Махана Йехуда

Към края на януари госпожица Ратклиф ме информира, че къщата, която тя държеше била продадена и новият собственик възнамерявал да се настани веднага, щом изтече настоящият договор. „Това означава, че ще трябва да напуснем до Мухарам”, завърши тя.

„Мухарам?”

„Това е годишният мюсюлмански фестивал”, обясни тя. „Той се пада рано през пролетта. По традиция, предадена от турски времена, договорите за къщите са от Мухарам до Мухарам. Така че всяка пролет улиците на Ерусалим са пълни с хора, които се местят в нови домове – и тази година ти и аз ще бъдем всред тях!”

Десет дни по-късно госпожица Ратклиф ми каза, че бе подписала договор за къща в Мусрара, квартал, който се намираше на половин миля на север от портата към Дамаск. „Боя се, че тази нова къща няма отделно помещение, което да мога да ти заема”, каза тя като извинение.

„Твърде си любезна да се интересуваш”, казах аз. „Но може би Бог ми показва, че е време Тиква и аз да си намерим свое собствено място.”

„Не бих разчитала, че Тиква ще се задържи твърде дълго”, предупреди госпожица Ратклиф. „Ако успееш да я отгледаш до пълно здраве, нейното семейство най-вероятно ще си я поиска обратно.”

Не коментирах това, но думите на госпожица Ратклиф ме притесниха повече, отколкото смеех да си призная. Фактът, че толкова внезапно трябваше да си търся къща сама, беше достатъчно лош. Но по-лошото беше предположението, че можеха скоро да ми вземат Тиква. „В крайна сметка”, си казах, „Бог ме доведе тук, за да спаси живота й, а тя все още се нуждае от мен.”

Ежедневните ми разходки с Тиква в детската количка сега се превърнаха в експедиции по търсене на къща. Започнах да търся в Мусрара, като се надявах, да остана близо до госпожица Ратклиф. Само след като няколко дни търсене в Мусрара не дадоха резултати, неохотно започнах да изследвам други квартали по на запад.

Накрая в един квартал, нарече Махана Йехуда, видях малка двуетажна къща с горен етаж, който се даваше под наем, необзаведен. Къщата беше всред група от шест, скупчени върху голо, песъчливо парче земя на около стотина ярда на север от портата за Яфа. Махана Йехуда, научих, на еврейски език означаваше „Лагерът на Юда”, което някак си предполагаше крепост на юдаизма. Чудех се как обитателите на тази изключително еврейска област биха реагирали спрямо една езическа натрапница. Мухарам обаче беше само след две седмици и не смеех повече да отлагам.

Горният етаж се състоеше само от две стаи с врата между тях и външно стълбище. Наемът беше дванадесет долара на месец, един и половина пъти повече от това, което плащах на госпожица Ратклиф, като искаха да плащам един месец предварително. Преброих парите в портмонето си – около седем долара. Надявайки се, че имам достатъчно в банковата си сметка, за да доплатя, аз дадох на хазяина първото предплащане от шест долара и обещах да се върна с останалите шест долара в срок от двадесет и четири часа. По обратния път към къщи спрях до банката: остатъкът в сметката ми беше по-малко от четири долара. Дори с дребните пари, които бяха останали в портмонето ми, не можеха да станат необходимите шест!

Същата вечер ми трябваше по-дълго време от обикновено, за да заспя. Ако не можех да намеря останалите шест долара на другия ден, бях в опасност да загубя и това, което вече бях депозирала.

Накрая станах от леглото и коленичих на каменния под. „Господи, ако Махана Йехуда е мястото, където Ти ме искаш, вярвам, че Ти можеш да снабдиш парите, които ще са ми нужни: за наем, за мебели, за преместването…” Автоматично започнах да се опитвам да измисля от къде можеше такава сума да дойде, но после си спомних уроците, на които Бог ме беше научил. Моята отговорност беше да се моля, а Божията – да реши как щеше да отговори на молитвата ми.

На следващия ден имаше само едно писмо в пощенската ми кутия – от училището в Корсор: „Приложено ще номерирате изплащане на медицинската ви застраховка.” „Приложеното” беше банков документ за 169,35 долара. След като спрях в банката само, колкото да депозирам вноската и да изтегля колкото ми беше нужно в брой, отидох направо в Махана Йехуда и платих остатъка от шест долара от наема за първия месец.

Вечерта вечерях с госпожица Ратклиф. „Кажи ми”, казах, „защо Бог толкова често ни държи да чакаме до последната минута за нещата, които са ни нужни?”

