Моето място

Следващият ден беше неделя. Присъствах на сутрешната служба на госпожица Ратклиф, която се провеждаше в дълга тясна стая на първия етаж. Имаше около двадесет и пет човека, главно жени и деца. Група деца изпяха няколко живи припева на арабски. Познах единия, че беше арабския вариант на „Мен Исус е възлюбил.” След това един британски полицай с униформа говори за важността да четем Библията всеки ден. Превеждаше му един арабин, който явно също беше полицай.

Този следобед написах дълго писмо на майка ми, като описах пътуването си и първите си впечатления от Ерусалим. Реших, че от сега нататък ще й пиша редовно поне веднъж в седмицата. Написах писма и на Валборг, Кристин Сондерби и пастор Расмусен, като им дадох новия си адрес.

През следващите дни започнах да си изграждам стил на живот според новото ми обкръжение. Осъзнах нуждата си да бъда по-систематична в ежедневното ми четене на Библията. Разделих Библията на три главни раздела: исторически книги, от Битие до Естир; поетични и пророчески книги, състоящи се от останалата част на Стария Завет и Нов Завет. Всяка сутрин започвах деня, като четях от Новия Завет; по средата на деня четях от историческите книги, а вечер завършвах деня с четене на поетическите и пророческите книги.

В допълнение, избрах определени теми, които се отнасяха до новото ми положение: градът Ерусалим, силата на молитвата, различните форми на служение на Бога – тъй като исках да разбера моето определено служение в Ерусалим и до този момент то беше чрез молитви, в които Бог ме беше насочвал. Избрах различен цвят молив за всяка тема – син за Ерусалим, зелен за молитвата, червен за служение – като подчертавах всеки пасаж в съответния цвят. В края на деня сравнявах пасажите, подчертани с един и същ цвят от трите главни раздела на Библията и постоянно се впечатлявах от начина, по който те хвърляха светлина един върху друг.

Друга нужда, която осъзнах, беше, да подобря познанията си по английски. Реших, че можех да комбинирам това с четенето на Библията. Поставих двете си Библии една до друга, като четях първо на датски, а след това на английски. Веднага, щом почувствах, че бях усвоила някоя нова фраза, опитвах да я използвам в разговор с госпожица Ратклиф. От време на време това извикваше усмивка на устните й, като казвах, че се бях „загърнала с одежди” или „възпламенила” моя примус – и тя се смееше на глас, когато й казах, че „вътрешностите ми заиграха от радост”!

Освен това си определих време за молитва за предишните ми колеги в училището в Корсор. Спомнях си как се събират всеки ден в общата стая в първото сутрешно междучасие на кафе и като изчислих разликата в часовете, реших да се моля за тях точно в това време, като молех Бог по някакъв начин да им се изяви, както се бе изявил на мен.

Не мина дълго и госпожица Ратклиф ме заговори за нуждата от изучаване на езика. „Колкото по-рано започнеш да изучаваш езика на страната”, каза тя, „толкова по-добре.”

„С кой език би ме посъветвала да започна?” попитах.

„Няма смисъл да учиш еврейски – тук почти никой не го говори”, отвърна госпожица Ратклиф. „Евреите, родени тук, говорят главно арабски. Тези, които имигрират, говорят езика на страната, от която са дошли – някаква форма на идиш. Арабският е езикът, който ще ти трябва най-много. Жената, която свиреше на пиано в неделя сутрин е учителка по езика.”

Уговорих с тази арабка да ми дава пет едночасови урока в седмицата за сумата от два долара. След първите две седмици бях готова да се откажа. Някои от звуците, особено гърлените, не приличаха на нищо в моя език или  в другите езици, които изобщо мях чувала. Гърлото ме болеше от усилие да се опитвам да ги произнеса. Писането също беше непознато, вървеше от дясно на ляво с три различни форми за всяка буква – според това дели се среща в началото, средата или края на всяка дума. Речникът не беше по-малко труден. Моята учителка спомена, че всъщност има четиридесет различни арабски думи, които описват камила. Чувствах, че до края на живота си не бих усвоила такъв език!

