ЗЛАТНА ВЕРИГА

На 25 май 1975 година ние с Роза отново се отправихме със самолет от международното летище в Лос Анджелис. Тълпата повече не ни изпращаше, само нашият син Стефан и неговата съпруга Дебра, които ни докараха до летището. Няма вече безпокоящи се стареи от Арменската църква, няма загрижени лица. Защо да се тревожат? Изминаха 24 години от времето, когато с Роза направихме първия полет. През това време с нея прелетяхме повече от три милиона километра.

Разменихме няколко думи със Стефанза телевизионната програма, която той снимаше за Общението в Портланд, Орегон, в наше отсъствие. Роза прегърна за последен път Деба. След това ние преминахме по стълбичката в самолета. Отивахме в Хонолулу през Портланд, където нашите 16 отдела приготвяха събрание, наречено „Исус 75”. По последни сведения толкова много хиляди възнамеряваха да пристигнат, че Общението беше принудено да наеме за седем вечери хиподрума, наречен Александър парк. Скоро след като се издигнахме във въздуха, ни поднесоха обяд. После Роза наведе глава за обикновената почивка в самолета. За мен тук имаше възможност да приготвя отговор на първия въпрос, който хиляди хора задават: Какво представлява Общението? Какъв отговор мога да им дам? Статистически? Тези отговори бяха много интересни. Извадих бележка и започнах да пиша: години на съществуване: 24; брой на щатите с отдели: 50; брой на страните с отдели: 52; общ брой на отделите: 1.650; месечна посещаемост на отделите – повече от половин милион; бързина на прираста: един нов отдел дневно. Аз се усмихнах, спомняйки си думите на Орал Робъртс: „Мечтай за хиляди отдели – нещо, което в това време ти се струва невъзможно!”

Продължих да пиша: месечен тираж на списание „Глас”: 800.000; телевизионни станции с програма „Добра вест”: 150; ежемесечен брой на зрителите: 4.000.000; брой на полетите: по три ежегодно от 1965 год. Оставих химикала. Нима по такъв начин трябва да записваме Общението, като броим главите, събитията? Не така! А какво да кажем за различните служения? Изцелението е едно от тях. Никога не подчертавахме изцелението в Общението, защото това веднага привлича вниманието. И все пак се случваха изцеления през цялото време. Понякога канехме някой с дар на изцеление, за да проведе специално изцелително събрание, обаче в повечето случаи това беше обикновено служение, приложено от Бога в изключително време.

През май 1961 година Общението изпрати голяма делегация на Световната конференция на Петдесятниците, която се състоя тази година в Ерусалим. Колко приятно беше да отидеш и да видиш местата, с които се запознаваме през целия си живот от Библията – Елеонския хълм, Красната порта, Силоамската къпалня – ние трудно се отделяхме, когато трябваше да отидем в Аудиторията. Три хиляди души присъстваха на конференцията. Конференцията беше толкова популярна, че за влизането трябваше пропуск. Тук се срещнахме с нашия приятел Джон Браун – делегат на Общението от Парскбург, Пенсилвания, и заедно очаквахме да пооредее тълпата.

„Демос Шикарян” – гласът беше женски с руски или полски акцент. Огледах залата. Кой може да ме вика? „Ето там” – показа ми Джим. Те се провираха през тълпата към нас, мъж и жена. Тя беше не висока, пълна, повече от 50 годишна. Мъжът с нея беше сакат, никога не бях виждал в живота си такъв. Беше сгънат като цифрата седем. Ходеше с бастун, за който се държеше с две ръце. Тялото му беше успоредно на пода. „Търсите мен?” – попитах жената. Не можех да видя лицето на мъжа. „Да, господин Шикарян. На този човек му е необходима помощ.”

Тя обясни, че го е срещнала в края на града. Той я помолил да го вземе в аудиторията, защото е слушал, че Исус изцелява хората. Когато разбрали, че всички места са заети, някой ги посъветвал да се обърнат към мен. Стана ми жал за този нещастен човек. Жената каза, че двамата били евреи. Веднага си спомних за евреина в нашето Общение – Давид Ротшилд, който беше председател на нашия отдел в Бевърли Хилс. Зная, че Бог има особена любов към Своя народ. Но какво можех да направя в този случай? Мина ми през ума да дам моя пропуск на този човек за следобедното събрание днес. Какво пък… „Ето – казах аз, снемайки значката си – ще те пуснат с нея.” Наведох се и коленичих във вестибюла, за да достигна яката на сакото му. Сложих му моята значка и исках да се изправя, когато внезапно чух глас. „Не, Демос, не оставяй този човек. Ти трябва да се молиш за неговото изцеление. Сега. Тук!” Бях поразен. Тук? Сега? Във вестибюла е пълно с народ и с известни ръководители на петдесятното движение от целия свят. Погледнах към Джим Браун, който имаше голям опит в изцеленията и той… „Демос, ела! Тук, сега!”

Оставайки на колене, аз проговорих в ухото на сакатия: „Сър, искате ли да се помоля за вас сега?” В отговор на моите думи, той сложи главата си върху бастуна, на който се опираше и затвори очи. „Скъпи Исусе! – казах аз. – Ние Ти благодарим, че Ти си направил куция да скача от радост на тези хълмове. Днес, Господи, друг куц идва при Теб – един от Твоя избран народ…” Сълзи течаха по неговите грапави юмруци и падаха на пода. Около нас започна да се събира тълпа. „В името на Исуса Христа – казах аз, – изправи се!” Чух, че нещо изпращя. Отначало си помислих, че слабичкият човек счупи нещо, но стонът, който се изтръгна от него, когато вдигнах главата си, видях, че това е стон на облекчение, а не на болка. С такова старание, изразено със стонове, той още малко се изправи. Още един трясък. Пак борба, като че ли с невидими верииг, и още повече се изправи. Ако в този момент тълпата във вестибюла не знаеше какво става тук, то викът на жената прикова вниманието на всички. „Чудо! – и тя продължаваше да крещи. – Стана чудо! Чудо!” Малкият човек се вдигна още веднъж и тържествено ме погледна в лицето. Около нас от всички страни на много езици се раздаде възглас на хвала и благодарение. Изправих се. Взех бастуна му. „Само чрез силата на Исус” – му казах аз. И наистина, отначало с малко тътрене на краката, след това по-смело, здраво, той започна да ходи назад и напред, изправяйки гърба си.

