Срещата

Върнах се в Корсор в понеделник на 3-ти януари 1927 година. Училището беше в почивка за още една седмица. Казах на Валборг, че не трябва да идва на работа до неделя. Исках да прекарам следващите няколко дни съвсем сама.

На другата сутрин отидох на дълга разходка по брега на Голям Белт. Студен и силен вятър удряше пръски вода в лицето ми, но аз загърнах шала си по-плътно около врата си, наведох глава напред и се обърнах срещу вятъра. По този начин, като ходех срещу натиска на природните стихии, успях да изградя в себе си чувство на решителност. Независимо пред какво мога да се изправя, няма да се върна назад сега, докато не намеря отговора на моето търсене.

Когато се върнах в апартамента си по обяд, аз не чувствах желание да се храня. Направих си чаша силно кафе и си запалих цигарка. После влязох във всекидневната и претърсих книгите на отсрещната стена. Прочетох имената на авторите: Киркегор, Онслагер, Ибсен, Шекспир, Дикенс, Толстой, Платон. Бях ги чела, цитирала, изнасях лекции по тях, но те не ми предлагаха отговор сега. Съвсем накрая, в дясно на горната редица, очите ми се спряха на един семпъл том, подвързан в черно.

В колежа за учители Библията беше част от задължителния курс по религия и църковна история. Четох достатъчно от нея, за да си взема изпитите, но не бях продължавала изучаването си повече от това. Можеше ли да има нещо в Библията, което не бях намерила в другите книги, които изучавах толкова усърдно? За момент се поколебах, после протегнах ръка и я издърпах.

Седнала в любимото си кресло, подържах Библията без да я отварям за няколко мига, като се чудех от къде да започна. Стори ми се разумно да започна от Новия Завет. Намерих първата глава на Матей, бързо преминах през родословието на Христос и прочетох разказа за Неговото раждане и детство. Простотата на разказа на Матей силно контрастираше на сложните коледни празненства, в които току що бях участвала.

Продължих да чета разказа за кръщението на Христос, изкушението и първите случки в общественото Му служение. Наистина тук имаше някаква морална красота, която не можеше да се сравни с никоя друга книга, която бях чела, но не можех да видя как тя се свързваше със сегашното ми положение. Когато стигнах до проповедта на планината с блаженствата в началото, зачетох по-бавно, като спирах при всяко блаженство, за да се питам дали това можеше по някакъв начин да се отнася за мен.

На четвъртото блаженство внезапно затаих дъх: „Блажени са тия, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят” (Матей 5:6). Гладуват и жадуват… Можеше ли това да бъде копнежът, който чувствах за нещо, което не можех да изразя с думи? Смеех ли да приложа тези думи за себе си?

На стих 10 отново спрях: „Блажени са гонените заради правдата” Това не го разбирах. Защо трябва човек да бъде гонен за това, че търси правдата?

Като продължих да чета бавно глави 5 и 6, бях като човек, който се опитва да намери пътя в гора. Засенчена от преплетени клони, пътеката трудно се виждаше, но тук-там лъч светлина, която си проправяше път, ми даваше моментно насърчение. След това, като стигнах до глава 7, сякаш дойдох на проясняване, където слънчевите лъчи безпрепятствено се сипеха над мен:

Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите;

хлопайте и ще ви се отвори. Защото всеки, който иска,

получава…

Матей 7:7-8

Искайте… търсете… хлопайте… Да, аз можех да направя това.

Продължих да чета и светлината ставаше все по-ясна и ярка:

Влезте през тясната порта. Защото тясна е портата

и тесен е пътят, който води в живот и малцина го

намират.

Матей 7:13-14

Някъде напред по пътеката, която следвах, имаше порта. Вътре имаше път, който води към мир и удовлетворение. Преди да можех да тръгна по този път, трябваше първо да вляза през портата.

Погледнах часовника на стената над пианото. Беше почти 4 часа следобед! Минали бяха повече от три часа, откакто бях започнала да чета. Навън се стъмваше. Светнах лампата и дръпнах тежката брокатна завеса на прозореца. Исках да бъда сама с мислите си. Започнах да се разхождам насам-натам в стаята, като размишлявах върху думите, които бях прочела. Искайте…  търсете… хлопайте Със сигурност аз търсех вече много месеци, но не бях искала. От кого да поискам? Дали Христос говореше за молитва?