„И аз съм се чудела много пъти”, отвърна тя с усмивка. „Може би една от Божиите цели е да ни научи на урока на всекидневна зависимост от Него. Когато ги учеше на молитвата „Отче наш”, Исус каза на учениците Си: „вашият Отец знае от какво се нуждаете, още преди да Му попросите” (Матей 6:8). И все пак ги учеше да се молят – и то да се молят ежедневно.”

През следващите две седмици разходките ми с Тиква през деня бяха посветени на купуване на мебели, което ми даде безброй възможности да развия умението да се пазаря. Връщайки се по пътя за Яфа един ден, с един стол, преметнат на края на детската количка, се натъкнах на господин Коен. Той беше удивен от промяната в Тиква и непрестанно повтаряше: „Тя не е същото дете! Тя не е същото дете! Тя не е същото дете!” Въпреки коментарите му за прогреса на Тиква, не можех да не забележа, че нито веднъж не изрази някакви благодарности към мен. Неохотно, като си спомних предсказанието на госпожица Ратклиф, му дадох бъдещия си адрес в Махана Йехуда.

До края на февруари имахме разнообразна купчина от мебели и съдове, повечето от тях втора употреба, натрупана край стената на избената ми стая, готови за пренасяне. Определеният ден беше четвъртък, 7-ми март. Госпожица Ратклиф и нейният дом щяха да се местят два дни по-късно. Бях уредила с един възрастен евреин на име Йона да дойде и да ме вземе с неговата каруца. Каруцата се оказа няколко груби дъски, заковани за два пръта, които бяха прикрепени към четири паянтови колела. Това се теглеше от крантав черен кон. Трудно ми беше да кажа, кой от двамата изглеждаше по-грохнал – Йона или конят му.

Мария ми помогна да пренеса притежанията си нагоре по каменното стълбище и да ги натоваря на каруцата. После тя зае мястото си на тротоара с Ниджма и госпожица Ратклиф, за да ми помахат за сбогом. Всяка от тях ме прегърна топло, а след това и Тиква. После сложих Тиква в детската количка и тръгнах зад Йона и каруцата му. Последното, което чух, беше дрезгавият глас на Ниджма, която викаше след мен: „Ела да ни видиш скоро!”

Йона ходеше до коня си, като държеше юздата с една ръка. В другата носеше камшик, но го използваше само, за да се брани от мухите. Всеки път, когато каруцата минеше върху вдлъбнатина или дупка, всичко върху нея се клатеше и трепереше. На два пъти плетеният ми куфар падна на пътя.

Когато това се случеше, Йона и конят му спираха, докато аз вдигах куфара и го поставях обратно в каруцата. Когато стигнахме до пътя за Яфа, станахме част от хаосно шествие от домакинства, които се преместваха. По-скромните хора носеха багажа си или в кутии и куфари, или във вързопи, привързани към гърбовете им. Други използваха ръчни колички, магарета, камили или каруци с кон. Малцина бяха тия, които пренасяха багажа си с коли или малки камиони. Атмосферата беше като на карнавал с деца, които тичаха по улицата до родителите си.

Докато пъплехме нагоре по пътя за Яфа, погледът ми отново попадна на стената на Стария град от дясно. Странно беше как отношението ми към тези камъни се беше изменило. Отначало ги сравнявах със стройните ярки къщи в Корсор и ми изглеждаха толкова груби и далечни. Но сега те стояха там като верни приятели, които ме пазеха по пътя.

Около обяд стигнахме до новия ми дом в Махана Йехуда. Йона стовари притежанията ми върху прашната земя в единия край на сградата, където външното стълбище осигуряваше достъп до горния етаж. След това си взе уговорената цена от четири долара и ме остави сама.

Първото ми действие беше да кача леглото на Тиква и да я настаня в него. След това пренесох останалите неща и ги поставих на място едно по едно. Външната стая наредих като трапезария и кухня с празно място в единия ъгъл за детската количка. Стаята зад нея, която беше малко по-голяма, щеше да бъде нашата спалня и всекидневна.

В къщата нямаше отводни тръби, нито санитарен възел. Като оглеждах отвън случайно обаче, открих общ двор, в който градската вода идваше по една тръба в бетонна платформа в центъра. От едната страна няколко листа ламарина, прикрепена за колове прикриваха редица от чугунени мивки. Видях и няколко жени, които перяха в мивките, докато други пренасяха вода в къщите си в бидони от четири галона, които някога са съдържали газ. От другата страна имаше редица дървени бараки, които служеха за тоалетни. Те бяха общи – ред дълбоки ями в земята, всяка от която покрита от дървена кутия с кръгла дупка и капак. Тези тоалетни, както и запасите от вода, явно се споделяха от обитателите на всичките шест къщи в двора – да не говорим за рояците мухи.