Вместо проповедта, която Джим Браун се приготвяше да говори, на следващото събрание той разказа за това, което се случи във вестибюла. Намерихме място на предния ред на балкона. Когато Джим разказваше, малкият човек подскачаше от стола си: „Това съм аз! – крещеше той. – Това съм аз!” Той скачаше и танцуваше по пътеката до такава степен, че се уплаших да не окуцее от преумора. Да, мога да разкажа това в Александър парк, макар че не мога да го обясня нито тогава, нито сега. Не като хората с особен дар на изцеление, аз нямах този дар. Не съм прекарвал дни и часове в пост и приготовление. Не винаги ме изпълваше силата, само понякога, в определено време, макар че много нуждаещи се идваха при мен до края на конференцията. Най-доброто, което мога да кажа на хората в Окланд е, че изцелението е нормална функция на църквата и че всеки член на тялото Христово може да бъде призван да върши изцеление, когато се появява необходимост от това. Мисля, че ключът към него е подчинението, послушанието.

Погледнах Роза, която се покри с одеала в самолета и си припомних един случай в Довня. Беше посред нощ. Трябваше да се изгаси светлината. Но по неизвестна причина Роза беше много неспокойна. Тя стана, отиде до прозореца, дойде пак и седна на края на леглото. Поведението й ми беше непонятно. Обикновено аз съм нощната сова. Роза винаги заспива бързо. „Какво има, скъпа?” „Вивиян Фулер!” Фулер живееха в южната част на щата Ню Джърси. Хепфулер беше председател на нашия отдел във Филаделфия. Спомням си, че при нашето последно посещение у тях неговата жена имаше затруднения с очите. „Но по това време на нощта? Роза, знаеш ли кое време е в Ню Джърси сега? Три часа сутринта.” Роза въздъхна. „Зная.” – каза тя. Тя се съгласи, че е по-добре да почака до утре. Но аз никога не бях виждал Божият Дух така да вълнува човека.

Роза отново легна в леглото, но не не можеше да се успокои. Стана. Отиде да провери дали е заключена вратата. „За твое добро, скъпа – казах й накрая, – иди и позвъни, преди да направиш дупка на килима.” Роза помисли за малко, а после каза: „Демос, ти слушай на другия телефон!” Отидох в салона и вдигнах слушалката на добавъчния телефон. „Вивиян – каза Роза – повтори за Демос това, което току що ми разказа.” Без ни най-малък признак на сънливост Вивиян Фулер ми разказа, че диагнозата за нейните очи говори за много бързо развитие на глаукома, което не се поддава на лечение. Знаейки, че ще ослепее, тя се стараела да се примири с положението и прекарвала цели часове, учейки се да ходи из стаята, без да се блъска в предметите. Но накрая я завладели страх и разочарование. Тази нощ тя особено силно се измъчвала от неизвестността. Лежала без сън и дори си мислела, че е оставена от Бога. „Боже – накрая се молела, – ако Ти ме обичаш, изяви ми това, като накараш да ми позвъни някой сега, по това време на нощта!” За известно време се чуваше само бръмчене по жицата. „Вивиян – отговори Роза, – Бог не само ми заповяда да ти позвъня. Той каза ми и нещо повече. Каза ми, че ти ще оздравееш съвършено.” Надявам се, че моето преглъщане не беше чуто по телефона в Ню Джърси. Роза продължаваше да разказва на Вивиян за всички чудни проявления на Божията сила, които ние заедно преживяхме през тези години в Общението. После ние тримата се помолихме за пълното изцеление на Вивиян в този час. Свършихме в 1:30 сутринта в Довня и 4:30 сутринта в Ню Джърси.

Вивиян ми позвъни няколко дни по-късно. „Аз нямам да кажа нищо определено, но един час след нашия разговор по телефона, нещо се пукна вътре в моята глава. Не зная с какви други думи да изразя това. На следващия ден отидох при специалиста. Той каза, че след моето последно посещение няма влошаване на състоянието ми.” След няколко седмици Вивиян ни позвъни отново. Не само е била спряна болестта, но зрението се е подобрило. Минаха седмици и ние се срещнахме в Статлер Хилтон, хотел в Ню Йорк – на районна конференция. Споделих в препълнената зала разказа на Вивиян, как най-добрите лекари в Източните щати определили нейното състояние на неизлечима глаукома. А сега… Вивиян се качи по стълбите до микрофона.

Тя разказа за мъчителното развитие на болестта, как всеки ден си напомняла, че вероятно това ще бъде последният ден, в който вижда лицето на Херб. След това си спомни най-трудните преживявания по време на нейната депресия, когато лежала в леглото в три часа сутринта и се молела някой да позвъни. Тя разказа как й се обади Роза. Следващото посещение при лекаря и неговото удовлетворение било, че очите й са започнали да се поддават на лечение. Вивиян каза: „Сърдечно благодаря на Бога всеки ден за хубавото зрение!” Господ продължаваше да употребява послушанието на Роза. Вивиян още продължаваше да разказва своето свидетелство, когато хората започнаха да стават и да излизат пред платформата. Двадесет и шест страдащи от глаукома излязоха и стояха на платформата. В заразителната с вяра атмосфера всички събрани се молиха за тях. След шест месеца от тези двадесет и шестима, седем посетиха конференцията във Вашингтон. Ние все още не знаем за останалите 19, но тези 7 бяха напълно изцелени.

На всички конференции стават подобни случаи, дори и по-удивителни от тези. Болни от неизлечим рак оздравяват на място. Болен от сърце получи ново сърце – не изцелено, а ново, без следа от пластични кръвоносни съдове и клапани, сложени преди това от хирург. Млад човек, умрял от 38 куршума от револвер, се вдигнал и седнал в болницата в Джаксънвил и поискал вода, след молитвата на директора на Общението. Друг случай станал в Южна Африка. Докторът установил, че човекът е мъртъв, който след молитвата на група от Общението оживял и носи свидетелството за смъртта си в своя джоб. Подобни неща се случваха всеки път, когато някой се покоряваше, независимо колко безнадеждна е ситуацията. Служението ни е обхванало целия свят.