И всред всичките ми мъки с арабския, дойде помощ и насърчение от неочакван източник. Освен Мария имаше една по-възрастна сляпа арабка, на име Ниджма, която също живееше у госпожица Ратклиф. Чрез запознанствата си с различни мисионери Ниджма бе придобила добро познание по английския език. Тя редовно четеше английска Библия на Браил и с радост цитираше по памет със сухия си пресипнал глас. Като много слепи хора тя компенсираше липсата на зрение с изострена чувствителност в други области.

С помощта на своята малка бяла пръчка и нищо друго, Ниджма си проправяше път към Стария град и прекарваше час-два там всеки ден. Тя умееше да влиза в разговор с хората и почти винаги завършваше, като споделяше с тях своята вяра в Христос. „Наричам ги моите пътувания на лов”, обясни тя. „Опитвам се да се покорявам на думите на нашия Господ – да бъда ловец на човеци.”

Ниджма имаше и времето и търпението, които бяха необходими да ми помага в борбите ми с арабския. Всеки ден, след като учителката ми си тръгнеше, Ниджма ме караше да преговарям с нея новите думи и фрази отново и отново, докато произношението ми я задоволяваше. Често повтарях някоя дума по двадесет или тридесет пъти, преди Ниджма да възкликнеше: „Ел-хамд ил-Аллах!” – „Благодаря Богу!”, което показваше, че бях достигнала необходимия стандарт.

Често придружавах Ниджма на нейните „пътувания на лов” до портата за Яфа и после продължавах сама да изследвам областта отвъд стените на Стария град, като спирах на пощата, да видя дали имаше писмо от Дания. Но кутията винаги беше празна. Не веднъж виждах някоя жена, която ми напомняше тази от видението, но никога не беше същата жена. Достигнах до заключението, че не беше разумно да бъда твърде ангажирана с нея. Ако Бог искаше да я срещна, Той щеше да го подреди по Своя начин и на Своето време.

На връщане от едно от тези пътувания се натъкнах на еврейско погребение. Четирима мъже вървяха напред, като носеха носилка, върху която бе положено тялото, увито в молитвен шал, привързан с лента. Жалеещите вървяха бавно отзад. Мъжете вървяха напред, облечени в черно и главите им бяха покрити с черни широкополи шапки. Зад тях жените, чиито разбъркани коси падаха свободно върху лицата им, издаваха продължителен писклив вик на жалеене. В очите и на мъжете, и на жените имаше вторачен поглед на празна и безнадеждна скръб. Никога преди не бях виждала хора, които демонстрират такъв ужас от смъртта… Колко отчаяно се нуждаеха да познаят Този, Който каза пред гроба на Лазар: „Аз Съм Възкресението и животът!” (вижте Йоан 11:25).

Най-сетне, след като бях вече повече от три седмици в Ерусалим, намерих писмо от майка ми в пощенската кутия. Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Прочетох го без дори да спра, да заключа кутията. Писмото от майка ми бе пълно с местна информация. Инге, дъщерята на директора на пощата се оженила за американски моряк. Ханс Петер, моето другарче от детството, бил избран за менажер на местната спестовна банка. Когато стигнах до заключителната фраза, очите ми се замъглиха от сълзи. Майка ми се беше подписала: „Твоя любяща и молеща се мама.”

На връщане от пощата в същия ден се отбих в една книжарница и си купих арабска Библия. Сега имах три Библии, които да наредя на масата една до друга: датска, английска и арабска. Един ден гордо заявих на Ниджма, че съм прочела първия стих от Библията на арабски.

„Кой стих?” попита тя.

„Първият стих на евангелието от свети Йоан.”

„Колко време ти отне?”

„Около два часа.”

„Ел-хамд ил-Аллах!” беше нейният коментар.

