Проповедта на д-р Карлсон

До средата на следващата седмица новината за моето кръщение бе достигнала до цялото училище. Реакцията на децата беше по-открита и непосредствена от тази на учителите. Минавах ли през училищния двор, получавах поздравления от пискливи викове „Алилуя!” Като наближавах класната стая, долавях звукове от оживени разговори. Като влизах, те стихваха до неестествена тишина, нарушавана от няколко прикрити хихикания. Един ден открих буквите А Л И Л У Я, надраскани с детски почерк от край до край на черната дъска.

Поведението на колегите ми учителите беше по-прикрито, но по-язвително. Скоро разбрах, че вече не желаеха да ги видят да ходят с мен в училищния двор. Или избързваха пред мен, все едно, че не са ме видели, или пък си намираха някакъв претекст да се забавят или да свърнат в друга посока, докато мина сама. След като влизах в общата учителска стая, наставаше внезапна тишина. После всички започваха да говорят на глас за незначителни неща.

Един следобед след уроците видях, че Сорен ме чакаше в коридора. „Имаш ли една минута?” попита той.

„Разбира се”, отговорих. „Не сме се виждали много напоследък.” Тръгнахме в крачка и бавно се отправихме към училищния двор.

„Имаш ли нещо против, ако ти задам един откровен въпрос?” Сорен спря и видя, че аз не възразих, така че продължи: „Цялата тая работа около…” той се поколеба, после се насили да изговори думата „кръщението. Всичко това част ли е от търсенето на истината?”

„Мисля, че можеш да го наречеш така. Виж, когато търсиш истината и вярваш, че си я намерил – ами, тогава пред теб се изправя предизвикателството да й се покориш!”

„Да намериш истината…? Всяка религиозна група не претендира ли, че е направила точно това?” И когато не отговорих: „Знаеш ли, че Ерна Сторм приготвя петиция, която иска оставката ти като учител?”

Вече бяхме стигнали края на училищния двор. Аз спрях за момент, за да дам възможност на Сорен да тръгне пред мен. За негова чест обаче той пожела да мине през присмиванията с мен. Някъде по средата на пътя се чу обичайния писък Алилуя.

„Това не те ли притеснява?” попита Сорен.

„Е, не мога да кажа, че ми харесва”, отговорих, „но това е малка цена, която плащам в сравнение с това, което намерих.”

„Какво е то, Лидия?”

„Щастие, Сорен, истинско щастие дълбоко в мен, независимо от това, което хората казват или вършат. Чувствам се като търговеца в притчата на Христос, който намерил един бисер, толкова ценен, че продал всичко, което имал, за да го купи.” („Вероятно и шансовете ни да бъдем щастливи заедно”, добавих на ум, докато неразбиращият, обезпокоен поглед на Сорен се срещна с моя.)

Все още чаках официалната реакция на църковните власти. И тя не закъсня. На 9-ти март бях повикана в офиса на лютеранския пастор, който бе отговорен по всички въпроси на религията в училището. Той ме помоли да обясня своите действия, тоест кръщението, което направих, по най-добрия възможен за мен начин.

От там моят случай бе предаден на по-висша църковна власт, позната като провост. Своевременно бях повикана в офиса на провоста в съседния град Слагесле и още веднъж дадох показания за поведението си.

Провостът явно ме считаше като една от овцете, които бяха заблудени. „Защо не дойде първо при мен”, попита той, „преди да направиш това нещо?”

„Провост”, отговорих, „посещавам църква от години, но винаги съм излизала от там с по-объркани чувства, отколкото, когато влизах. Накрая почувствах, че няма към кого да се обърна, освен към Самия Бог.”

„Не мисли ли всяко поколение, че има монопол върху истината?” въздъхна провостът. „Не бих се изненадал, ако смяташ, че имаш и мисионерско призвание. И аз така си мислех, когато бях на твоята възраст.”

„Но, Провост, може би наистина сте имал…” Аз спрях като видях погледа на провоста. Дали беше гняв? Или пък беше терзание. Укор – или молба? Каквото и да беше, разбрах, че бях казала твърде много.

В продължение на няколко дни не можах да забравя това, което видях в очите на провоста. Той беше мъж, успешен в професията си, уважаван в обществото, добросъвестно стремящ се да служи на Бога и на другите човеци. И все пак – неговият притеснен поглед ми напомни на Сорен.

Дали имаше още нещо в живота, което дори провостът не бе намерил – може би нещото, което имаше най-голяма стойност? Защо говореше за мисионерското призвание? Аз не разбирах какво означава това и все пак не можех да изтрия фразата от ума си.

Междувременно моята история бе подета от вестниците, първо местните, след това националните. Един следобед, като се връщах от училище, видях на масата ми един брой на „Сутрин”, най-четения национален вестник в Дания.

„Донесох ви този вестник да го видите, госпожице”, каза Валборг. „Има статия за вас вътре – там на централната страница.”

Разбира се, заглавието се простираше по цялата страница: МОЖЕ ЛИ ЧОВЕК, КОЙТО ГОВОРИ НА ЕЗИЦИ ДА ОСТАНЕ УЧИТЕЛ В ДЪРЖАВНО УЧИЛИЩЕ? Авторът на дълго и широко се спираше на моите връзки с петдесятниците, които назова „секта с неотдавнашен произход, без формално образование или теология”. Неговото отношение обаче към моя случай не беше съвсем неблагоприятно. Той повдигаше въпроса докъде лютеранската църква имаше правото да налага личните религиозни убеждения на учителите в държавните училища.

„Сигурно е ужасно”, каза Валборг, „да знаеш, че всички говорят така за теб по цялата страна.”

„В известен смисъл е така, Валборг”, отговорих, „и все пак това ми помогна да разбера един стих, който ме озадачаваше, когато за първи път го прочетох: „Блажени са гонените заради правдата.” Тогава не разбирах как някой може да бъде блажен от такова нещо. Но всред цялата тая критика и опозиция имам радост и мир, каквито не съм имала никога преди.”