В детството си бях научена да казвам молитвата „Отче наш” всяка вечер преди да заспя. До дванадесет годишна възраст то се бе превърнало в монотонен ритуал. Всъщност си спомних, че една вечер бях казала молитвата „Отче наш” десет пъти, за де се освободя от товара да се моля за следващите девет вечери. Освен това, участвах в обичайните църковни молитви и ответни прочети в дните, когато ходех на църква. Но мисълта да се моля сама и направо на Бога – да кажа думи, които не са в Молитвената книга – това ми беше непознато и ме плашеше. И все пак не можех да избягам от думите на Христос: „Искайте и ще ви се даде.” Ако Христос искаше да искам, тогава не можех да очаквам да получа нещо, без да го поискам.

Спрях пред креслото, в което бях седяла. Трябваше ли да коленича? За момент не ми се искаше. После сведох колене на пода и наведох тялото си напред над стола, като опрях лакти на меката велурена тапицерия. Започнах на ум: „О, Боже…” Но някак си не ми се стори добре.

Дали трябваше да се моля на глас? Мисълта да чувам гласа си ме плашеше. „О, Боже…” казах на глас. Звукът на гласа ми отекна в празната стая. Казах отново: „О, Боже…” След това трети път: „О, Боже, не разбирам, не разбирам, кой е Бог, кой е Исус, кой е Святият Дух… но ако ми покажеш Исус като жива реалност, аз ще Го последвам!”

И внезапно в познатата стая, при звука на часовника, който тракаше в ушите ми, нещо се случи, за което цялото ми възпитание и образование ме бяха оставили напълно неподготвена. Умът ми просто отказа да приеме това, което очите ми виждаха. Вече не гледах облегалката на стола. На нейно място стоеше някаква Личност над мен. Една дълга бяла дреха покриваше краката на тази Личност. Бавно вдигнах очи нагоре. Над главата си видях две ръце, протегнати като някой, който произнася благословение. Повдигнах очите си по-нагоре и тогава видях лицето на Този, който стоеше над мен. Цялото ми тяло започна да трепери. Неволно една дума се надигна на устните ми: „Исус!” Но докато я изговарях, Той изчезна.

Отново се намерих на земята и гледах в креслото. На зелената кадифена седалка можех да видя две дупки, които бяха направили лактите ми. Дали наистина имаше Някой, който застана пред мен само преди миг? Или пък дали бях жертва на някаква кратка невероятна халюцинация?

Повдигнах глава и бавно се огледах в стаята. Външно нищо не се бе променило. И все пак имаше нещо в стаята, което преди го нямаше. Спомних си мига, когато влязох в стаята, където лежеше тялото на баща ми. Същото присъствие усетих и там, което бе навсякъде около мен и сега. Стаята всъщност бе изпълнена с него. То не само бе около мене, но и вътре в мен – един дълбок, необезпокояван, преливащ мир.

Разбирането ме заля изведнъж – Бог действително бе отговорил на молитвата ми! Той бе направил точно това, за което бях помолила. Бе ми показал Исус. Аз видях дрехата Му и протегнатите Му ръце. За един неизразим миг се взрях в лицето Му. Схванах този факт: Христос беше жив – вечно, славно, сияйно жив! И всичкото човешко знание избледня до незначителност в сравнение с този единствен факт.

Изведнъж молитвата вече не беше усилие. Не можех да сдържа думите на признателност. „О, благодаря Ти!” Извиках. „Благодаря Ти!”

Надигащи се върни на мир заляха душата ми. Сякаш нямаше начин да го побера или изразя. Станах на крака и започнах да се разхождам напред-назад. На всеки няколко минути ме обземаше ново разбиране на това, което се беше случило. „Благодаря Ти!” Виках отново и отново.

Седнах пред пианото, като търсех някакъв начин да дам израз на чувствата си. Спомних си химна, който бе предизвикал сълзи в очите ми на Рождество Христово. Хванах мелодията на пианото. После започнах да пея думите на глас, като си акомпанирах. 

Мой Спасителю и мой Заместителю, здравей!

Венец от тръни Ти подари светът;

Но, Господи, Ти виждаш, че в моя ум

Има венец от рози, който ще вържа около кръста Ти –

Нека намеря нужната благодат и кураж!

