Обсадата

Зад щанда Шошана спря за миг, докато отрязваше парче салам. Когато беше развълнувана, тя използваше винаги и двете си ръце, за да изрази жестовете си.

„Защо винаги се случва на нас, евреите?” каза тя. „В Европа християните не ни оставяха на мира – тук мюсюлманите! Тази седмица има спречквания всеки ден. Дори пред Стената на плача трябва да се бият! Казвам ти, не ми изглежда добре!”

„Не мислиш ли, че британците ще сложат край на всичко това?” казах.

„Британците!” избоботи Шошана. „Всичко, което могат да направят, е, да поставят комисари! Какво ще ни помогне това? Ако не се научим да се защитаваме сами, никой друг няма да го направи вместо нас!”

Шошана ми подаде салама и в същото време даде парче портокал на Тиква, която стоеше до мен. Няколко минути по-късно вървях надолу по пътя за Яфа с Тиква, която вървеше до мен и ме държеше за ръка.

Бяха минали месец и половина, откакто я бях довела от Тел Авив. Докторът описа нейният прогрес за този период като „феноменален”. „Чудо!” го поправих тихичко. Сега можех да я извеждам на кратки разходки без количката. Когато се умореше, аз я вдигах и я слагах на раменете си. Язденето с крака около врата ми и ръце, обгърнали челото ми, стана новата й игра.

Бях спряла пред обущарски магазин, като се опитвах да реша дали мога да си позволя чифт малки сандалки за Тиква, когато осъзнах, че около мен се разнася объркана смес от викове и плач, които бързо се усилваха. Като се обърнах в посока на шума, видях маса хора, които се спускаха по пътя за Яфа към мен. Вниманието ми бе привлечено от група жени отпред с разпуснати коси пред лицата им, които пищяха пронизително и се биеха по гърдите. Отначало си помислих, че съм попаднала на погребение, но тълпата се движеше твърде бързо за това.

Хванах Тиква в ръце и бързо се отместих от пътя на едно празно пространство между обущарския магазин и следващия. Като се опитвах да не мърдам, доколкото бе възможно, наблюдавах как хората тичаха покрай мен. Жените бяха следвани от мъже и момчета – евреи, съдех по ярмулките на главите им. Те носеха странен набор от оръжия: брадви, тояги, сатъри и дори ножове за хляб, вързани на пръчки от метли.

След малко тълпата отъня, но хората продължаваха да се стичат по един, по двама – и мъже, и жени. Бавно мина и един брадат мъж, който държеше окървавена кърпичка на главата си. Кръв струеше надолу по лицето му изпод кърпичката и се събираше на брадата му.

Няколко минути по-късно чух звуци от хлипане. След това млада жена мина само на няколко стъпки от мен. За миг съзрях отпуснатото тяло на малко момче, притиснато до гърдите й – лицето му мъртво бледо, а главата му килната назад през ръката й. Между хлипанията жената жалостиво изричаше името му отново и отново: „Ами – Ами – Ами”.

Накрая не можех да видя други признаци на движение по улицата. Тиква започваше да хленчи. Не можех да остана безкрайно дълго в тази тясна цепнатина между двете стени. Дали да се опитам да тръгна към Махана Йехуда? Току щях да си покажа главата и да огледам обстановката, когато чух остър пукот и свистящ звук някъде навън на улицата. Това със сигурност беше куршум! Придърпах Тиква по-навътре в нашето убежище.

След още няколко минути, без да има някакво забележимо движение, си подадох главата напред, сантиметър по сантиметър, докато можех да виждам нагоре и надолу по улицата в двете посоки. Първото нещо, което привлече погледа ми, беше преобърната ярмулка, лежаща насред пътя. Но по цялото продължение на улицата не се виждаше жив човек и в двете посоки…

Като взех Тиква в ръце, започнах да тичам, колкото имах сили нагоре по пътя за Яфа към Махана Йехуда. Тиква уви ръце около врата ми и се държеше с всичка сила. Като завих от улицата към мястото, където беше малката ни редица от къщи, аз спрях за момент ужасена. Неестествена обвивка от тишина тегнеше над всичко. Обикновено кварталът бе оживен от деца, които играеха и жени при мивките, а сега никой не се виждаше. Всяка врата беше затворена, всеки прозорец с капаци. Потропах на две от тях – „Шошана! Вера!” – но нямаше отклик.

