ВРЕМЕ НА ИЗПИТАНИЕ

Баща ми отново е зает с работата в кантората. Последната седмица от живота на майка ми той прекара всеки ден в нейната стая. Седнал на бюрото си, между моето в Рилеанс номер три, движи вежди и се мръщи, при четенето на тримесечния отчет. „Ти натрупваш зърно, сине – каза той, показвайки цифрите на запаса ни зърно – повече, отколкото се нуждаем.” Баща ми никога не бе удовлетворен от мелничарските ни работи, поради неустойчивостта на цената на зърното. Но с такова противоречие можеш ли да се съгласиш в тези следвоенни години с цената на зърното?

През зимата на 1947-1948 година всеки, който е имал работа със стоки, се съгласяваше само с едно, че единствено държавните ограничения задържаха цената на зърното на едно ниво. Овес, ечемик, царевица, памучно семе, соя, боб, цените на всички тези продукти месеци наред стояха на едно ниво, готови всеки момент да се вдигнат високо. Когато разглеждаше цифрите със своя остър арменски поглед, баща ми веднага забеляза грешките ми. Той се намръщи още повече, когато забеляза, че съм купил за стотици хиляди долара зърно по сегашната цена с доставка през следващата година. Като сключих тази сделка, аз запалих фитила на бомбата.

Фресно – това име все ми идваше наум напоследък в различни случаи. Защо трябваше да мисля за Фресно? Той е не голям град на около триста километра на север от Лос Анджелис, през който съм минавал много пъти, но никого не познавах от този град и с никого не съм имал връзки. Защо така неочаквано ми идва на ум Фресно? Нашето преживяване с Боб Смит още ни изпълваше с мъка, затова ние с Роза дълго не говорихме и нямахме планове за следващото лято. Някои ни съветваха пак да имаме събрания в Източен Лос Анджелис и струва ми се това беше хубава мисъл.

Като се върнах вкъщи една вечер, реших да поговоря с Роза, която слагаше малкия Стефан в неговото креватче в спалнята. „Скъпа – казах аз, – на път за вкъщи цялата вечер не можах да се избавя от названието на един град. Не мога да престана да мисля за него.” Роза се изправи и ме погледна. „Не споменавай названието му! С мен става същото.” Тя угаси светлината и тихичко излязохме от стаята в коридора. Тогава тя каза: „Фресно, нали?” „Да, Фресно.” За да сме сигурни, че Бог иска да ни използва, беше необходимо да разрешим следния въпрос – как? Ние нямахме там връзка и познанство. Накрая, чрез един проповедник в Лос Анджелис, получих името на пастора на Божието събрание във Фресно. Позвъних му и попитах за възможностите да се уредят събрания през следващото лято в техния град. На телефона последва дълго мълчание. Накрая той каза, че ще ми се обади и след няколко седмици той и още 33-ма пастори бяха мои гости на обяд с бифтек в Калифорнийската гостилница във Фресно. Изпитаният с времето арменски метод да се храни тялото заедно с душата се потвърди с добра посещаемост, но във всеки случай не поради ентусиазъм за това начинание. Никога не съм виждал толкова подозрителни лица, вперени в мен, когато започнах да говоря. Разказах за палатъчните събрания, които устройвахме в Лос Анджелис през седемте летни сезона, допускайки, че хиляди хора са познали Господа благодарение на тези събрания. Настъпи тишина. Недружелюбни погледи. Накрая един проповедник се изправи и изказа мнението, което очевидно беше в ума на всички останали: „Каква е ползата, господин Шикарян? След всичко това, какво остана в ръцете ви?” Кръв нахлу в лицето ми, но съумях да се овладея. Какво основание имат да се доверяват на мен, абсолютно непознатия? Спомних си за Боб Смит и отначало почувствах удовлетворение от опитността с него. Бог знаеше, че съм малко съобразителен.