Изпях думите отново и отново. Всеки път гласът ми ставаше по-ясен и по-силен. Река от мир изтичаше от устните ми в думите, които пеех.

Изгубих ориентир за времето. Редувах колениченето пред креслото и молитвата, и свиренето на пианото и пеенето. Когато погледнах към часовника, беше 10 часа вечерта. Шест часа бяха минали като няколко минути.

Накрая се съблякох и се приготвих за сън. Със загасена светлина лежах в леглото и все още си повтарях думите на благодарност: „О, Боже, благодаря Ти! Благодаря Ти!” Около полунощ се унесох в приятен, спокоен сън.

Рано на следващата сутрин се облякох топло и отидох на нова разходка край Голям белт. „Колко странно!” си казах. „Всичко изглежда толкова свежо и чисто… Защо не го видях вчера?” За една нощ най-познатите ми предмети бяха придобили нова красота. Белите шапки от пяна се забелязваха тук-там на тънките струи слънчева светлина – чайките се въртяха над главата ми със своите резки крясъци – измръзналите стръкове трева по пясъчните дюни се навеждаха пред пронизващия вятър – всички еднакво свидетелстваха за гения на своя Създател.

Отново в апартамента си аз продължих да чета Евангелието на Матей там, от където бях спряла предната вечер. Разликата беше още по-драматична, отколкото при Голям Белт. Вече не се борех да следя сенчестата пътека през гората. Излязох на пълна, ясна слънчева светлина. Почувствах се сякаш присъствам на сцените, които се разкриваха пред мен, като четях. Във всички тях се движеше Личността на Самия Исус – сега не само като някаква историческа фигура, но като жива, настояща реалност.

На обяд си приготвих бърза закуска, след това избутах чиниите настрана и отворих Библията на масата пред мен. До нея поставих чашата с кафе и запалена цигарка. След малко осъзнах, че димът от цигарката се носеше над отворените страници на Библията. „Това редно ли е”, се попитах, „димът да застава между мен и Библията?” Той ми се струваше като завеса, която замъгляваше виждането ми за Христос.

Започнах да се замислям каква част играеше пушенето в живота ми. Пушех редовно, откакто бях в колежа. Всяка сутрин Валборг ме събуждаше с чаша кафе и цигарка. Обедите и вечерите не бяха завършени, докато не стигнех до същата комбинация. В момент на натиск или разочарование, първата ми реакция беше неизменно същата – да потърся цигара. В няколкото случаи, когато Валборг бе оставила запасите ми да свършат, аз я заставях да спре в средата на каквото и да правеше и да тича до магазина за нов пакет, като й се карах за липсата на предвидливост.

Погледнах цигарката, която в същия момент димеше в пепелника пред мен. Дали това бе въображението ми? Или някаква демонична сила в нея ме държеше пленник? Почувствах се като птичка, омагьосана от очите на змия. Знаех едно нещо – с никакви въображаеми упражнения на волята си не можех да се откажа от привличането, което цигарката имаше над мен.

Неволно една молитва се отрони от устните ми: „Боже, знаеш, че не мога да се откажа. Но ако искаш да ги вземеш от мен, съгласна съм да ги изоставя.”

Някъде под диафрагмата си усетих чувство на освобождение, сякаш един възел се развърза. Освобождението се изрази в дълбока, дълга въздишка, която се отрони от устните ми. За няколко минути стоях неподвижна, тялото ми бе изчерпало сили. След това взех все още димящата цигара, натиснах я в пепелника, докато се счупи и нагъна в ръката ми.

Когато усетих отново сила в краката си, занесох пепелника в кухнята и го изпразних в кофата за боклук. На рафта в кухнята забелязах неотворен пакет цигари и също ги изхвърлих в боклука. След това отидох в спалнята, извадих друг пакет от дамската си чанта и по същия начин се отървах от него. Накрая се върнах в трапезарията и поднових изучаването на Библията.

Чак в края на деня разбрах, че бе станало чудо. Десет часа бяха минали без нито веднъж да посегна за цигара! Дори не бях се сетила за това. Какъвто и интерес да бях имала към цигарите, сега те сякаш бяха спрели да съществуват.

През следващите два дни Корсор бе засипан от зимна буря. Но вилнеенето на стихиите навън само засилиха в контраст мира, който изпълваше апартамента ми. Прекарах повечето от времето в четене на Библията. До петък вечерта бях стигнала Евангелието на Йоан.

