6 – Лъжи относно религията

„Нашите умове са заседнали в един утъпкан

коловоз — начин на мислене, който противоречи

на Божията воля. Осъществяването на живота ни като християни зависи от това, дали ще успеем

да излезем от този коловоз и да тръгнем по друг

път, за които са характерни библейските ценности и библейският начин на мислене. „

Дъг Му

 

Даян е „обикновена“ християнка. Като малка родителите й редовно я водели на църква. С лекота приела задълженията си и забраните според християнството, като се справяла добре с изучаването на Библията. Когато пораснала обаче църквата престанала да й се вижда така вълнуваща, приемала посещенията там по-скоро като дълг. Понякога дори се питала дали наистина е спасена. Когато дойде в кабинета ми, Даян поиска да говорим за Бога.

– Чувствам Бога толкова далечен – поде тя при втората ни среща.

– Продължавайте – подканих я аз.

– Ами – тя се намръщи, – чувствам, че когато съгреша, Той ме мрази.

– Значи ви се струва, че Неговата любов зависи от поведението ви?

– Да, май че е така, защото когато не греша, чувствам, че Той много ме обича.

– Какво става, когато усещате, че ви мрази? Тя помълча, после измънка:

– Крия се от Него.

Погледнах я малко озадачено. Тя знаеше, че ще трябва да обясни думите си, но видът й показваше, че всъщност никак не й се иска. Накрая добави:

– Искам да кажа, че не ходя на църква. Не чета Библията си. Не се моля. Избягвам всякакъв контакт с приятелите, които са ревностни християни.

– Оттегляте се, така ли?

– Да – призна тя.

Помислих малко, после попитах:

-Чувствате ли се по-добре, когато постъпвате така? Прави ли ви удоволствие?

– Не, всъщност не.

Замълчах. Тя явно се чувстваше неловко. Реших да й задам един доста прям въпрос.

– Даян, християнската вяра някога доставяла ли ви е радост, давала ли ви е утеха?

За миг изглеждаше изненадана. После на лицето й се изписа облекчение и тя отвърна:

– Не, никога!

Даян е жертва на едни от най-устойчивите категории лъжи, които си казваме – религиозните. Някъде в нейното религиозно обучение й е втълпена погрешна представа за Бога, която се е загнездила в съзнанието й и я преследва до такава степен, че я кара да променя поведението си. Тъжното е, че нейният опит не е необичаен. Множество християни тълкуват погрешно онова, на което ни учи Библията, и в резултат на това вярват в религиозни лъжи.

Защо тези лъжи са може би най-устойчивите от всички, в които вярваме? Първо, защото ни ги поднасят като богословски истини хора, на които се доверяваме, – вкъщи и в църквата. Убеден съм, че някои от най-коварните лъжи се проповядват от „амвона“, независимо дали той се намира в местната църква или вкъщи. Ако не можеш да се довериш на дома си и на църквата си, на кого да вярваш тогава? Подобни лъжи, които се повтарят отново и отново още от детството, обикновено се загнездват дълбоко в съзнанието и доста трудно се изкореняват.

Второ, тези лъжи ни се представят като Божия воля, тъй че за типичния християнин е изключително трудно да се откаже от тях. Той възприема отхвърлянето им като пряко неподчинение на Бога. Не са много онези, които са готви да го сторят. Християните са в плен на прословутия „параграф 22″. Ако продължат да вярват в тези лъжи (които всъщност възприемат като истина), ще си останат със своите духовни и емоционални проблеми, а ако ги оспорят, ще имат чувството, че гневят Бога. По който и път да тръгна те все губят.

В много отношения лъжите, свързани с религията са като останалите. И те като тях ни вредят в емоционален план. И също рядко се поставят под съмнение. Християнинът може и да знае с разума си, че подобни убеждения нямат нищо общо с истината, но въпреки всичко продължава да реагира така, сякаш са истини.