След това всеки път, когато за мен се споменеше в някой вестник, Валборг ме снабдяваше с брой от него и нетърпеливо ме изучаваше да види реакцията ми.

През следващите няколко седмици случаят ми бе дискутиран на дълго и широко в пресата. Известни национални личности спореха за и против мен. Но сякаш имаше общо мнение, че учителите в държавните училища трябва да имат по-голяма лична свобода в религиозните си мнения.

Рано през април господин Педерсен, директорът на училището, изпрати да ме повикат. Главно неговата препоръка ми бе помогнала да получа поста директор на науката домакинство и знаех, че той бе доволен от начина, по който управлявах отдела.

„Госпожице Кристенсен”, каза той, „трябва да ви уведомя, че вашият случай е отнесен до Министерството на образованието в Копенхаген и ще го дискутират в парламента. Веднъж щом стигне до там, никой вече не знае колко време може да отиде, за да стигнат до решение. Аз обаче ще ви държа в течение, ако има напредък.” След това добави по по-личен начин: „Сигурен съм, че всичко ще се оправи.”

Аз му благодарих, но вътрешно се чудех какво основание имаше да бъде толкова уверен.

По това време петдесятниците бяха завършили мястото си за събиране и изглеждаше редно да започна да посещавам службите им. Расмусенови правеха всичко по силите си да се чувствам приета, но от останалите членове на тяхната църква не чувствах приемането, за което се надявах. Без значение колко се опитвах да се приспособя, аз все още бях „различна”. Всички жени носеха дрехи, които бяха толкова елементарни, чак не елегантни. Когато отивах на събранията им, аз си обличах най-малко елегантните рокли. Но това не беше достатъчно. Струваше ми се, че всички християни носеха тъмни чорапи. Моите бяха твърде светли на цвята. Неохотно си купих два чифта грозни черни чорапи.

Езикът ми също предизвикваше проблем. Бях твърде образована. Образованието беше „светско”. Разликата в интелектуалния и социалния ми произход за тях означаваше повече, отколкото за мен. Първите няколко пъти, когато се молих на глас в някое събрание, падаше неодобрителна тишина върху останалите от присъстващите.

Когато се върнах в апартамента си след едно такова събрание, направих преценка на положението си. Моите колеги, учителите, вече не желаеха да общуват с мен. Лютеранската църква ме считаше за отстъпничка от вярата. Петдесятниците не бяха разположени да ме приемат като една от тях. Нацията като цяло обсъждаше моя случай и парламентът трябваше да реши бъдещето ми като учител. Беше ми трудно да разбера как всичко това бе започнато от моето просто, лично откритие, че Христос е жив и Библията е истината.

Малко преди Великден получих кратко, но болезнено писмо от майка ми: „Всичките ни приятели говорят за теб… Нашият свещеник дойде да ме посети… Не разбирам защо направи такова нещо.”

Прекарах Великденския уикенд у дома с майка ми, като споделих с нея всичко, което ми се беше случило. „Знаеш, че сама не съм изучавала тези неща”, каза тя накрая. „Всичко, което искам, е, да съм сигурна, че не си направила нещо лошо.”

„Майко”, уверих я аз, „това е най-доброто нещо, което изобщо ми се е случвало в живота!”

Към края на юни отново бях повикана от господин Педерсен в кабинета му. Веднага щом влязох, той стана и ми подаде едно писмо, за да го видя. „Това е отговорът от Министерството на образованието по вашия случай.”

Усетих как сърцето ми заби по-бързо. Бях се молила да бъде Божията воля, но сега, когато дойде моментът, разбрах колко много означаваше за мен положението ми в училище.

Господин Педерсен продължи. „Министърът на образованието е дал позволението си да останете като учителка, ако сте съгласна да подпишете това изявление.” Той ми подаде лист хартия – на официална бланка на Министерството на образованието.

Аз прочетох изявлението внимателно. След това, без повече приказки, взех химикала от бюрото на господин Педерсен и го подписах.

„Почакайте за момент!” протестираше той. „Не бързайте! Вие чакахте месеци за това решение, а сега го подписвате без да знаете какво се казва в него.”

„О, не”, отговорих, „видях какво се казва. Казва се, че ще поема отговорността да не влияя на децата що се отнася до кръщението на деца. Ако искам да кажа на децата нещо, няма да е за кръщението на бебета, а за кръщението на вярващите.”

Господин Педерсен изглеждаше облекчен. „Знаете ли, госпожице Кристенсен”, каза той. „Никога не съм изучавал този въпрос, но забелязах нещо ново у вас през тези последни месеци – някакво удовлетворение, така ли да го нарека? Кажете ми, грешно ли е да завиждам?”

Външно моето положение като учител в училището беше отново осигурено. Открито бях предизвикала и властите, и теологията на държавната църква, и националният парламент, в крайна сметка, ме беше подкрепил. Вътрешно обаче бе станала промяна в мен, която не се влияеше от парламентарното решение. Чрез акта на кръщение бях загубила стария си живот. В това имаше някаква окончателност, която не можеше да бъде променена. Сякаш сега трябваше да започна да планирам своя нов живот, който да заеме мястото на стария. И все пак нямах представа как да започна.

От Расмусенови чух за някои големи петдесятни църкви в Швеция, в които хора от други европейски страни често ходели за духовен съвет. Може би това беше източникът, от който трябваше да потърся помощ. Реших да използвам лятната си ваканция за тази цел.

Пропътувах разстоянието до южна Швеция в началото на август и на етапи пътувах на север до Стокхолм, като посещавах петдесятните църкви в различни градове по пътя. За щастие нямаше езикова бариера. Датският и шведският език бяха достатъчно близки, така че един датчанин и един швед могат да водят разговор, като всеки говори на своя си език и разбира езика на другия.

Стигнах в Стокхолм, към средата на август и се регистрирах в един хотел близо до центъра на града. Гледайки от прозореца по обяд един ден към интензивното кръстовище долу, бях обзета от потока хора и превозни средства, който непрестанно течеше във всяка посока. „Толкова много хора вървят в толкова много посоки”, си помислих. „Няма ли значение в каква посока върви човек? Или пък има само един път, който е правият път за всеки човек?”