Началните стихове на първа глава хванаха вниманието ми, както никои други думи преди. Прочетох ги отново и отново:

В началото беше Словото, и Словото бе у Бога, и

Словото бе Бог…

В него бе животът, и животът бе светлината на

човеците…

И Словото стана плът и пребиваваше между нас и ние

видяхме славата Му, слава като на единородния от

Отца…

Йоан 1:1, 4, 14

В своята комбинация от великолепие и простота, тези стихове надминаха всяка друга литература, която бях изучавала изобщо.

Когато се изморявах да чета, аз заемах мястото си до пианото, като свирех и пеех химни, които бях научила в църква като малко момиче. Думите и мелодиите, които не бях чувала от години се завръщаха изцяло в паметта ми.

От време на време си давах сметка колко бе странно всичко това и се питах: „Дали не си въобразявам всичко това? Или наистина ми се случва?” Всеки път си отговарях на въпросите с два факта, които бяха толкова сигурни, че не можех да ги отрека. Първият беше постоянният мир, който ме изпълваше отвътре и бе проникнал в целия апартамент. Вторият беше моето чудотворно освобождение от цигарите. Знаех без сянка на съмнение, че нито един от тези резултати не можеше да се постигне със силата на волята или въображението ми.

В събота Валборг ми донесе ранната сутрешна чаша кафе в спалнята

„Добро утро, госпожице”, каза тя. „Ето кафето. Навсякъде търсих цигарите ви, но не можах да ги намеря.”

„Аз ги изхвърлих”, отговорих. „Спрях да пуша.”

„Спряла сте да пушите? За какво? Да не сте болна?”

„Никога не съм се чувствала по-добре в живота си! Но, ами, повече цигарите не са ми нужни. Виж – нещо се случи с мен…”

С колебание, като подбирах думите си, се опитах да обясня всичко, което се бе случило през последните четири дни.

Накрая Валборг се изправи за няколко секунди без да проговори. После каза: „Никога не съм си представяла, че такива неща могат да се случват с хората днес. И все пак зная, че трябва да е истина!” Сега беше неин ред да се чувства неудобно. „Вижте, веднага щом отворих вратата на апартамента тази сутрин, знаех, че нещо се е променило. Имаше нещо тук, което никога преди не съм чувствала…”

„Не е нещо, Валборг, а Някой. Това е Исус! Той наистина е жив – точно тук и сега.”

Първите дни на новия срок минаха без особени събития. Виждах Сорен всеки ден, когато всички учители се събираха в общата стая за почивка на кафе, но нищо повече от разменяне на любезни думи. После, по време на един свободен час в петък следобед, аз си четях едно списание в учителската библиотека, когато чух гласа на Сорен зад мен. „Прекъсвам ли търсенето на истината? Или мога да седна и да поговорим?”

„Всъщност”, казах, „исках да споделя нещо с теб”.

„Това звучи много вълнуващо!” Сорен седна срещу мен.

Сърцето ми започна да бие по-бързо. Знаех, че ще бъде по-трудно да обясня на Сорен, отколкото на Валборг. „Преди всичко, Сорен, искам да ти се извиня, че ти дадох такъв глупав отговор вечерта на бала. Страхувам се, че си помислил, че не оценявам това, което ми каза.”

„Няма нужда да се извиняваш, Лидия. Ако другият въпрос е по-важен за теб, си длъжна пред себе си да потърсиш отговора.”

„Това, което исках да споделя с теб е следното – е, вярвам, че започнах да намирам отговора.”

„Така ли? По какъв начин?”

Усещах как зелените очи на Сорен се втренчиха в мен. „В продължение на четири дни миналата седмица бях сама в апартамента си – четях Библията и – и се молих. И Бог отговори на молитвите ми, Сорен! Той ми показа, че Исус е жив.”

„Не разбирам.”

„Исус застана точно пред мен, Сорен. Видях Го с протегнати ръце над мен. Това траеше само миг, но промени всичко.”

Сорен ме гледаше втренчено без да говори. Накрая наруши тишината. „Лидия, ние не сме деца, и двамата, познаваме се от дълго време, за да бъдем откровени. Виждам, че нещо е станало с теб, но не съм съвсем сигурен, че е помогнало. Не мислиш ли, че има опасност да станеш твърде субективна?”