Лъжите относно религията обаче са по-вредни от останалите, защото правят почти невъзможно духовното равновесие на християнина, който ги следва в живота си. Ето един труден въпрос: как да бъдем цялостни личности без духовно здраве и равновесие? Първата стъпка, както винаги, е да осъзнаем тези лъжи, затова нека разгледаме най-разпространените от тях, споделяни и от моите пациенти.

„Божията любов трябва да се заслужи“

– Даян – попитах аз, – защо мислите, че християнската вяра никога не ви е носила радост?

– На вас щеше ли да ви е приятно, ако винаги се стараете да отговорите на изискванията, а чувствате, че никога не успявате? – тя ми отвърна с предизвикателство.

– Не, нямаше да ми е приятно. Знаете ли, като че доста християни се борят с това, за което говорите вие, и то явно се дължи на тяхната представа за Бога. А вие как си представяте Бога?

– Виждам Го като суров съдник, който обрича хората на мъки в ада – рече тя.

– От къде според вас идва тази представа?

– От пастира в родния ми град. В проповедите му сякаш не се говореше за нищо друго освен за ада и за вечните мъки. Мисля, че представата ми за Бога се дължи преди всичко на това.

– Вашият пастир споменавал ли е някога за Божията благодат ?

Тя се разсмя, малко язвително.

– Дори да е споменавал, не си го спомням. Помня само, че бях много изплашена.

– Някакви други представи изплуват ли в съзнанието ви?

– Ами, да. Как ме наказват като малка. Баща ми беше строг. Много ни се караше и викаше по нас. Рядко проявяваше милост към децата си, ако изобщо е имало такъв случай.

– По същия начин ли гледате на Бога и на християнската вяра?

– Ами, да. Нима християнството и Бог не са точно за това? Да ни карат да бъдем добри и да не се отклоняваме от правия, твърде тесен път?

Вероятно и сами забелязвате проблема в мисленето на Даян. Тя е научена да вярва, че Божията любов не е безусловна. Може би нейните родители, особено баща й, са й втълпили това по един неуловим, а понякога – все пак твърде осезателен начин, за да я предпазят от непослушание като дете, но представата се е загнездила в съзнанието й. По време на разговорите ни двамата с Даян се натъкнахме на много случаи, при които родителите са й отказвали любовта си заради допуснати от нея грешки, но интересното е, че тя не успя да си спомни нито един момент, когато открито да са я учили, че тяхната любов трябва да се заслужи. Та кой родител би постъпил така? Може би сама е изтълкувала техните действия по този начин и е смесила тази условна любов със силната им християнска вяра.

Каквато и да е причината, Даян бе изпаднала в плен на убеждението, че Божията любов се влияе от постъпките й. Колкото по-голям с грехът й, толкова повече Бог я мрази. И сигурно се досещате какво следва: ако греховете й са достатъчно тежки, Бог може завинаги да я лиши от любовта си.

Този начин на мислене подхранва християнския перфекционизъм, който кара хората да се стремят да живеят безгрешно. И тъй като е невъзможно да се живее безгрешно, християните като Даян скоро започват да се измъчват от чувството, че Бог непрекъснато им се гневи.

Докато следвах в Тексаския университет, и аз бях убеден точно в тази лъжа. Бог беше ту добър, ту суров, в зависимост от постъпките ми. Никога не се чувствах сигурен в Неговата любов, тъй като почти не минаваше ден, без да извърша грях по някакъв начин. Рядко усещах Бога близък или реален. Скоро собственото ми желание за съвършенство в християнството ме изпепели и аз се отдръпнах от официалното християнство -църквата, изучаването на Библията, молитвите, – за да си възвърна донякъде емоционалното равновесие. Когато се стремите към безгрешност и непрекъснато се проваляте, започва да ви се струва, че единственият изход е да се откажете изобщо.

После, около година по-късно, се свързах със студент на име Майк Айрланд, който беше ръководител на Международния християнски студентски съюз в Тексаския университет. С помощта на Майк и други членове на съюза най-сетне ми просветна: Божията любов е неизменна. Бог иска да живея благочестиво, но каквото и да правя, от това любовта Му към мен не става нито по-голяма, нито по-малка. За пръв път наистина разбрах, че Божията любов е винаги с мен. Винаги.