Като се връщах в моя апартамент, забелязах, че стаята на приземния етаж до моята всекидневна бе пригодена за бакалски магазин. Отвътре чух познатите звуци на пазарене – отчасти на арабски, отчасти на идиш. Другата стая на първия етаж бе със затворена врата и прозорци с капаци. Беше трудно да се види кой живееше вътре.

До девет часа вече бях в леглото, уморена от дейностите през деня и готова за сън, когато чух шум от гласове и сподавен смях от бакалницата под мен. После някакъв грамофон засвири „Песента на мъжете в лодката по Волга”, която се изпълняваше от мъжки хор. По средата на песента иглата заседна и продължи да повтаря едни и същи две думи отново и отново: „Йо хиив – Йо хиив – Йо хиив”. Накрая някой сигурно премести иглата и плочата се извъртя до края.

„Всред всички чудати неща”, си казах, „да слушаш „Песента на мъжете в лодката по Волга” по това време на нощта – в бакалница!”

Докато все още премислях това в ума си, грамофонът засвири отново. Възможно ли беше? Да, същата песен! Още повече, иглата заседна отново точно на същото място. Третият път ме обзе неловко подозрение. Дали някой правеше това заради мен?

След като плочата се извъртя за четвърти път, нямаше място за съмнение. Преди да се преместя в Махана Йехуда, се чудех как би реагирало изцяло еврейското общество спрямо една езическа натрапница. Сега въпросът бе отговорен. Приветственият комитет действаше в бакалницата под мен!

До среднощ си спомням, че чух „Песента на мъжете в лодката по Волга” около четиридесет пъти. Нито веднъж иглата не пропусна да заседне. Понякога продължаваше да свири „Йо хиив” в продължение на две минути преди да продължи. Който и да беше там в бакалницата, проявяваше усърдие, достойно за по-благородна цел.

Всеки път, когато песента се повтаряше, сънят се отдалечаваше от мен. Бях купила малко стерилен памук и се опитах да го натъпча в ушите си, но се получаваше резонанс от тези мъжки гласове, които проникваха дори през памука. Усещайки, че Тиква бе будна, аз станах, за да я видя. Тя лежеше по гръб с широко отворени очи, като си гукаше. На нея всъщност музиката й харесваше! „Тиква”, казах, „един път и ние да имаме разногласие за нещата!”

Беше минало три часа след полунощ, когато преумората надделя и аз изпаднах в неспокойна дрямка, докато грамофонът все още свиреше.

На следващия ден бързо разбрах, че бях център на внимание за цялото общество, което живееше в шестте къщи. Когато отидох до тоалетните, за да извадя вода, другите жени спряха да разговарят, обърнаха се и ме зяпнаха. Децата хихикаха открито и ме сочеха едно друго, като коментираха на език, който не разбирах. Това ми напомни на атмосферата в училищния двор в Корсор, след като новината за моето кръщение бе станала обществено достояние. Само че в Корсор имах авторитета на положението си на учител и разбирах езика.

До 4 часа следобед всяка дейност в квартала между къщите замря и аз си спомних, че започваше еврейската събота. Прибрах се в апартамента и се опитах да спра вниманието си на други неща, но вътрешно се борех с нарастващото напрежение. Дали серенадата от предишната нощ щеше да се повтори? Или пък бе планирана някаква друга форма на протест?

Следях стрелката на часовника си, като отмерваше часовете. Девет часа дойде и отмина. После десет часа. Но тишината на нощта оставаше ненарушена. Явно моите съседи нямаха повече приветствия в магазина за мен през тази нощ. Може би уважението им към съботата ги въздържаше. Твърде уморена за по-нататъшни предположения издадох въздишка на облекчение и бързо заспах дълбоко.

На следващата сутрин изпрах пелените на Тиква и част от моето бельо и ги прострях на въжетата в общия двор. На обяд отидох, за да ги събера и открих, че всяко парче бе съдрано от въжето и стъпкано в пръстта. „Който е направил това, трябва да се срамува!” възкликнах. Огледах се, за да видя кой го бе сторил. Но не открих жива душа и все пак имах чувството, че много чифтове очи ме наблюдаваха. Доколкото можех да задържа достойнството си, аз събрах разпръснатото пране и тръгнах обратно към апартамента си.

Като седнах до масата се опитах да се успокоя. Бях подготвена за период на приспособяване в Махана Йехуда, дори за самота, но какво бях направила, да предизвикам тази открита враждебност у хора, с които дори не бях говорила? Или бях направила сериозна грешка, че се бях преместила тук, или имаше някакъв нов урок, който трябваше да науча и не разбирах. Спомних си, че през този ден госпожица Ратклиф се местеше в новия си дом в Мусрара. Щях да отида на нейната служба на другата сутрин и да видя, дали имаше да ми предложи някакъв съвет.