Може би Той искаше да натрие носа ми и с това да ме поучи. Пасторът има право да бъде подозрителен, да задава въпроси, когато това се отнася до благосъстоянието на народа му. И пред тези 33-ма пастора аз обясних нещата: „Не съм бил на издръжка и сам съм покривал всичките си разходи. Тук, във Фресно, разходите ще бъдат повече от обикновените, тъй като ние с Роза ще се наложи да се преселим и да живеем тук по време на тези събрания. След покриване на главните разходи – обявления, палатка и други – останалите пари, събрани по време на събранията, ще бъдат обща собственост на участващите църкви. От друга страна, ако се получи дефицит, аз се съгласявам да го покрия с мои лични средства. От всичко това каква е ползата за мен? – попитах, като извадих от джоба си Новия Завет и прочетох думите от І Коринтяни 12 глава, придобили за мен важно значение. – Приятели, уверен съм, че Бог има за всеки от нас дар на служение, особено служение за изграждане на царството Му. Ако ние го намерим и използваме, ще бъдем НАЙ-ЩАСТЛИВИТЕ ХОРА НА ЗЕМЯТА. Ако изпуснем тази възможност, колкото и добри дела да извършим, ние ще бъдем много нещастни. Аз съм щастлив – продължавах аз. – Аз намерих своята работа. Моят дар е на помагане, както е казано тук. Моето призвание е да помагам на другите да правят това, което най-добре могат да правят. Ще ви помогна да се съберете, ще намеря помещение, ще помогна да се намерят говорители. Каква ми е ползата от това? Радост от използването на моя талант, който Бог ми е дал.” Последва взрив от бурен смях, който напълно промени настроението.

От всички страни последваха съвети за успеха на събранията във Фресно. Един имаше връзки в местната радиостанция, другият познавал завеждащия типографията. Есента щяло да бъде най-доброто време за събрания – през октомври, след обирането на гроздето. В центъра на града имало огромна зала – Мемориална аудитория, която може би ще е по-удобна от палатката.

„Изглежда през следващите месеци ще бъдем много заети, Демос – каза Флойд Хавкинс, един от пасторите, като се сбогувахме при колата. – Ще отсъстваш много от работата си. Надявам се търговските ти работи да вървят добре.” Отговорих му. „По-добре не може и да бъде, Флойд.”

Наех не мебелирана дървена къща на улица Глез, на пет улици от Мемориална аудитория във Фресно. Мебелите не ми представляваха трудност. Когато дойде времето, натоварих един от нашите дизелови камиони с нещата, които ни бяха необходими, като столове, маси, легла и други и както ми напомни Роза, пералната машина. „Няма да се справя с пеленките без пералнята.”

Къщата беше просторна, така че много проповедници живяха с нас, както беше и в Довня. Този път имахме нов проповедник всяка седмица. Уговорихме се да имаме събрания пет седмици. Обикновено ние с Роза идвахме седмица по-рано и десет дни след събранията имаше работа, за да се сложи всичко в ред. Решихме, че деветгодишна ни Гери може да посещава през това време училището във Фресно, но за Ричард, който беше в осми клас, беше по-добре да не пропуска постоянните си занимания на място. Няма дума, че за нас въпросът беше разрешен, но какво да правим с баща ни, който не можехме да оставим сам? След смъртта на майка ми той преживяваше такава силна самота, че както се казва, можеше с пръст да го събориш. Решихме Ричард да остане с дядо си и двамата в края на седмицата да идват при нас. Окончателното благословение върху нашия проект се изрази в това, че практикуващата медицинска сестра Нюман, която се грижеше за децата ни при изписването им от родилното отделение вкъщи, се съгласи да дойде с нас, и по този начин да даде възможност на Роза да свири на пианото по време на събранията.

