Пътуването

На следващата сутрин срещнах Кити на централната гара в Копенхаген. Ние си проправяхме път към влака, който щеше да ни отведе до Марсилия през тълпи от пътници, които бързаха насам-натам и носачи, които бутаха колички, натоварени с огромни пътнически куфари. Около десетина приятели на Кити се бяха събрали да я изпратят и тя се беше навела през прозореца и водеше оживен разговор, който от време на време се прекъсваше от съскането на парата, която локомотивът изпускаше. Аз стоях зад нея в купето, като се опитвах да изглеждам жизнерадостна, но вътрешно ясно съзнавах, че мен никой не ме изпращаше.

„И защо трябва да има някой?” напомних на себе си. „Кити е мисионерка по предназначение и се завръща на своето поле. А ти не си истинска мисионерка, а само…” Аз спрях, като дори не можех да довърша изречението в ума си. Никоя църква или мисионерско общество не ме изпращаше, така че не можех да бъда мисионерка. Какво бях, в крайна сметка?

Последните изсвирвания се чуха и влакът потегли. Кити и аз се настанихме на две ъглови седалки една срещу друга. „Сега наистина потеглихме!” отбеляза Кити, като наместваше гребените си във формата на костенурка. Отново открих, че сравнявам своето положение с нейното. Тя пътуваше по маршрут, който веднъж беше вече изминала, като се връщаше в установена мисия в страна, която познаваше добре. Но за мен пътуването беше първата стъпка в напълно нов и неизвестен свят.

Опитах се да се преборя с онемяващото чувство на страх, като се надявах, че Кити не съзнава вътрешната ми борба. Неволно стиснах чантата си по-здраво: в нея беше паспорта ми, билета ми за кораба до Александрия и пътническите ми чекове на стойност 180 долара. Спомних си, че в края на краищата имах компанията на Кити чак до Александрия и дома на Ида Густафсон, където да отида в Ерусалим.

Когото настъпи нощта, двете отидохме в третокласен спален вагон. За известно време безукорното тракане на колелата на влака, насочени на юг ме държаха будна, но накрая задрямах. Изведнъж се намерих пред едно огромно бюро. Срещу мен седеше тъмнокож мъж с лакти, опрени на бюрото и брада, подпряна на ръцете му. Черните му очи бяха приковани върху мен, сякаш чакаше отговора на някакъв въпрос. Под натиска на втренчения му поглед обърнах очи към някакъв странен предмет, който стоеше в единия ъгъл на бюрото. Беше направен от твърд червен плат във формата на пресечен конус и черен копринен пискюл, прикрепен към върха, висеше от едната страна. Усещайки очите на мъжа, все още приковани върху мен, потърсих отговор на неговия въпрос, но гърлото ми беше пресъхнало и никакви думи не идваха на устните ми.

Изведнъж влакът се наклони и в следващия миг видях пердетата на купето, които се люлееха пред погледа ми. Разбрах, че бях сънувала. Все пак това не разпръсна емоционалното впечатление от съня ми. Не можех да изтрия от ума си тъмните черти и черните очи на мъжа зад бюрото, нито странната червена шапка с черен копринен пискюл. Чувството на объркване и безпомощност не ме напускаше. Мина още един час, преди да мога да заспя отново.

На следващата сутрин разказах съня на Кити, но тя не можа да разбере нищо повече от мен освен, че каза, че червеният предмет прилича на един вид фес, който се носи от правителствени представители в Египет.

С облекчение видях, как влакът най-сетне влезе в Марсилия. Нито Кити, нито аз знаехме повече от няколко думи на френски език, но успяхме да вземем такси до един малък хотел недалеч от пристанището. Заведоха ни до малка празна стая само с две единични легла.

„Не е много чиста”, отбеляза Кити, „но ще преживеем една-две нощи, докато се качим на кораба за Александрия.”

На следващата сутрин отидохме в офиса на Томас Кук, за да си направим резервации за място на кораба, който щеше да отплава следващия следобед. С моя накъсан английски казах на чиновника, че възнамерявам да сляза в Александрия и той поиска да види паспорта ми. „Ако слизате в Египет”, каза той, „ще ви трябва виза от Египетското посолство. Няма да ви позволят да се качите на кораба без такава.”