В неделя сутрин посетих най-голямата петдесятна църква в Стокхолм. Хвалението на голямото събрание беше вдъхновяващо, проповедта беше ясна и силна, но тя не предложи отговор на личното ми търсене. Съобщено бе, че проповедникът вечерта щеше да бъде един мисионер от Конго, на име Бенгт Карлсон.

Върнах се за вечерната служба с чувство на разочарование. Бях прекарала три седмици в Швеция, като посетих доста църкви и бях на път да потегля обратно към Дания на следващия ден. И все пак не се бях приближила до отговора, който дойдох, да търся в Швеция и не можех да видя как разказът за мисионерската работа в Конго би ми помогнал.

За начален текст Бенгт Карлсон цитира един пасаж от апостол Павел: „Защото ние сме Негово творение, създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим” (Ефесяни 2:10). Той приложи това към своя живот, като описа стъпките, които го бяха завели от една успешна медицинска професия в южна Швеция в дивата джунгла на Конго. Повече нищо не чух. Сцената в църквата избледня от погледа ми. Последните думи от началния текст ехтяха отново и отново в ума ми: „добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим.” Постепенно значението им ми ставаше ясно: Бог вече бе определил за всеки един от нас специална задача в живота.

Ето го отговорът на моя въпрос! Аз не трябваше да планирам делата, които да извърша в живота. Трябваше да намеря делото, което Бог вече бе планирал за мен. Имаше специална задача, определена за мен, която Бог не би извършил чрез който и да е друг човек по света. Върховната ми отговорност в живота беше да намеря и изпълня тази задача. Ако аз не изпълнех задачата си, тя щеше да остане неизпълнена. Никой не можеше да заеме моето място.

Въздухът в църквата беше топъл – почти задушен. И все пак започнах да треперя на мястото си. Чувството за личната ми отговорност беше страховито. Във вечността трябваше да отговарям за този момент. Бях отговорна пред Бога за това, което правех с живота си! С наведена глава и затворени очи въздъхнах и се помолих: „Господи, покажи ми делото, което си определил за мен и ще направя всичко по силите си, да го извърша.”

Сцената в църквата отново си дойде на фокус. Д-р Карлсон обясняваше плановете си да построят малка болница в сърцето на джунглата. Оборудването трябваше да се внесе от Швеция; трудът и строителните материали щяха да се осигурят от неговото африканско общество. С голяма икономия и внимателно планиране пълната цена щеше да се задържи под четири хиляди долара. „Ние молим Божиите хора да ни помогнат с тази задача”, завърши д-р Карлсон.

„Ти имаш пари да му помогнеш!” Обърнах се, за да видя дали някой зад мен ми говореше, но хората изваждаха песнарките си. И все пак думите бяха така ясни, сякаш бяха изговорени на глас.

Сутринта, като тръгвах от Корсор за Швеция, получих разчет за спестяванията си от банката. В сметката си имах 12 212,55 датски крони – малко над 3 000 долара. Това представляваше количеството пари, които бях законно наследила от баща ми – през 1927 година това беше значителна сума.

В края на службата се представих на д-р Карлсон и го попитах, дали мога да поговоря с него насаме. Няколко минути по-късно се озовах седнала с него и съпругата му около масата в кухнята на един малък апартамент зад църквата.

„Д-р Карлсон”, започнах, „аз съвсем наскоро дойдох в този нов живот и има все още много неща, които не разбирам. Но в края на вашата проповед тази вечер мисля, че чух Бог да ми казва да ви дам три хиляди долара за вашата болница.”

Видях, че Карлсонови онемяха от сумата, която споменах. „Сестра Кристенсен”, каза докторът, „преди да се посветите на такава голяма сума, бих ви помолил да се молите внимателно и да бъдете съвсем сигурна, че сте чули Божия глас.”

Аз му благодарих за предупреждението, но вътрешно бях вече сигурна.

„Моля ви, разкажете ни как влязохте в този нов живот в Святия Дух”, каза госпожа Карлсон.

Започнах да описвам своето търсене на истинската цел на живота и странните преживявания, които последваха. Карлсонови бяха толкова съчувствителни слушатели, че не чувствах никакво притеснение. Разказах им дори за жената, която видях да танцува и мъжете, които бяха седнали с кръстосани крака около нея. „Не зная дали наистина има такава страна, където хората се обличат по този начин”, добавих аз.

Д-р Карлсон се усмихна: „Вероятно мога да ви отговоря на този въпрос”, каза той. „Когато се връщахме от Конго тази пролет, направихме специално пътуване до Святата Земя. Стилът на облеклата там, както за мъжете, така и за жените е точно, какъвто вие го описахте.”

„Святата Земя…” започнах аз. Защо не бях помислила никога за това? И защо почувствах такъв внезапен прилив на вълнение? Спомних си как копнеех да зная повече за тези хора от видението ми.

„Позволете ми да ви помоля да направите едно нещо, сестра Кристенсен – молете се усърдно да откриете и да извършите Божията воля за живота си”, подхвана д-р Карлсон с кротка настоятелност в гласа си. „Това е целта, за която сме създадени от вечността и в крайна сметка нищо друго не може истински да ни удовлетвори. Опитал съм го в собствения си живот.”

През следващия час доктор Карлсон разказа как е търсил реализация, как изоставил амбицията, която преследвал цял живот, за самотата и трудността на африканската джунгла, сърцесъкрушителната борба с болести и суеверия. „И все пак”, заключи той, „ако трябваше да избирам отново, не бих искал нищо друго. Намерих най-голямото удовлетворение в живота.”

Рано на следващата сутрин поех дългото пътуване обратно към Дания. Трябваше ми време да размишлявам върху това, което се бе случило предната нощ. Дали прибързах да обещая такава голяма сума пари за болница на място, за което никога не бях чувала. Можех да си живея разкошно поне две години с тази сума. Или дали това беше съкровището, за което Исус ни предупреждава да не събираме на земята? В края на краищата моята заплата като учител сега вече бе отново сигурна.