Къщата на госпожица Ратклиф беше на около една миля от Махана Йехуда. Тръгнах рано в неделя сутрин, като бутах Тиква напред в детската количка. Отдалечавайки се от Махана Йехуда, усетих, че духът ми се повдигаше и открих, че пея. По своя си начин и Тиква споделяше моето облекчение, като пляскаше с ръце и имитираше звуците, които издавах.

Ниджма и Мария ни поздравиха и двете с възторг и настояха да се грижат за Тиква по време на службата. Накрая отведох госпожица Ратклиф настрана и й казах за враждебния прием, който бях срещнала в Махана Йехуда. „Наистина не разбирам защо трябва да се отнасят с мен така”, казах накрая. „Не съм им направила нищо, за да ги обидя.”

Госпожица Ратклиф замълча за момент. След това каза: „Корените на твоя проблем са далеч в историята. Преди всичко трябва да разбереш еврейското отношение към християнството. За тях това е въпрос на националност и културно наследство, а не на индивидуална вяра. В тази страна човек автоматически става или евреин, или мюсюлманин, или християнин.”

„Но какво имат против християните?”

„Еврейският отговор на това е тъжен, но за тях – много убедителен. В Средните векове кръстоносците с кръста като своя емблема са изклали цели еврейски общества в Европа. По-късно, когато успели да завладеят Ерусалим, „да освободят” Ерусалим, както го наричат – те пролели повече кръв и извършили повече жестокости от който и да е предишен завоевател, освен може би римляните. Още по-късно в гетата в Европа и Русия християнските свещеници, които са носели разпятието, са водели тълпите в брутални погроми над еврейските общества.”

„Но аз не бих нарекла хора, които вършат такива неща християни, още по-малко аз да ги върша!”

„Сигурно е така, но в очите на твоите съседи там в Махана Йехуда самото име Кристенсен те отъждествява с такива хора. Твоето присъствие им напомня за нещата, от които много от тях са избягали и са дошли в тази земя. Освен това ти си нарушила тяхната събота, като си простряла прането и си го закачила всички да го видят!”

Сега аз замълчах. Виновна по подразбиране за престъпленията, които са били извършени през вековете срещу еврейския народ. И наистина аз лично имах вина, че бях прала в техния свят ден. „Какво би ме посъветвала да направя, госпожице Ратклиф? Дали моето преместване в Махана Йехуда не е грешка на първо място?”

Госпожица Ратклиф посегна към Библията си. „Нека ти отговоря с думите на Павел: „И всичко е от Бога, Който ни примирява със Себе Си чрез Исуса Христа и даде на нас да служим за примирение… И тъй, от Христова страна ние сме посланици…” (ІІ Коринтяни 5:18, 20).

„Посланици?”

„Не разбираш ли? Първо Бог е примирил теб със Себе Си. Сега Той ти е дал служение на примирение с хората от Махана Йехуда – да разрушиш бариерите на подозрение и страх, които са били изградени през вековете. Това е висше призвание, госпожице Кристенсен.”

През останалата част от деня умът ми бе ангажиран с думите на госпожица Ратклиф. Бях помолила Бог да ми покаже Своята цел за живата ми и Той ме доведе в Ерусалим и ми даде Тиква, за която да се грижа. В това не се съмнявах. Но дали сега се изправях пред друга част от моята задача – да бъда посланик за Христа в Махана Йехуда?

„Каква е отговорността на посланика?” се попитах. Тя не е да променя хората, до които е изпратен, а да представлява Царя, на когото служи. Колко недостойна бях, за да извърша това! И все пак бях помолила Бог да ми покаже моята задача и сега не можех да откажа.

През следващите няколко дни моето отношение претърпя промяна. Неохотата бавно отстъпи на вълнението. Започнах да виждам съседите в нова светлина. Вече не се обиждах от тяхната отчужденост, която понякога стигаше до грубост. Приемах я като предизвикателство. За да го преодолея, трябваше да приема ролята си на посланик и да практикувам дипломатичност.

Реших първо да се приближа до жената, която държеше бакалския магазин под моята всекидневна. Започнах да си купувам продукти от нея. Тя се казваше Шошана (което открих, че бе еврейската дума за „роза”). Тя беше пълна, жизнерадостна жена в началото на четиридесетте и имаше дъщеря на ученическа възраст. Прекарваше дните си в бакалницата, а всяка вечер си ходеше в своя апартамент в друг квартал. След като бе живяла няколко години в Съединените Щати, тя добре знаеше английски език. Никога не говореше за своя съпруг, освен че веднъж спомена, че работел в Ню Йорк.

Всеки път, когато слизах до бакалницата, вземах и Тиква със себе си. Не след дълго любопитството на Шошана заработи.