„От къде мога да взема виза?” попитах.

Чиновникът ми даде адреса на египетското консулство.

Като оставих Кити да довърши работата си при Кук, аз взех такси до там сама. След кратко чакане ме въведоха в офиса на консула.

„Добро утро, мадам”, каза той на английски. „Какво мога да направя за вас?”

„Добро утро…” започнах, но думите замръзнаха на устните ми. Зад бюрото пред мен седеше същият човек, който бях видяла в съня си на влака две нощи по-рано. Непогрешими бяха смуглите черти и черните очи, приковани върху мен, точно както ги бях видяла в съня. Автоматически хвърлих поглед в далечния ъгъл на бюрото, но дори преди да го сторя, знаех с вътрешна сигурност, какво щях да видя. И разбира се! Там беше странната червена шапка с черен копринен пискюл! Всяка подробност беше съвсем, както я бях видяла в съня.

С усилие обърнах очите си отново, за да се срещнат с тези на консула, като съзнавах, че той все още чака отговора на въпроса си. Накрая думите с усилие излязоха през устните ми. „Дойдох за виза. Пътувам за Палестина и ми трябва виза, за да сляза с кораба в Александрия.” Потърсих в чантата си, след това извадих паспорта си и го подадох на консула.

Той прелисти страниците на паспорта небрежно, после каза: „Не можем да ви издадем виза тук. Ще трябва да пиша до Кайро.”

„Но – но това няма ли да отнеме дълго време?”

„Около две седмици. Може и повече.”

„Две седмици!” възкликнах. „Но аз не мога да чакам две седмици, моят кораб тръгва утре.” Емоционалното впечатление от моя сън отново ме сполетя с двойна сила. Гърлото ми беше сухо и езикът ми – като олово. „Не можете ли да направите нещо, моля ви?”

„Мадам, нищо не мога да направя.” Черните непреклонни очи все още бяха приковани върху мен.

„Но вие не разбирате!” казах. „Ако не хвана този кораб, ще остана тук в Марсилия – сама. Никого не познавам тук, аз съм само…” Усетих, че сълзи се надигат в очите ми и гласът ми замлъкна.

„Повтарям, мадам, нищо не мога да направя.” Консулът ми подаде паспорта. Като хипнотизирана го взех от ръката му и напуснах офиса.

Постоях на тротоара няколко минути, като се опитвах да възприема ситуацията. Накрая, тъй като не можех да се сетя да направя нищо друго, хванах такси обратно за Томас Кук. Нямаше и следа от Кити. Тя сигурно беше свършила работата си и се бе върнала в хотела.

Казах на чиновника какво се беше случило в египетското консулство.

„Без виза не можете да отплавате с кораба за Александрия”, каза той. „Единственото, което мога да ви предложа, е, да вземете кораб, който плава от Марсилия до Тел Авив.”

Когато спомена Тел Авив, сърцето ми подскочи. От учебната карта в Корсор си спомних, че това пристанище беше на брега на Палестина, дори по-близо до Ерусалим, отколкото Александрия. „Има ли кораб, който тръгва скоро?” попитах аз.

Чиновникът разгледа своите палки за няколко минути. „Има френски кораб, който тръгва след седмица”, каза той. „Той пътува до Тел Авив. Но ще спира на различни пристанище по пътя. Можем да ви запазим място на този кораб.”

„Колко ще струва от тук до Тел Авив?”

Отново чиновникът погледна в папките си: „Четиридесет и шест долара.”

„Мога ли да заменя билета си за кораба до Александрия за такъв на кораба до Тел Авив?”

„Съжалявам, мадам”, отвърна чиновникът, „но не сме овластени да заменим, нито да осребрим билета ви до Александрия.”

Явно нямах друга алтернатива. Трябваше да купя билет за френския кораб до Тел Авив. Извадих портмонето с пътнически чекове от чантата си и внимателно преброих 70 долара. Платих 46 долара за билета и с останалите 24 долара си купих френски пари. Ако можех да запазя разходите си под 4 долара на ден, те трябваше да покрият допълнителната седмица, която се налагаше да прекарам в Марсилия. Но портмонето ми с пътнически чекове стана жалко тънко и аз го пуснах отново в чантата си. Повече от една трета от парите ми вече бяха отишли!