Една сутрин в средата на ноември, точно един месец от пристигането ми в Ерусалим, се събудих със странното чувство, че светът около мен се бе променил. Въздухът бе изпълнен с постоянен ритмичен звук. Отначало не разбирах точно какво се бе променило. После изведнъж ми просветна – валеше! Виждах го през железните решетки на прозореца ми.

Няколко минути стоях пред прозореца очарована, не можех да откъсна погледа си от дъжда. Той не падаше на капчици, а из ведро, като изпълваше целия обсег на зрението ми. За първи път виждах дъжд, откакто бях стъпила в Палестина. Това беше дългоочакваният „ранен дъжд”, който прекратяваше сушата, която започваше от април.

След това дъждът продължи, без да спира през целия ден и през нощта. Температурата в стаята ми падна с повече от двадесет градуса. Стените и подът се покриха с тънък слой влага. Когато прекарах пръст по тях, остана пътека във влагата. През нощта се завих с всичките си одеала, които бях донесла от Дания, за да се стопля и за сутрешното ми четене от Библията на следващия ден сметнах за необходимо да си наметна връхна дреха.

Докато се разхождах из Стария град, си спомних, че бях минавала по една улица, където се продаваха разни видове нафтови печки. Когато дъждът най-сетне спря, аз тръгнах към тази улица, като вървях в гъста лепкава кал там, където само преди два дена имаше само прах. Направих всичко по силите си, да следвам модела на Мария за пазаруване, като минах през разните дюкянчета и във всяко от тях питах за цените. Накрая намерих печка, която ми изглеждаше подходяща и предложих на човека половината от сумата, която той бе поискал. За моя изненада той прие веднага! Разбрах, че е очаквал да започна много по-ниско.

Хванах печката за дръжката и тръгнах обратно към къщи. Минавайки покрай мъж с кошница на гърба, бях изкушена да му позволя да ми носи печката. Но бързо на ум си направих сметката. Бях платила 4,32 долара за печката. Това ме остави с около 3 долара в чантата и 30 в пътнически чекове. Реших, че ще е по-добре сама да си нося печката!

Към края на ноември получих писмо от Валборг: 

Миналата неделя ходих в Петдесятната църква и пастор Расмусен се помоли за мен и аз говорих на езици! Сега разбирам кое те правеше толкова щастлива – дори когато всички бяха срещу теб…

Никога няма да отгатнеш къде работя сега – при госпожица Сторм. Тя дойде при мен преди един месец и ме помоли да работя за нея. Тя непрестанно ми задава въпроси за теб и това, което толкова промени живота ти. Да си кажа правичката, тя се интересува, но не иска да го покаже… 

„Това означава, че от сега нататък трябва да се моля два пъти повече за Ерна Сторм!” си казах.

От време на време, като гледах как спестените ми пари се топят, си мислех за възможността да започна някаква работа. Може би имаше някакво училище, в което да преподавам от време на време. Но си спомних, че визата ми не ми позволяваше да работя. Дали трябваше да променя визата си? Всеки път, когато мислех да направя това, си загубвах вътрешния мир. Разбирах, че Святият Дух ми казваше: „Сега става студено.” Ах, само да можеш Бог някак да ми покаже каква работа имаше за мен тук!

Две седмици след писмото на Валборг получих писмо с непознат почерк, изпратено от Бейрут, Ливан. Кой ли можеше да ми пише от Бейрут? Никого не познавах там. Писмото беше на датски. Под заглавието ДАТСКА МИСИЯ В БИБЛЕЙСКИТЕ ЗЕМИ, пишеше:

Скъпа госпожице Кристенсен,

Вашето име ми бе дадено от господин Педерсен, директор на държавното училище в Корсор. Той ми каза, че вие сте служили при него като директор на отдела домакинство, но сега сте в Ерусалим.

Пиша ви, за да ви попитам бихте ли приела мястото на ръководител по домакинска наука в девическото ни училище тук в Бейрут. Имаме около двеста ученички и желаем да разширим отдела по домакинство. Под подходящо ръководство чувстваме, че това може да стане най-важната част от нашето служение на хората от Ливан.