„Тя еврейче ли е?” попита тя.

„Да”, отговорих.

„На колко е години?”

„Малко повече от 15 месеца.”

„Петнадесет месеца!” възкликна Шошана недоверчиво. „Ами тя не изглежда и на половината от възрастта си! Болна ли е била?”

Това беше възможността, която бях чакала. Аз й разказах своите борби да спася живота на Тиква и да се грижа за нея, докато си възвърне здравето и силата. Резултатът беше точно, какъвто се надявах. Майчиният инстинкт в Шошана се оказа по-силен от религиозните й предразсъдъци. От тогава тя стана мой съюзник в борбата ми за Тиква. Всеки път, когато я водех в магазина, Шошана я вземаше от мен и й даваше парче банан или портокал, като й говореше с майчини думи на идиш през цялото време. Тиква беше вече достатъчно силна, за да се задържа за няколко мига сама, ако имаше къде да се хване.

Магазинът на Шошана беше неофициалният център за информация на жителите от всичките шест къщи в двора. След две-три седмици всички жени бяха чули историята за Тиква и съответно отношението им към мен започна да се променя. Не след дълго те започнаха да ме поздравяват с „Шалом”. Някои дори предлагаха да ми помагат с Тиква, докато отивах за вода или простирах. Разбира се, вече внимавах да не го правя в събота!

Като четях Стария Завет, стигнах до първоначалните постановления за съботата, дадени от Мойсей. Едно от тях беше забраната да се пали огън. Моите съседи в Махана Йехуда прилагаха това за такива неща като пушене на цигара или палене на лампа или печка. Забелязах обаче, че много от мъжете се измъкваха в тоалетните в събота и жадно дърпаха няколко пъти от цигара набързо. Ако минех покрай тях в такива времена, се изкашлях шумно, за да ги предупредя, че идвам и след това нарочно гледах на другата страна. По този начин между нас се изгради някакво необявено съюзничество.

Моята дипломация даваше добри резултати с жените и мъжете, но децата все още бяха проблем. Те особено се удоволстваха да ми преобръщат кофата за боклук, която стоеше долу на стълбището. Лидерът ми се струваше, че беше момче на около дванадесет години, на име Ефрем. Той беше ново предизвикателство за дипломатичното ми изкуство.

От време на време чувах някакъв мъж, който явно бе роднина и говореше на Ефрем на английски език. Реших да използвам това като повод.

„Ефрем”, казах, като го срещнах при стълбището една сутрин, „от къде си се научил да говориш толкова добре на английски?”

Ефрем порасна с два сантиметра! „Дядо ми е дошъл от Лондон”, отговори той.

„Тогава ще ми помогнеш ли да се справя с другите деца”, продължих. „Те изобщо не знаят как да се държат! Всеки ден ми обръщат кофата за боклук.”

„Аз ще ги спра, лейди. Те ще ме послушат!” каза Ефрем с увереността на военен командир, който щеше да даде заповеди на войските си.

Това беше краят на притеснението ми от децата и Ефрем и аз скоро станахме добри приятели. Ако ме видеше, че се връщам от разходка с Тиква, той винаги хващаше едната страна на количката и ми помагаше да я изкачим по стълбите.

Жената, която живееше в стаята до магазина на Шошана беше по-трудно достъпна. Тя беше съсухрено малко същество, което винаги се увиваше във вълнен шал, независимо от температурата. Казваше се Вера. Тя говореше само полски, идиш и малко развален арабски, което правеше общуването между нас почти невъзможно. От Шошана научих, че главната претенция на Вера да бъде различна, бе, че дядо й бил равин. Тя беше вдовица и живееше с дребните суми, които синът й отпускаше от Чикаго.

Като погледнах през прозореца един петък следобед, непосредствено след залез слънце, видях Вера да тича през празното пространство пред нашата къща, което по това време в петък обикновено бе вече пусто. Няколко минути по-късно тя почука на вратата ми. Когато й отворих да влезе, тя отиде до лампата, която беше запалена върху масата и посочи към нея. След това посочи надолу към нейната стая.

„Искаш лампата ми?” попитах.

Вера ме гледаше вторачено в отчаяние, след това ме хвана за ръкава и започна да ме дърпа надолу към вратата. Озадачена аз й позволих да ме поведе надолу по стълбите в нейната стая. Лампата й стоеше незапалена в центъра на масата. До нея имаше кибритена кутия, която тя взе, извади една клечка от нея и направи движение, все едно, че я запалва.