За групата, която се моли през декември миналата година, беше дадена цифрата 1 милиард и 250 милиона души до 1975 година. Това число може да се каже, че е астрономически нереално. Но нима нашият век на електроника ни се струва съвсем действителен и все пак, благодарение на електрониката ние достигаме нечувана маса от хора. Радиопредаванията на Общението се излъчват ежеседмично на 21 езика в цяла Европа, Южна Америка, Азия. Половин часовите ни телевизионни предавания от серията „Добра вест” се предават четвърта година по цялата страна с нови отдели в Канада, Бермунд, Австралия и Япония. Много важен дял от тези служения изпълнява нашият син Стефан, който е главен управител. Микрофон, циферблат, ленти – всичко това за него е така ясно, както е неясно за мен. Аз се страхувах, когато бях първия ден пред камерата. Нашата цел беше другите от „Добра вест” да споделят преживяванията си, както аз го направих някога на събранието на Общението. Всичко това е просто, но тъй като времето в студиото е много скъпо, ние се надявахме да заснемем първите 13 полу-часа за една седмица. Но когато аз излязох на телевизионната платформа, погледнах кабелите, камерите, работниците със секундомерите, така се изплаших – като крава пред нова ясла. Показаният текст ме безпокоеше. „Стойте тук! Седнете там! Сега си обърнете главата!” Като запалиха горящите светлинни лампи в седем часа сутринта, започнах да се потя и към обяд ми се струваше, че са ми правили киноснимки във вана. Но най-лошото за мен беше да чета телехрометера – това е кутия с думи на камерата. Винаги си бърках думите. Излагах мислите си в такива изречения, че тези, с които водех беседата, бяха също толкова смутени, колкото и аз. В края на двуседмичното занимание, аз изгубих 10 кг от теглото си и ентусиазма си за това предприятие. В отчаянието си отидох при уредника на първата серия Дик Ман: „Освободи ме от четенето на текста! Искам да говоря с хората.” „Не можеш да направиш това на телевизията – търпеливо ми обясни Дик. – Тук се налага да се отчита времето до секунда и работниците от камерата трябва да знаят къде да правят следващите снимки.” И разбира се, неговата експертиза помогна, докато дойдат снимките. Те показаха един механичен човек с дървено лице и стъклени очи. Следващата серия започнахме в любителски стил – без текст, без подготовка, само с молитва в началото, молитва по време на снимането и с молитва в края.

Аз не мислех за механика, а за човека, с който разговарях. Всички незабавно почувствахме промяната и съдействието на Божия Дух в студиото. Камерите престанаха да се свиват, хората започнаха навреме да идват и четирите интервюта в половинчасовия откъс имаха хубав край. Дик Ман не можеше да дойде на себе си от изумление. Всеки път, когато ми даваше едноминутен сигнал, аз завършвах точно навреме. Случиха се и още по-трудни за обяснение неща. Веднъж ние правехме снимки в Порто Рико. Местният отдел избра за това 18 свидетелства. Предстоеше ни много работа, която трябваше да извършим през деня, а валеше дъжд. След обяд ми предстоеше беседа с човека, изцелен от рак. Работниците покриваха апаратите си с брезент, за да ги предпазят от дъжда и всички ние седяхме и чакахме. Рогелио дойде при мен и протегна ръка. Веднага ми мина през ума, че щастието, което грее на неговото лице, ще направи деня светъл, а след това забелязах лъч слънце, който пробиваше облаците. Операторите свалиха покривалата и Рогелио с жената преводач застанаха пред апарата. С помощта на Сали Олсен, той ни разказа за своя живот, когато на деветгодишна възраст разбрал, че има проказа. Било му по-леко да понесе физическите страдания, отколкото отделянето от семейството и живота в лагера на прокажени. До тогава той никога не бил виждал прокажени. Внезапно се оказал сред тези, чийто вид го плашел. Но още по-лошото следвало. След няколко години той бил така обезобразен, по-зле от всички останали, със страшни рани, поради което дори другите прокажени странели от него и не ядели с него.

Когато станал 21 годишен, група християни дошли да посетят лагера за прокажени и той за първи път чул вестта за Исус. Тази вест променила Рогелио от нещастен и безнадежден човек в пълен с любов и радост християнин. През това време на страдание болестта унищожила неговите гласни струни. Той започнал да моли Бога да му даде отново глас, за да може да каже на другите за своя нов живот. Веднъж той разбрал, че в петдесятната църква до Рио Педрас ще има събрание за изцеление. Неизразима надежда започнала да изпълва сърцето му. Той замолил завеждащия лагера да му позволи да посети това събрание, като седне встрани, далеч от другите хора.

След като се оформила групата на болните за изцеление, той останал на мястото си, за да могат всички останали да излязат преди него за изцеление, което ставало с полагане на ръце. „Никой – помислил си той – няма да се осмели да положи ръка на мен. Никой не би се докоснал до един прокажен.” Накрая до амвона останало свободно място. Рогелио бързо отишъл напред и коленичил. Пастор Торес отишъл до него и сложил на главата му двете си ръце. После ги сложил на лицето му, на плещите му, прегърнал главата му с двете си ръце и в този момент, свидетелства Рогелио, той бил изцелен. Минало много време, докато докторите повярват на изследванията си, че Рогелио вече не е активен прокажен. По-късно го изписали от лагера и през последните 25 години Рогелио проповядва навсякъде из Порто Рико. Бог му възвърнал отново красивия глас не само, за да говори, но и за да пее. При съпровод от музикант, който му акомпанира в живо темпо, Рогелио излезе и пя за славата Божия. Още не беше заглъхнала последната нота и облаците закриха слънцето. Кинооператорите и музикантите още прибираха своите инструменти под покритието, когато се изля проливен дъжд. Тази вечер ние разказвахме за опитността в Сан Хуан.

„Колко хубаво беше, че дъждът почака, докато си свършим работата!” Някои с учудване се спогледаха. В Сан Хуан дъждът се е лял през целия този ден без прекъсване дори и за минута.

По този начин сега ние приготвяме телевизионните си програми три години напред – без текст, без подготовка, уповавайки на Святия Дух. Те не са съвършени, но в тях има истина, която трогва сърцата на хората. След програмата всяка телевизионна станция дава номера на телефона на местния представител на групата за желаещите да се посъветват или да прибавят нещо ново.