Когато се върнах в хотела, казах на Кити какво се беше случило. Когато свърших, тя постоя мълчаливо за известно време, пръстите й се занимаваха с гребените й в косата. Накрая наруши тишината: „Не е лесно да разбереш защо Бог допуска такова нещо, но можеш да се държиш за едно, Лидия, Бог ти показа предварително в твоя сън какво щеше да се случи.”

„Значи ти наистина вярваш, че сънят ми е дошъл от Бога?”

„Разбира се, че вярвам. Ако Бог може да ти покаже предварително всяка подробност от някаква ситуация, която е в бъдещето, тогава трябва да знаеш, че Той е все още в контрол над ситуацията, независимо как се объркват твоите планове.”

Хванах се жадно за обяснението на Кити. Беше като сребърната нишка от притчата на тъмния облак на разочарованието, който ме бе покрил. Умът ми започна да се нагажда към новата ситуация. Отидох до клатещата се маса до прозореца и написах писмо до Ида Густафсон, шведката, която обеща да ме посрещне, когато пристигна в Палестина, като обясних неочакваната промяна на плановете си. Дадох й името на френския кораб, на който вече имах място, както и очакваното време на пристигане в Тел Авив. Дали щеше да дойде толкова далече, за да ме посрещне? Нямах време да получа отговор от нея в Марсилия.

Кити дойде с мен до пощата. Служителят там, който говореше английски, ни уведоми, че въздушната поща съвсем наскоро била подновена до Палестина. Това щеше да даде на моето писмо добър шанс да стигне до госпожица Густафсон навреме. От пощата се разходихме в квартала до пристанището, като спирахме да разглеждаме витрините на магазините и се опитвахме да превърнем френските франкове в датски крони.

След обяд на следващия ден придружих Кити до нейния кораб и й помогнах да си пренесе ръчния багаж до каютата. Имаше само две легла и това над Кити беше празно. Без съмнение то бе леглото, в което трябваше да пътувам аз. Когато Кити намести нещата си, ние коленичихме една до друга до койката на Кити и се предадохме една друга на Божията грижа и закрила.

В 4 часа следобед звънецът иззвъня, предупреждавайки всички изпращачи да отидат на брега. На палубата Кити ме прегърна за последно, после гледаше как изчезвам всред тълпата. От дока можех да виждам как стои на палубата. Тя бе сложила ръцете си около устата си, явно се опитваше да ми каже нещо, но беше твърде далеч, за да я чуя.

Накрая с няколко изсвирвания на сирените и облаци от черен дим, бълващи от комините, корабът отплава. Докато можех да виждам Кити на палубата, продължавах да й махам, но след няколко минути смяната на курса на кораба я скри от погледа ми. Все още следях кораба с очи, като излизаше от пристанището в открито море. Бавно той изчезна до тъмен силует на фона на морето, което отразяваше последните лъчи дневна светлина.

Внезапно ме обхвана неудържимо чувство на самота. Раздялата ми с Кити прекъсна последния ми контакт с Дания. Бях в непознат град, където не познавах никой и не можех да разбирам езика. Нямах какво да очаквам, освен шест дни самота в съвсем празна хотелска стая. До този момент никога не бях съзнавала какво означаваше да бъдеш сам. Сега самотата ме захлупи като влажния въздух на здрача. Започнах леко да треперя.

Мислите ми се върнаха в Дания. Чудех се какво ли правеше майка ми в този момент. Представих си как се клати леко в люлеещия се стол в ритъм с дрънченето на иглите за плетене в ръцете й. Сякаш бе толкова естествено да чуя гласа й: „Малкото ми момиче, не виждаш ли, че е тъмно? Бързо се връщай в хотела!”

Шокирана разбрах, че се беше стъмнило. У дома в северния климат на Дания никога не бях виждала нощта да пада толкова бързо. Но сега бях сама в тъмнината, самотна жена в непознат град. Започнах да ходя, колкото можех по-бързо, за да се върна в Марсилия.

