Първата задача

Беше петък след Рождество – сив, безличен ден. Току що бях привършила обяда си, когато чух стъпки надолу по стълбите откъм двора. Погледнах през прозореца, но само мярнах два крака, обути в панталони. В следващия миг се почука на вратата.

Като отворих, се оказах лице в лице с брадат мъж, средно висок, очевидно в тридесетте. Беше облечен в изтъркан костюм в европейски стил и отзад на главата си носеше традиционната еврейска „ярмулка” – или малка шапчица.

„Добър ден”, каза той. „Вие ли сте госпожица Кристенсен?”

Твърде изненадана, за да говоря, аз кимнах. От къде ли знаеше името ми?

„Казвам се Коен”, продължи той, „Елиезер Коен. Жена ми и аз имаме бебе-момиченце, което умира. Дойдох, за да ви попитам дали ще я вземете.” Неговият английски беше бавен и тежък.

„Умиращо бебе?” казах аз. „Но – аз не разбирам нищо от бебета. Как изобщо разбрахте, че съм тук?”

„Жена ми и аз – ние вярваме в Бога. Ние се помолихме: „Боже, покажи ни какво да правим!” Мъжът събра ръце в поза на молитва и погледна нагоре. „Тази сутрин жена ми срещнала една сляпа жена при портата за Яфа и тя казала, че някаква много любезна дама от Дания е дошла в Ерусалим и живеела в мазето на тази къща. Вие ли сте дамата?”

Ниджма! Но какво я е накарало да даде моето име на тези хора? На глас отговорих на мъжа: „Вярно е, че дойдох от Дания, но не съм медицинска сестра или нещо такова.”

„Какво дойдохте да правите? Не сте ли дошла да ни помогнете?” В гласа на мъжа имаше отчаяна настойчивост. Това беше въпросът, който си бях задавала стотици пъти: За какво съм дошла? Но Бог не можеше да ме кара да взема едно умиращо бебе – в това голо мазе.

„Аз не искам да откажа помощ”, казах, „но не съм в състояние да направя нещо за вас. Нямам място, където да държа бебето ви – нямам лекарства, за да й помогна, нямам храна, нито пари, за да купя! Трябва да заведете детето в болницата.”

„Вече го направихме”, отвърна мъжът, „но в болницата не я приеха. Тя имаше близнак. Другото близначе умря преди два месеца и сега и това умира! Това влияе на ума на жена ми. Тя вече няма да издържи!”

„Господин Коен”, казах, „не, че не искам да помогна. Аз просто не виждам какво мога да направя.” В този момент забелязах погледа в очите му, същият празен, безнадежден поглед, който бях видяла в очите на хората на погребалното шествие. „Поне – трябва да ми дадете време да се моля за това. После, ако видя, че мога да направя нещо, ще дойда да ви намеря. Къде живеете?”

Той ме упъти как да намеря къщата и аз обещах да се свържа с него, ако видя някакъв начин да му помогна.

Неохотно мъжът се приготви да си тръгне. По средата на стълбището той се обърна и каза: „Моля ви, не чакайте много дълго!”

Няколко минути по-късно дойде моята учителка по арабски език, за да ми предаде урок, но открих, че беше невъзможно да се концентрирам. В края на урока аз й платих двата долара, които й дължах за седмицата. Когато тя си отиде, аз извадих от чантата си остатъка на масата и ги преброих: осемдесет и шест цента. Това беше всичко, което имах!

Скоро след това дойде Ниджма, за да преговорим урока ми по арабски. „Ниджма, срещна ли някаква еврейка при портата за Яфа и ти ли й каза, че ще взема болното й дете?”

„Е, срещнах една жена тази сутрин, която говореше като еврейка. Тя беше в голяма мъка за своето дете и аз й казах за теб.”

„Но, Ниджма, какво те накара да си помислиш, че аз мога да й помогна?”

„Госпожице Кристенсен, аз съм се молила от години Бог да изпрати някой да се грижи за децата в този град, които нямат дом. Вярвам, че ти си този човек.”

Аз я загледах втренчено в недоумение. „Аз, Ниджма?! Но тук в Ерусалим със сигурност има детски домове.”

„Да. Сиропиталища – големи институции. Но не зная някое място, което да мога да нарека дом, където едно дете да може да се почувства истински обичано и прието.”

„Но, Ниджма, аз дори нямам къде да сложа детето – нямам пари, нито някоя мисия зад себе си…”

Ниджма стана и пипайки, тръгна към вратата. „Ще продължа да се моля.” След миг чух тропането на бастуна й, като се отправяше към стълбите.