На ъгъла на сградата настъпих малък объл предмет, който се движеше под крака ми, като почти ме накара да падна. Погледнах надолу. Беше куршум! Инстинктивно се огледах наоколо да видя кой го беше изстрелял, но не се виждаше никакъв човек. Покатерих се по стълбите по две наведнъж и се втурнах в моя апартамент. Спрях за момент, за да сложа Тиква в креватчето й, после заключих външната врата и преместих кухненската маса до нея, като я затиснах. После спуснах капаците на прозорците на двете стаи и се облегнах, като все още се задъхвах, на стената на спалнята.

След като се съвзех, внимателно преместих капаците на прозореца на спалнята един-два сантиметра и погледнах навън. Махана Йехуда бе добила вид на обсаден град. По пътя за Яфа, до където ми стигаше погледа, бяха натрупани камъни пред вратите и прозорците и по балконите на всички къщи. С каква цел? Да ги предпазят от куршуми, или да ги хвърлят към всеки, който би ги нападнал? Не можех да не си помисля, че такива защитни средства биха били жалки, ако арабите носеха пушки.

След известно време бавно заизлизаха по двама-трима от всяка къща от двете страни на пътя за Яфа мъже и жени, и започнаха да строят барикади. Жените изкопаваха камъни от пътя или от празните пространства. Други пълнеха празни газени кутии с пясък. След това ги подаваха на мъжете, които ги трупаха едно върху друго по цялата дължина на пътя. Веднага щом барикадата бе готова, мъжете и жените се стопиха от погледа ми.

И все пак в нашия малък двор с къщи нямаше признак на живот или движение. Тишината бе изнервяща. Дали всичките ми съседи бяха избягали, или някои от тях стояха барикадирани в къщите си, както бях аз?

С августовското слънце, което палеше покрива и липсата на движение на въздуха, топлината в апартамента скоро стана изпит на устойчивост. В същото време затворените капаци създаваха изкуствен здрач, който прибавяше много към атмосферата на мрак и изолация.

Ако щяхме да бъдем затворени тук за известно време, реших, че ще бъде добре да си проверя запасите. Имаше достатъчно храна по рафтовете за два-три дни, ако я употребявахме пестеливо. Особено бях благодарна за малката кутия мляко, но когато погледнах в пръстената стомна, в която си държах вода, сърцето ми примря. Имаше по-малко от три-четири сантиметра вода на дъното – по-малко от две чаши. Мислех да изляза при водоизточника в общия двор и да взема пресен запас от вода веднага щом се върна с Тиква от разходката.

Дали да не изляза веднага и да си напълня стомната? Това означаваше да измина около тридесет метра и повече през открития двор до кладенеца. Едва бях си задала този въпрос, когато отново се чуха пукотевици някъде на изток от нас. От време на време чувах свистенето на куршум зад къщата. Щеше да е лудост да се изложа на дневна светлина на това открито пространство. Ами ако ме улучеше куршум и не можех да се върна в апартамента, какво щеше да стане с Тиква? Започнах да се обвинявам, че не бях се приготвила по-добре. В края на краищата, няколко различни хора ме бяха предупредили, че наближава беда.

Освен жегата и запасите с вода, най-големият ми проблем беше липсата на информация. Никога не бих повярвала, че град с размерите на Ерусалим можеше посред бял ден, да бъде толкова тих. Всеки изстрел беше почти като облекчение. Напразно се опитвах да си представя какво се случваше. „Ако оживея през всичко това”, си казах, „първата ми покупка ще бъде портативно радио!”

Когато се смрачи, чувството ми за изолация стана пълно. Дори и през най-добрите времена Махана Йехуда беше лошо осветена. Но сега не можеше да се види и една светлина, както по улицата, така и в къщите, а и аз не смеех да запаля моята лампа.

От време на време отивах до прозореца и надниквах през цепнатината между капаците, но виждах само сенчестите очертания на къщите, като силуети на фона на обсипаното със звезди небе. В един момент помислих, че разпознавам фигурата на мъж да бяга сгърбен между къщите. След минута две чух тихи стъпки в пясъка точно под прозореца ми и сърцето ми започна да бие силно. Но стъпките отминаха и отново настъпи тишина, нарушавана само от обичайните епизодични изстрели.

