Стража на стените

По-късно през деня госпожица Ратклиф ми обясни събитията, както ги е разбрала от предаванията по радиото. Политическите и религиозни демонстрации от ционисти и мюсюлмани са се превърнали в открит бунт. След това в петък, 23 август, мюсюлманите са атакували различни еврейски общества. Това беше денят, в който започна нашата обсада в Махана Йехуда. До сега силите на сигурността не бяха успели да овладеят ситуацията. Предварителни изчисления показваха, че поне двеста души бяха убити – предимно евреи, но и някои араби.

„И още по-лошо”, добави госпожица Ратклиф, „британският върховен комисар е извън страната. Но последните сведения са, че се връща.”

През следващите три дни ситуацията в града остана непроменена, затворени врати, покрити прозорци и пусти улици. Напрегната неестествена тишина цареше над всичко – нарушавана от познатите вече изстрели с пушка. После, в четвъртък вечер на 29-ти август, радиото съобщи, че висшият комисар се бе завърнал. „Вероятно сега ще започнат да правят нещо!” отбеляза Ниджма.

Рано на следващата сутрин тишината над града бе нарушена от нов звук: остър повтарящ се пукот от автоматичен огън.

„Автомати!” възкликна госпожица Ратклиф. „Това трябва да са британските сили. Нито арабите, нито евреите имат автомати.”

Към обяд чухме шум от приближаващи превозни средства. Внимателно отворих един от капаците, колкото да погледна. Британска военна кола идваше по пътя с войник, който държеше автомат. Зад него следваше открит полицейски камион с 5-6 полицая в него, като всички носеха пушки. Двете коли минаха покрай къщата и завиха зад ъгъла в посоката, от която бях дошла от Махана Йехуда. След около 5 минути се чуха няколко откоса от картечница от същата посока. После още веднъж настъпи тишина. По-късно през деня чухме далечна стрелба от различни посоки.

В събота на 31-ви август правителството съобщи, че ситуацията беше под контрол и даде на жителите от двете страни двадесет и четири часа, за да разрушат барикадите, които бяха издигнали. Късно следобед хората започнаха да излизат от къщите си и отново по улиците се чуха гласове. Бавно, но сигурно животът се връщаше, както обичайно.

Тази нощ отидох в стаята на Ниджма. „Ниджма”, започнах, „има нещо, което исках да те питам няколко пъти – нещо, което се случи в Дания, когато Бог за първи път ме изпълни със Святия Дух.” Доколкото можах точно й обясних видението на жената със стомната на главата и мъжете, седящи около нея. „Откакто съм дошла в Ерусалим”, казах накрая, „видях много жени, облечени като нея и носещи стомни върху главите си, но никога не видях същата жена.”

„Госпожица Кристенсен, наистина съм удивена! Ти току що описа част от арабска сватба. Като момиче съм била свидетелка на точно такива сцени много пъти.”

„Но защо Бог ще ми показва такова нещо?”

Ниджма замълча за момент. После каза: „Години наред съм молила Бог да изпрати някой да се грижи за бездомните деца на тази земя – Неговата земя. И сега Той изпрати теб да се грижиш за хората тук – деца, жени, може би и други. Ако продължаваш да Му се покоряваш и следваш всяка стъпка, в която Той те води, сигурна съм, че един ден ще видиш съвсем същата сцена, която описа.”

„Но, Ниджма”, прекъснах я аз, „вече съм тук от почти година и всичко, което съм направила, е, да спася едно малко дете. Когато си помисля какво ми струваше това, не съм сигурна, че ще мога да взема повече деца.”

„Госпожице Кристенсен, вярвам, че си положила основата за нещо повече, което Бог има за теб. И полагането на основата е почти винаги най-трудната част от всяка сграда. Започни, че Бог не ни учи на един и същи урок два пъти. Уроците, които си научила с Тиква, Бог няма да ги повтаря с всяко следващо дете, което ти изпрати.”

„Може и да си права, Ниджма, но точно сега не се чувствам годна за това.”

На другия ден реших, че е безопасно да се върна в Махана Йехуда. Тиква започна пътешествието, като ходеше до мен, но накрая, както обикновено, завърши на раменете ми. През целия път се чудех какво ли ставаше със съседите ми. Шошана. Вера. Ефрем и семейството му. Дали всички щяха да са живи и здрави? Не бях осъзнавала колко много значеха за мен.

Поглеждайки навън през отворената врата на магазина, Шошана ни видя, че наближаваме и изтича да ни поздрави. „Слава на Бога!” извика тя. „Ти си жива и здрава! Всички помислихме, че са те убили. Къде беше?”

Казах й, че съм си стояла в апартамента, докато ми свърши водата и след това съм взела Тиква с мен в Мусрара.

„Ти си ходила пеша до Мусрара – с Тиква? И никой не те нападна?” Шошана беше озадачена.

„Аз се молех и исках Бог да ме пази”, обясних. „После, когато не можех да се справя сама, Бог изпрати някакъв мъж да ми помогне.”

„Мъж? Какъв мъж би направил това?”

„Шошана, можеш ли да повярваш, че Бог може да изпрати…” аз се поколебах. „Ангел – да ми помогне?”

„Ангел?” Шошана ме погледна втренчено за момент. „Дали мога да повярвам? Ще ти кажа какво вярвам – никой друг освен някой ангел не би могъл да направи това!”

