Предговор

Това е разказ за три години от живота на една твърде забележителна жена, която се случи да бъде и моя съпруга. Това са годините, които я извеждат от живот на физически комфорт и професионална реализация и я въвеждат в живот на опасност, бедност и отчуждение от всичко и всеки, който й е скъп. Като учител, на върха на професионалната си кариера, тя напуска родната си Дания – тази чиста и законова страна, за да тръгне сама и без пари към едно примитивно и неспокойно място. Това място е Ерусалим; времето – началните боеве на продължителната война между евреи и араби, която не е стихнала и до днес.

Там Лидия понася суровия живот на глад и жажда, опасностите от уличните боеве и обсадите. И там тя открива това, което всички ние търсим и което толкова малко хора намират: радост, мир, пълна сигурност, независимо от външните условия на живота ни.

Като се впуска в областта на духовното търсене, едно поколение по-рано, Лидия става пионер в харизматичното движение, което впоследствие е признато от мнозина като най-положителният и надежден фактор в съвременния свят. В лицето на увеличаващия се натиск и напрежения, които се изправят пред всички нас, нейният разказ посочва пътя към отговори, които устояват на проверката на двадесети век.

Зная, че е било така и с мен. Ние с Лидия се срещнахме и оженихме в Ерусалим към края на Втората световна война. След като бях завършил колежа в Итън и Кеймбриджкия Университет във Великобритания, по това време правех дисертация в Кралския Колеж, Кеймбридж, в продължение на шест години. Но за мен започна една съвсем нова фаза от обучението ми в деня, когато се изкачих по външните стълби на една сива каменна къща и се срещнах със синеока датчанка, която едно цяло домочадие от еврейски и арабски деца наричаха „Мама”.

В тази къща срещнах Святия Дух не като част от теологичната абстракция, наречена „Троицата”, а като настояща, ежедневна реалност. Гледах как Лидия поставя чинии на масата, когато нямаше храна, която да сложи в тях, знаейки, че докато седнем да се храним, Бог вече ще е осигурил яденето. Гледах как смъмра треската и болестта в децата и те си отиват.

Най-вече гледах как всеки ден Духът се грижеше за нея, водеше я, подкрепяше я през целия ден чрез страниците на Библията. Аз бях изучавал Писанията на оригиналните им езици, анализирах историческите компоненти, разсъждавах върху екзегетиката. Лидия ги оставяше да говорят на сърцето. „Прочетох Евангелието на Йоан”, каза веднъж тя, „като любовно писмо”.

През тридесетте години брак научих от Лидия, че молитвата, която извира от такъв вид близост с Библията не е нещо субективно, а сила – най-мощната сила в света, която съществува. Преди известно време дъщеря ни Йоана отбелязала пред сина си Йонатан, че Лидия се моли за нещо. „Е, ако баба се моли за това”, отвърнал Йонатан, „смятам, че това е достатъчно”.

За мен най-чудното във всичко това е, че за първите тридесет и пет години от живота й Лидия, според нея и всички други, е последният човек на земята, на когото такова нещо е могло да се случи. Интелектуалка, малко сноб, състоятелна млада дама, която намирала наслада в нови дрехи и танци и всички удоволствия на цивилизования свят, в който е била родена, чела Библията само като задължително четиво по някакъв предмет в учителския колеж.

Пътят, по който тази агностичка на двадесетия век открива колко е реален Бог, е толкова пълен с пътеводни знаци за всички нас, пълен с практическа помощ за всеки човек, отдаден на такова търсене днес, че от самото начало накарах Лидия да напише преживяванията си.

Но Лидия винаги беше твърде заета в живота, за да напише нещо за това. Постепенно разбрах, че ако тази история трябва да се разкаже, то аз бях човекът, който да го стори. До този момент бях запознат отблизо с всички места и почти всички хора, които са присъствали на тези събития; така можех да възстановя и сцените, и личностите, от лично познанство.

Това е историята на Лидия. Опитвал съм се, доколкото е възможно за човек, да вляза в нейния ум и емоции, да опиша събитията с нейните думи, както тя ги е преживявала по онова време – да не се опитвам да придавам блясък на нейните борби и слабости, но да позволя на истинската жена да говори за себе си.

Има обаче още един герой в тази книга – в известен смисъл истинският герой – градът Ерусалим. В тези глави Лидия рисува Ерусалим, както го е познавала в десетилетията, след четиристотин години турско владение, едно много различно място от града, който сега е познат на туристите. След това в епилога, в края на книгата, аз съм говорителят и се опитвам да повдигна завесата на бъдещето и да нахвърля една картина на това, което предстои на Ерусалим и на всички нас. Ключът на световната история лежи в този единствен град.

Нещата, за които пиша могат да се случат през 70-те години или 80-те, или 90-те. Писанията не казват кога; те само ни уверяват, че всичко ще стане точно, както е предсказано в пророчествата. Нашата молитва е чрез тази книга Лидия и аз да можем да споделим с вас неотложността, която чувстваме за предстоящите дни в този град; любовта, която той вдъхновява във всеки, който вземе на сериозно молбата на Бога – „да се молим за мира на Ерусалим”.

Дерек Принс

следваща глава Бележки на автора