Тиква

Последният лъч на залязващото слънце бе избледнял на небосклона над мен, като оставяше улиците на Ерусалим тъмни и пусти. Тишината се нарушаваше само от тракането на обувките ми по камъните. Влажният ветровит въздух сурово биеше бузите ми. Инстинктивно притиснах по-близо до себе си вързопчето, което носех.

Накрая, с въздишка на облекчение, свърнах по каменното стълбище, което водеше до сутеренна врата. Притискайки вързопа с лявата си ръка, бръкнах с дясната в джоба на палтото си и извадих тежък железен ключ. Ключът се завъртя в ключалката с рязък звук, който проеча в празния двор. Влизайки бързо навътре, пъхнах ключа отново от другата страна и същият рязък звук ми каза, че вратата е отново здраво заключена.

Проправих си път през стаята до леглото на отсрещната стена и оставих вързопа на него. До леглото имаше дървен скрин. Като опипах с ръка върху него, улових кибритена кутия и запалих една клечка. Малкият пламък откри една газова лампа, която стоеше върху скрина. Драснах втора клечка и запалих лампата.

Тя освети неприветлива стая с каменна настилка. Стените също бяха от камъни и освен един календар с картини, който висеше над леглото, те бяха еднакво голи. Освен леглото и скрина, имаше само три други неща – маса и стол до едната стена и плетен пътнически сандък под прозореца. Прозорецът бе обкован с тежки железни решетки – мълчаливо свидетелство за страха, който караше всеки гражданин да превръща дома си в крепост.

Отново се обърнах към вързопа на леглото. Вътре в груб черен шал лежеше едно бебе, момиченце. Малкото й телце бе отчасти завито с памучна долна риза на петна. Кожата на лицето й, като фин жълт пергамент, бе опъната силно над скулите й и гореше като огън при докосване. Черната коса, мокра от изпотяване, бе притисната до слепоочията. От дълбоките очни ябълки за миг ме погледнаха две черни очи – и пак се затвориха.

Разгънах друга прегъвка на шала и извадих бебешко шишенце, в което имаше малко хладко, поизстинало мляко докато правех това, една измачкана хартийка изпадна и полетя към пода. Внимателно сложих шишето в устата на бебето и зачаках отклик. В началото физическото усилие да пие сякаш бе твърде голямо, но след малко тя бавно започна да суче от бибероната .

Аз вдигнах смачканата хартийка от земята и я изгладих. На нея бяха записани внимателно три реда с главни букви: ТИКВА КОЕН – РОДЕНА В ЕРУСАЛИМ – 4-ТИ ДЕКЕМВРИ 1927 г.

Автоматично погледнах към календара над леглото. Беше петък, 28-ми декември, 1928 г. Не можех да повярвам – бебето беше вече на повече от година! Ако останеше да преценявам по размера и теглото й, щях да й дам по-малко от половината на възрастта й.

Докато бебето продължаваше да суче, аз се огледах в стаята. Трябваше ми място, където да я предпазя от влажния въздух и от хладината на камъните. Какво можех да използвам? Очите ми се спряха на пътническия сандък под прозореца. Това ще свърши работа! Но ми трябваше нещо, за да го постеля. Набързо отворих чекмеджетата на скрина и извадих всичкото бельо и други меки дрехи, които можех да намеря. С тях покрих дъното и стените на куфара, като го направих колкото бе възможно по-мек и уютен. Оставих капака отворен и опрян на решетките на прозореца.

Сега бебето беше спряло да суче и сякаш бе заспало. Внимателно я извадих от памучната риза. След това свалих синия вълнен пуловер, с който бях облечена и го увих около тялото й два или три пъти. Като я поставях в куфара, тя примрънка за момент, но скоро отново млъкна. Дишаше бързо и леко и от температурата тялото й често потреперваше.

Къде можех да се обърна за помощ? Умствено си представих тъмните пусти улици на Ерусалим, в които витаеше страх и подозрение. Всяка врата бе заключена, всеки прозорец – залостен. Нямаше телефон, за да повикам линейка или доктор. Бях затворена в тази гола стая с умиращо дете.