И с пълното съзнание, че Бог ни ръководи при съставянето на тази програма, в понеделник сутрин през октомври, отидох в мелницата, за да взема последните решения преди заминаването за Фресно. За мое учудване, нашият счетоводител Маурис Брунах стоеше на вратата. Неговото лице беше бяло като брашнения прах, който покриваше всичко останало в мелницата. В ръцете си той държеше хартии. „Какво се случи?” „Ограничение на цените. Търговията на стоки тази сутрин в Чикаго се откри без ограничение.” „Прекрасно, Маурис! От това…” – изражението на Маурис ме спря. Тихо го последвах в кантората и седнах. И добре, че седнах. „Не мисля, че това е хубаво, Демос.” „Мислиш, че цените не са сменени?” „Смениха се. Те паднаха.” Той погледна в книгите, които държеше в ръцете си. „От сегашната ни покупка ние губим 10.500 долара. Но доставката на зърно пристига при нас ежедневно и ние нямаме място за съхраняване на такова количество зърно. Всичко това ще ни струва пари.” Взех книгите от ръцете му. Правилата на търговската игра разрешават понижение на цените на всяка сесия. „Няколко минути след откриване на борсата аз видях как цените на зърното спаднаха максимално, а ние сме платили висока цена, когато закупихме зърното преди няколко месеца. Но това още не е краят на спадането на цените, Демос. Ако те спаднат още, това ще ни погуби.” Зашеметен, аз излязох от мелницата. Трудно беше да осмисля случилото се. Но то се случи. Даже, когато седях в колата, нов вагон зърно идваше. С печал пресметнах колко долара ми струваше този вагон. На следващата сутрин, във вторник, аз натоварих пералната машина и не много мебели в камиона и го отправих към Фресно. Когато влязох вкъщи, телефонът извъня. Беше Маурис Брунах. „Всичко върви по същия път – каза той. – Когато се откри на борсата търговията в Чикаго, цените на зърното отново непредвидено паднаха на най-ниското допускано на борсата ниво. За по-малко от час изгубихме повече от 10хиляди долара. Жалко, че това се случи през кампанията във Фресно! – продължи Маурис. – Зная какво значение има за теб тази кампания. Би имала! Сега едва ли ще можеш да заминеш, Демос… Чуваш ли ме?” „Да, чувам, но умът ми се върна три години и половина назад към едно обещание. Божието дело трябва да бъде на първо място. Преди семейството, преди фермата, преди всичко друго на света.” „Трябва да замина, Маурис – отговорих му аз. – Мисля, че в падането на цените има нещо нередно. Те трябва да се изправят. Ще държим връзка по телефона.” През целия път към Фресно някакъв тих глас ми твърдеше: „Ти ще се разориш и ще изгубиш мелницата… Ще се разориш…”

Приготвях креватчето на Стефан в къщата на улица Глез късно след обяд, когато се раздаде тих вик в кухнята, където Роза и госпожа Нюман нареждаха чиниите. „Часовникът ми – извика Роза, стоейки на стълбата. – Няма го на ръката ми!” Припряно влязох в кухнята и я погледнах, спомняйки си онази вечер, когато отидох в дома на Габриелянови и помогнах на Роза да сложи на ръката си този часовник. „Сигурна ли си, че е бил на ръката ти?” „Спомням си, че го погледнах, когато слязох от колата.” Преобърнахме кухнята наопаки. Даже ходих до колата, търсих по тротоара между колата и къщата. Роза си спомни, че се е занимавала с разопаковането на някои неща в стаята на Гери. Но преди да потърсим там, госпожа Нюман ни повика и двамата отидохме в стаята на Стефан, където тя му обличаше пижамата. „Пипнете главата му! – каза тя. – През целия ден не беше на себе си, нервничеше по пътя в колата. Ще му премеря температурата.”