Сложих записките пред себе си, в джоба на седалката, за да ги сложа после в портфейла си. Роза в това време се събуди и с интерес погледна колонките с номера, които бях записал. „Какво значи TV 13/3?” – ме попита тя. „Тринадесет програми за три дни” – казах аз. „Толкова, колкото време трябва за заснемането, нали? Ние никога не повтаряме.” Започнах да търся отчета. „Искам да зная колко човека ни звънят по телефона след всяка програма.” „Демос – каза Роза по-късно, – не е важно колко хора звънят, а е важно какво става с тях. Важен е дори един човек и промяната, която става с него.” „Един човек, чийто разказ говори на хиляди?” Мислено преминах от Порто Рико на запад. Източното крайбрежие, средния запад, през планините и до Калифорния, и още по-нататък, на другата страна на държавата, в Хаваите, и си спомних за Харолд Шарака.

Харолд беше първият човек, който позвъни на телевизионната станция в Хонолулу, когато започнаха програмите през септември 1972 година. Той не се е приготвял да слуша тази сутрин. Искал да прави съвсем друго нещо. Харолд се родил в кафейната ферма в Кона, на остров Хаваи, шести от шестнадесет деца. Според добрия японски обичай, той бил научен усърдно да работи, да уважава другите и да почита властта. Бащата на Харолд бил парализиран. Когато той заболял, всички по-големи деца напуснали училище и започнали да работят за издръжката на семейството. Благодарение на усърдието на цялото семейство, което не се бояло да работи дори под парещите лъчи на горещото слънце, Харолд продължил своето образование и бил първият в семейството, който завършил средното училище. След това той започнал да работи и да помага на останалите си братя и сестри да учат. Ставал всяка сутрин в четири часа, обличал се на газова лампа и отивал на много километри в тази или друга кафейна ферма, където работел. Когато всичките му братя и сестри завършили училище, се оженил и обзавел свой дом. по това време Харолд се преселил в Хонолулу и работел като пристанищен товарач, после в магазин и накрая открил свое търговско предприятие. Трудолюбието му донесло успех. До 1970 година той събрал значителна сума пари.

След това тези средства били отнети от него по коварен начин, с усмивка – от хората, на които се доверявал. Когато научил това, вярата, върху която изградил целия си живот, рухнала. Разбира се, това било вяра в човешкото достойнство и старание – не в Бога. Номинално Харолд и неговото семейство се считали за будисти, но както и другите жители на острова, те вярвали в множество богове и в духове. Един от боговете на име Одайсан бил много важен за тях. Каменното изображение на този бог било в японския храм в Кона. Към него те семейно се обръщали за съвет при всички важни решения. Когато богът одобрявал решението, неговото изображение било лесно да се вдигне, а когато трудно можел да се премести от мястото, отговорът бил отрицателен.

Дълги години Харолд се съмнявал в традиционните си вярвания, забелязвайки заробването, в което те поддържали него и семейството му. Неговата майка – вече бабичка, вдовица, живеела в постоянен страх да не обиди това или онова божество. Когато Харолд дошъл в Хонолулу, той се присъединил към епископалната църква, защото му се струвало, че в нея има свобода от страха. Той дори убеждавал своята майка да стане християнка, но тя му обяснила, че макар Исус да е един от боговете, на които тя се моли, Той е заинтересован само от белите хора. На всяка картина бил изобразен с брада, което според нея било доказателство, че не се грижи за жителите на Изтока.

Когато се разорил финансово, Харолд се обърнал за съвет към своя проповедник, който много съчувствено го изслушал, съгласил се с него, че постъпката е много несправедлива, но го посъветвал да не ги съди. „Подобни неща се случват често в търговията и ти нищо не можеш да направиш. Опитай се да забравиш тази сделка.” Но Харолд разбрал, че не може да забрави това. Престанал да се храни, да се среща с приятели, седял в стаята със закрити прозорци и чувствал растежа на ненавистта в сърцето си. Честност, жертване, дълги часове на тежък труд – ако всичко това не носи добро, то какъв е смисълът на живота? По-добре да умре. Мъртвите могат спокойно да ядат. Мъртвите никой не ограбва и не лъже. Харолд имал приятел, който притежавал пушка. Но той не искал да умре сам. Преди да свърши със себе си, искал да свърши с други двама, дори трима, ако успее, а после щял да свърши със себе си. Тази мисъл не му давала покой, докато тя станала единствената мисъл в главата му: „Неделя. Това трябва да стане в неделя, защото той ще каже на приятеля си, че ще отиде на лов. Неделя през септември, когато открият сезона на лова.”

В неделята, която Харолд избрал, дошла жена му и пак го молела настоятелно да отиде на църква. Той не ходел на църква, откакто говорил с проповедника. Харолд само поклатил глава. „Пусни телевизора! – молела го жена му. – Погледай бейзбол!” Плашело я неговото безразличие. Харолд отново поклатил отрицателно глава и погледнал жена си. Тя изобщо не подозирала какво има в ума му. „Добре. Ще пусна телевизора и ще гледам, докато тя престане да се безпокои и отиде на църква.” Той погледнал часовника. Било 10:35 часа. Следобедните игри започнали. Той включил канал номер четири. Двама души беседвали. Единият бил бял, другият – не бил уверен какъв е. Може би полинезиец. (Аз се смея, като си спомня, че не веднъж съм благодарил на Бога за интересните черти на арменското лице. Евреите ме приемат за евреин. Арабите мислят, че съм арабин. В Южна Америка ме считат за испанец. А тук, в Хонолулу, ме гледат като хаваец.)

Понеже бил разстроен, Харолд не могъл да разбере за какво разговарят тези двамата. Протегнал се близо до телевизора в креслото и гледал лицата им. Те изглеждали като най-щастливите хора на земята. той се опитал да разбере думите им, но мислите му били разсеяни. Въпреки това не престанал да гледа. Внезапно чуден мир слязъл и изпълнил полутъмната стая.