„Но, Сорен, това не беше субективно! Аз не си го въобразявах, аз действително видях Исус пред мен.”

„Лидия, не казвам, че не се чувстваш така сега, но смятам, че трябва да поставиш нещата в правилната им перспектива. Признай пред себе си, че си била малко или много затворена сама и си чела Библията дълго време. Сигурен съм, че един психолог може да ти обясни всичко, което ти се е случило по разумен начин, без да вмъква толкова силни емоционални обертонове.”

Бях напълно неподготвена за отговора на Сорен. Думите му бяха като силни струи вятър, които заплашваха да угасят малката светлинка вяра, която бе запалена в мен.

„Но, Сорен, ти не разбираш! Само ако можех да ти обясня колко чудесно е да чувстваш истински мир след всичките тези месеци на борба и търсене.”

„Ето къде е работата, Лидия! Ти разчиташ на чувствата си. Но чувствата могат да се променят. След месец-два отново може да виждаш нещата доста по-различно.”

За мое облекчение училищният звънец иззвъня и трябваше да се разделим. Докато карах велосипеда си към къщи от училище същата вечер, в ума ми имаше буря. С такова нетърпение очаквах да споделя новооткритата си вяра със Сорен, а се провалих напълно. Вместо да ми повярва, Сорен почти постави под съмнение собственото ми преживяване. Явно се нуждаех от някаква мъдрост или сила, по-голяма от моята, ако трябваше да поддържам малката светлинка.

Докато оставях велосипеда си под стълбите, забелязах малка напечатана хартия в спиците на задното колело. Извадих я, като възнамерявах да я хвърля в кофата в кухнята си, но в светлината на коридора забелязах написани думи на английски и това подразни любопитството ми.

Хартийката, която държах в ръка първоначално е било малък памфлет от четири страници, но на първата страница липсваха първите параграфи. Името на автора, дадено накрая беше Ейми Семпъл МакФерсън. Разбрах, че темата на памфлета е силата на молитвата. Авторката разказваше как бе помолила Бог да й даде това, което тя наричаше „дух на молитва” и описваше резултатите, които последвали в живота й. Бях толкова обзета от тази част на брошурката, която бе останала, че я прочетох цялата в коридора, без дори да си свалям палтото. Накрая усетих, че Валборг е до мен, чакаше да ми помогне да си сваля палтото.

Когато свърши вечерята и тя ми пожела лека нощ, аз отново взех памфлета. В него имаше едно изречение, което не можех да забравя. Авторката казваше, че веднъж е прекарала четиридесет часа в непрекъсната молитва. Първата ми реакция бе, да сметна това за абсурдно. И все пак, ако такова нещо бе наистина възможно, тогава има някакво измерение в молитвата, което никога дори не бях си представяла – камо ли да преживея. Какво означаваше „дух на молитва”?

Накрая се хвърлих пред зеленото кадифено кресло, което бе станало любимото ми място за молитва. „Господи, нуждая се от същата сила, която тази жена е имала”, казах. „Моля Те да ми дадеш дух на молитва, както си дал на нея.” Почти очаквах някакъв моментален драматичен отговор, но нямаше такъв. „Ето какво става”, укорих себе си, „когато искаш нещо, което не разбираш!”

След няколко дни обаче разбрах, че стилът на живота ми се променяше. Започнах да жадувам за молитва, както човек огладнява за храна. След като се извиних, че не мога да присъствам на игрите на карти и пързалките, в които бях толкова активна, всеки ден се стремях да имам една цел предвид – да оставя възможно най-дългия период за ненарушена молитва. Казах на Валборг да ми приготвя само най-обикновена храна всяка вечер и с вътрешно нетърпение чаках тя да свърши задълженията си и да си тръгне.

Веднъж щом останех сама, заемах мястото си на колене пред зеленото кресло. Почти неизбежно, веднага щом се опитвах да се моля, имаше нещо, което да ме разсее – или куче ще залае в двора, или някое дете на съседите ще се упражнява да свири на пиано, дори звукът на собствения ми часовник на стената. Имаше и бариера от неловкост вътре в мен. Само да казвам думи на ум не ми се струваше достатъчно. Но когато се молех на глас, собственият ми глас ми звучеше странно. Понякога се чудех дали думите бяха достатъчно почтителни. Друг път ми звучаха толкова студени и „църковни”.