Погледът ми бе привлечен от Книгата, която лежеше отворена под лампата върху скрина – Библията. Дали в нея имаше нещо за мен в този момент? Пасажът, на който бе отворена, беше посланието на Яков. Аз започнах да чета по страницата и вниманието ми бе хванато от два стиха, подчертани в зелено:

Болен ли е някой от вас, нека повика църковните

презвитери и нека се помолят над него и го помажат с

масло в Господното име.

И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца,

Господ ще го привдигне…

„Да го помажат с масло…” бавно си повторих тези думи. Маслото беше нещо, което имах. Аз със сигурност не бях „презвитер”. Но бях сама, без да имам друг източник на помощ. Сигурно беше по-добре да направя това, което можех, отколкото да не правя нищо!

Отворих килера в стената, където си държах малкото неща за храна. Извадих една бутилка и я вдигнах на светлината. На светлината съдържанието беше мътно, нещо по средата между зелено и златисто. Беше чист зехтин от юдейските хълмове – същият, който през миналите векове бе изливан в святото помазание върху царете и пророците на Израел.

Държейки бутилката зехтин в лявата си ръка, коленичих на каменния под пред куфара. Дишането на бебето ставаше все по-трудно. Въздухът около нас бе станал необикновено влажен. Студена тръпка премина пред мен. Бях лице с лице с невидимо присъствие – присъствието на смъртта.

Опитвайки се да укрепя вярата си, аз си повторих на глас думите, които току що бях прочела от Библията: „Молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца… Господ ще го привдигне.” С леко трепереща ръка изсипах няколко капки масло на пръстите на дясната си ръка и внимателно ги прекарах по челото на бебето.

„В Твоето име, Господи Исусе!” Прошепнах. „Тя е Твоята малка сестра – една от Твоя народ. Заради името Си, Господи, Те моля да я изцелиш!”

След няколко минути отворих очи. Дали беше въображението ми или трескавите потрепервания не бяха толкова силни? Поставих ръка на бузата на детето. Гореше!

Затворих очи и започнах отново да се моля: „Господи, Ти ме доведе тук. Ти ми каза да напусна страната си и да дойда в Ерусалим. Господи, нека тези хора да познаят, че има сила в Твоето име и че Ти чуваш и отговаряш на молитва…”

Времето замря. На колене пред куфара аз се молих и поглеждах момиченцето да видя дали има промяна в състоянието й. От време на време дишането й ставаше по-лесно, но кожата й все още гореше от температурата. Понякога виждах как черните й очи, неестествено потънали навътре, сериозно ме заглеждаха.

Най-сетне колената ми се вдървиха и изстинаха на студения под. аз станах и започнах да ходя напред-назад в стаята и да се моля. След час-два реших, че няма нищо да спечеля, като стоя права. Дори и да не можех да заспя, би било разумно да се предпазя от влагата на стаята, като си легна в леглото.

Преди да изгася лампата, отново я вдигнах към детето, да видя дали има някаква промяна. Поне за известно време потреперването беше спряло. Тя изглежда беше заспала. Но кожата й все още гореше от температурата. Колко още можеше да издържи това мъничко телце? Накрая духнах лампата, покатерих се на леглото и се завих до врата.

Докато лежах в тъмното, започнах да прехвърлям в ума си странната серия от събития, които ме бяха довели в Ерусалим. С очите на паметта можех да видя картата на Дания, която висеше на стената на класната стая, където преди шест месеца преподавах география.

Като назъбено острие на каменна стрела, полуостров Ютланд се забиваше на север в Скагерак. Закътани в Ютланд на изток, като в гнездо се бяха сгушили двата острова Фюн и Зеланд, разделени от тясна ивица вода, наречена „Голям белт”.

На източния бряг на Голям Белт и на югозападния ъгъл на Зеланд се намираше град Корсор. С дълбок копнеж си спомних всяка подробност. Колко се различаваха от Ерусалим! Улиците бяха чисти и ярко осветени. От двете страни се редяха стройни тухлени къщи с покриви от червени керемиди и бели стрехи. Отново можех да чуя пискливите гласчета на децата, които пееха песента, която всички деца учат в училище.

I Denmark er jeg fodt,

Der har jeg hjemne…

В Дания съм роден

и там е моят дом…

следваща глава Сорен