Тримата стояхме тихо в голямата, непозната стая, когато тя вдигна термометъра към светлината. Очите й широко се отвориха: „Четиридесет и един и половина…” Един от пасторите във Фресно ми даде името на доктора, но когато той дойде, само потвърди високата температура, която госпожа Нюман измери и съветва да продължат разтривките с алкохол, които тя вече започна. Разтривките с гъба, хладните компреси и аспиринът също не понижиха високата температура. До сутринта очите на Стефан бяха станали като стъклени, а кожата му – суха при докосване. Лекарят отново дойде и предписа няколко рецепти. Помолих Роза да полегне и да си почине, но тя едва ли ме чуваше. Когато до вечерта положението на Стефан не се подобри, аз позвъних вкъщи, за да може баща ми и църквата да се молят, и узнах, че на борсата със зърното е станала нова катастрофа. Уморена, накрая Роза заспа, а ние с госпожа Нюман подред дежурихме до люлката. Във вторник сутринта започнахме събрание за планиране на разпоредителите по места и съветниците, но аз не можех да мисля за това, с което бях зает. Постоянно ходех до телефона и звънях в квартирата на улица Глез, за да чуя: „Няма промяна. Той е в огън. Не може да гълта.” В продължение на три дни не последва промяна. Беше ни жал да гледаме това живо, малко момченце, което сега тихо лежеше, треперейки с гърди, за да поеме въздух. Роза и госпожа Нюман по цели часове стояха до люлката и с лъжичка вода освежаваха изсъхналите му, малки устенца. Мисълта за мелницата напълно ми беше излязла от главата, когато в петък след обяд Маурис Брунах ми се обади и ми каза, че за цялата седмица сме изгубили 50.000 долара. Дойде събота. Събранията бяха насрочени за следващия ден, а положението на Стефан не се подобряваше. Местният магазин ни подари светлосин килим с размер 15х100 метра, за да покрием предната част на аудиторията пред платформата. В събота отидох, за да се разпоредя с поставянето му. Там внезапно почувствах, че ако не се дръпна някъде встрани, ще се разплача. „Вие нямате нужда от мен.” – промърморих на човека от мебелния магазин. Бързо отидох до колата. Седнах и тръгнах. Преминах от града в Джанквинската долина. В лозята жълто кафявите листа на лозите печално шумоляха, докосвайки стеблата, подухвани от октомврийския вятър. „Господи Исусе, Ти си лозата. Ние сме само пръчки, клончета. Без Теб не можем да направим нищо. През тази седмица аз съм направил по-малко от нищо. Дали, защото Ти не участваш в тази кампания? Без Теб ли съм започнал тази работа?”

Когато казах това, вече чувах гласа, който ми отговаряше. Вътрешен глас, но толкова ясен, като че ли го чувах с ушите си. „Демос, остави тази кампания във Фресно! Трябва да се върнеш в Лос Анджелис и да се заемеш с грижата за децата си и с търговията си. Ти причиняваш безславие на името Ми с болестта на момчето и със загубите си в търговията.” Аз излязох встрани от пътя и изключих мотора с треперещи ръце. Дори сред страха и тревогата аз не очаквах такъв отговор. Излиза, че цялото въодушевление, всички отговорени молитви, са били само във въображението ми? Но… Какво да правя сега? Разбира се, много е късно да спра работата на този етап. „Това е само твоята гордост, Демос. Ти се бориш, да не бъдеш осмиван.” Накрая запалих колата и се върнах вкъщи, на улица Глез. Температурата на Стефан беше още висока. Госпожа Нюман ми съобщи, че дошъл Били Адамс, нашият ръководител на хвалението от Лос Анджелис и отишъл да види аудиторията. Роза си почиваше в стаята на Гери. Изведнъж се почувствах много изморен.