От къде – по традиция – идва лъжата, че Божията любов трябва да се заслужи? Даян бе открила ключа към отговора на този въпрос. Тъй като нашите родители са хора, те изразяват любовта си повече или по-малко условно. Някои от нас се справят с това положение, като стават „добри деца“, т.е. вършат всичко, каквото трябва, за да получат любовта на мама и татко. Други се превръщат в бунтари, противопоставят се на родителските изисквания. А трети постъпват и по единия, и по другия начин. После, когато пораснем и започнем да разбираме понятието „Бог“, ние пренасяме представата за родителите си върху Него, сякаш и Той е като тях. Следователно се отнасяме и към Него както сме реагирали към родителите си: ставаме „добри деца“, „бунтари“ или избираме ту едното ту другото.

Като възрастни хора някои от нас си изграждат по зряла представа за Бога. Други продължават да се придържат към старите си възгледи и лъжата, че Божията любов трябва да се заслужи, ги съсипва.

Може ли любовта на Бога да бъде заслужена?

Категорично не.

Вярно ли е, че много християни се ръководят в чувствата и действията си от убеждението, че тя трябва да бъде заслужена?

Несъмнено да!

Първата трудност, която трябва да преодолее един християнин, за да се пребори с тази лъжа, е да й се противопостави не с чувства, а с казаното в Писанието по този въпрос. Очевидно и вярващите в Ефес са живели с тази лъжа, след като апостол Павел пише до тях: „Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас. Това е дар от Бога, не чрез дела, за да не се похвали никой“ (Ефесяни 2:8). В Посланията си към Тимотей Павел казва, че Бог ни е призовал към свят живот – не заради нещо, което сме сторили, а „според Своето намерение и според благодатта, дадена ни в Христа Исуса“ (II Тимотей 1:9). И ако мислим, че Бог ни обръща гръб, когато грешим, трябва само да прочетем думите на апостол Павел към римляните за Божията любов: „Бог показва Своята любов към нас в това, че когато още бяхме грешници, Христос умря за нас“ (Римляни 5:8).

Размисълът над подобни твърдения, така несъвместими с нашата лъжа „Божията любов трябва да се заслужи“, е първата стъпка към осъзнаването на нейната измамност.

„Бог мрази греха и грешника“

„Бог мрази не само греха ми, но мрази и мен, когато съгреша. Нещо повече, би трябвало и сам да се мразя.“

Когато сме убедени в това погрешно становище, за нас става още по-трудно да отхвърляме греховете. Защо? Защото енергията, която ни е нужна, за да се борим с тях, се изразходва от омразата, която изпитваме към самите себе си. При това се смесва лъжата, свързана с „емоционалното мислене“ от главата за дисторсиите, с неразбирането на истинското Божие учение за покаянието и опрощението. Най-лошото обаче е, че става дума за един изцяло самоунищожителен процес, порочен кръг.

Джил се бореше с тази лъжа. Тя е омъжена жена, майка на три деца и отдавна е християнка. Двамата със съпруга й се срещали няколко години, преди да се оженят. Още през първите месеци на приятелството им тя забременяла от него. Преживяла ужасна душевна борба, докато реши как да постъпи. Нейните християнски ценности и убеждения й казвали да задържи детето и да се омъжи за Дан. Но по онова време нито един от двамата не искал да сключи брак.

По настояване на Дан Джил решила да направи аборт. Абортът обаче бил така несъвместим с нейните християнски нравствени критерии, че тя изпаднала в депресия. И останала в това състояние месеци, години наред. Двамата с Дан накрая се оженили и им се народили деца. Но Джил продължавала да се мрази. Не можела да се отърси от вината за своя аборт, била убедена, че Бог никога няма да й прости и пак да я обикне. По време на нашите разговори беше мъчително да я гледам. Тя таеше в душата си толкова много болезнени чувства и ужасно се ненавиждаше.

– Изглежда че никога няма да се освободя от онова, което извърших – често повтаряше тя.