„Но това е налудничаво”, си казах. „Дори болницата не иска да вземе това дете. Какво мога аз да направя?”

Като премислях всичко това, си спомних един пасаж, който си бях подчертала, когато четях от Новия Завет тази сутрин. Отворих Библията си и отгърнах на последната глава на посланието на Яков. Пет стиха, от 14 до 18 бяха подчертани в зелено – цветът, който използвах за молитва. Едно изречение се открои и сякаш изскочи от страницата: „И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца…” (стих 15). Дали Бог ми казваше, че все още можеше да спаси живота на детето – дори, когато всякакви човешки ресурси бяха изчерпани?

Почти изплашена от отговора, който бих получила, аз наведох глава над масата и казах: „Господи, моля Те да ми покажеш дали е Твоята воля да взема това дете.”

Последваха няколко минути на тишина. Можех да чуя как часовникът отмерваше секундите. После в ума ми дойде едно единствено изречение от притчата на Христос за овцете и козите: „Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили” (Матей 25:40). Думите бяха толкова ясни и директни, че сякаш Самият Господ ги изговаряше гласно.

Погледнах към часовника си – почти 4 часа следобед. Оставаше по-малко от час дневна светлина. Беше твърде късно да се опитвам да намеря къщата на господин Коен тази вечер. Това щеше да бъде първото нещо, което щях да направя на другата сутрин. Но сега друг глас достигна до мен – гласът на господин Коен, като се обръщаше и поглеждаше назад от стълбището в двора: „Моля ви, не чакайте много дълго!”

Отидох до прозореца и се опитах да реша какво да правя. Ценните минути на дневна светлина течеха. От всичките ми противоречиви мисли имаше една, която не можех да отхвърля: Ако бебето умре тази вечер, ще отговаряш за нея пред Бога.

„Господи, помогни ми да не Ти бъда непокорна”, прошепнах. След това грабнах палтото си от килера и тръгнах нагоре по каменните стълби, като го закопчавах по пътя.

Полу-ходеща, полу-тичешком тръгнах нагоре към пътя за Яфа и стигнах до площад Аленби. От там нататък трябваше да вървя по-бавно, като търсех указанията, които господин Коен ми бе дал. След около четвърт миля минах покрай голяма сграда отдясно, на която се развяваше съюзното знаме. Това трябваше да е съдът. Сега трябваше да има улица надясно. Да, ето я! Къщата на господин Коен беше третата от ляво.

След като изкачих няколко разбити каменни стълби, почуках на вратата. В тишината, която последва, можех да чуя собственото си сърце как бие. След това се завъртя ключ в ключалката и врата се отвори леко.

„Кой е? Какво искате?” попита мъжки глас.

„Аз съм – госпожица Кристенсен”, казах аз. „Вие ме помолихте да дойда.”

Вратата се отвори широко. Господин Коен застана на прага, ярмулката все още беше на главата му. „Най-сетне!” каза той. „Помислих си, че никога няма да дойдете!”

Без повече думи той ме поведе към една голяма, слабо осветена стая. Подът беше покрит с криви, лошо напаснати камъни. Таванът беше извит като арка, която датира от турски времена, като се издигаше от четирите ъгъла в ниско кубе в центъра. Влажният студен въздух, заедно със сенчестият извит таван, а дори и подът, създаваха чувството за пещера, а не за стая.

Някаква хилава жена седеше прегърбена върху желязно легло, главата и раменете й бяха покрити с груб черен шал. „Това е съпругата ми Хадаса”, каза господин Коен. „Тя не говори английски.”

Господин Коен ме поведе към малко желязно детско легло, което се намираше в отдалечения ъгъл. „Това е нашето дете”, каза той.

Аз се наведох над леглото. Единствената завивка на бебето беше оръфана ивица от хавлия. Восъчният цвят на лицето й се подсилваше от черната коса отгоре. За момент се почудих дали вече не бе умряла. После тя отвори очи и погледна в моите. Имаше нещо познато в тези големи тъмни очи. Дали бях ги виждала преди? Не – това беше невъзможно.

Господин Коен наруши мислите ми. „Е, ще я вземете ли?”

„Да, ще я взема”, отвърнах. „Имате ли нещо, в което да я завия?”

Господин Коен каза нещо на език, който взех за идиш и жената от леглото внезапно се оживи. Като издърпа шала от раменете си, тя уви бебето в него. От детското легло взе шишенце с няколко грама мляко и също го зави в шала, заедно с бебето. После сложи целия вързоп в ръцете ми.