Полегнах, за да спя, но нямаше сън. „Ти трябва да оставиш тази кампания. Върни се в Лос Анджелис!” Цяла нощ неспокойно се мятах в постелката. Чувах сухата, тежка кашлица на Стефан. Чух пристигането на Били Адамс. Чувах как Роза приготвя студен компрес в кухнята. „Твоята гордост… твоята гордост…” На двора беше вече светло. Стефан заплака с малко, слабо, неизразително хленчене. Нима Бог ще накаже малкото дете, за да ме научи на смирение? Но този обвинителен глас продължаваше: „Остави кампанията! Върни се в Лос Анджелис! Ще се разориш.” Седнах в леглото като ударен от гръм. Най-после разпознах гласа. Това беше същият глас, който ми шепнеше по пътя във вторник, когато идвахме във Фресно. И пак вчера в лозето. Съмнение, страх, заплашване, пренебрежение на себе си. Всичко това не е присъщо за Божието присъствие. Това са инструменти на големия лъжец. Той е против тези събрания, както Бог е за тях – да започнат и да продължат. „Роза, Били!” Аз се хвърлих в салона, където Роза преминаваше със Стефан. Били Адамс излезе от кухнята с кафеварка току що сварено кафе. „Това беше сам сатана – им казах аз. – Сатана се опита да събори плановете ни. Но Бог иска да проведем тези събрания.” Били постави кафеварката върху стъклото на масата. „Имаше ли съмнения, Демос?” Толкова тънка и разрушителна беше атаката на сатана, че аз трябваше да призная, че бях започнал да се съмнявам. „Но това повече няма да бъде! След обяд ще отидем в събранието и ще славим Бога, и ще се посмеем в лицето на сатана!” Така и направихме, прославяйки Божията победа, като че ли не се е случило нищо. През целия път, пет квартала до аудиторията, Роза се тревожеше, че трябва да остави Стефан у нас. Напомнихме си един на друг, че с госпожа Нюман той е в сигурни ръце.

Когато високата завеса се раздвижи в аудиторията и Роза седна и удари първите акорди на пианото, на радостен, встъпителен химн, който изпълни цялата зала, едва ли някой можеше да познае, че тя има мъка. След това Били дойде до микрофона и помоли цялата църква да стане на крака за молитва и да поиска изцеление за Стефан. Ние се молехме, пеехме и славехме Бога. Така силно беше присъствието на Святия Дух в събранието, че когато се върнахме за вечеря вкъщи, преди вечерното събрание, всички очаквахме, че Стефан, клатейки се, ще ни посрещне на вратата.

Но… нямаше промяна. Госпожа Нюман менеше изпотените пижамки, а Гери постилаше нови чаршафчета в креватчето. Нямаше промяна и в полунощ, когато се върнахме от вечерното събрание. Висока, както преди температура и тъжни, неизразителни очи. И все пак, все пак нещо особено се случи в тази дървена къща. За първи път от пристигането ни аз заспах още, когато главата ми докосна възглавницата. Сутринта ме събуди госпожа Нюман, чукайки на вратата ми: „Няма повече огън. Температурата е нормална. Елате да видите!” Ние всички – госпожа Нюман, Роза, Гери и аз се сблъскахме до креватчето. Стефан лежеше на страната си, блед, с изморен вид, но кафявите му очички сияеха с предишния блясък. „Искам бисквитка!” – каза той. Когато отидохме на следобедното събрание, той вече седеше и привършваше яденето на цяла кутия бисквити. На следващата сутрин нямаше и следа от треската му. По време на тази болест малко мислехме за нашата търговска къща, а още по-малко за изгубения от Роза часовник. „Вече е сряда – каза Роза – и ще отида отново да потърся часовника. Трябваше да се сетим още от самото начало кой стои зад тези неприятности. Това е той – сатана, който изигра своите зли шеги с нас.”