Към полунощ небето над Стария град бе осветено от тъмночервено сияние, което трая час два, после бавно изчезна. Неволно си представих ярката картина на горящи къщи и се чудех каква ли бе съдбата на хората вътре. Накрая легнах на леглото си, съвсем облечена и се опитах да отпочина, но без голям успех. Съвсем ясно си спомних думите на госпожица Густафсон на стълбите на пощата: „Всички ще измрем на леглата си!”

На другата сутрин нямаше видима промяна в положението. Вратите навсякъде бяха все още затворени, прозорците – с капаци, улиците – празни. Грижех се за Тиква, колкото можех. Не можеше да става и дума да я измия. Реших, че най-добрият начин да пестя водата, беше да я смесвам с млякото от кутията и да й я давам в шишенцето. Аз също изпих няколко глътки от тази смес.

Около обяд сложих Тиква обратно в креватчето да спи. По това време чувството на изолация ставаше нетърпимо. Без радио, без вестник, без някакъв контакт със съседите ми, аз имах само един източник на информация, към който да се обърна – Библията. Седнах на масата със затворена Библия пред себе си и казах: „Господи, ако има нещо в тази Книга, което ще ми помогне да разбера какво се случва и каква е моята роля, която имаш за мен във всичко това, моля Те, покажи ми го сега.” След това отворих Библията просто така.

От страницата пред мен изскочиха пред очите ми два стиха от Исая, които бях вече подчертала със синьо:

На стените ти, Ерусалиме, поставих стражи, които никога няма да мълчат, ни денем, ни нощем. Вие, които припомняте на Господа, не замълчавайте и не Му давайте почивка, догдето не утвърди Ерусалим и догдето не го направи похвален по земята.

Исая 62:6-7

Стражи на стените на Ерусалим, които няма да млъкват. „Това сигурно е картина на хората, които се молят”, си помислих, „молят се с голямо усърдие и настойчивост – молитвите им са съсредоточени само в едно място – Ерусалим.” Но защо Ерусалим? Какво толкова имаше в този град, та да го прави различен от всички останали? Започнах да прелиствам страниците на Библията в търсене на отговор.

През следващите четири часа целият ми мироглед се промени. Сякаш бях вдигната в космоса и гледах надолу към света от Божията гледна точка. Земята, както сега я виждах, имаше един определен от Бога център: Ерусалим. От този център в Божествения план трябваше да потекат истина и мир към всички земи; към него да се върнат поклонението и жертвите на всички народи. В изпълнението на този план се съдържаше единствената надежда на земята. Освен Ерусалим нямаше друг източник на мир.

Това придаде ново значение на познатите думи от Псалм 122: „Молитствайте за мира на Ерусалим.”

Вече не възприемах това само като призив за молитва за един град в земя, която беше съвсем малка част от цялата повърхност на земята. Отговорът на тази молитва щеше да благослови всички земи и всички народи. Мирът на целия свят зависеше от мира на Ерусалим.

Защо тогава точно този град, повече от всеки друг, вече три хилядолетия беше измъчван от всичко противоположно на мира: война, кръвопролития, разрушение и робство? Можех да намеря само едно обяснение: Ерусалим беше бойното поле за духовните сили.

Някои от пасажите, които прочетох не оставиха място за съмнение, че действаха зли духовни сили в света – „началства и власти”, както ги наричаше Павел – и те умишлено и систематично се противопоставяха както на целите на Бога, така и на Неговия народ. Това противопоставяне не беше по-интензивно и по-концентрирано никъде другаде по света от Ерусалим. Божият избор на града, като център на благословение за целия свят, го бе направил фокус за противодействащите сили на злото. Всъщност започнах да виждам Ерусалим като сцена, на която този космически конфликт между доброто и злото щеше да достигне своя апогей – апогей, предсказан много отдавна от пророците, който сега ми се струваше много близо.

Ето защо проблемите на Ерусалим опропастяваха всички опити да се намери решение само на политическа основа, както свидетелстваше ситуацията около мен в този момент. Нито политиците със своите конференции, нито генералите със своите армии можеха да разрешат проблемите на Ерусалим. Отговорът трябваше да се търси на по-висше ниво. Духовните сили трябваше да се срещнат с духовни сили. Имаше само една сила, достатъчно голяма да преодолее противопоставянето на злото – силата на молитвата.

Отново се върнах на Псалм 122: „Молете се за мира на Ерусалим.” Почувствах едно Божествено ударение върху думата молете се. Нищо друго не можеше да донесе мир на Ерусалим, освен молитвата.