В този момент вратата на Вера се отвори и тя излезе навън, увита с шала си. Тя изглеждаше дори по-съсухрена от обикновено. „Хабибти! Хабибти!” каза тя, като ме тупаше по ръката, докато говореше. После постави ръцете си в положение на молитва и погледна нагоре. Разбрах, че благодареше на Бога за безопасното ми завръщане. Като напрягаше езиковите си познания до крайност, тя продължи: „Аз – спи.” Тя постави ръце като за сън под главата си. „Аз – спи – пет ден – шест ден – не ям – не вода.” Тя протегна пръстите си, да посочи някаква мярка, около чаша, както разбрах.

Междувременно Шошана бе взела Тиква в магазина и й белеше банан.

Като видях неподправената радост, с която двете ми съседки ме приеха, сълзи излязоха от очите ми. Сега знаех без сянка на съмнение, че бях приета. Бях част от тях. Вече не бях езичничка-натрапничка. Те бяха моят народ. Аз бях част от тях и те бяха част от мен. Горе в моя апартамент отново огледах странния си асортимент от притежания – бяло-боядисаното креватче, английската детска количка, извитият клатещ се стол, примусът, бутилките на полицата. Сякаш се връщах към стари приятели. Всеки предмет имаше своя история. Спомних си магазина, където бях намерила всяка вещ и времето, което бях прекарала, да се пазаря за нея.

„Колко е хубаво да си у дома!” си казах.

На следващата сутрин Тиква и аз тръгнахме по познатия път към пощенската станция. Улиците гъмжаха от хора отново и магазините бяха отворени. Аз ходех по-бавно от обикновено, като отделях време да се наслаждавам на гледките и звуците, които бях обикнала. Пред един малък бижутериен магазин, покрай който минавах, вниманието ми се спря на възрастен евреин вътре, прегърбен в положение на голяма концентрация над някакъв камък, над който работеше. Бях очарована от сръчността и прецизността на движенията му.

„Помисли за времето и вниманието, което посвещава само на един камък!”, си мислех. „Помисли за годините, които е прекарал в изучаване на занаята си!”

Умът ми се връщаше на моите преживявания в грижите си за Тиква. Дали това е било моето усвояване на занаята? Несъзнателно наведох глава. „Господи, ако имаш други скъпоценни камъни тук в Ерусалим, които се нуждаят от моята грижа, аз съм готова.”

Почувствах, че Тиква се дърпа от ръката ми. „Мамо, горе!” каза тя. Като се наведох надолу, я вдигнах на раменете си и продължихме пътя си към пощата.

Чудех се дали бе пристигнала някаква поща по време на бунтовете, но за моя изненада намерих набързо написано писмо от мама, в което пишеше:

„Новините от Ерусалим са съвсем притеснителни и не си ми се обаждала от две седмици. В безопасност ли си? Има ли нещо, от което да се нуждаеш – пари или храна? Какво мога да направя, за да ти помогна?”

Същият следобед в апартамента си аз сложих писмото от майка ми отворено на масата и го прочетох отново, като си мислех как бих могла да отговоря на всеки въпрос.

Дали бях в безопасност? Да, слава Богу, бях в безопасност! Не само в безопасност, но добре, силна и щастлива!

Дали се нуждаех от пари? Отворих портмонето си. В него имаше около три долара. Бях си платила вече наема за месеца. В банката имах около шест долара. Не – нямах нужда от пари.

Дали се нуждаех от храна? Огледах рафтовете. Имаше олио и хляб, маслини, смокини, домати, няколко яйца, консерва от сардини, кутия с мляко. Захар и кафе, също. Не – не се нуждаех и от храна.

Извадих тетрадката си и започнах да пиша писмо на майка ми. Използвах няколко страници, за да опиша преживяванията си по време на бунтовете и завръщането ми в Махана Йехуда. После написах:

„Питаш какво можеш да направиш, за да ми помогнеш. Вярвам, че има няколко неща, които ти, и всеки християнин, може да направи. Всред всичките борби Бог ми показа нещо, което промени целия ми мироглед. Изведнъж разбрах, че ние християните имаме дълг, който не сме изплатили в продължение на векове – към Израел и към Ерусалим. На тях дължим Библията, пророците, апостолите, Самия Спасител. Твърде дълго време сме забравяли този дълг, но сега дойде време да започнем да го изплащаме – и има два начина, по които можем да го направим.

Първо, трябва да се покаем от греховете си срещу Израел: в най-добрия случай, липсата ни на благодарност и грижа; в най-лошия – откритото ни презрение и гонение.

После, с истинска любов и грижа трябва да се молим, както ни казва псалмистът: „за мира на Ерусалим”, като помним, че мирът може да дойде в Ерусалим, когато Израел се обърне отново към Бога. Бог ми показа, че от сега нататък да се моля по този начин, ще бъде най-висшата форма на служение, което мога да Му отдам.”

След това взех ръката на Тиква, сложих я върху долната половина на страницата и очертах ръката и пръстите с химикалката си. До рисунката написах: „Тиква също изпраща своята любов!”

На път за пощата на следващата сутрин с писмото за майка ми, аз спрях, за да погледна към познатите ми вече очертания на стените на Стария град. Какво ли ще е да стоиш там като стража, да понасяш пека на слънцето и тихия студ на нощта?

Помислих си, че това би било трудна и самотна задача. Стените са твърде големи, посоките, от които може да дойде опасност – толкова много. Но ако има много стражи, огромна компания, която да стои рамо до рамо… Господи, помогни ми да заема своето място като стража на стената!

следваща глава Драма в три действия