Всички се заехме да търсим часовника, претърсвайки всяка кутия, торбичка, джобове, гънки в дрехите. Часовникът го нямаше. Нямаше и приятни новини от мелницата. Падането на цените на зърното не беше случайност, а всеобщо падане на цените на стоките в цялата страна. Всеки ден нашата мелница губеше хиляди долари. Когато баща ми и Ричард дойдоха в края на седмицата при нас, той беше много загрижен. „Не можем да продължаваме така, Демос. Ако минат още няколко седмици като миналата, ние ще изгубим цялото предприятие.” В събота сутринта ние с баща ми и Ричард отидохме на районната изложба във Фресно. За млекаря няма по-голямо удоволствие от това, да се любува на хубави крави. Аз разчитах на това и баща ми да забрави за финансовите ни загуби поне за известно време. Времето мина много бързо и трябваше да бързаме за следобедното събрание. На изхода на изложбата Ричард се спря, очарован от човека, който продаваше малки, зелени гущерчета по един долар. „Татко, купи ми един!” „Не ставай глупав! Искаш да изплашиш майка си с този лигав гущер вкъщи ли?” „Моля ти се, татко! Моля те! Не са лигави!” Той вдигна една от тези твари и нежно я погали с пръст. „Моля те, татко!” С учудване погледнах Ричард. Той никога не беше настоявал на своето. Още повече с учудих, когато баща ми извади от джоба си един долар и му даде. „Нека момчето да има гущер!” С въздишка седнах в колата. Баща ми никога не е бил така съчувствителен, когато бях момче. На улица Глез се обърнах към Ричард: „Сега трябва да пуснеш това животно в тревата. Не искам вкъщи да слушам викащи жени.” „Добре, татко, но само да го покажа на Гери. Кажи й, че е избягал!” Но за мой ужас излезе госпожа Нюман. Тя погледна в ръцете на Ричард и приятно се усмихна. „Хамелеон – извика тя. – О, какво красиво същество! Сега ще намерим кутия, в която ще го държим.” Тя бързо се отправи към купа отпадъци, който смятахме да бъде изхвърлен в събота след обяд. „Хамелеон значи?”

Госпожа Нюман се ровеше в търсене на кутия. „Тази като че ли е голяма. Не. Трябва ни с високи страни. А, ето това, което ни трябва!” Тя вдигна капака на кутията от обувки. След час тя щеше да бъде извозена от камиона с боклук. На дъното й лежеше брилянтовия часовник.

Така в този ден цялото семейство, освен гущера, разбрахме още и това, че Бог вниква във всеки детайл на нашия живот.

Събранията протичаха с голям успех вече трета седмица. Тълпите растяха с всеки изминат ден и чудеса ставаха на синия килим по време на всяко събрание. Започнах да мисля, че ще бъде угодно на Господа да Му поверя нашето разпадащо се мелничарско дело. Губещата мелница може да бъде за Него не изгубени, а намерени часове. Ние продължавахме да плащаме зърното на миналогодишните високи цени и всеки ден бяхме принудени да го продаваме на ниски цени. Времето вървеше, а подобрение нямаше. Напротив, ставаше все по-лошо. Настъпи странно време. Всеки ден в нашите поучителни събрания стотици новообърнати християни биваха наставлявани в новата вяра. Всяка вечер стотици нови излизаха напред, отдаваха своя живот на Христос, изцеляваха се или се кръщаваха в Святия Дух. И всяка сутрин аз прекарвах известно време по телефона с нашите търговски представители и купувачи, губейки хиляди долари.

Спомних си първото ни палатъчно събрание на Гудрич булевард, където евангелизацията беше успешна, а моето търговско предприятие за химически торове се провали. „Господи, ако Ти ми казваш, че хората във Фресно са по-важни от моята мелница, аз няма да споря с Теб. Само че, би било добре, ако Ти ми беше казал това, преди да купя зърното.” Седнах в кухнята ни на улица Глез. Беше красиво, късно октомврийско утро. Всички други бяха заети с работата си извън дома. В тази домашна тишина, освен бръмченето на хладилника, сякаш чух глас, който много нежно ми напомни: „Аз ти казах, Демос.” Смених положението си, сядайки на твърдия дървен стол. Вярно ли е това? Предупреди ли ме Бог още от начало чрез моя баща в този случай? Особено в случая с мелницата… Чул ли съм ясно от Бога, че това е план за семейство Шикарянови или това беше моята светла идея? Отчасти логика, отчасти завист, малко желание да създам империя на човек, който Бог е благословил с изобилие. Сега, когато за първи път съзнателно и конкретно попитах Бог за моите мелничарски работи, аз чух много силно и ясно: „Това не е да теб, Демос. Спекулативната търговия изисква всичкото ти време и Аз никога не ще ти дам цялото ти време за търговските работи.” Веднага коленичих до дървения стол. „Господи Исусе, прости ми, че бягах пред Теб в търговията, която Ти никога не си ми поверявал. Някъде има човек, който с печалба може да води тази работа. Изпрати ни го, Господи!” Погледнах около себе си със съзнанието за вина, но наоколо нямаше никого и беше безполезно да крия от Бог това, което е в сърцето ми, тъй като Той знае всяко кътче на сърцето. „Господи, нека този купувач ни предложи добра цена!”