По средата на пътя към хотела чух тежки стъпки зад себе си. После един плътен глас каза нещо на френски и почувствах ръката на мъж върху бедрото си. Инстинктивно се обърнах и казах на датски: „Остави ме!”

Бях изправена лице в лице с широкоплещест мъж в моряшка униформа. За един миг, който ми се стори като цял век, помирисах алкохол в дъха му и чух туптенето на сърцето ми, сякаш щеше да се пръсна. После той сви рамене и ръката му увисна настрана.

Почувствах силен подтик да започна да тичам, но не смеех да показвам колко се страхувах. След като отминах на около петдесет ярда, надзърнах над рамото си. Мъжът все още гледаше в моята посока, но не направи опит да ме последва. Пет минути по-късно, изтощена и без дъх бях отново в хотелската стая. Хвърлих се до леглото и се опитах да се моля, но думи не ми идваха. Вместо това дълбоки хлипания си проправяха път през гърлото ми. Накрая хлипанията стихнаха и бяха последвани от пълна вътрешна тишина. Сякаш самото време бе спряло. Миналото и бъдещето бяха изключени. Бях преминала във вечното „сега”.

След неопределен период от такава вътрешна тишина думите на непознат език започнаха да текат спонтанно от устните ми. Шокирана разбрах, че не ги изговарям, а ги пея – с мелодия, която приличаше на някакъв средновековен напев. Въпреки че не можех да разбера думите, нямах съмнение каква беше тяхната тема. Беше на поклонение и радост, дори триумф. Станах от колене и започнах да ходя напред-назад с вдигнати ръце и думите на напева все още изтичаха от устните ми.

По това време вече беше съвсем естествено да говоря на непознат език. Всъщност правех го всеки път, когато се молех. Но това беше първият път, в който Святият Дух ми беше дал не само думи, които не разбирах, а и мелодия, която не бях чувала. Това беше още едно доказателство, ако все още се нуждаех от доказателство, че всичко това не идваше от моя ум. Наистина с ума си не разбирах защо трябваше да се покланям на Бога с такъв триумфален напев в тази гола стаичка. Външно нищо не се беше променило, а вътрешно страхът и самотата бяха отстъпили мястото на мир и радост.

Взех Библията си от нощното шкафче, като възнамерявах да прочета още веднъж любимите си стихове в Римляни, които започваха с думите: „Така също и Духът ни помага в нашите немощи…” Очите ми обаче се спряха на стиха след следващия: „Като знаем, че всичко съдейства за добро на тези, които любят Бога, които са призвани според Неговото намерение” (Римляни 8:28).

Призвани според Неговото намерение… Тези думи се отнасяха за мен! Бог беше Този, Който ме бе призовал да напусна Дания и да предприема това пътуване. Аз търсех да открия и изпълня Неговото намерение за живота си. Но ако е така… Значи всичко, което ми се случваше, беше за мое добро! Разочарованието, закъснението, допълнителните разходи, самотата – всичко това беше позволено от Небесния ми Отец за мое добро!

Ето една истинска причина за поклонение и радост – причина, която моят ум не можеше да приеме. Но в Божия ред, духът ми бе започнал да се радва преди умът ми да бе разбрал причината.

През останалата част от престоя ми в Марсилия хотелската стая ми бе станала молитвена стаичка. Тя вече не ми изглеждаше гола или самотна. Атмосферата в нея почти стана свещена. Всеки ден прекарвах часове там, като редувах поклонение с молитва – понякога говорех, понякога пеех – понякога на непознат език, понякога на роден.

В тази атмосфера на молитва започнах да разбирам различните пътища, по които Бог ме бе пазил и се бе грижил за мен. Чрез съня ми във влака Той ми бе показал, че е знаел какво предстои до най-малкия детайл, макар че аз не знаех. После в момента на самота на дока Той ми бе проговорил с тембъра на гласа на майка ми. Можеше ли нещо да ми покаже по-ясно нежността на Неговата любов към мен? Накрая Той ме защити от мъжа, който ме бе нападнал на улицата.