Изведнъж разбрах! Вера се беше върнала вкъщи твърде късно, за да запали лампата преди залез. Сега, като еврейка, не й беше позволено да го прави, тъй като съботата беше вече започнала. Но за мен, като езичничка, нямаше проблеми. Бързо запалих лампата и нагласих огъня. Възхищението на Вера нямаше граници. „Хабибти! Хабибти!” каза тя, като потупа ръката ми със своята. Хабибти на арабски знаех, че означава „скъпата ми”.

От тогава Вера реши, че можех да слизам всяка събота и да й паля лампата. По този начин тя можеше да отложи паленето на лампата с някъде около половин час и така да спести малко количество газ, една значителна икономия за човек с нейния оскъден начин на живот. Паленето на лампата на Вера стана неразделна част от моя съботен ритуал, докато от своя страна от тогава тя започна да ме третира като една от най-добрите си приятелки.” (Всъщност тя явно нямаше други.) Всеки път, когато минавах покрай вратата й или се срещахме при водата, тя извикваше „Хабибти!”

Едно от последствията от преместването ми в Махана Йехуда беше, че учителката ми по арабски вече не желаеше да идва и да ми дава уроци. Попитах я защо, а нейните отговори бяха уклончиви. Накрая попитах госпожица Ратклиф дали тя знаеше причината.

„Като арабка, мисля, че се страхува да отиде в изцяло еврейски квартал.”

„Но никой в Махана Йехуда със сигурност няма да й навреди!”

„Вероятно не, но ако я виждат да ходи там твърде често, тя ще изгуби благоволението на своите хора. Понастоящем и двете страни се гледат едни други, но атмосферата е толкова обтегната от напрежение, че ще е нужна само една малка искрица, за да лумне голям огън.”

За да компенсирам липсата на официалните уроци по арабски, аз ходех у госпожица Ратклиф два или три пъти в седмицата и практикувах да говоря с Ниджма. Посещавах редовно и службите на госпожица Ратклиф всяка неделя сутрин. Но Махана Йехуда сега беше моят дом.

В средата на април разбрах, че вече шест месеца бях в Ерусалим и визата ми трябваше да се поднови. С Тиква в детската количка тръгнах към служба Имигранти, като се молех усърдно по целия път, да няма трудности с подновяването на визата ми. За мое облекчение служителят просто подпечати паспорта ми с новата виза и ми го подаде обратно.

На път към къщи чух някакъв писклив глас да ме вика отзад на шведски: „Госпожице Кристенсен, какво правиш с тази количка?” Аз се обърнах. Беше госпожица Густафсон.

Аз й обясних обстоятелствата, при които Бог доведе Тиква при мен.

Явно госпожица Густафсон не беше впечатлена. „Надявам се, че няма да й позволиш да отнема твърде много от времето ти”, отбеляза тя. „Със сигурност има по-важни неща, които да искат вниманието ти от едно малко дете!”

По целия път към къщи се борех с думите на госпожица Густафсон. Тя просто повдигна един въпрос, с който и аз се борех. В крайна сметка аз бях учител с образование и всяка седмица през мен минаваха двеста ученика на уроците ми. Беше ли разумно да посвещавам цялото си време на едно дете?

Тиква по своя странен начин четеше мислите ми. Като я вдигнах от количката и я понесох по стълбите към нашия апартамент, тя стисна врата ми с двете си ръце и притисна лице до гърдите ми. Сякаш ми казваше: „Благодаря ти, че се грижиш!”

Една-две седмици по-късно получих препоръчано писмо от администрацията на Датските държавни железници в Копенхаген. Беше от двете датски двойки, които ме бяха поканили на кафе и торта с тях на булеварда „Кинг Джордж V-ти”. „Тук в нашия офис”, започваше писмото, „ние формирахме благотворително общество „Лидия”, за да подпомага работата ви в Ерусалим. Моля ви, част от този дар използвайте, да купите нещо хубаво на Тиква.”

Вътре имаше чек за осемдесет долара. Аз го отпразнувах, като купих малко от най-хубавия унгарски салам на Шошана.

По това време вече имах изработен специален начин на пазаруване от Шошана. Завързвах една плетена кошница за едно въже и го спусках от прозореца пред вратата на Шошана. Когато тя виждаше кошницата да слиза, подаваше главата си през вратата и ме питаше какво исках. След като й изреждах всичко, тя го поставяше в кошницата. След това вдигах кошницата, изпразвах я и я спусках втори път с точното количество пари.

В началото на май получих колет от майка ми с прекрасен розов пуловер, който тя беше изплела за Тиква. Използвах част от парите от благотворителното общество „Лидия” в Копенхаген, за да й купя подходяща розова рокличка с чифт бели обувчици. На следващата сутрин, когато се разхождах с Тиква с новото й облекло, съседите ми дойдоха да й се възхитят.