Очаквах, че на баща ми ще се хареса мисълта да продадем мелницата, но когато му казах това следващата седмица, той само поклати глава: „Къде ще намериш купувач в такова време? Никой няма да купи предприятие, свързано със зърно. Мелницата сега губи своята стойност с всеки изминат ден. Остава само да очакваме банкрут и малко спестяване от данъка.” „Мелницата ще бъде продадена, татко – и аз добавих, за да създам настроение. – Ние ще вземем добра цена.”

Третата седмица на събранията във Фресно завърши при препълнено помещение. Уилиям Бран беше проповедник през тази седмица. Когато петгодишни глухонеми близнаци получиха изцеление – внезапно започнаха да чуват и говорят помежду си с разни звуци, тъй като никога не бяха чували истинска реч, цялото събрание избухна от радост, каквато никога по-рано не бяхме виждали. На четвъртия ден от седмицата, в сряда сутрин, баща ми се обади от Лос Анджелис. „Демос – каза ми той, – може би няма да ми повярваш, но току що ми позвъни Адолф Вейнберг. Той иска да купи мелницата.” Вейнберг беше като нас, калифорнийски фермер. Беше религиозен евреин, който бил необикновено събуден в три часа сутринта от глас, който призна за Божий.

„Адолф – разказвал господин Вейнберг, че така гласът се обърнал към него, – Аз искам ти да позвъниш на Исак и да му предложиш да купиш мелницата.” Покорявайки се, той позвънил на баща ми. Искал незабавна среща и условията на продажбата. „Не мога да си представя – казваше баща ми – сега, в това време! Как той може да знае, че ние искаме да продадем? Казвал ли си го на друг, освен на мен?” „Не, татко.” „На никой – добави баща ми. – Той е готов незабавно да пристъпи към работата. Колко бързо можеш да дойдеш?” „Татко, ти знаеш, че не мога да направя това сега.” „За Бога, защо не можеш да дойдеш?” „Защото остават още две седмици събрания, освен времето за привеждане в ред и останалите работи.” „Но събранията няколко дни могат да минат и без теб. Нима е необходимо през всичкото време да си там?” „Не заради събранията, но заради мен. Бог тук ме учи на нещо, татко. Откакто започнах събранията, нещо особено става тук. По някакви причини това е изпитание за мен, по-голямо, отколкото някога съм имал. Кой ще да бъде на първо място? Бог ме пита по този въпрос и аз искам да Му дам правилния отговор.”

„А ако Вейнберг се откаже?” „Ако е купувач от Бог, той няма да се откаже.” През следващите десет дни Адолф Вейнберг звънял всеки ден на баща ми. За него беше непонятно какво го задържа – него, купувач с наличен капитал в ръцете, когато цените на стоките ни в силозите падат всеки ден. За мен това също не беше ясно. Знаех, че Божието място за мен беше тук, във Фресно. Най-после настъпи последният ден от пет седмичната кампания. Следобедното събрание беше обявено за 14:30 часа, а в 13:30 всички места в Аудиторията, събираща 3500 човека, бяха заети. В два часа 1500 човека стояха до стените, стотици се тълпяха на улицата. В пет часа събранието трябваше да свърши, но духът на хваление в грамадната Аудитория беше така силен, че аз не можех да закрия събранието, дори и да исках. Шест часа. Седем. Нито една душа не излезе от събранието. Преобладаващото мнозинство от присъстващите бяха тук още от обяд, но никой не искаше да си отиде за храна, опасявайки се, че като се върне, няма да може да влезе в помещението. Бяхме принудени да променим програмата на вечерното събрание, тъй като Духът пое ръководството на събранието. Келсо Гловер беше говорител тази последна седмица, но тази вечер ние напълно изгубихме контрол над събранието. „Беше нещо подобно на вода – каза ми той. – Силата течеше по килима, подобно на вода. Когато отидох на това място, ми се стори, че съм до колене във вода.” Хората започнаха да излизат напред и се изцеляваха по пътя, на пътеката.