– Чувствате, че не заслужавате да се избавите от стореното и да продължите житейския си път – така ли е?

Тя кимна, стиснала смачкана книжна кърпичка в ръката си.

– Не заслужавам опрощение за това.

– И продължавате да се наказвате с депресия и чувството за вина.

– Бог със сигурност не би искал да се държа така, сякаш нищо не се е случило! – възкликна Джил.

Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че Той всъщност иска тъкмо това?

– Да, ще се изненадам – отвърна без колебание тя. – Не мога да повярвам, че Бог иска да забравя.

Замълчах за момент, за да й дам време да помисли. После казах:

– Наистина ли смятате, че е справедливо да прибавите към прекъснатия живот и един пропилян?

– Моля? Какво имате предвид?

– Вярвате ли, че Бог иска от вас да унищожите своя живот заради грешно деяние, което сте извършили като млада?

– Ами, не – заговори тя, – но изглежда твърде лесно да кажеш: „Станалото – станало, трябва да продължа нататък.“ Вижте – добави с почти нетърпелив тон, – някой трябва да плати за онова, което се случи, и този някой съм аз.“

– Вие вече сте платили за него. Признали сте грешката си. Повече не сте я повтаряли. След аборта непрекъснато се чувствате потисната. Като трупате върху всичко това още страдания, няма да изтриете миналото, нито ще угодите на Бога.

Тя поклати глава, стиснала зъби.

– Дълбоко съм убедена, че не сте прав.

За момент се замислих над нейното състояние. Тя се държеше така, сякаш изпитва някакво изопачено удоволствие от наказанието, което сама си налагаше. Опитах друга тактика.

– Не разбирате ли, че се мразите не защото Бог го иска от вас, а защото сама сте избрала този начин да поправите стореното?

Никакъв отговор. Беше се вторачила някъде встрани от мен.

– Джил, вие се примирявате с онова, което според вас трябва да направите, като приемате, че и Бог мисли така. А всъщност Той иска да продължите нататък.

Обърна се към мен. Лицето й бе все така безизразно.

– Прекалено лесно е. След като сама не мога да си простя, как да ми прости Бог?

Джил остана непоколебима. Предпочете пътя на страданието и ми е тъжно да кажа, че все още се самообвинява. Ето колко дълбоко затъват някои от нас в лъжата, че омразата към себе си е единственият възможен начин да покажем до каква степен се разкайваме за греховете си.

Даян, „обикновената“ християнка, за която говорихме в , началото на тази глава, избра друг път. От деня, в който се въоръжи с молив и бележник и започна да мисли над казаното от Бога за греха и грешника, решена да погледне на живота и убежденията си по различен начин, не както са я учили, тя най-сетне беше на път да проумее понятието за Божията благодат. Докато я осъзнаваше и изживяваше, а същевременно се отърсваше от лъжата, че и грехът, и грешникът трябва да бъдат мразени, тази представа се превърна в главна тема на живота й.

Разказът за двете жени, Джил и Даян, очертават ясно вредите, които можем да си причиним в името на религията, и решаващата роля на промяната в начина ни на мислене, за да се избавим от лъжите и бъдещите страдания, на които те ни обричат.

Библейската история за жената, обвинена в прелюбодеяние, е прекрасен пример за истинското отношение на Бога към греха и грешника. Вероятно си спомняте, че доста книжници от онова време влизат в ролята на „религиозни полицаи“ от името на Бога и преследват нарушителите на Мойсеевия закон. Те хващат провинилата се жена и я отвеждат пред Христос, Когото вероятно възприемат като своеобразен блюстител на реда и нравствеността.

Според Мойсеевия закон тази жена трябва незабавно да бъде умъртвена с камъни. Убедени в това, книжниците и фарисеите питат Христос как да постъпят – и това е един от най-коварните въпроси, задавани някога. Той отвръща: „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък на нея“ (Йоан 8:7). Разбира се, никой не посмява да мръдне, въпреки че, предполагам, на някои от фарисеите не е липсвало желание. Какво иска да ни каже с това Христос? Че всички хора грешат и не помагаме на грешниците, като ги бием или умъртвяваме. В думите си към жената Той изразява Божието отношение кратко и ясно: ..Нито Аз те осъждам. Иди си, отсега не съгрешавай вече“ (Йоан 8:11).