Любов, съгласие, надежда – като че ли тези качества изтичали от телевизора. В края на програмата бил показан номера на телефона. Седейки пред телевизора, Харолд си повторил номера. Няколко минути по-късно той се обадил на Рой Хичкокс от нашия отдел в Хонолулу, чувайки думи, които били трудни за вярване: „Исус знае положението ти, Исус ще ти помогне в трудностите. Исус те обича.” Сега Харолд е не само ръководител в своята епископална църква, но и в Общението на целия остров. Той не получил обратно своите пари, но Общението му помогнало да се освободи от бремето на огорчението и гнева и да победи себе си. Той не само помогнал на себе си, но и на стотици други да направят ново начало в живота си. Първа била неговата 83 годишна майка – следейки промяната в живота на сина си, тя разбрала, че има сила много по-голяма от тази, която тя дълго се стараела да умиротвори. Тя и другите членове на семейството сложили на куп разните изображения и обекти на поклонение, които пазели в дома си и ги запалили в църковния двор. Майката му умряла през 1973 год. като щастлива християнка.

Този случаи и подобни на тях ни убедиха, че телевизионното предаване има място във видението, което ми беше открито за пробуждането на целия свят. Такова значение има и реактивният самолет за пътешествията. Започнах да броя страните, които сме посетили с „Добрата вест”: Англия, Швеция, Норвегия, Франция, Италия, Япония, Индия, Виетнам, Филипинските острови– повече от петдесет. В много от тези страни след нас оставаше нещо повече от няколко седмични събрания – местен отдел като център за по-нататъшната активност на миряните. В такива страни като Финландия, Естония, Югославия ние не можехме да се молим или да разчитаме на големи резултати от нашия труд. Размишлявах за моето първо посещение в комунистическите страни и решението, което се роди в мен.

Нашата не голяма група квартируваше в Хавана, Хилтон, преименувана в Куба Либра, след като Кастро дойде на власт в Куба. В този хотел Кастро имаше своя квартира и хотелът беше препълнен с военни, но самият вожд трудно можеше да бъде видян. Една сутрин около два часа, когато се приготвях да спя, внезапно почувствах, че ако се облека и се спусна с асансьора в ресторанта, ще се срещна лице в лице с Кастро. Имах голям опит с Духа, за да противореча на необяснимото откровение, затова много тихо се облякох. Роза отвори очите си: „Къде отиваш?”

„Долу, да се срещна с Кастро.” Роза също беше свикнала с такива подбуждения от Святия Дух. „Това е много хубаво” – каза тя със сънлив глас. В ресторанта седяха и пиеха оранжада група много млади войници, на 15-16 години. „Преди години – ми каза сервитьорът с въздишка, – тук по това време беше изпълнено със северо-американци. Из казиното – той показа с ръка по запустялото помещение под сцената – им беше безразлично колко ще похарчат.” Той взе поръчката ми за чинийка сладолед и изчезна с въздишка в кухнята. Като се върна, той се задържа с видимо удоволствие. Кубинско-испанският език се различаваше от мексиканския, всред който израснах, но не ни беше трудно да се разберем. „Когато дойде премиерът Кастро тази вечер – казах на келнера, – кажете му, моля ви се, че аз съм собственик на млечна ферма от Калифорния и искам да говоря с него.” „Тази вечер? – повтори сервитьорът. – Няма го днес. Той никога не идва толкова късно.” Аз довърших сладоледа. „Днес ще дойде.” Келнерът с учудване ме погледна. „Нима някой ви е казал, че ще дойде?” Аз се позабавих с отговора. „Да – съгласих се, – някой ми каза.” Човекът поклати глава. „Невъзможно! Той никога не идва след десет часа вечерта.”

И изглежда, сервитьорът беше прав. Изминаха още пет минути, десет. Младите войници си отидоха. Взех сметката си и отидох на касата. Касиерът броеше парите ми, когато чух тропот на ботуши по коридора. Скоро през вратата влязоха 18 или 20 чернобради мъже в сиво-зелени униформи. Някои имаха пушки, други – американски автомати. В средата на групата беше Кастро. Той седна на масата и поръча бифтек, а охраната се разпръсна наоколо из целия салон. Нямаше друг, на който да се гледа, освен на мен. Аз забелязах, как сервитьорът се наведе и прошепна нещо в ухото на Кастро. Той ме погледна, а после ме повика с пръст, да отида на масата. Седнах от дясната му страна със съзнанието, че дулата на всички пушки от салона ме следят. Кастро ми зададе няколко въпроса за млечното дело в Калифорния и беше малко разочарован, че не може да ме почерпи с бифтек. „Когато ви дойда на гости, аз ще изпия у вас цели четири литра мляко.”

Из цялата зала избухна смях. За мое облекчение пушките се отпуснаха и някои запушиха. Познавах революционния вожд само от безкрайните му речи по радиото. Удивих се от личната среща с него. Той беше внимателен слушател. „И какво ви доведе в Куба” – ме попита той. Казах му, че сме група, дошли да се запознаем с кубинците в нашия отрасъл на работата и да им кажем, че Святият Дух действа сред хора, подобни на тях от другите страни. Отново, за мое учудване, той прояви искрен интерес. Каза ми, че веднъж му се наложило да бъде в болницата в Бронсвил, Тексас. „Всеки ден там имаше двама души в програмата на телевизията. Единият – Били Греъм, другият – Орал Робъртс. Мисля, че те са честни хора и това, което говорят, е истина.”

Ние бяхме прекарали в разговор 35 минути, когато много пиян и зъл северо-американец се появи до масата. „Нима Вие никога не отговаряте на писма? – попита той. – Три месеца аз чаках отговор от така нареченото правителство.” Не можех да вникна във всички подробности на това, което той говореше, но разбрах, че е собственик на нощния клуп, закрит от правителството на Кастро. Трябваше да се удивя от смелостта на този човек, проявена в стая, пълна с въоръжени войници, но той явно беше твърде зает със себе си, за да ги забележи. „Вие губите пари – казваше той. – Не забравяйте, че аз правех добра търговия тук.” Лицето на Кастро позеленя почти като цвета на облеклото му. „Хубава търговия! – каза той. – Вие считате това за хубава търговия? Играта на карти и проституцията? Нима това е, от което са заинтересовани вашите хора в нашата страна?” Опитах се да срещна погледа на бившия стопанин на нощния клуб. Едва ли е толкова пиян и зает със себе си, за да не разбере този въпрос. „Грижите ли се вие за нас? До колко ни познавате?” Пияният не беше в състояние да слуша. „Не ми четете морал!” Кастро стана, без да завърши вечерята си. Той беше на половината път до вратата, а войниците с него. Внезапно той се обърна към мен и ми протегна ръка: „Радвам се на вашето посещение – каза той. – Бих искал…”