Млад човек дошъл на събранието със страшна болка в повреденото си око. Преди един ден той орял земята между прасковени дървета. С изпускателната тръба на трактора дръпнал въжето, което се скъсало и го ударило по лявото око. Докторът му сложил един голям бандаж, но не казал нищо обещаващо, дали ще вижда с това око или не. Ока Патам излязъл напред, както ни разказа по-късно, почти припадайки от болка. Щом се докоснала ръката на Келсо Гловер до главата му, болката моментално изчезнала и силна вяра в изцелението го ободрила. Пред пет хилядна тълпа Патам започна да развързва превръзката си. Един след друг кръговете на превръзката падаха от главата му, докато стана куп бял бинт в краката му. Вътрешният бандаж бил прикрепен с лепенка към бинта. Той го дръпна. Две здрави сиви очи гледаха ту Кресло Гловер, ту мен. Нямаше дори драскотина, нямаше синина. Неговото ляво око дори не беше налято с кръв – съвършено здраво!

Беше полунощ, когато това необикновено събрание достигна края си. То продължи общо единадесет часа и половина. Когато се връщахме вкъщи на улица Глез, аз чувствах вътрешно удовлетворение, каквото този, който води ръкопашен бой, чувства, когато види своя бягащ враг. Пак ми дойдоха на ум думите на доктор Чарлз Прайс. „Ние участваме в битка, Демос.”

Може би размерът на победата и жестокостта на битката не са еднакви. Може би врагът се бори по-ожесточено там, където го заплашва по-голяма опасност…

Сега ни оставаше само да направим финансово приключване, да започнем възпитателната работа и да затворим къщата. Вейнберг продължаваше да ни се обажда. „Ще си дойда вкъщи в понеделник, господин Вейнберг – отговорих му аз. – Трябва да бъдете доволен, че не е по-рано. С всеки ден цените падат все повече.” „Предлагам ви половин милион долара за предприятие, което търпи загуби, а вие продължавате да задържате. Аз наистина не разбирам вашата логика, Шикарян.” „В понеделник след обяд” – дадох думата си. И в понеделник в два часа през деня баща ми, Вейнберг и аз започнахме търговски разговор за сложното предаване на мелницата, елеваторите и останалото имущество. В края на първото заседание ние се разделихме на 250.000 долара. „Това е моето окончателно предложение – каза Адолф Вейнберг. – Не мога да вдигна.” Погледнах през масата баща ми и той отрицателно поклати глава на несъгласие. „И нашата последна дума е тази, господин Вейнберг.” Преговорите влязоха в задънена улица. Така мислехме. На следващата сутрин в шест часа телефонът иззвъня. „Шикарян? Вейнберг е. Съгласни ли сте да дойдете при мен на закуска?” Ние с баща ми отидохме в дома на Вейнберг. След закуската с омлет той ни каза, че Бог го събудил пак посред нощ и този път с инструкцията: „Позвъни утре сутринта на Шикарян и му дай исканата от него цена!” „Ето ни пак тук – каза Адолф Вейнберг. – Вашият купувач по вашата цена. Дайте ми ръката си, Исак и Демос. Аз искам да спя спокойно!”

И така, Господ ни приведе през най-трудното време на нашия живот. Когато сатана ни атакуваше, Господ се погрижи, за да не претърпим големи загуби. Стефан излезе от болестта си без увреждане. И Бог ни освободи от търговското дело, което не беше определено за нас. Под управлението на Вейнберг мелницата стана печеливша. Бях силно убеден, че Бог допуска всички тези преживявания като средство за приготвяне на нова работа, която Той ми е приготвил. Без съмнение, тази работа ще бъде сложна, ако съдя по подготовката, която току що завърши, а тя беше сурова.

следваща глава КЛИФТОНСКАТА КАФЕТЕРИЯ