Освен всичко това обаче, започнах да виждам защо Бог бе позволил промяната в плановете ми. Години наред бях толкова зависима от себе си, толкова разчитах на своята мъдрост и оценка. В моята кариера като учителка това ми бе послужило добре, но в новия ми път на вяра, то бе станало пречка. Сега бях лишена от уповаването на себе си и се хвърлих на милостта и верността на Бога. Не можех вече да разчитам на своята преценка да планирам всяка стъпка, която трябваше да направя. Бях доволна да оставя ръката си в Божията и да Му позволя да ме води, ден след ден и стъпка по стъпка.

Френският кораб отплава точно на обяд в понеделник, 8 октомври 1928 г. Останах на палубата и наблюдавах как очертанията на Марсилия се сливаха с хоризонта. Беше вълнуващо да бъда отново на път към Ерусалим. И все пак знаех, че уроците, научени в Марсилия заслужаваха времето, което прекарах там.

Скоро разбрах, че никой на кораба не разбираше датски. Това означаваше, че бях длъжна да започна да използвам английски като ежедневен език. Повечето от членовете на екипажа бяха французи, а болшинството от другите пасажери бяха араби от разни части на Средния Изток, но почти всички знаеха малко английски. Ако понякога смятаха, че моите английски фрази бяха странни или че тежкият ми датски акцент бе труден за разбиране, бяха твърде учтиви, за да го покажат.

Сприятелих се с един търговец от Аман, който ме запозна с арабския език. Той беше първият арабин, с който се опитах да споделя вярата си.

„Как казвате името Исус на арабски?” го попитах.

„Йа-су-а”, отвърна той.

„И как се казва това?” попитах аз, като посочих една врата.

„Баб”, отговори приятелят ми.

Вече знаех, че арабската дума за „Бог” беше Аллах.

„Йа-су-а баб Аллах”, му казах, като посочвах към небето, докато говорех. „Исус е вратата към Бога.”

Той се усмихна учтиво и поклати глава.

Нашето пътуване на изток беше спокойно. Ние спирахме на различни пристанища на северния бряг на Средиземно море, а и на един от Егейските острови. Много от имената на местата ми напомниха мисионерските пътувания на Павел.

По време на воайажа прекарах време да изучавам една употребявана карта на Святата Земя, която си бях взела в Дания. Забелязах, че главният път от Тел Авив се виеше на изток през планините към Ерусалим. Според мащаба на картата разстоянието бе към 50 мили. Главните планини сякаш се сгъстяваха към Ерусалим. Спомних си думите на псалмиста: „Както хълмовете окръжават Ерусалим, така Господ окръжава людете Си от сега и до века.” (Псалм 125:2).

Корабът ни спря в Тел Авив в четвъртък следобед, 18-ти октомври. Застанала на борда на кораба за първи път отблизо видях Святата Земя. Докът под мен бе обсипан с щайги и бали, между които моряците и носачите тичаха напред-назад, като жестикулираха и викаха един на друг на език, който взех за арабски. Отсреща имаше дълга барака с надпис: Н. М. МИТННИЦА И ИМИГРАЦИЯ. Под него бяха думите на два различни езика, с различни азбуки, като и двата ми бяха непознати. Вероятно арабски и еврейски.

Като се надигнах на пръсти можах само да надникна над покрива на бараката, където имаше пъстра тълпа от хора, скупчени на открито пространство песъчлива земя. Вероятно те чакаха, за да посрещнат пътници от кораба. Дали една от тях е госпожица Густафсон? Нямаше как да разбера.

Един от моряците ми помогна да си сваля багажа от кораба и да вляза в митническата барака. Първото ми интервю беше с офицер от служба Имиграция. „Вие сте от Дания?” каза той. „Посетител?” Аз кимнах.

Той прелисти страниците на паспорта ми, после удари гумен печат на едно празно място. „Давам ви посетителска виза, валидна за шест месеца”, обясни той. Долу на печата, с малки букви, забелязах думите: НЕ Е РАЗРЕШИТЕЛНО ЗА РАБОТА.

Следващият митнически офицер ме помоли да отворя двете големи части от багажа – куфар с дрехите ми и плетен куфар със спално бельо и няколко съда от сребро и кухненски принадлежности. След като претърси куфара в продължение на няколко минути, офицерът беляза и двата багажа със син тебешир и ми позволи да мина.