Но по-важно за мен от парите, които бях обещала да дам, беше новата посока, която бях получила за бъдещето си. Напомних си какво Бог ми беше показал. Не трябваше сама да си правя план за живота. Бог вече го бе планирал. Всичко, което трябваше да направя, беше, да го разбера.

Стигнах в Корсор късно през същата нощ. Рано на другия ден изтеглих цялата сума от влоговата си сметка и я изпратих с препоръчана поща до д-р Карлсон в Стокхолм. Очаквах вътрешна борба, но се случи обратното. Когато подадох писмото на служителя в пощата, почувствах, че някакъв товар се вдигна от гърба ми. Бях свободна да се посветя на задачата, която сега лежеше пред мен – да открия Божия план за живота ми.

Училището започна отново в края на август. Моят отдел на науката домакинство вървеше по-спокойно от всякога и г-н Педерсен ми показваше, че изключително оценява това. Но с течение на срока открих в себе си борба с някакво странно вътрешно безпокойство. Думите от текста на д-р Карлсон постоянно се връщаха в паметта ми. Работата ми в училище беше „добро дело”, но дали тя беше делото, което Бог всъщност бе определил за мен? Имаше и други учители в Дания, точно толкова квалифицирани да преподават науката домакинство. Дали имаше някаква друга специална работа, която да чака мен – някаква задача, която никога не би се осъществила, ако не отидех аз?

Д-р Карлсон бе споменал, че хората, които бях видяла във видението си вероятно бяха от Святата Земя. Почти против волята си започнах да насочвам вниманието си в тази посока. Освен Карлсонови никога не бях срещала някого, който всъщност да е бил там. Въпреки че тази площ от десет хиляди квадратни мили земя в пресечната точка на три континента: Европа, Азия и Африка, е играла необикновено важна роля в човешката история, все пак през дългия период от края на Библейския запис до наше време трудно можеше да се получи достоверна информация за нея. Посетих библиотеки, антикварни книжарници, дори архиви за вестници. Накрая направих за себе си план за историята на земята.

Първоначално известна като земята на Ханаан, тя бе обещана от Бога като наследство последователно на трима еврейски патриарси: Авраам, Исаак и Яков (преименуван на Израел). По-късно при Давид и Соломон наследниците на Яков, познати общо като Израел, бяха установили една силна и процъфтяваща империя с Ерусалим като нейна величествена столица. След това настъпва религиозен и политически упадък и през следващите векове земята е била покорявана съответно от различни съпернически империи: Вавилон, Персия, Гърция и Рим. Когато се вдига на бунт срещу Рим, еврейският народ бива окончателно разгромен с ужасяваща жестокост. Ерусалим със свещения храм са разрушени и оцелелите – разпръснати между околните народи, което поставя началото на период на заточени, който продължава повече от осемнадесет века. Мястото им е било заето от езичници от околните страни.

През седми век от нашата ера Святата Земя пада под завоевателните армии на арабите, ревностни последователи на новата мюсюлманска религия, основана от Мохамед. И през следващите тринадесет века – с изключение на кратък период по времето на кръстоносците през единадесети век – земята е покорена и управлявана последователно от мюсюлмански народи, като кулминацията е четиристотин години под отоманските турци. Тези дълги серии от завоевания, придружени от увеличаващата се немарливост, в крайна сметка свеждат голяма част от земята до пустиня без дървета с градове, които времето превръща в руини и блата, развъдници на малария, които заемат мястото на някога плодородни полета.

Накрая, преди десет години, в края на Световната война от 1914-18, феодалното владение на турците отстъпва пред Британския мандат над две прилежащи територии, разделени от реката Йордан – Палестина на запад, Трансйордания на изток. Тази промяна обаче само предизвиква ново напрежение и проблеми. Технологията на двадесети век започва да залива обичаите и начина на живот, който се е запазил почти непроменен чак от времето на Авраам. Арабски селяни, чиито семейства са обработвали едни и същи малки парцели в продължение на хиляда години и повече, внезапно били изправени пред натиска на гладни за земя еврейски емигранти, със съвременни умения и съоръжения и с финансовите ресурси на международния ционизъм.

Зад сцената великите сили се състезават една с друга за контрола над стратегическите области на Средния Изток като Суецкия канал и най-богатите ресурси на нефт. Британската администрация безнадеждно се бори със съперническите претенции за владеене над различни расови, политически и религиозни групи, но не постига трайни резултати. Открих едно грубо обобщение на ситуацията от един датски журналист, който неотдавна се бе завърнал от областта: „Въпросът не е дали ще избухне открит конфликт, а колко скоро.”

Нямаше нищо привлекателно в картината на Святата Земя, която си съставих по този начин. Опитах се да я прогоня от ума си, но не можах. Дали това беше по-нататъшен показател, че Божията цел за моя живот беше някак свързана със земята и нейния народ? Знаех само един начин, по който да търся отговор – чрез молитва. Трудно ми бе да започна да се моля за една земя, толкова чужда и толкова далечна, но се бях посветила да търся Божията цел и трябваше да следвам единствения път, който ми се струваше открит.

През следващите седмици прекарах много изморителни часове на колене пред моето зелено кресло. Често пъти бях изкушавана да се откажа. Защо да се моля за нещо толкова далечно и нереално? Бавно започнах да разбирам, че Бог ме учеше да разчитам на Святия Дух. Когато почувствах нужда от специално насърчение, се обръщах към думите на Павел: „Така също и Духът ни помага в нашата немощ, понеже не знаем да се молим както трябва, но самият Дух ходатайства…” (Римляни 8:26).

Когато не можех да напредвам с молитва на моя език, аз се предавах на Святия Дух и Му позволявах да се моли чрез мен на език, който Той избереше. Вече бях открила, че Бог ми беше дал не само един нов език, а няколко. Единият от тях беше мек и течеше леко, нещо като италиански. Това беше първият език, който бях получила в нощта, когато видях видението с танцуващата жена. Имаше друг, който съдържаше много гърлени гласни – приличаше на холандски. И третият имаше носови звуци, не приличаше на никой от езиците, които бях говорила. Имаше и други, които не беше лесно да идентифицирам. Сякаш всеки език беше подходящ за определена тема на молитва или за определено настроение на моя дух.