Бях благодарна за голямата промяна в отношението им, но най-близкото ми общение беше със самата Тиква. Моят свят се въртеше около нея. Той беше много малък, но странно запълнен. Понякога се чувствах почти виновна, че бях толкова доволна. Дали госпожица Густафсон не беше права да ме укорява, че посвещавам всичкото си време на едно дете? Вероятно трябваше да потърся някаква по-голяма сфера на служение… И все пак чудният мир в сърцето ми сякаш ми подсказваше, че това беше задачата, която Бог беше определил за мен.

От своя страна Тиква разви необикновена чувствителност към всяко мое състояние. Ако бях заета с домакинска работа, като пране или гладене, тя стоеше в креватчето си, държеше се за решетката и следеше всяко движение с големите си сериозни очи. Когато свършех някоя особено уморителна работа, като гладене на чаршаф, тя издаваше шумна въздишка на облекчение, сякаш казваше: „Е, свърши!”

Повече от всичко друго обаче, тя обичаше молитвата и хвалението. Една от моите мебелни покупки, която донесе много часове радост и за двете ни, беше старомоден люлеещ се стол с облегалки за ръцете и гърба. Аз вземах Тиква в скута си и я люлеех напред-назад, като се молех или пеех на глас. Независимо колко продължавах, тя лежеше съвършено спокойна в ръцете ми или се присъединяваше към молитвите ми на своя си бебешки език.

Една вечер в средата на май бях събудена от силна, пареща болка в крака. Грабнах фенерчето и го насочих към това място. Глезенът ми беше червен и отекъл. Нещо сигурно ме бе ужилило в леглото! Започнах да претърсвам спалното бельо парче по парче, докато намерих малка, червено-кафява буболечка, скрита в шева на дюшека. Като сграбчих четката и гребена си от тоалетката, аз я стиснах между тях. Капка тъмна течност изтече – моята кръв.

На следващата сутрин показах на Шошана подутината на глезена ми. „Дървеница!” отбеляза тя. „Когато нощите станат по-топли, те излизат от цепнатините в дървения под и се покатерват по краката на леглото. Трябва да вземеш четири малки празни консервни кутии и да ги поставиш под краката на леглото си. После напълни кутиите с газ и дървениците няма да могат да се катерят по краката.”

Същата вечер на всеки крак на леглото ми имаше газена кутия и аз спах отново здрав сън. След няколко необезпокоявани нощи се радвах на успеха на стратегията на Шошана, но бях събудена още веднъж от някакво агонизиращо парене. Бързо запалих лампата, проследих дървеницата до крака на леглото ми и я смазах там. Потече издайническа капка кръв.

Но как тази дървеница бе стигнала до леглото ми? Огледах се в стаята. Там зад леглото ми друга дървеница си проправяше път нагоре по стената. Като стигна до тавана, тя започна да пълзи към центъра на стаята, след това внезапно се пусна и падна точно в средата на леглото ми. В следващия момент тя беше вече убита между четката и гребена ми. Този път нямаше кръв.

Дяволската изобретателност на дървениците, която открих, ме отвращаваше. Трябваше да има още рояци, които да се крият в пода. Не можеше да става и дума да следя всяка нощ и да ги ловя една по една, като падаха в леглото ми. И все пак не можех да се разчитам на спокоен сън, докато не намерех начин да се справя с тях. Но как? „Нужна ми е Твоята помощ, Господи”, казах.

Почти веднага си спомних историята с язвите в Египет. Последователно излизаха неприятни същества, като: жаби, въшки, мухи. И все пак Бог ги държеше под контрол и пазеше Своя народ от тях. Не можеше ли да направи същото с дървениците?

Аз паднах на колене до леглото. „Господи”, казах, „тия дървеници са язва и аз нямам начин да се предпазя от тях. Моля Те да ги премахнеш от мен – и да не позволяваш да се върнат.”

Няколко седмици изминаха, преди да усетя, че Бог беше отговорил на молитвата ми. От тази нощ нататък нито една дървеница повече не се появи в стаята ми!

Към края на май Тиква правеше първите си самостоятелни стъпки. Разбира се, трябваше да я заведа долу при Шошана и да споделя победата с нея. После я разходих с количката до къщата на госпожица Ратклиф, за да покажем на хората там.

Тиква се учеше да ходи бавно, поради физическата си слабост, но умственото й развитие явно не бе повлияно. Докато вече можеше сама да ходи, тя използваше малки английски думи, като мляко или гърне. Но разбира се най-голямата ми радост беше да чуя как казва, твърде бавно и натъртено: „Мама”. Любимата й игра беше да й казвам думите на различните части на лицето. Поставях пръста си на окото ми и казвах: „Око”. После поставях пръста си върху нейното око и чаках тя да повтори: „Око”. Когато научи око, повторих процеса с носа, устата и т. н.