След миг се озовах вън с багажа в краката ми. Първата гледка, която се откри пред очите ми беше мъж с туника на квадрати, който лежеше в пясъка, опрян на стената на бараката. Кожата на краката му беше проядена от отворени рани. Като забеляза, че го гледам, той протегна към мен ръка, която завършваше със сурова червена буца, като повтаряше монотонно една единствена дума: „Бакшиш – Бакшиш – Бакшиш.”

Не можех да отделя очи от раните и червената буца. Дали това беше проказа? Точно там на открито, без всякаква превръзка и мухите се роят около него! Отворих портмонето си да намеря някоя монета, но после разбрах, че единствените пари, които имах, бяха френски.

Преди да реша какво трябваше да правя, бях заобиколена от тълпа дрипави малчугани, всички викаха и жестикулираха едновременно. Едното бутна пред лицето ми пощенска картичка с изглед; друго извади поднос от дреболии и сувенири; трето коленичи в краката ми, за да лъсне обувките ми. С ъгъла на окото си видях висока възрастна жена със стоманено сива коса, която крачеше към мен. „Тя трябва да е шведка”, си помислих.

„Вие ли сте госпожица Кристенсен от Дания?” каза дамата на шведски, като избута малчуганите настрана с ловко умение.

„Да”, отговорих на датски. „Аз съм Лидия Кристенсен. Вие трябва да сте госпожица Густафсон. Колко мило от ваша страна да дойдете, да ме посрещнете.”

„Добре дошла в Святата Земя!” каза госпожица Густафсон, като хвана протегнатата ми ръка с костеливите си пръсти. „Добре ли пътувахте?” Без да ми даде възможност да отговаря, тя продължи: „Ако искаме да стигнем в Ерусалим днес, нямаме време за губене. Почакайте тук с вашите неща, докато намеря такси.”

Докато стоях и чаках госпожица Густафсон да се върне, аз прегледах сцената пред мен – прокажения, дрипавите малчугани, рояците мухи, пясъкът, обсипан тук там с празни консервни кутии и загнили плодове. Над всичко това се носеше неясна непозната миризма, която леко сви стомаха ми. Не можех да си представя название за тази сцена, по-неподходящо от „Святата Земя”.

Не след дълго госпожица Густафсон се върна с такси. Последва продължителен разговор на арабски между нея и шофьора. Разбрах, че се пазаряха за цената на пътуването до Ерусалим. И двамата говореха като ядосани. Чудех се дали нямаше да се сбият, но накрая явно бяха стигнали до споразумение. „Дали това бе нормалният начин да провеждат разговор на арабски?” се запитах.

Шофьорът набута багажа ми в багажника и потеглихме на път за Ерусалим. Докато излизахме от покрайнините на Тел Авив, падна нощта. Още веднъж тъмнината ме изненада, както бе станало на дока в Марсилия. В един миг сякаш слънцето блестеше и няколко минути по-късно всичко беше тъмно.

Забелязах още, че щом се стъмни, улиците обезлюдяваха. Дори, когато минахме през град с къщи и от двете страни, нямаше никой, който да стои по улиците. Щом като излязохме от Тел Авив нямаше улично осветление, дори в градовете.

Докато очите ми свикваха с тъмнината, забелязах, че всички прозорци бяха защитени от дървени капаци. От време на време слабите лъчи на някоя лампа се процеждаха през пукнатина на капаците, но тази мъждукаща светлина по-скоро служеше, да подчертае, отколкото да разпръсне околната тъмнина. Не можех да не забележа контраста с ярката светлина и сигурността дори в малките датски градчета през нощта и силно чувство на носталгия ме заля.

„Защо няма хора по улиците?” попитах.

„О, хората никога не излизат, след като се стъмни!” възкликна госпожица Густафсон. „Ще бъдат нападнати и обрани, а може би и убити!” Тя нервно и пискливо се засмя.

„Няма ли полиция да пази хората?” попитах.

„О, да, има полиция, по британски модел – доста ефикасна по своя колониален начин. Но ако те нападнат на улицата нощем, те вероятно ще се отнесат сякаш ти единствена си виновна, че си навън в такъв неразумен час! Законна уредба от турско време.” Отново твърде напрегнат смях.