Понякога след като се бях молила известно време на непознат език, преминавах на датски, и се изненадвах на нещата, за които се чувах да се моля. Разбрах, че този вид молитва, дори на датски език, ми се даваше директно от Святия Дух. В такъв случай молитвата на непознат език служеше като стълба, която ме водеше нагоре към по-високо ниво на молитва от това, на което бе способен моят ум – макар че можех по-късно отново да премина на датски.

Като продължих редовно да се моля по този начин през октомври и ноември, осъзнах, че вътрешните ми нагласи преминаваха през дълбока промяна. Възможно ли бе наистина да обичам хора, които никога не бях виждала? Добре знаех какво е да обичаш родителите и сестрите си. А сега започнах да чувствам, че имам друго семейство в земята, за която се молех – семейство, което никога не бях виждала и чиито имена не знаех. И все пак любовта към тях изтичаше през молитвите ми. Колкото повече се молех, толкова по-силна ставаше любовта ми.

Пастор Расмусен ме покани да присъствам на специален ден на молитва в неговата църква в неделя на 4-ти декември 1927 г. Събрахме се около тридесет души сутринта и прекарахме първата част от деня, като редувахме песни с молитва и четене от Писанията. Рано следобеда слетя необикновена тишина върху всички нас. За около 5-10 минути никой не се опита да се моли на глас. Общението ни с Бога и един с друг бе станало толкова близко, че вече не се нуждаеше да се изразява с думи.

Както бях коленичила на моето място, почувствах как Божието присъствие ме заля. Сякаш слизаше върху мен като роса, която пада в тишината на нощта. Сърцето ми заби по-бързо в очакване. След известно време пред мен се яви лицето на бебе – момиченце. Тя ме гледаше от някаква кутия, но подробностите не бяха ясни. Нейните черни сериозни очи привлякоха вниманието ми. Исках да общувам с нея, но не можех!

Няколко дни след това, всеки път, когато си затворех очите за молитва, виждах лицето на това дете да ме гледа. Дали тя беше част от невидимото ми семейство?

За Рождествените празници се върнах в Брондерслев за нашето традиционно семейно събиране. Външно нищо не се беше променило, но вече не бях част от всичко това. Имаше пропаст между моето истинско семейство и мен. Някак започнах да се чувствам по-близка до невидимото ми семейство в тази далечна земя.

Върнах се в Корсор за Новогодишния ден, 1928 г. Беше точно годината, когато Исус ми се беше явил там в моя апартамент. Два месеца по-късно бях кръстена. Кой би предвидил всичките промени, които щяха да последват? А чувствах, че и още предстоеше. Моето убеждение, че Бог ме насочваше към Святата Земя ставаше по-силно и по-силно. Можех ли да Го моля да ми покаже повече от това – самото място, където трябваше да отида, работата, която щях да върша?

Като се молех по този въпрос, си спомних за една игра, която често играех в детството си. Един човек излизаше от стаята и в неговото отсъствие другите криеха пръстен някъде в стаята. След това човекът се връщаше. Като наближаваше мястото, където беше скрит пръстенът, другите казваха: „Сега става по-топло!” Ако тръгнеше в обратната посока, те казваха: „Сега става студено!” Когато съвсем се приближеше, казваха: „Сега става горещо!”

Всеки път, когато се молех за Святата Земя и хората там, в духа ми имаше топлина, която ми показваше, че се движех в правилната посока. Един ден почувствах силна подбуда да се моля за града Ерусалим. Веднага топлината се усили. Дали по този начин Святият Дух ми казваше: „Сега става горещо”? Цяла седмица всеки ден молитвите ми следваха същия модел и всеки път се получаваше същата реакция. Дали Ерусалим беше мястото?

Но защо Ерусалим? Не познавах никой там и нямах каквито и да е контакти. Какво трябваше да направя? Опитах се да си представя себе си в различни видове ситуации, но сякаш не се вмествах в никоя от тях. Казах си, че беше абсурдно да мисля за такова нещо, но въпреки всичките ми аргументи, не можех да се преборя с убеждението: Бог искаше аз да отида в Ерусалим, макар че не знаех защо и какво щях да правя там.

Безброй въпроси започнаха да засипват ума ми. С какви пари например? Бях дала последната част от бащиното ми наследство на д-р Карлсон. Ако напуснех положението си като учител, щях да загубя заплатата си от училището. Поради факта, че кръщението ми във вода и в Святия Дух бяха разгласени в национален мащаб, бях сигурна, че нито едно признато мисионерско общество в Дания не би ме приело като кандидат. Петдесятниците нямаха излишни пари. Всъщност парите, които можех да давам от заплатата си, бяха главната част от издръжката на пастора.

През целия си живот бях живяла във финансово изобилие. Можех ли да се доверя на Бога да ме издържа в една далечна и непозната земя, без поддръжка от коя да е църква или мисионерско общество? Едва ли някой изобщо щеше да знае, че съм там. Можеше ли Бог да накара хора да ми изпращат пари, въпреки че не ме признават като мисионер и не знаят от какво имам нужда? В продължение на една седмица въртях този въпрос в ума си. Накрая реших, че ще се помоля за пари точно там, където бях и ще видя какво ще се случи.

Докато все още имах добре платена професия на учител, щеше да бъде най-невероятното нещо някой да ми предложи пари. Реших обаче да помоля Бога точно за това нещо. Помолих се с проста и конкретна молитва: „Моля Те, Боже, искам някой да ми даде пет долара преди полунощ утре. Ако направиш това, тогава ще знам, че Ти можеш да накараш хора да снабдяват нуждите ми даже и в Ерусалим.”

На другия ден в училище през цялото време се укорявах, че се бях помолила с такава абсурдна молитва, а същевременно се опитвах да си представя кой можеше да ми даде пет долара. Нямаше да бъде някой от колегите ми. Те всички знаеха колко добре бях осигурена. Вероятно щеше да има писмо по пощата от някой далечен роднина… Въпреки това карах велосипеда си на път за дома по-бързо от обикновено.