Един ден току що бях сложила Тиква да спи на обяд, когато господин Коен се появи без предупреждение на вратата ми. За първи път той ме посещаваше, откакто се бях преместила в Махана Йехуда. Като сложих пръст на устата си, го поведох към стаята, където Тиква спеше в креватчето й. Той я загледа за минута-две. После го отведох обратно в кухнята и затворих вратата.

„Как е тя?” попита той.

„Чудесно”, отговорих. „Преди две седмици започна да ходи!”

„Това е добре”, спря господин Коен. Той избягваше да ме погледне в лицето. Виждах, че си беше наумил нещо. „Виж…” Той отново спря. „Ами, истината е, че Хадаса ме остави. Тя отиде в Тел Авив. Трябва да отида и да я намеря.”

„Съжалявам, че чувам това”, казах.

„Дойдох, за да си взема Тиква.” За първи път очите му се срещнаха с моите. „Ако Хадаса знае, че Тиква е при мен, тя ще се върне. Ще взема Тиква с мен в Тел Авив.”

„Да вземеш Тиква?” Гърлото ми внезапно пресъхна. „Но ти не разбираш! Тя не е достатъчно силна за това. Може да стане опасно за живота й още веднъж! Само чрез молитва…”

„Трябва да я взема сега”, прекъсна ме господин Коен. „Автобусът тръгва за Тел Авив след по-малко от час.”

„Но, господин Коен…” Поток от аргументи минаха през ума ми, но думите пресъхнаха на устните ми. Някаква сила, по-голяма от моята воля или чувства ме бе обзела отвътре. За мое учудване, се чух да казвам: „Ще я облека.”

Отидох в спалнята, събрах част от дрехите на Тиква и ги сложих в кафяв хартиен плик. После я вдигнах – все още полу-заспала – от креватчето и я облякох в розовата рокличка и белите обувки. Тя помрънка в знак на протест, но след минута заспа отново в ръцете ми.

Като се върнах в кухнята, я сложих в ръцете на баща й. Тя отвори очи, погледна в лицето му и започна да плаче. За момент той сякаш бе объркан и аз се почудих дали няма да промени решението си. После погледът му се спря на детската количка. „Това ще ми трябва, за да спи в него”, каза той.

Докато господин Коен слагаше Тиква в количката, аз напълних шише с мляко и го поставих до нея, заедно с пакета с дрехите. Все още учудена на собствените си действия, аз му помогнах да вдигне количката надолу по стълбите. В края на стълбището Тиква спря да плаче за момент и вдигна ръчички към мен, като чакаше да я взема. Но вместо това аз се обърнах и изтичах нагоре по стълбите. Като застанах на прозореца на спалнята, гледах как господин Коен бута количката напред, докато стигна до пътя за Яфа и изчезна от погледа ми. Последното, което видях, беше черната му ярмулка на върха на главата му.

Накрая се отместих от прозореца и бавно закрачих по празния, омразен апартамент. Не можех да остана там и секунда. Тръгнах, колкото можех по-бързо към къщата на госпожица Ратклиф и отидох направо в стаята на Ниджма.

„Бащата на Тиква току що дойде и си я взе”, казах бързо, „и отиде в Тел Авив. Исках да споря с него, но нещо вътре в мен надделя и не ми позволи… О, Ниджма, дали не сбърках, като му я дадох?”

Ниджма замълча за момент. После каза: „Не, не си сбъркала. Святият Дух не ти е позволил да спориш. Помни, колкото и да обичаш Тиква, Бог я обича повече!”

„Но, Ниджма, тя е толкова слаба! Баща й не може да й даде грижите, от които тя се нуждае. Зная, че Бог я повери на мен. Не Го разбирам…”

Ниджма протегна ръка напред и опипваше, докато намери моята ръка. „В такова време”, каза тя, „ние не трябва да разбираме. Трябва да уповаваме.”

„Моли се за мен, Ниджма! Искам да уповавам, но в мен има такава буря!”

Дълго време стояхме една до друга с ръката на Ниджма върху моята. Накрая тя каза: „Искам да споделя с теб един урок, който съм научила преди години, когато загубих зрението си: Упованието в Бог не е чувство, то е решение. Не можем винаги да променяме чувствата си, но можем да упражняваме волята си.”

„Но как да спра да се притеснявам за нея?”

„Не можеш. Но можеш да решиш с волята си, да я довериш на Бог и тогава подпечатай решението си, като го изкажеш на глас.”

И там в присъствието на Ниджма аз взех решение” „Независимо какво ще се случи, аз ще се доверявам на Бог – за Тиква, за себе си, за всичко, което предстои!”

следваща глава Предаването