Аз тръгнах към вратата и господин Коен ме следваше. На прага спря за момент. „Вие не ми казахте името на детето”, казах.

„Казва се Тиква”, каза той. „Това е еврейската дума за надежда. Чакайте, ще й запиша името.”

От единия си джоб той извади молив, а от другия смачкан лист хартия, който приличаше на квитанция. Коленичейки на пода, изглади хартията на камъка и написа някакви думи върху нея. „Продадохме си масата, за да купим лекарства”, каза той, без да вдига поглед от написаното, „но и това не помогна!” След това скочи на крака и пъхна хартията в шала до шишенцето.

Без повече да се бавя, тръгнах обратно към къщата на госпожица Ратклиф. Последните лъчи дневна светлина все още се забелязваха по небето горе, но на тясната улица бе почти тъмно. Бебето издаде няколко кратки звука, после млъкна. На патя за Яфа магазинерите бързо затваряха капаците на прозорците. По улиците се мотаеха само неколцина скитника.

И когато стигнах на площад Аленби, нощта беше се спуснала и улиците бяха пусти. Очите ми откриха очертанията на стената на Стария град пред мен. Спомних си първата нощ, когато го бях видяла от таксито с госпожица Густафсон. Тогава ми изглеждаше далечен и чужд, но сега тъмната сенчеста крепостна стена сякаш ми предлагаше защита. Инстинктивно открих, че се придържам все по-близо до нея.

Току що бях поела по последното възвишение до къщата на госпожица Ратклиф, когато тъмнината пред мен се изпълни с някакъв груб протяжен гръмлив звук, който прокънтя и отекна в смълчаните къщи, като предизвика тръпки на шок от страх във всяка клетка на тялото ми. Притиснах се до стената на някаква къща, като държах детето здраво с двете си ръце и едва смеех да дишам. Нещо по улицата се движеше към мен. Напрегнах очите си да схвана очертанията му. Изведнъж издадох дълга въздишка на облекчение. Едно самотно магаре си проправяше път надолу към центъра на улицата!

Почаках още няколко минути, за да видя дали имаше някой с магарето, но не се появи никой. Когато отново тръгнах, открих, че коленете ми трепереха. С последната си капка сила на волята стигнах до къщата на госпожица Ратклиф, спънах се надолу по каменното стълбище, отворих желязната врата на моята стая и оставих детето на леглото си.

На запалената лампа постлах дрехи-бельо в плетения куфар, поставих детето вътре и го завих с мекия вълнен пуловер, който майка ми бе пратила за Рождество. След това извадих шишето със зехтин от килера, натопих пръстите си в няколко капки и ги прекарах леко по челото на момиченцето… „В Твоето име, Господи Исусе!”

Преди изгрев на следващия ден отново запалих лампата и я вдигнах над куфара, където лежеше Тиква. Леко докоснах челото й с опакото на ръката си. То все още бе сухо и гореше. Тя ми изглеждаше вероятно по-хилава от всякога с тази жълта кожа, опъната над скулите й. Светлината на лампата я накара да отвори очи за момент. Когато срещна моите, дойде онова чувство, че ги познавам. Дали бе възможно да съм ги виждала преди?

След това изведнъж спомените бурно нахлуха в ума ми – денят на молитва в петдесятната църква в Корсор! Коленичила там, бях почувствала присъствието на Бога, как дойде върху мен по начин, който бе почти осезаем. После видях лицето на едно бебе с тъмни очи, които ме гледаха втренчено от нещо, което приличаше на кутия. Нямаше никакво съмнение. Бях видяла Тиква и „кутията” беше моят плетен куфар!

Значи всичко това вече е било планирано от Бог, преди действително да се беше случило! Осъзнаването беше изумително. Колко бе необходимо да изиграя своята роля вярно, така че Божиите цели да се изпълнят до край. В мазето бяхме само ние двете – Тиква и аз, но драмата, в която участвахме се дирижираше от Небето.

Млякото в бебешкото шишенце се беше пресякло. Аз го изплакнах, напълних го с прясна вода и го поставих до устните й. Всичко, което можеше да направи, бяха няколко леки подръпвания. Загърнах синия пуловер по-плътно около нея и след това се върнах в леглото, за да дочакам дневната светлина.

Докато си лежах там, започнах умствено да си правя списък на всичките неща, които щяха да са ми нужни, когато отворят магазините: мляко, пелени, безопасни игли, нощница, чист чаршаф и при възможност, второ шише. До къде ли щяха да ми стигнат осемдесетте цента? Ами ако нещо се случеше с Тиква, докато бях навън?