Ливан е привлекателна страна с превъзходен климат и пейзаж, който няма равен на себе си в целия свят. Вашата заплата ще бъде според таблицата, определена от мисионерския борд. Ще бъде по-малко, отколкото сте получавали като държавна учителка в Дания, но всичките ви лични нужди ще бъдат посрещнати и след десет години служба ще се квалифицирате за пенсия.

Моля ви да размислите сериозно по предложението и ще очаквам отговора ви колкото е възможно по-скоро.

Искрено ваша,

Марта Дитлофсен, директор.

Всеки път, когато прочитах фразата домакинска наука, сърцето ми започваше да бие малко по-бързо. В края на краищата това беше областта, в която толкова дълго време са били интересите ми. Какво предизвикателство да въведа този предмет за момичетата от една по-малко привилегирована страна! Започнах да мисля за начини да приспособя и опростя методите, които бяха толкова успешни в Корсор. Дали Бог не отваряше врата за мен в Ливан? От два месеца бях в Ерусалим и нищо не се бе отворило тук. Парите ми почти се изчерпаха и сякаш на никого не бях нужна.

Прочетох писмото от горе до долу два пъти. След това го прибрах отзад в датската ми Библия. В дните, които последваха, аз го изваждах и го четях отново по няколко пъти, но не можех да реша как да отговоря.

След първите силни дъждове, които отбелязваха началото на зимата, времето стана по-променливо. Имаше дни, които бяха ясни и слънчеви, прекъсвани от бурни ветрове и дъжд. Понякога дъждът валеше непрестанно в продължение на осем до десет часа без да спре. Един ден едно кратко преваляване на сняг ми напомни, че до Рождество имаше само една седмица.

Получих Рождествени картички от двете ми сестри в Дания, от някои учители в Корсор и други познати. Нямаше нито дума от Сорен. Получих само един подарък – прекрасен светлосин пуловер, който майка ми бе оплела за мен.

За първи път щях да прекарам Рождество с чувство на вълнение и нетърпение, които не бяха се променили от детството ми. Но тази година наближаването на Рождество ме изпълни с чувство на тъга – дори на мрачни предчувствия. Госпожица Ратклиф ме бе поканила да споделя вечерята с нея в деня на Рождество, но за мен истинското време за празнуване винаги беше Бъдни вечер. Как можех да празнувам сама в това студено каменно мазе, без приятел или роднина, с който да го споделя?

Седнах и си направих сметка за финансовото ми положение. Бях осребрила последните си пътнически чекове преди няколко дена. От тях бях платила на госпожица Ратклиф наема от осем долара, които й се полагаха за декември. Също бях платила и на учителката си по арабски език. След като си купих запаси от продукти и гориво за лампата и печката, ми останаха около четири долара. По някаква причина, която не можех да си обясня, чувствах, че трябваше да прекарам Рождество с тези пари.

След това – е, кой знае какво можеше да се случи?

Около 4.30 часа следобед на Бъдни вечер запалих лампата и започнах да приготвям Рождествената си вечеря: малко парче овче месо, сготвено в зехтин на примуса с картофи и патладжан, въпреки че все още се борех със спомените си от тези овчи глави на пода на месарницата! Десертът ми беше някаква сладка, лепкава паста, наречена баклава, която наскоро бях намерила в Стария град. Довърших трапезата с чаша силно кафе. (Бях научила изкуството да варя кафе на примуса по датски.)

Докато отпивах от кафето си, започнах да си представям как семейството ми се събираше у дома. Виждах дългата трапеза, отрупана от край до край с всякакви деликатеси, които обичах от детство. Съпругът на сестра ми Ингрид ходеше от стол на стол и наливаше тъмночервеното вино в кристални чаши, докато на другия край съпругът на Кезия, Кнуд, отстраняваше хартиените флагчета от гърдите на гъската. Опитах се да си представя майка ми, но някак си не можах. Копнеех да зърна лицето й.

