към сърцето и ума на тези хора. При всеки удобен случай да разкажем на хората, с които се срещаме, ето това е целта на Общението.

Спомних си за нашия отдел в Ланкестър, Пенсилвания. Те имаха големи затруднения да получат доверието на консервативно настроената фермерска общност. Основното противоречие беше фактът, че Общението е дошло „от вън”, и че техните проблеми и нужди са били чужди тук.

Веднъж ние с Роза бяхме поканени в Ланкестър. Нашият отдел покани няколко десетки фермери като гости на обяд и аз станах, и като фермер се опитах да ги увлека с беседа, за да изясним някои въпроси. Мъртва тишина… Вие знаете как става в такива случаи. Колкото лошо правим нещо, толкова по-лошо излиза. Със спадането на моята увереност в думите, жестовете ми ставаха все по-големи. Аз разгънах и двете си ръце, а после ги прибрах, искайки да покажа, че общението зависи от участието на всички ни. Но ръцете ми хванаха нещо – каната с мляко, което стоеше по средата на масата. Каната се преобърна и струи от млякото заляха моя нов костюм и обувките ми. Разтреперан, аз не знаех какво да правя. Вдигнах крака си на масата и започнах да търкам с бялата покривка. Роза ахна! „Демос, какво правиш?” И като погледнах седящите на масата, аз разбрах. Моментално пуснах крака си на пода. Лицето ми гореше и аз исках да изчезна под масата. „Стори ми се, че съм в краварника, приятели – извиних се аз. – Вие знаете как става понякога, когато доите кравата и тя неочаквано удари и излее цялото ведро с мляко върху вас!”

Някой сдържано се изсмя в края на стаята, а след това присъстващите се заляха от смях. Стаята бръмчеше от смях няколко минути и настроението се промени. Студените стари фермери ставаха и свидетелстваха как Бог им е помагал по време на зимните бури и летните суши и преди да свърши събранието, в групата в Ланкестър постъпиха нови членове. „Знаеш ли какво промени настроението им? – ми каза един от тях. – Когато сложи крака си на масата, ние тогава изведнъж разбрахме, че си фермер като нас.”