Мислите ми се прекъснаха от звук, който идваше от вътрешното стълбище. Това бе потропването на бастуна на Ниджма. Аз станах и отворих вратата, след това я поведох до моя стол.

„Извинявай, че идвам в такъв ранен час”, каза тя. „Но Господ ме събуди преди да съмне и ми каза да ти донеса това.” Тя притисна два долара в ръката ми. „Не е много и не зная защо ще ти трябват точно сега, но Бог знае!”

Мина един миг преди да можех да проговоря. „Ниджма, спомняш ли си онова болно дете, за което говорихме вчера?”

„Разбира се, че си я спомням. Аз се молих за нея от тогава. Ще я вземеш ли?”

„Няма да я взема – аз вече я взех. Отидох снощи.”

„Отишла си снощи? По тъмно? Къде е тя?”

„В плетения ми куфар. Тя е много слаба.”

Вземайки Ниджма за ръката, аз я поведох до куфара. Там и двете коленичихме една до друга. Леко поставих ръката на Ниджма на челото на Тиква.

„Как гори кожата й!” възкликна Ниджма.

„Зная. Само ако можеше да премине тази температура!”

„Госпожице Кристенсен, нашият Господ ни каза, че ако двама от нас се съгласят за каквото и да попросим, ще ни се даде. Нека да съединим вярата си в този момент и да помолим Бога да пресече силата на треската.”

С ръце, опрени една до друга върху челото на Тиква, ние се помолихме на глас по ред, като молихме Бог да пожали живота й и да изгони треската. Когато ни се стори, че не можехме да се молим повече, замълчахме за няколко минути. Тогава в един момент разбрах, че моят контакт с Ниджма не беше вече само физически. Моят дух бе докоснал нейния и заедно ние бяхме се докоснали до Бога! Ниджма сигурно бе усетила това също, защото тя вдигна ръката ми от Тиква и я задържа с двете си ръце. „Бог чу молитвите ни.” каза тя.

Завеждайки я обратно до стола, аз казах: „Сега трябва да отида и да купя нещата, които ми трябват за Тиква. Ето защо Бог ти каза да ми донесеш двата долара. Без тях аз нямах достатъчно. Ти стой тук и пази Тиква.”

Бързах с всички сили от магазин на магазин. Не ми се искаше да губя време в пазарене и все пак ми се искаше парите ми да стигнат до колкото бе възможно. Върнах се и видях, че към Ниджма се бяха присъединили госпожица Ратклиф и Мария. Бързо отидох при Тиква. Нямаше промяна в състоянието й.

За първи път виждах госпожица Ратклиф явно развълнувана. „Госпожице Кристенсен”, каза тя с глас, по-дълбок от обикновено, „искаш да кажеш, че си отишла сама по тъмно да вземеш това бебе?”

„Когато тръгнах беше светло”, се опитах да се защитя, „но преди да се върна, стана тъмно.”

„Мога само да благодаря на Бога, че е опазил живота ти”, каза тя. „Надявам се да не правиш такова нещо втори път!”

„Да”, отговорих, „и аз се надявам!”

В този момент Мария се намеси. „Вижте – детето!”

Аз се наведох и пипнах Тиква. Тя силно се потеше! Черната й коса блестеше от влага и малки капки пот покриха челото й. Внезапно разбрах какво се беше случило! „Ниджма”, извиках, „треската премина!”

Ниджма вдигна ръце във въздуха и започна да слави Бога на арабски. „Ел-хамд ил-Аллах! Ел-хамд ил-Аллах!” повтаряше тя. Мария се присъедини към нея на арабски и бе последвана от госпожица Ратклиф на английски. Колкото за мен, само датският език можеше да изрази чувствата ми в този момент и така въздухът се изпълни с хваления на три различни езика. От този момент започнах да вярвам, че Тиква щеше да оздравее.

До вечерта можах да видя признаци – малки, но значими – че тя наистина бе започнала да се подобрява. Дишането й беше по-лесно и можеше да си държи очите отворени за две-три минути непрекъснато. Когато поставих показалеца си в дланта й, тя откликна, като се опита да ме хване.

Събитията от сутринта затвърдиха урока, който вече бях научила в Марсилия: че молитвата ставаше ефективна, когато достигнеше кулминация в хваление. Затова реших да заобиколя Тиква с атмосфера на непрестанно хваление. Част от времето хвалех Бога гласно в молитва или в песен. Но дори, когато бях ангажирана с практични задачи, вътрешно поддържах хвалението на непознатия ми език.