„Дойде ли пощаджията днес, Валборг?” попитах аз веднага, щом влязох през вратата. Валборг ми подаде само един плик, адресиран на френски език. Сърцето ми заби малко по-бързо, докато го отварях. Беше бележка от едно от децата на Кезия: „Скъпа лельо Лидия, благодаря ти за подаръка, който ми изпрати за рождения ми ден.” Но нямаше пари!

До 9.30 часа вечерта стана ясно, че пари не идваха. Не знаех дали да се почувствам разочарована или облекчена. Ако парите не дойдеха, това щеше да ми покаже, че Бог не ме призовава да отида в Ерусалим. Бях сбъркала, в края на краищата, относно водителството Му… Или пък дали това показваше, че молитвата ми въобще е била погрешна? Защо трябва Бог да ми изпраща точно количество пари в някакъв определен ден, когато не се нуждаех от пари изобщо? Не е трябвало да се моля с такава неразумна молитва.

Бях на път да си лягам, когато се почука на вратата. Сърцето ми буквално подскочи, докато отивах да отворя. Посетителката ми беше Кристин Сондерби, училищната библиотекарка, която посещаваше Евангелската мисия до пристанището.

„Надявам се, че няма да ви се стори необичайно”, започна тя, преди да съм имала време да я поканя вътре. „Но тази вечер си казвах молитвите и нещо се случи…” Тя започна да бърка в голямата си черна чанта, докато говореше. „Имах невероятно силно чувство, че Бог иска да ви донеса това.” Тя извади пет долара от чантата си и ми ги подаде. След като постоя още няколко мига на прага, тя си тръгна, очевидно притеснена от необичайното си поведение.

След като Кристин си беше отишла, коленете ми сякаш отслабнаха. Трябваше да седна за няколко минути до масата в трапезарията, за да почакам, да се върне силата ми. По-малко от два часа преди денят да беше минал Бог ми изпрати точното количество пари, за което бях помолила. Вече нямах извинение, за да се съмнявам! Бог ми бе дал убедително доказателство, че можеше да се грижи за мен в Ерусалим – или където и да е другаде, където би ме призовал да отида!

На другия ден по време на едно междучасие в училище Кристин дойде отново при мен, като ровеше в чантата си, точно както бе направила предишната вечер. „Не зная защо постъпих по този начин снощи”, каза тя. „Всъщност имах намерение да ти дам двадесет долара, но по някаква причина ти дадох само пет снощи. Ето останалите петнадесет.” Тя ми подаде банкнотите, докато говореше.”

„Кристин”, казах аз, „може би никога няма да разбереш колко важно бе това за мен, но искам да ти благодаря, че си се покорила на Божия глас.”

Усещах как очите й ме изглеждаха зад плътните лещи. „Виждам, че наистина си се променила”, каза тя. „Дори вече не пушиш… Ще ми кажеш ли как се случи всичко това?”

Простичко, доколкото можех, описах как Исус ми се беше открил и след това как ме изпълни със Святия Дух.

„Лидия, вярвам всичко това”, коментира накрая Кристин. „Има само едно нещо, което не разбирам – относно говоренето на непознат език. Винаги са ни учили, че тези неща са спрели след апостолите и че е погрешно да ги очакваме днес.” Стори ми се, че долових нотка на копнеж в гласа й.

„Защо не се помолиш за това?” отговорих. „Помоли Бог да ти покаже истината направо от Библията.”

„Да, мисля, че си права – ще го направя.” Кристин стисна ръката ми с топлина, която никога не бях виждала в нея и се разделихме.

Прекарах останалата част от деня в размишления върху това, което се бе случило. Бог не само ми беше дал доказателство, че щеше да снабдява нуждите ми в Ерусалим, но ме научи и на два важни урока за молитвата.

Първо, не трябваше да се опитвам да си представям предварително как Бог би отговорил на молитвата ми. Това беше Божия отговорност, а не моя, да реши как ще дойде отговорът. Бях изключила възможността парите да дойдат от някой от другите учители, но Бог бе избрал да ги изпрати чрез Кристин.

Второ, Бог искаше да ми даде повече от това, за което имах вяра да се помоля. Тъй като бях помолила конкретно за пет долара, Бог бе накарал Кристин да ми донесе точното количество първия път. Той обаче бе вложил в сърцето й да ми даде четири пъти повече, отколкото бях поискала. Не трябва да ограничавам Бога, като искам твърде малко!

В Корсор зимата започна да преминава в пролет. Ранните лъчи на пролетното слънце подчертаваха белите ъгли и червени покриви на спретнатите тухлени къщи. Аз се радвах на Корсор от първия ден, в който се бях преместила там, но той не беше ми се струвал толкова привлекателен, както сега. Бог наистина ли искаше да заменя всичко това за една далечна примитивна земя, където хората, обичаите и пейзажът щяха да ми бъдат чужди и непознати? Моето посвещение на Божията цел щеше да бъде подпечатано от едно последно действие – подаването на оставката ми на господин Педерсен. Седмица след седмица аз го отлагах.

След Великденските празници отидох да чуя един мисионер ветеран от Китай на име Арне Конрад, който проповядваше в Петдесятната църква. В заключителната неделна вечер той говори върху един текст от Евреи: „С вяра Авраам послуша, когато бе повикан да излезе и да отиде на едно място, което щеше да получи в наследство, и излезе без да знае къде отива” (Евреи 11:8). Господин Конрад обрисува жива картина на Авраам, който напуска удобството и сигурността на своя дом в Ур и тръгва за една земя, за която нищо не знае, разчитайки единствено на Божието обещание. Почувствах, че всяка дума, която изричаше, бе адресирана лично до мен.