За да премина тази двойна бариера – на разсейвания отвън и неловкост отвътре – ми трябваше от пет минути до половин час. Но веднъж щом успеех да премина през бариерата, сякаш някакъв извор се отваряше вътре в мен, по-дълбок от съзнателния ми ум.

В повечето случаи молитвите ми в определена вечер сякаш се въртяха около някоя конкретна тема, която не беше резултат от специален избор от моя страна. Това можеше да бъде семейството ми, колегите ми или учениците ми. Една вечер споменах по име всичките момичета в горния клас по домакинство, като си представях всяко момиче пред мен. Молитвите ми обаче не се ограничаваха до хора, които в действителност познавах. Понякога се случваше да се моля за хора в далечни земи, които познавах само на картата.

Ако не можех да намеря начин да премина през първата бариера, се обръщах към книгата Псалми и четях на глас от нея. Намерих особено насърчение в молитвите на Давид. Псалм 42 даде израз на жаждата на душата ми, която толкова дълго не успявах да призная: „Както еленът пъхти за водните потоци, така душата ми примира за тебе, о, Боже” (ст. 1). Псалм 51 стана моят вик за вътрешна чистота: „Пречисти ме с исоп и ще бъда чист; измий ме и ще стана по-бял от сняг” (ст. 7).

Но имаше един специален пасаж, към който се връщах отново и отново: „Направи ме, Господи, да позная пътищата Ти, научи ме на пътеките Си. Води ме в истината Си и учи ме, защото Ти си Бог на Спасението ми; Тебе чакам цял ден” (Псалм 25:4-5).

Две седмици по-рано бях прочела за „тясната порта”. После Самият Исус бе отворил портата и ме въведе. Вътре имаше „тесен път” – специална пътека в живота, определена за мен, в която да ходя. Като Давид и аз се нуждаех от Божията помощ, за да го намеря.

През втората половина на януари прекарах почти всяка вечер в молитва по този начин. След това един четвъртък, рано през февруари, докато все още се борех да премина първоначалната бариера, неочаквано се почука на вратата ми. Бързо разтривайки белезите от лактите ми върху кадифения стол, отидох до вратата. Посетителката ми беше една от моите колежки-учителки, на име Ерна Сторм. Ерна се опитваше да кара навсякъде шумния си червен мотоциклет. Затова учениците й бяха измислили прякор „червената буря”.

„Дойдох, да те попитам дали ще вземеш дежурството ми в столовата за обяд утре”, обясни Ерна, като седна на зеленото кадифено кресло. „Имам среща с Елза Ларсен да я водя на доктор. Очите на Елза са много кривогледи и родителите й не й позволяват да се прегледа за очила.”

„Защо пък не?” попитах.

„Явно принадлежат към някаква религиозна секта, която вярва, че Бог изцелява чрез молитва и чакат Бог да оправи очите й. Междувременно горкото дете не може дори да прочете какво има на дъската.”

„Никога не съм чувала такова нещо!” възкликнах.

„Това не е и половината! Те вярват в огнени езици и видения и разни такива неща. Наричат се „петдесятници”. Господин Хансен, разсилният, има племенница, която отишла на едно от техните събрания и казва, че се търкаляли по пода и лаели като кучета!”

„Тук в Корсор?”

„Да, тук! Но това не е най-лошото! През лятото водят хора в Голям Белт, дори добри църковни членове, и ги бутат във водата. Казват, че ги кръщават, сякаш не са били кръстени като бебета в нормална църковна служба!”

Ерна се облегна на стола и се огледа в стаята. „Не те виждаме много през тези дни”, каза тя „освен по време на училище. Какво правиш сама през вечерите?”

Въпросът на Ерна ме свари неподготвена. „О, изучавам Библията усилено”, казах „и се моля”.

„Изучаваш Библията и се молиш?” Ерна ме погледна учудено. „Послушай съвета ми и не прекалявай! Ще завършиш като госпожица Сондерби, а един човек в персонала като нея е достатъчен.”

След като Ерна си тръгна, почаках, докато чуя звука на мотоциклета й, като стартираше мотора. След това се върнах във всекидневната и отново коленичих. Но бариерата ми се стори по-твърда от всякога. Вътрешно продължавах да чувам думите на предупреждение на Ерна: „Послушай съвета ми и не прекалявай!”

следваща глава Погребението