Лицето му все още изразяваше неудоволствие. Той не завърши своите думи. След минута те всички си отидоха. Стопанинът на нощния клуб ги последва, все още обиден. Останах сам. Беше три часа и пет минути. Бих искал повече хора да дойдат от вашата страна Куба, да се молят, а не да играят на карти. Ако беше така, мислех си аз, когато асансьорът се вдигаше нагоре, какъв би бил светът днес, ако милиони пътешестващи американци отиват с Божията любов при хората, които посещават? Ако те тръгнат днес? От тази вечер аз включих тази мисъл в молбата, където и да съм бил сприятелите на Общението: „Идете! Говорете добрата вест! Пътешествайте за Бога! Помогнете да се допълнят пътешествениците по света, които носят Евангелието на изгубените!”

И нашите хора тръгнаха. Те отидоха, за да изпълнят своя дълг.

Размишлявах за септемврийската вечер в Москва през 1966 година, седем години след моето посещение в Куба. Тук аз можех да кажа на две хиляди и двеста събрани в църквата на Евангелските християни и баптисти, как русите петдесятници са дошли през планината в Армения със свои закрити каруци. Две хиляди и двеста човека станаха прави, вдигнаха ръцете си към небето и плакаха, когато Божият Дух слезе над това събрание. На следващия ден аз имах възможност да запиша този разказ за Московското радио и да благодаря на руските хора от дълбините на сърцето си – за донесения на нас неизразим Божий дар.

Спуснах облегалката по-ниско и затворих очи. Хората от целия свят се събуждат от смърт за живот. И ето, това е целта на Общението. И това е, което видях в нашата гостна в Довня.

Какво още ми беше показано в Общението?

Хората възкръсваха не само за Бога, но и за другите хора. Тези, които бяха отделени един от друг, се събираха заедно, намирайки се един с друг. Ето, това е Общението.

Когато започнахме заседанието на конференцията, помолихме да вдигнат ръка, за да знаем колко епископални християни, колко презвитериани, колко баптисти има на това събрание. Най-приятно ми беше за това, че имахме отговор на този въпрос. Из цялата зала се вдигнаха ръце. Католици седяха с методисти, квакери – с адвентисти. И когато Духът слезе на събранието, навсякъде се прегръщаха братя, които от дълги години не бяха общували един с друг.

Расите също се съединяваха. Много неща се промениха в наше време. През петдесетте години интеграцията беше голям проблем в много страни. Спомням си нашите приготовления за световната конференция в Атланта. Наехме грамадна зала в центъра на града и повече от хиляда стаи за пет дни и нощи. Ангажирахме време по радиото, напечатахме регистрации – всичко необходимо, за да се проведе тази грамадна конференция. Месец преди началото в хотела разбрали, че очакваме, както винаги на наша конференция, да дойдат и няколко черни търговци. Обещаха ни да приготвят друго помещение в съседство с нашето. Събранията били могли да се съединят телевизионно с разкошната зала на хотела. Трябваше да се проведат още много телефонни разговори, за да ги разубедим, и всички да бъдем заедно. Когато по-късно организирахме конференцията в Денвър, Колорадо, забелязахме странно нещо. Посещението на черните беше много по-голямо, отколкото очаквахме. Накрая един чернокож търговец с манифактурен магазин в Атланта ни запозна със ситуацията. „Моите приятели отдавна ме питат, защо посещавам молитвени събрания със закуска на белите хора. Но когато разбраха какво стана с хотела, ми беше необходим автобус, за да взема всички, които пожелаха да дойдат с мен.” През лятото на 1973 година проведохме районна конференция в Атланта Хайят Хаус, която посещаваха 1.500 човека на вечер – бели и черни заедно.

Поколенията се обединяваха. Под ръководството на Ричард и неговата красива жена Евангелина, имаме пълна младежка програма на всяка конференция. Много пъти, минавайки през коридора на хотела, виждах дългокоси младежи и прилично облечени в костюми хора на средна възраст, да проливат сълзи на примирение, плачейки прегърнати.

Хората с различно възпитание се обединяват. Черни и бели се събират заедно в стотици наши южноамерикански отдели. Протестанти и католици си искат прошка един от друг, прегръщайки се от радост в нашите отдели в Белфаст, Ирландия.

Всички стени, които ни отделят от другите хора, се рушат. Спомням си една жена, която буквално се беше обградила със стена, странейки от другите хора, за да бъде спокойна. Сара Илайс беше музикантка, която изучаваше пиано в Джилард, Ню Йорк и пееше под ръководството на Леополд Стоковски. Висока, внушителна, тя като че ли нямаше житейски проблеми. Когато Сара си беше поръчала самостоятелна стая за районната конференция в Индианаполис, никой не можеше да предположи, какъв мъчителен страх я владее под прикритието на тази постъпка.

Случи се така, че всички легла в хотела в Индианополис се заеха, за да приемат всички идващи – 1972 година, месец май. „Съжалявам – каза регистраторът на хотела, – принудени сме да ви дадем двойна стая.” Той провери в списъка. „Другата жена във вашата стая ще бъде сестра Франсис Слер от училището за сестри от Нотр Дам. Уверен съм, че ще бъдете доволна от нея.” Сара Илайс определено знаеше, че ще бъде доволна от нея. Възпитана от хора на светостта в малък градец в западна Пенсилвания, тя била научена на монашеска недоверчивост. Но основната причина била трагичното й детство. От времето, когато баща й застрелял майка й, когато била още малко момиченце и след дългите години в приюта, до деня, когато се отказали от нея повторните й родители. Нямали доверие в нея. Затова тя не се доверявала на хората и ги изключвала от своя живот. Такова било отношението й към хората, където и да работела. Между нея и света винаги имало стена. Никой не знаел тези подробности, докато тя, отивайки в стаята, мислейки, че е празна, открила там другата жена. Сестра Франсис Клер, много разумна и нежна жена и християнка, с особено дарование да лекува паметта, изразила своето желание да се моли за Сара. В резултат на тази молитва, няколко часа по-късно, страхът, отвращението и огорчението се сменили с любов и приемане на Бога. Когато се срещнах със Сара тази вечер, нейното лице беше преобразено. Помолих я да отиде до микрофона и да разкаже какво се е случило. После тя свири на пианото. Когато свърши да свири, цялата конференция се вдигна на крака и я аплодира, докато тя започна отново да свири. Бяха й направени четири овации на крака и в края на всичко ние знаехме, че Святият Дух Сам ни свири тази вечер.