В края на службата поисках да говоря с господин Конрад лично. Описах му начина, по който Бог ме бе водил да напусна положението си и да отида в Ерусалим и колебанието, което чувствах да направя последното посвещение. Когато свърших, той ме загледа в продължение на няколко мига със сивите си очи, които блестяха под гъстите бели вежди. Накрая той каза: „Сестра Кристенсен, Дания е пълна с духовни инвалиди, които са чули Божия призив, но се страхуват да тръгнат с вяра. Не ставайте една от тях!”

Думите му все още звънтяха в ушите ми, когато се върнах в апартамента си. Отидох направо до бюрото си, написах молба за напускане и я поставих над книгите, които бях приготвила за училище за следващата сутрин.

Докато лежах и чаках да заспя, си представих колко бе окончателен актът, който щях да извърша. Това беше сбогуване с целия ми познат свят в Корсор и първата стъпка в непознатото бъдеще – стъпка, за която не можех да се приготвя или да се подсигуря. За да се преборя със съмненията и страховете, които ме връхлитаха, продължих да си повтарям думите от проповедта на господин Конрад: „С вяра Авраам… излезе без да знае къде отива…” Накрая заспах с тези думи на устните ми.

В училище на следващата сутрин вторият ми час беше свободен. Веднага щом иззвъня звънецът в края на първия час, взех молбата си за напускане и я занесох на господин Педерсен в неговия кабинет. Той ме поздрави и ми подаде стол.

„Господин Педерсен”, казах, като държах молбата, „исках да ви донеса това лично. Това е молбата ми за напускане.”

„Молбата ви за…” господин Педерсен спря с полу-протегната ръка, за да вземе молбата. „Искате да кажете, че ни напускате?”

Разказах му как бях стигнала до убеждението, че Бог ми говори да отида в Ерусалим. Накрая господин Педерсен стана, подаде ми ръка и ми пожела Бог да бъде с мен. „Не съм сигурен, че разбирам”, добави той, „но уважавам верността ви към убежденията ви.”

Когато излязох в коридора, почти се сблъсках със Сорен.

„Добро утро”, каза той. „Какво те води при директора в този ранен час?”

„Току що си подадох оставката.”

„Оставката! Никога не си споменавала за това!” Сорен явно бе шокиран. „Надявам се да не е за нещо, което хората казват за теб. Разбирам, че понякога и аз бях нетактичен… Трябваше да бъде по-внимателен…” Той почти заекна. „Да не възнамеряваш да поемеш поста, който се предлага в Копенхаген?”

„Моля те, не се обвинявай, Сорен! Не си тръгвам поради това, че някой е казал нещо. Щях да ти кажа по-рано, но чувствах, че няма да ме разбереш. Виж, аз не отивам в Копенхаген. Отивам в Ерусалим.”

„Ерусалим! Какво ще правиш там?”

„Не зная, но вярвам, че Бог ме чака там.”

„Лидия, никога не съм мислил, че ще отведеш новите си идеи до такива крайности!” Сорен бе полу-ядосан, полу-объркан. „Наистина ли мислиш…?”

„Не, Сорен, не мисля и не зная, но вярвам! Години наред съм строяла живота си по собствени планове и разсъждения, но открих, че животът има и друго измерение!”

„Друго измерение, Лидия?” Гласът на Сорен прозвуча необичайно безизразен. „Това е нещо, което не разбирам.”

Звънецът за часа иззвъня. Аз подадох ръката си и хванах неговата за момент. „Сега трябва да тръгвам, Сорен! Съжалявам.”

Когато стигнах до завоя в коридора, погледнах назад. Сорен все още стоеше там, където се бяхме разделили, като ме следеше с поглед. В следващия миг бях завила зад ъгъла и той се изгуби от погледа ми. Бях изминала по-малко от двадесет метра разстояние, но вече знаех, че бях излязла от неговия живот.

Вътре в мен имаше болка, която беше твърде дълбока, за да плача. Помислих си, че и самата смърт не би могла да направи раздялата по-окончателна. Умът ми се върна на кръщението ми. Още тогава го бях приела като погребение, но не бях видяла пълното му приложение. Моите взаимоотношения със Сорен бяха донесли толкова щастие и за двамата. Дали това беше част от ста-рия живот, който трябваше да загубя, преди да мога да намеря новия живот, в който Бог ме водеше?

Все още не бях казала на майка ми за напускането, но знаех, че едно писмо няма да е достатъчно. Почаках да дойде Петдесятница и направих едно бързо пътуване до Брондерслев. В събота сутрин казах на майка ми съвсем простичко за това, което бях направила. Когато свърших, тя остана безмълвна няколко минути.

„Но”, каза тя най-накрая, „какво ще правиш в Ерусалим?”

„Майко, аз съм си задавала този въпрос много пъти. И все още вярвам, че Бог има нещо специално за всеки човек – и някак си знам, че ще открия моето място в Ерусалим.”

Върнах се в Корсор с уважение към майка ми по-дълбоко от всякога. Моята новина я беше шокирала напълно, и все пак тя избягваше да каже нещо, което би направило по-трудно следването на курса, който вярвах, че беше правилният. Започнах да се моля Бог да я приготви за времето, когато щях наистина да тръгна за Ерусалим.

Срокът свърши в средата на юли. В началото ми беше трудно да възприема, че вече не бях учителка. Нещо, което на практика ми го напомняше, беше фактът, че вече не получавах чекове за заплата. Животът ми се стори необичайно пуст. Обаче не можех да си позволя да размишлявам върху миналото. Започнах да планирам пътуването си до Ерусалим. В едно мисионерско списание, публикувано в Швеция, бях забелязала адреса на една шведка, която живееше в Ерусалим. Името й беше Ида Густафсон. Реших да й пиша и да й кажа, че пристигам в Ерусалим.

Докато чаках отговор, започнах да продавам мебелите си. Цените, които предлагах бяха смешно ниски, но нямах желание да се пазаря. Половината пари, които получих дадох на петдесятниците за нуждите по обзавеждане на църквата им. Дадох им и пианото си. Останалата част от парите отделих за пътуването си до Ерусалим и за разходите ми, като пристигна.