„Мляко, мамо, мляко!” Хленченето на Тиква в креватчето наруши размишленията ми. Като видях, че памучната й рокличка беше мокра от изпотяване, аз я свалих и я оставих по гащички. След това смесих няколко грама вода с по-малко количество мляко и й го дадох. Готвех се да отпия и аз самата, но спрях. Всичко, което ни бе останало от течностите, беше по-малко от чаша вода и около половината от това количество мляко. Докато попълня запасите ни, трябваше да пестя всичко за Тиква.

За известно време я държах в скута си, като се опитвах да я утеша. Когато тя отново се укроти, аз я върнах в креватчето и взех Библията. Във вълнението от търсенето на новите истини, които се откриваха ред мен, забравих жаждата си и задушния здрач в апартамента. Изследването на Божиите цели за Ерусалим естествено ме водеше към целите Му за Израел. Открих, че двете са преплетени и не можеха да се разделят. Самите пророчества, които обещаваха милост и възстановяване на Ерусалим, обещаваха същото и на Израел. Първите не можеха да се изпълнят без вторите.

Колко обещания намерих за възстановяването на Израел! От първото до последното, пророческите писания бяха изпълнени с тях. Почудих се до колко бяха вече изпълнени тези обещания? През десетилетието след войната от 1914-18 година един постоянен поток от евреи се завръщаше в земята си. Но ако разбирах правилно това, което четях, това беше само въведение към нещо по-голямо. Бог всъщност се бе посветил чрез Своите пророци, да ги събере отново, като независима нация в собствената им земя. С тази цел Той изяви, че щеше да пречупи всички сили на историята.

Както старозаветните пророци, и апостол Павел няколкократно повтаряше обещанието за пълното възстановяване: „Целият Израел ще се спаси” (вижте Римляни 11:26). Той казваше съвсем ясно, че Божият план за възстановяване на цялата земя включваше възстановяването на Израел и не можеше да се осъществи без него. Той напомняше и на езическите християни, на които пишеше, че дължаха цялото духовно наследство на Израел и ги предизвикваше да платят дълга си, като показват милост: „…та чрез показаната към вас милост и те сега да придобият милост” (ст. 31).

„Колко странно изопачено мнение сме имали ние християните през всичките тези години”, си казах накрая. „Действали сме, сякаш страдаме заради себе си и нищо не дължим на Израел или на Ерусалим, нито се нуждаем от тях за нещо. И все пак истината е, че Божият план за мир и благословение за всички народи не може да се извърши до край, докато Израел и Ерусалим не бъдат възстановени, и Той очаква ние да бъдем съработници с Него, за да се случи това.”

Дали Бог наистина искаше това от мен – да приема личната си отговорност към Ерусалим и да заема мястото си като „страж” на стените, като се моля ден и нощ за изпълнението на Божия план? Възможно ли бе това да е била главната Му цел, с която ме бе довел чак от Дания?

Колкото повече размишлявах върху това, толкова по-ясно ставаше. Всред всичкото това напрежение около мен, дойде едно вътрешно чувство на освобождение. Имах чувството, че наближавах края на дълго търсене. Само преди две години, като слушах д-р Карлсон в Петдесятната църква в Стокхолм, бях помолила Бога за първи път, да ми покаже моята определена задача в живота. От тогава целта Му се разкриваше стъпка по стъпка. Той ме бе довел в Ерусалим. Бе ми дал Тиква, за която да се грижа. Бе ме поставил в Махана Йехуда като Негова посланичка. Това бяха форми на служене на хората. Вероятно и други щяха да се прибавят своевременно.

Но в този момент разбрах, че Бог ми говореше за служение на по-високо ниво – не към човеци, а към Него. През този ден на обсада Той ми отвори очите да видя, отвъд всички индивидуални нужди и ситуации, Своя непроменим план за Ерусалим и за цялата земя. В светлината на това, което сега ми беше показал, Той искаше от мен да заема мястото си като страж ходатай, като упражнявам чрез молитва единствената сила, която можеше да доведе Неговия план до изпълнение. Имах чувството, че по този начин щях да стана част от голяма група такива стражи от много векове, като всички гледат към зората на новата ера.