Сара Илайс е една от цяла категория хора, които служат в Общението. Жени, търговки и професионалистки. Отначало аз бях загрижен за мъжете, които прекарваха безплодно своя живот, тъй че не забелязвах другите. Първите години работата на общението с жените беше само с християнски омъжени жени, които се стараеха да доведат при Господа. Когато Общението стана по-известно, появи се нова група жени. Омъжени и неомъжени, млади и стари, те бяха работнички, които подобно на мъжете чувстваха, че няма какво да правят в традиционните си църкви. Шиене, продаване на носени дрехи, сутрешно кафе и беседи – всичко това беше неприемливо за лекарки, учителки, чиновнички и други. Сега имахме жени адвокатки, които посещават нашите събрания, актриси, фабрични работнички. „Продавачки – записах аз в моите записки. – Медицински сестри, кореспондентки.” „Демос – Роза ме бутна и вдигайки очи, аз видях стюардесата с поднос с бутери. – След час ще бъдем в Хонолулу.”

„Стюардеси – добавих аз към моите записки, които лежаха пред мен. Аз прочетох изписаните ръчно страници. Достигане до хората по целия свят по всякакъв начин, до всякакви хора. Не е ли това образът на Общението?” „Какво беше това? – каза Роза. – Разкажи само за една личност и как тя се е променила. Вярвам, че всички статистики на света не могат да предадат това чудо, когато Духът новоражда човека.” Но от къде да започна и къде да спра? Ако започна да разказвам баснословния разказ на Джордж Отис или Валтер Блек, или генерал Ралф Хайнс, няма да ми стигне времето и ще трябва да изпусна толкова изключителни разкази като този за Джим Ватс или Ото Кундерт, Дон Локс. Общението сега има милиони свидетелства и всяко от тях е чудно, уникално и присъединено звено към златната верига. Всяко присъединено…

Защо да не разкажа за едно такова звено, едно редуване в безконечната верига, която е Общението на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие?

В петък сутринта в началото на 1960 година ми позвъни млад мъж, който ми каза, че неотдавна сме се срещнали на конференция в Оклахома. „Господин Шикарян – ми каза младият човек, – бих искал да поговорите с моя чичо. Струва ми се, че той е готов да приеме Господа.” „Кой е чичо ви?” „Шанон Вандруф.” Името ми се стори малко познато. „Къде живее той?” Младежът ми даде адреса в най-разкошната част на Довня. „С какво се занимава” – попитах аз спокойно. „Той е строител. Чували ли сте за Синдерола? Това е неговата фирма.”

Отначало си помислих, че никога няма да говоря с него. Всички знаеха Синдерола Хомс. Това беше голямо търговско предприятие. Все пак обещах да позвъня на Шанон Вандруф и на следващия ден, в събота, аз му се обадих. Господин Шанон Виндруф се оказа много разговорлив човек, с който беше приятно да беседваш. Неговият племенник беше прав. Шанон беше готов да слуша Благата вест за Исуса. Той и жена му Вета ни поканиха с Роза същата вечер в този голям дом до игрището за голф. После те двамата дойдоха с нас във Финикс, Аризона, на конференция на Общението, където и двамата получиха кръщението със Святия Дух. Сега ново име влезе във веригата – доктор Рей Чарлз беше пастир в голямата църква в Соут Хейт, Калифорния, която Вандруф посещавал 14 години. Под прекрасното ръководство на доктор Джерман и неговите проповеди, църквата израснала в милион доларова институция с меки столове, дебели килими, кондициониран въздух, вносни статуи. Доктор Джерман водеше ежеседмично радиопредаване и се считаше за двигател на интелектуалния живот в Южна Калифорния. Но Вандруфови никога не са го слушали да говори за Христа. Подобно на мнозина други добре образовани проповедници, той отдавна престанал да вярва в Божествеността на Христа, в чудесата и други „не научни понятия”. Но той беше честен пастор, който винаги искаше да даде на своята църква нещо истинско. Петдесет години този човек търсел изплъзващата му се реалност. Посещавал религиозна наука, нова мисъл, християнско единство, християнска наука. Чувствайки растящата празнота в живота си, той се обърнал към източната религия. Изучавал я в продължение на три години. Обърнал се към розенкрусинизма, а след това към теософията. През 1961 година, преди наркотиците да бъдат забранени от закона, той отишъл в клиниката в Сан Франциско, където наел със свои средства доктор, медицинска сестра и психиатър, за да бъдат с него по време на денонощен експеримент с ЛСД. Вместо да му помогне това да намери Бога, той бил измъчван от кошмари цял месец. След своето обръщане към Бога, Шанон Вандруф започнал спокойно старание да доведе Джерман на събрание на Общението. Ученият пастор не бил заинтересован.

Около четири години Шанон беседвал с него. Стигнало се до там, че Джерман не можел да понася общението на Шанон и неговото посещение. Веднъж общ приятел поканил доктор Джарман на вечер на „Християнската музика в общение” в дома на Вандруф. Като свил рамене, доктор Джерман се съгласил. Нямал какво да губи. Ще има още едно развлечение.

През август 1965 година Рей Чарлз Джерман с трима други членове на своята църква, дошли в Шанон. Големият салон в голямата къща на Вандруф бил така препълнен, че било трудно да се намери място. Джарман обърнал внимание на веселото настроение на тези хора и това много го учудило. Те всички били оживени като след пийване. Всичко, което ставало, го безпокояло и учудвало. Ако той не бил довел други хора със себе си, би излязъл незабавно.

Джерман ставал все повече и повече притеснен. После молитви, свидетелства се редували едно след друго и възклицания „Слава на Бога!” Джерман все си мислел, какво биха казали за това неговите университетски приятели. По средата на вечерта се отворила вратата и поддържана от двама мъже от двете й страни, застанала много изтощена жена, с дълбоки кръгове около очите си. Роклята й висяла, като че ли под нея нямало тяло. Тази жена беше моята сестра Флоренс.