В неделя сутрин чух глас да ме вика на двора: „Госпожице Кристенсен! Госпожице Кристенсен!” Разпознах гласа на господин Коен и отворих вратата. Той стоеше на другия край на двора, колкото се може по-далече от вратата ми.

„Тя умря ли вече?” попита той. И отново този почти суеверен ужас от смъртта! „Не”, отвърнах, „не е мъртва – и няма да умре! Влез и виж сам!”

„Не, не!” каза той. „Няма да влизам. Ще остана тук.”

Продължих да настоявам да я види сам, но той остана там за няколко минути на другия край на двора и после си тръгна.

Неделя беше денят, в който пишех седмичното писмо до майка ми. Разбира се, писмото, което написах този следобед се въртеше около Тиква. Исках майка ми да бъде първата в Дания, която да разбере за нея. „Моли се да ми позволят да я задържа”, завърших.

И Ниджма, и Мария бяха почти толкова загрижени за Тиква, колкото и самата аз. Това правеше моята задача много по-лесна. Ако трябваше да изляза, можех да оставя една от двете да я пази.

На първия ден от 1929 г. получих писмо от Валборг, в което имаше Рождествена картичка и чек за осем долара. В бързо написаната бележка тя ми обясняваше: „Пратих ти това доста преди Рождество, но ми го върнаха за допълнителни марки.”

Като мислех за последните няколко дни, можех само да се чудя на точността на Божието време. Ако писмото на Валборг с парите не се беше забавило, щях да го получа преди Рождество – и преди да взема Тиква. Факт беше, че решението ми да я взема бе основано само на едно нещо – убеждението, че беше Божията воля за мен да го направя – без признаци, че ще мога да очаквам от някакъв човешки източник издръжка. Само след като направих посвещението, Бог позволи да дойдат парите – първо от Ниджма, а сега от Валборг.

В средата на седмицата чух отново гласа на господин Коен да вика от двора. Сърцето ми прескочи. Дали не беше дошъл да си вземе Тиква?

„Донесох ти леглото на Тиква”, каза той, като го остави в двора, „в случай на нужда.”

„Разбира се, ще ми трябва!” му казах. След като си беше тръгнал, аз добавих: „Но няма да я сложа върху този оръфан лекьосан дюшек!”

На другия ден отидох да се спазаря в Стария град и се върнах с нов дюшек, както и с кутия бяла боя и четка. Двадесет и четири часа по-късно извадих Тиква от куфара и гордо я поставих на новия й дюшек в ослепително бяло креватче. Тези и други покупки ме оставиха с малко повече от три долара.

И все пак вече не се притеснявах за точното количество пари, които имах. Чувствах, че моята отговорност беше да се грижа за Тиква. Ако бях вярна в това, можех да оставя отговорността за парите в Божиите ръце. Вместо да се моля за нуждите си, започнах да благодаря на Бога непрестанно за всичко, което вече беше снабдил. Благодарението укрепи вярата ми повече, отколкото ако бях молила за нещата.

Когато отидох да отворя външната врата на другата сутрин, намерих плик, който бе пъхнат под нея. Вътре имаше една единствена палестинска лира (около четири долара), но нямаше никакво известие. Това почти ме уплаши! Някой трябва да е бил там в тъмното. Опитах се да си представя кой можеше да е. Вероятно някой, който идваше на службите на госпожица Ратклиф? Нямаше как да разбера. Но в края на краищата, не беше моя работа! Независимо какъв беше каналът на снабдяване, източникът беше Бог.

Още една изненада последва бързо. Беше писмо от Кристин Сондерби в Корсор, което съдържаше парично нареждане за четиридесет и пет долара – както и попълнение за календара ми за 1929 г. В писмото си тя пишеше: „Няколко от учителите се събраха за Рождество и решиха да ти изпратят това, като закъснял подарък.” Най-изненадващото от всичко беше послеписът накрая: „Пет долара са от Ерна Сторм.”

Ерна Сторм! – човекът, който беше заявил, че присъствието ми е позор за цялото училище! Бог със сигурност можеше да превърне дори камъните в хляб, си помислих.

В писмото, с което благодарях на Кристин Сондерби, и казах за Тиква, добавих: „Твоето послание за пастира на календара стана истина. Исус постави едно от Своите агънца в ръцете ми.”