Изправена пред това ново откровение за Божията задача за мен, се почувствах слаба и неподходяща. Но до сега се бях научила, че трябва да разчитам на Неговата сила, а не на своята. Наведох глава над отворената Библия. „Господи”, казах, като си избирах думите бавно и внимателно с чувството, че се записваха на Небето, „с Твоята помощ ще поема определеното ми място, като страж на стените на Ерусалим.”

Когато се свечери, дадох на Тиква всичкото мляко и вода, които бяха останали. Вече нямах никаква друга възможност. Каквато и да бе опасността, трябваше да се измъкна, когато беше тъмно и да напълня кофата с вода.

Легнах на леглото си облечена и почаках да стане полунощ. От време на време осветявах предпазливо часовника си. Никога не ми се бе струвало, че времето върви толкова бавно. Тишината на нощта все още бе нарушавана от случайни изстрели, но до колкото можех да преценя, никой от тях не беше много близо до нашата сграда. Накрая, без да искам задрямах.

Като се събудих внезапно, се опитах да си спомня защо лежах съвсем облечена върху леглото си. После, с връщането на жаждата, си спомних всичко – обсадата, изстрелите, тихите затворени къщи. Потърсих фенерчето и за миг осветих часовника си. Беше почти един часа след полунощ. Нямаше по-подходящо време да донеса вода! След като се уверих, че Тиква спи, бавно отместих кухненската маса от външната врата.

След това взех кофата, отворих вратата сантиметър по сантиметър, и застанах на горния край на стълбите, като напрягах уши за някакъв звук. Нищо не помръдваше. На пръсти слязох по стълбите и отидох до мивките, поставих кофата под чучура и го завъртях. Имаше слаб хъркащ звук, но вода не потече. За миг-два стоях като парализирана с кофата в една ръка, а другата на кранчето. След това истината ме удари като шамар – нямаше вода! По един или друг начин по време на бунта запасите са били спрени!

Умът ми отказваше да мисли за последствията. Само едно нещо имаше смисъл в този момент. Трябваше да се върна в апартамента при Тиква! И пак толкова бързо и тихо, както бях дошла, на пръсти се върнах с кофата в ръка. Тиква все още спеше. Аз легнах още веднъж върху леглото и се опитах да разбера ситуацията. Тиква и аз трябваше да намерим начин да се снабдим с вода. Но от къде? Дойде ми на ум само едно място – къщата на госпожица Ратклиф. Тя имаше своя цистерна и не зависеше за вода отвън.

Представих си какво щеше да ми коства това. Разстоянието беше само една миля, но почти със сигурност щеше да има барикади по пътя. Това означаваше, че не можех да взема количката. Трябваше да нося Тиква на раменете си. На около половината път до госпожица Ратклиф трябваше да изляза от еврейския квартал и да вляза в арабския. Тук щеше да бъде мястото на най-голямата опасност. И двете страни щяха да следят за някакво раздвижване от другата.

Кога можех да тръгна? Реших да помоля Бог за знак. „Господи”, казах, „моля Те, нека Тиква да продължи да спи, докато стане време за тръгване. Веднага щом се събуди, ще зная, че трябва да тръгнем.”

За моя изненада Тиква спа много по-дълго от обикновено тази сутрин. Докато я чаках да се събуди, предпазливо разгледах обстановката още веднъж от прозореца. Все още същата тиха пустота! После един човек излезе от една къща в далечния край на пътя за Яфа, бързо пресече улицата с наведено тяло под нивото на барикадата и изчезна в процепа между две къщи на отсрещния край. Той носеше нещо в ръка, което не можах да различа – вероятно пръчка или пушка. Освен него не можах да видя никакъв признак на движение.

Около 7.30 часа Тиква се събуди. Първите й думи бяха: „Мляко, мамо!” Но, разбира се, нямаше мляко. Аз я вдигнах от креватчето и я сложих на раменете си. Колкото и да изглеждаше нещастна, лицето й светна при това. Мама отново играеше с нея!

Преди да сляза по стълбите, набързо се помолих: „Господи Исусе, пази ни!” В този момент си спомних последното изречение от писмото на Ерма Сторм: „Ние изискваме за теб обещанието от Псалм 34:7 Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, и ги избавя.” Едва ли разбирах, когато четях писмото й, колко щеше да ми е нужно това обещание!