Джерман с ужас гледал, когато мъжете я пренесли през стаята и я сложили в кресло. Изминаха двадесет и пет години от катастрофата, която Флоренс претърпя. Какво чудно четвърт вековно служение бяха тези години! Много често с Роза на пианото или на органа, Флоренс пееше в църквата и в събранията на Общението из цялата страна. И сега, точно както й бе открито, тя умираше от много рядък вид рак. „Флоренс Шикарян Лалаян – каза Шанон, – имаш ли сила да ни изпееш нещо?”Флоренс се усмихна. „Ще опитам” – каза тя. Сложи двете си ръце на челото и се наведе назад, нямайки сила да вдигне глава. След това започна да пее. И Рей Джерман застанал лице в лице с реалността, която така дълго търсел. Той бил любител на опери и слушал повечето от опрените гласове на онова време. „Но аз никога не бях чувал такъв глас – ми каза той после. – Когато тя пееше, сякаш ангел стоеше в стаята.” Флоренс помоли всички да се присъединят към края на припева „Велики Боже”. Когато всички пееха, нейният глас надвишаваше всички гласове все по-силно и по-силно, подобно на чучулига, до такава степен, че на Джерман се сторило, че той стои на вратата на Небето. За Флоренс това беше нейната последна песен, а за Рей Чарлз Джерман беше първият случай в живота му, когато публично е плакал. Но неговият ум бил така пълен с научни разсъждения, че продължаваше да се противи на това, което духът му чувстваше.

Изминаха още няколко месеца, след което той направи застрашителен скок свръх своето разбиране. В своята ергенска квартира, в присъствието на Шанон Вандруф като свидетел, той коленичил – още нещо, което никога не бил правил, молил Исуса да ръководи живота му и се изправил преизпълнен с радост, а до тогава винаги е бил празен и в страх. Свидетелството на Рей Джерман бе слушано от стотици и хиляди хора по целия свят в събранията на Общението.

„Проповядвах 52 години – казваше той, – преди да позная Исус.” Колко души е достигнал Рей Джерман през последните девет години и колко са тези, които на свой ред са докоснали други? Къде свършва златната верига, която ни съединява един с друг? Къде започва тя?

Мислех за звената, изковани преди моето раждане. Магардич Мушечан пророкувал в Кара Кала: „След една година ще имаш син.” Мислех за този син, който седял на каруцата, натоварена със зарзават и плодове с кончето Джек. Какво здраво звено е съединило Мушечан и Шикарянови! Внука на Магардич, Хари една неделя през 1955 година получи откровение в Арменската петдесятна църква на Гудрич булевард. В това видение той видял един запален светилник и ручей масло се изливал от небето над Исак Шикарян. Това беше единственото ръкополагане, което се признаваше от нашата църква. И почти десет години баща ми изпълняваше служението на пастор – безвъзмездно, по арменска традиция, стараейки се да получи право от щата да венчава и погребва, а и да проповядва всяка неделя и да се грижи за други нужди на хората.

Отново в петък вечер през есента на 1964 година Хари Мушечан видя второ видение. Същата вечер аз бях в Коронадо хотел на юг от Сан Диего. На 6 септември ние започнахме тук тридневна конференция. Нашата дъщеря дойде при мен и ми каза, че всички ние трябва да се върнем в Довня. „Дядо – каза тя. – Той е… в болницата!” „В болницата? Но той не е болен! Той се чувстваше добре, когато излязох от кантората след обяд!”

В приемната на болницата ми казаха, че баща ми се намира в зданието през една улица. Странно, помислих си аз, когато влязох в малка едноетажна къща, защо са го сложили в това тъмно и забутано място? Къде е медицинската сестра? И внезапно разбрах, че това не голямо здание е морга. Баща ми лежеше на висока бяла маса. Не е за чудене, че никой не можеше да ми каже нищо за него. Никога баща и син не са били така близки. Аз стоях в празната малка стая и чувах гласа му, както стотици пъти през многото години. Когато имах възможност някъде из света да кажа на хората за Исуса, баща ми казваше: „Ти иди, Демос, аз ще се погрижа за нашето предприятие!” Вкъщи доктор Доналд Грик ни очакваше. Аз бях прав, баща ми не беше болен.

„Той умря, както са умирали древните патриарси – каза доктор Грис, – в силата си, не в болест. Той четеше вечерния вестник и заспа.” За смъртта на баща ми още никой не знаеше, освен доктор Грис и най-близките членове на семейството. Ние се учудихме, когато Хари Мушечан ни позвъни от Атланта, Джорджия, където беше пастир на църквата. „Старците – каза той. – Току що се срещнах с тях. Моят дядо, баща ми, всички старци, които помня от детството си. А някои не познавам. Преди един час аз ги видях всички тях с дълги бели бради. Те се смееха и тичаха с разтворени ръце, като че ли посрещаха някого. А после видях Исак, който тичаше срещу тях.” След това настъпи пауза по телефона. „Исак си отиде, нали?”

Пристегнахме коланите за приземяване. Самолетът се наклони и започна да се спуска.

Иди, Демос!…” Така казва Бог на всеки един от нас, нали? Иди ти, Ефтиме, Иване, Мария! Той не винаги ни казва къде да отидем. Спомних си за второто откровение, което имал юношата-пророк преди много години. То все още е запечатано и не е отворено. Предсказва ли то голямо бъдещо гонение на християните в Америка преди пришествието на Господа? Аз лично мисля така. Мисля, че Духът ни е даден за подготовка за това време, за да се съединим в тяло и да определи на всеки от нас служение според способностите за доброто на тялото. Чудя се, кой ли ще отвори и прочете това предсказание на църквата. Това обаче, не е толкова важно. Важното е, че то говори на всеки от нас да отиде. Иди с този дар, с който Той те е създал, знаейки, че ако ние открием този дар и го използваме, независимо какво се случва около нас, ние ще бъдем НАЙ-ЩАСТЛИВИТЕ ХОРА НА ЗЕМЯТА.

Самолетът се приземи с малък подскок и тръгна към летището. Роза започна да събира нещата ни.

„Готов ли си, Демос?” – каза тя.

„Готов съм, Роза.”

Ние излязохме и заедно се отправихме към нови опитности.