Пътят започна да се вие нагоре и аз разпознах тъмните очертания на планинските вериги от двете страни. „Сигурно започваме да се качваме към Ерусалим”, си помислих. Пулсът ми започна да бие по-бързо.

След малко стигнахме до едно място, където пътят сякаш се дублираше през цялото време. „Тези завои са познати като Седемте Сестри”, обясни госпожица Густафсон. „Не сме много далеч от Ерусалим вече.”

Съзерцавах тъмната маса планини от едната страна и това, което изглеждаше като скок в нищото от другата страна. Шофьорът вземаше всеки завой с възможно най-малко разстояние между нас и края на пътя. Всеки път, когато завивахме, колата се тресеше и клатеше и гумите издаваха миризма на изгоряла гума. От време на време госпожица Густафсон се накланяше напред, за да говори на шофьора. „Шуойа – шуойа”! каза тя. „Шуойа – шуойа”!

После се обърна и ми обясни: „Това е първата дума, която трябва да научите, когато пътувате с такси в тази страна. Означава „бавно” или „внимателно”. Повторих фразата в ума си няколко пъти, за да ми е готова за бъдеща употреба.

Денят за мен беше изморителен и започнах да дремя. Бях събудена от госпожица Густафсон, която каза: „Това са покрайнините на Ерусалим.” Веднага се разбудих съвсем. „Намираме се на пътя за Яфа”, добави госпожица Густафсон. „Той ще ни отведе право в центъра на града.”

Въздухът беше спокоен и небето безоблачно. Тънкият гребен на новата луна вече се виждаше, като добавяше малко светлина към тази, която се процеждаше от плеяди звезди и можах да разпозная очертанията на къщите с удивителна яснота.

„Колко е тихо всичко!” отбелязах аз. „И колко солидни изглеждат къщите!”

„Те са солидни”, отговори госпожица Густафсон. „Построени са от дялани камъни. Друг материал не е позволен в града.” Тя се облегна напред и каза нещо на арабски на шофьора. „Помолих го малко да се отклони от пътя ни”, обясни тя. „Маршрутът, който ще следваме, ще ни заведе в северозападния ъгъл на Стария град и до западната стена – край Портата Яфа. Това ще бъде добро въведение за вас в Ерусалим.”

Малко по-нататък пътят се разшири пред нас. „Площад Аленби”, обясни госпожица Густафсон. „Тази тъмна маса от камъни точно пред нас е стената на Стария град.”

Напрегнах очите си да видя редиците от дялани камъни, които се издигаха до неравна линия отгоре, която прорязваше нощното небе. Таксито зави леко надясно и ние продължихме около четвърт миля по тъмната сянка на стената отляво. „Каква странна комбинация от тишина и сила”, си помислих. „Почти ще накара човек да се почувства като натрапник.”

Госпожица Густафсон докосна ръката ми и посочи наляво. „Тази кула там, която се издига над стената е Кулата на Давид”, каза тя. „Там е и портата Яфа. Но разбира се, тя вече е затворена и залостена след залез слънце.”

Скоро след като подминахме портата Яфа таксито зави надясно и мина през някакъв мост, след това тръгна нагоре по два-три стръмни наклона. „Това е Талбиа – района, където живея”, каза госпожица Густафсон. Тя отново говори с шофьора на арабски.

Накрая спряхме пред тясна правоъгълна сграда. Шофьорът свали багажа ми на тротоара и госпожица Густафсон преброи някакви пари в дланта му. Никакъв лъч светлина отвън или отвътре не осветяваше сградата, но госпожица Густафсон явно не се нуждаеше от светлина. Като взе куфара ми, тя поведе към тежка желязна врата на нивото на тротоара. Аз я следвах отзад, като държах плетения куфар с две ръце пред себе си.

Госпожица Густафсон извади огромен железен ключ от чантата си и отвори вратата. След като попипа с ръка в коридора, тя намери кибрит и запали газена лампа. Държейки лампата в лявата си ръка, тя поведе към всекидневната. Каменният под бе отчасти покрит с дрипава черга. Мебелите бяха във викториански стил, тъмни и прашни. Въздухът беше задушен и пропит с някаква неопределена миризма, която ми напомняше вехтошарски магазин.