Единствените мебели, които задържах, бяха леглото ми, един стол и някаква маса, които исках да дам на Валборг. Знаех, че тя нямаше да има затруднения да си намери работа, но й дадох още една месечна заплата. „Благодаря ви, госпожице, за всичко”, каза тя. „Ще си мисля за вас всяка вечер, когато спя на вашето легло – и ще казвам молитва за вас!”

Един ден, както си седях сама в полу-празния си апартамент, Кристин Сондерби дойде на вратата. Освен познатата ми черна чанта, тя носеше някакъв плосък пакет, увит в хартия. „Не съм дошла да купувам нищо”, обясни тя, „просто исках да ви донеса това.”

Сваляйки хартията от пакета, тя извади една картина без рамка със закачен за прозореца календар, чиито листове се късаха. Картината, в пастелни цветове, показваше овчар в Библейско облекло с тояга в ръка, който държеше новородено агънце в другата ръка. Отдолу с готически шрифт бяха написани думите: „И ще прибере агнетата с мишцата Си, ще ги носи в пазухата Си” (вижте Исая 40:11). Кристин тайничко и неуверено ме погледна през дебелите си очила. „Аз все още не разбирам всичко, което ми казахте, но ще се моля за вас.”

След като тя си отиде, поставих календара отгоре върху купа с неща, които вече бях отделила за пътуването си. Той беше от този вид сантиментално църковно изкуство, което не харесвах особено. „Но поне”, си казах, „ще има двама души в Корсор, които ще се молят за мен – Кристин и Валборг.”

През първата неделя на август на сутрешната служба в петдесятната църква се срещнах с една жена с голяма купчина коса, боядисана в сламено русо, която леко бе прибрана с два гребена под формата на черупки на костенурка. Тя беше Кити Соренсен, мисионерка от Китай. Каза ми, че планира да тръгне на път обратно за Китай в началото на септември. Ние се съгласихме да пътуваме заедно до Египет, с влак през Европа до Марсилия, и след това с кораб до пристанището в Александрия на северния бряг на Египет. От там Кити щеше да продължи с кораб през Суецкия канал към ориента, а аз щях да завърша пътуването си с влак през Синайския полуостров до Ерусалим.

Десет дни по-късно получих отговор от госпожица Густафсон, шведката в Ерусалим. Тя се радваше да научи моите планове, писа ми, че ще ме посрещне, когато пристигна, ако й кажа маршрута, по който ще дойда. Нейният отговор ме насърчи много. Поне, когато пристигна, ще имам дом в Ерусалим. Писах й, като очертах плановете за пътуването си и обещах да й изпратя телеграма от Александрия.

В петък, 21-ви септември, отидох при пътния агент и му платих билета си до Александрия. От парите, които бях оставила, пазех един минимум за разходите си в Дания до края на месеца и превърнах останалите в пътнически чекове на стойност 180 долара. Това беше сумата на цялото ми земно богатство.

Следващия понеделник изпратих голямата част от багажа си предварително до Копенхаген, а аз самата хванах влак до Брондерслев. Бях обещала да прекарам последните си няколко дена в Дания с майка ми.

През първите два дни, когато бяхме заедно, ние с майка ми се наслаждавахме на компанията си. По неизречено съгласие не споменавахме събитията, които последваха моето кръщение, нито неизвестното бъдеще, което ме чакаше в Ерусалим. Накрая, следобеда в последния ден у дома, майка ми наруши това самоналожено мълчание.

„Откакто беше тук предишния път си мислех за нещо, което се случи с теб, когато беше малка, на пет години”, каза тя, като леко се поклащаше напред-назад в любимото си кресло. „Беше толкова болна от пневмония, мислех си, че ще те загубим. Спомням си как стоях до леглото ти една нощ и казвах на Бог, че ако Той ти запази живота, ти ще бъдеш Негова. Може би това обяснява някои от нещата, които се случиха през последните две години.”

„Да, мамо, това и на мен ми помага да разбера.” Аз я целунах по челото, после се измъкнах, за да направя някои последни подготовки за пътуването си до Копенхаген през следващия ден.

Когато се върнах, майка ми беше задрямала с глава, опряна назад в креслото. Постоях няколко минути в мълчание, като се наслаждавах на познатата красота на чертите й. Тя беше остаряла забележително през последната година. Повечето, знаех, се дължеше на грижата й за мен.

Внезапно тя отвори очи и ме погледна. „Не е ли странно!” възкликна тя. „Сигурно съм задрямала и след това видях лицето ти пред себе си. Ти изглеждаше точно като на пет години – с тези дълги златисти къдрици. Чудя се защо ли видях такова нещо!”

„Мисля, че Бог ти показва нещо, мамо”, казах. „Показва ти, че не съм се променила много. Аз съм същото малко момиченце, което винаги си познавала. Само че сега започвам да откривам истинската цел, която Бог е имал за мен през цялото време.”

На вечеря по-късно вечерта майка ми накратко говори за загрижеността си за бъдещето ми. „Но при всички случаи, аз съм доволна от едно нещо”, добави тя.

„Какво е то, мамо?”

„Знам, че не си без пари. Ще можеш да живееш повече от година с парите, които баща ти ти остави в наследство.”

„Няма нужда да се безпокоиш за това, мамо, или за каквото и да е друго”, отговорих бързо. „Има само две неща, които искам да правиш – да ми пишеш редовно и да се молиш за мен всеки ден.” Колко бях благодарна, че майка ми не попита колко пари ми останаха от законното ми наследство от баща ми. Щеше да бъде трудно да й кажа, че бях дала последните пари за някаква болница в Конго!

На другата сутрин майка ми и Анна ме придружиха до гарата. Когато дойде време да се качвам на влака, майка ми ме задържа в прегръдката си за няколко мига без да говори. Накрая каза: „Ти си все още малкото ми момиченце, най-сладкото на света!”

И докато влакът потегляше, майка ми бягаше заедно с него, докато вече не можеше да догони скоростта. После извади бялата си дантелена кърпичка и махаше с нея. Гледах към нея, докато накрая тя се сля с околността. Последното, което можах да видя, беше бялата кърпичка, която все още се размахваше.

следваща глава Пътуването