След това с крачетата на Тиква около врата ми и ръцете й, притиснати до челото ми, се отправих в посока към Мусрара. Ранното утринно слънце беше вече неприятно силно, като блестеше върху затворените къщи и пусти улици. Но по-обезпокоителна от жегата беше неестествената тишина. Дори куче или котка биха били приемлива гледка. На всеки стотина метра имаше барикада от камъни и други боклуци, натрупани на улицата. С болезнени усилия къде се покатервах, къде пропълзявах над тях, но все още държах Тиква върху раменете си.

След около половин миля стигнах до барикада, около половин метър по-висока от останалите, която бележеше раздела между еврейските и арабските зони. Започнах да се катеря, но по средата на пътя кракът ми попадна на нестабилен камък и с тропот се плъзнах отново на улицата, като едва не изтървах Тиква от раменете си. Разбирайки, че силата ми не достига, оставих Тиква на земята и седнах до нея на един камък. Бях сигурна, че сама щях да се покатеря някак си. Но как да прекарам Тиква?

Изведнъж имах необичайното чувство, че не бях сама. Всеки мускул на тялото ми се обтегна. Като се обърнах бързо, видях пред себе си един млад мъж, който стоеше на пътя на няколко крачки от мен. На устните ми дойде писък, но преди да го издам, младият мъж вдигна Тиква и я сложи на раменете си в положението, в което я бях носила аз. После, без явно усилие, той се покатери по барикадата. Облекчена от товара на Тиква, аз успях да пропълзя оттатък след него.

Веднага щом свърши, младият мъж тръгна по пътя – Тиква все още беше върху раменете му и аз следвах на няколко крачки отзад. Все още се опитвах да разбера какво се случва, когато огледах по-отблизо младежа. Той беше около метър и осемдесет висок, носеше тъмен костюм, европейска кройка. Със сигурност не беше арабин. Трябва да беше евреин. От къде ли идваше? Как се появи толкова внезапно до мен?

Това, което ме учуди най-много беше поведението на Тиква. Обикновено, ако някой чужд човек се опиташе да я вземе, тя започваше да плаче. Но откакто младият мъж я взе, не чух и един звук от нея. Тя седеше на раменете му толкова доволна, колкото би била върху моите. Тя сякаш наистина се забавляваше!

В продължение на половин миля младежът ходеше пред мен. Той и за миг не се поколеба по кой път да тръгне, а избра най-прекия път до Мусрара. Всеки път, когато стигнехме до барикада, той се покатерваше пред мен, след това чакаше от другата страна достатъчно дълго, за да се увери, че бях минала успешно. Накрая спря точно пред къщата на госпожица Ратклиф и остави Тиква на улицата, обърна се и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. По време на цялата ни среща не беше казал и една дума, нито за поздрав, нито за сбогом. След минута се изгуби от погледа ми.

Все още чудейки се дали цялата случка беше сън или реалност, взех Тиква на ръце, изкачих се по стълбите до външната врата на госпожица Ратклиф и започнах да удрям по нея.

„Кой е? Какво искаш?” извика глас на арабски.

„Аз съм, Мария! Госпожица Кристенсен! Пусни ме, моля те!”

„Госпожица Кристенсен!” Мария издаде шумна въздишка. После чух как вика в къщата: „Госпожица Кристенсен е! Тук пред вратата!”

Последва серия от звукове – тежки мебели се разместваха, развиха някакъв болт. Накрая вратата се отвори и Мария взе Тиква от ръцете ми.

„Слава на Бога, че си пристигнала благополучно!” каза госпожица Ратклиф зад нея. „От два дни се чудим какво става с теб.”

Внезапно разбрах, че краката ми не ме държат. С последни усилия стигнах до дивана и почти паднах на него.

„Вода, моля ви!” казах. С Тиква в ръце, Мария изтича и се върна след минута с чаша вода. Нищо, което някога бях пила в живота си нямаше такъв хубав вкус.

„Как дойде до тук?” настоя госпожица Ратклиф. „Обадихме се на полицейския участък и ги помолихме да изпратят патрули за теб, но те ни казаха, че е невъзможно някой да мине през Махана Йехуда.”

Описах им пътуването и младия мъж, който бе дошъл на помощ.

„Ел-хамд ил-Аллах!” извика Ниджма, като пляскаше с ръце от вълнение. „Бог е отговорил на молитвите ни! Ние Го помолихме да изпрати ангел да те пази и Той наистина го е направил!”

следваща глава Стража на стените