„Спалнята ми е там вътре”, каза госпожица Густафсон, като посочи полуотворена врата в единия край. „Ще ти оправя леглото тук на дивана.”

Тя измъкна два тесни чаршафа от някакъв килер и ги постла на дивана. След това ги покри със закърпен юрган. После сложи сламена възглавница под чаршафа от единия край на дивана. Не бях яла, нито пила нещо от обяд и бях отчаяно жадна.

„Може ли да те помоля за чаша вода?” попитах.

Госпожица Густафсон ме погледна, сякаш молбата ми беше крайно неразумна. „Вода?” каза тя. „Ами не, разбира се! Водата е заразена. Ако пиеш, ще се разболееш.”

Е, вероятно бях достатъчно изморена, за да заспя въпреки жаждата ми. „Вероятно можем да отворим прозорец”, предложих аз. „Въздухът тук е толкова задушен.”

Отново госпожица Густафсон ме погледна с тъмните си очи продължително и добави с допълнителен акцент в думите си. „Да отворим прозорец?” каза тя. „Никога! Змиите ще влязат!”

Неволна тръпка премина през гръбначния ми стълб. „Наистина ли има змии толкова наблизо?”

„Има, наистина. И това не е всичко!”

В края на всяка забележка тя издаваше странен писклив смях. Това започваше да ме изнервя. „Заразена вода! Змии, които надничат през прозореца!” си казах. „Какво друго може да има?” Но бях прекалено объркана, за да задавам повече въпроси.

Веднага щом полегнах на дивана, госпожица Густафсон влезе в спалнята, като взе лампата със себе си. Няколко минути по-късно я чух да духа лампата.

Лежах в тъмното, като отчаяно се опитвах да пренебрегна жаждата си, но ставаше само по-лошо. Спомних си, че на масата в ъгъла на стаята бях забелязала един нар в чиния. Само ако можех да го отворя и да изпия една-две глътки от сока, струваше ми се, че щях да изтрая до сутринта. Плахо станах от дивана и на пръсти тръгнах към масата. Като протягах ръка към нара, ръкавът на нощницата ми се опря в някакво глинено гърне върху масата от отсамния край. То падна на каменния под с отекващ трясък и се счупи на парчета. От спалнята се чу смразяващ кръвта писък и в следващия миг видях очертанията на госпожица Густафсон в дълга бяла нощница на черния фон на вратата на спалнята.

„Крадци!” изпищя тя. „Крадци! Влезли са вътре!”

„Не, госпожице Густафсон”, опитах се да я уверя, „никой не е влязъл. Аз се опитвах да взема нещо от масата и съборих гърнето. Съжалявам!”

„О, ти ли си!” каза тя. „Благодаря на Бога за това! Бях забравила, че си тук.”

Тя се върна обратно в спалнята си и аз продължих да търся, докато уцелих нара. Нямах нож, с който да го разрежа и забих нокът през кората. Успях да го отворя с пръсти и да изсмуча малко от доста киселия сок.

Отново се върнах на пръсти до дивана и легнах. Въпреки че бях уморена, не можех да се отпусна. Бях преангажирана с госпожица Густафсон. Дали страховете й бяха основателни? Или пък бяха фантазии на ума й под влияние на многото години, през които бе живяла сама в Ерусалим? Докога ли щяха да изтраят нервите ми?

Междувременно беше ясно, че госпожица Густафсон всъщност нямаше условия за повече от един човек. Нейният тесен, пълен със слама диван не можеше да замести истинско легло.

Несъзнателно започнах да се моля. „Господи, ако имаш друго място – място, което си избрал за мен – моля Те, заведи ме в него бързо!”

Но не знаех дори къде да започна да търся? Освен госпожица Густафсон не знаех никакво име или адрес на друг човек в целия град. Облак от тъмни емоции надвисна над мен – самота, носталгия, несигурност – всичко се натрупа от плесенясалата атмосфера на всекидневната на госпожица Густафсон.

Накрая потънах в неспокоен сън. В съня си се виждах в такси, което караше бясно по остри завои, преследвано от крещяща фигура в бяло, която викаше: „Крадци! Крадци! Крадци!”

следваща глава Ерусалим