Толкова бях свикнала на икономичен живот, че четиридесет и пет долара ми се струваха цяло състояние! Като отделих петнадесет долара за непосредствени нужди, реших да си отворя сметка в Банка Барклейс с останалите. Като си тръгвах от банката, едва не затанцувах, вместо да ходя!

По обратния път към къщата на госпожица Ратклиф минах покрай един бакалски магазин, който бе специализиран по храни, внесени от Европа. Очите ми се спряха върху парче датско синьо сирене на витрината. Малко парченце от него струваше колкото цял обяд от местно приготвена храна. Но изкушението да хапна малко истинска датска храна беше неустоимо. Купих си парченце сирене и малко датско масло, за да върви с него. За обяд в този ден си намазах масло и сирене обилно върху парче сух черен хляб. Един посетител в ресторант Тиволи в Копенхаген едва ли би се наслаждавал на храната там повече!

Бавно, но сигурно Тиква напредваше. Бях загрижена обаче за цвета на лицето й. Бузите й все още приличаха на изсъхнал пергамент, твърде силно изпънати. Реших, че част от изключителната й слабост се дължеше на това, че по цял ден бе лежала в тази тъмна пещерна стая, където я намерих. Тя се нуждаеше от свеж въздух и слънце.

Тръгнах да търся детска количка. Накрая, в един магазин за втора употреба на пътя за Яфа, избрах една количка, британско производство, с високи колела и дълго елегантно тяло. Тя съвсем не беше нова, но беше чиста и в добро състояние. Съдържателят на магазина поиска двадесет долара. След десет минутно пазарене аз свалих цената на дванадесет.

Същата вечер госпожица Ратклиф дойде да ме види с плик в ръка. „Току що получих това днес”, каза тя. „Това са дванадесет долара от анонимен дарител: „за еврейско дете в нужда”. Не мога да се сетя за някой, който да е по-подходящ от теб да използва парите точно сега!”

Още веднъж дъхът ми спря пред точността на Божието време.

На следващия ден, докато разхождах Тиква в количката, се чувствах сякаш Ерусалим ми принадлежеше. Дали някога е имало по-горда и по-щастлива майка от мен?

От тогава извеждах Тиква редовно всеки ден и състоянието й започна да се подобрява по-бързо. Бузките й загубиха този изпит жълт изглед и лек цвят се появи по тях. Не след дълго можех да й давам по малко пшенична каша с млякото.

По време на разходките ни, аз говорех на Тиква свободно, сякаш тя разбираше всичко, което казвах. Пеех й евангелски припеви, които бях научила от петдесятниците в Корсор. Песните знаех само на датски език, но през останалото време използвах английски. Явно по-важно за нея беше да израсне като разбира и говори английски, отколкото датски език.

На Тиква сякаш всичко й харесваше, колкото и на мен. Докато й пеех или говорех, тя се отпускаше на възглавничката си и ме гледаше с тези черни очи в тържествено одобрение. Но щом млъкнех или вниманието ми се отклонеше от нея, тя ставаше неспокойна и притеснена, прозяваше се и си търкаше очите – протестираше с всяко движение: „Защо не ми говориш?”

Един ден, докато разхождах Тиква по булевард „Кинг Джордж V-ти”, дочух две двойки на тротоара, които говореха на датски език. За първи път чувах родния си език, откакто бях се разделила с Кити в Марсилия. Не можех да устоя на изкушението да чуя разговора им. Те търсеха някакъв туристически офис. След като се извиних, че се намесвам, ги упътих.

„Простете, че ви питам”, каза една от тях, „но това вашето момиченце ли е? Тя е толкова тъмна, а вие – толкова светла!”

„Да”, отговорих, „това е моето момиченце, но аз не съм й майка.”

Отговорът ми предизвика още въпроси и накрая четиримата настояха да ме поканят в близкото кафене на чаша кафе „и хубави датски торти”! Там седяхме един час, докато им разказвах предисторията си в Дания и начина, по който бях доведена в Ерусалим. Научих съответно, че двамата мъже са старши железничари от главното управление на Държавните датски железници в Копенхаген и че са на частно пътуване до Святата Земя със съпругите си.

Преди да се разделим, те ми взеха адреса и едната от жените тихичко ми пъхна някакви пари в ръката. „Ще ви се обадим пак”, каза тя.

Щом като останах сама на улицата, погледнах парите – двадесет долара.

„Тиква”, казах, „Бог е добър към нас!” Блясъкът в очите й сякаш казваше, че е съгласна.

следваща глава Махана Йехуда