Обзе ме същото чувство на самота, което бях преживяла за първи път на пристанището в Марсилия. Опитах се да спра сълзите, които напираха в очите ми. С усилие на волята изчистих масата от вечерята и поставих върху нея датската Библия. Тази вечер не ми беше на сърце да чета на английски, още по-малко – арабски. Исках само родния си език.

Като отворих Библията си, писмото от Бейрут изпадна от там. Не трябваше да го чета. Можех да повторя фразите по памет: „…място на ръководител по домакинство… Ливан е привлекателна страна… всичките ви лични нужди ще бъдат посрещнати…” Дали това наистина бе работата, която Бог имаше за мен през цялото време – като Ерусалим е само на крачка от Бейрут?

Четенето от Библията през миналата вечер бе завършило с Псалм 136. Отворих на следващия псалм и започнах да чета. Това беше псалмът, който бях чела първата вечер в тази сутеренна стая:

Ако те забравя, Ерусалиме, нека забрави десницата ми изкуството си! Нека се залепи езикът ми за небцето ми, ако не те помня, ако не предпочета Ерусалим пред главното си веселие.

Псалм 137:5-6

Дали наистина имах това предвид? Ако бе така, въпросът е решен. Бях помолила Бог да ми покаже мястото, което бе определил за мен и Той го стори. То беше Ерусалим, не Бейрут, нито някое друго място по света. Нищо не можеше да промени това! Дори това да означаваше самота, дори и глад, тогава ще гладувам там, където Бог ме е поставил. Моето посвещение бе на Ерусалим. Никакво лично желание или амбиция не трябва да излизат пред него.

Имаше един начин, по който можех да разреша проблема. Извадих листове и започнах да пиша писмо на Марта Дитлофсен в Бейрут. Отначало не можех да намеря думи, но малко по малко те дойдоха. Аз й благодарих за писмото и привлекателното предложение, но й обясних, че призванието ми от Бога беше в Ерусалим – и само в Ерусалим. В заключение написах: „Трябва да призная, че още не зная каква работа има Бог за мен тук в Ерусалим, но мога само да Го търся, да Му се доверявам и да Му се покорявам, да ме води стъпка по стъпка.”

След като адресирах и запечатах плика, го поставих на скрина с чекмеджетата, готово, за да го взема на следващото ми излизане до пощата. След това се обърнах и огледах стаята си. Нищо не се беше променило, но все пак тя изглеждаше променена. Простите дървени мебели, каменният под, прозорецът с решетка; колкото и да бяха голи и прости, това беше моето място! Бях тук в покорство на Бог. Нищо друго нямаше значение! Започнах да чувствам надигаща се вътрешна радост, която дойде от Святия Дух.

Погледът ми се спря на метлата, която стоеше в ъгъла. Спомних си как бях танцувала с една такава през нощта, когато Бог ме изпълни със Святия Дух в Корсор. Подът не се нуждаеше от метене, но трябваше да дам израз на чувството, което се надигаше в мен. Взех метлата и започнах да правя енергични движения с нея към вратата.

„Вън, съмнение!” казах, като метях пода напред. „Няма място за теб тук! И ти, самота.” (Още един път замахнах с метлата.) „И депресия – и компромис!” (Още няколко помитания с метлата.) „Вън, всички вие! Повече не ви искам!”

Спрях за момент и се облегнах на метлата, за да си поема дъх. Внезапно ми дойде на ум друга мисъл. „Това се отнася и за теб, самосъжаление!” казах с последния замах.

След това огледах стаята още веднъж. „В края на краищата”, си казах, „първото Рождество бе празнувано в ясла. Това, което имаш тази вечер е разкош в сравнение с нея!”

Погледът ми бе привлечен от Библията, която бе все още отворена под лампата. На път към масата взех синия си молим и внимателно подчертах стиховете, които току що бях прочела. Когато стигнах до последната фраза, я подчертах с двойна линия: „…ако не предпочета Ерусалим пред главното си веселие.”

следваща глава Първата задача