Грехът сам по себе си е наказание, като се имат предвид естествените последствия, до които води. Да стоварваме върху него и наказанието, което сами си налагаме – омразата към себе си, – изглежда абсурдно и определено противоречи на Библията, макар че според доста „религиозни“ хора подобно поведение е напълно християнско. Както се изрази един мой колега, това е все едно да лекуваш навехнат глезен, като удряш по него с железен лост.

Е, какво предпочитате? Реакцията на Джил ? Или на Даян? На фарисеите или на Христос? Ако мислите, че се освобождавате твърде лесно от вината си, като избирате да мразите само греха, но не и себе си, нека ви кажа, че изкупването на греха, дори с Божията помощ, ще погълне всичките ви сили. Това не е избор на по-лесния път.

В действителност вие избирате между вашия, човешки начин да се справяте с греха и този, който Бог е предвидил за нас: да признаем греха си, после да поправим вредата, която сме причинили на хората, засегнати от него, и накрая да се постараем да не го повтаряме занапред. Изберете Божия начин. Той е единственият, който стимулира развитието.

„Тъй като съм християнин, Бог ще ме пази от болки и страдания“

Джери бил от “преуспелите” християни, правело му удоволствие да парадира с това и да твърди, че дължи финансовото си благополучие единствено на Бога. Това продължило, докато загубил хубавата си работа и се озовал в редиците на безработните за цели шест месеца. Когато дойде в моя кабинет, основният въпрос, който ми задаваше почти всеки път, бе: „Защо Бог позволи да ми се случи това? Мислех, че ме обича.“

– Изглежда приемате, че ако Бог ви обича, няма да допусне да ви се случи нищо лошо – казах аз.

Той ме погледна. На лицето му се изписа известно смущение.

– Ами да, щом позволява да ми се случват лоши работи, как може да ме обича?

– Вие как мислите?

Той явно нямаше готов отговор. Накрая рече:

– Възможно е да ме наказва за някакъв грях в миналото.

– Това не е ли пак онази стара лъжа: „Бог съсипва нашия живот, за да ни накаже за извършените грехове?“ Вече говорихме за нея, нали?

– Прав сте. Явно обяснението не е това. Но какво друго може да е? – Джери изглеждаше искрено озадачен. – Никога досега не е постъпвал така с мен.

Учат ни, че да си християнин означава радост, спокойствие, удовлетворение. А ние с лека ръка влагаме в това обещание смисъла, че християнинът никога не среща затруднения и не страда. Решаваме, че нашият всемогъщ „Охранител“ ще ни пази от уволненията, болестите и злополуките, които сполетяват „другите“ хора. Искаме да вярваме в това и наистина вярваме. Тази е може би най-коварната религиозна лъжа в християнския свят. Всеки ден, всеки час мнозина от нас понасят последствията от нея.

Виждал съм много хора като Джери, чиято „вяра“ се превръща в източник на горчивина и гняв веднага щом животът им изиграе лоша шега. Бог често се превръща в изкупителна жертва за болката, която изпитваме, когато не ни се притече на помощ със Своята небесна “кавалерия“ или, по-скоро, като любещ, авторитетен баща, който винаги оправя нещата. „Нима любовта не е тъкмо това?“ – наивно питаме ние.

Как да си обясним истината тогава? Истината, както вече казахме, е, че животът е труден. Вярата го прави по-малко труден, но не като ни спестява проблемите, а като ни дава сили да се справяме с тях.

Аз вярвам, че свободната воля е сърцевината на нашия всекидневен живот и на обичайните ни страдания. С риск да опростя прекалено нещата, ще кажа, че според мен Бог ни е дал свободна воля и не би ни попречил да я използваме. Той ни позволява да вземаме погрешни решения, които водят до мъчителни последствия. На мен например би ми позволил да карам колата си със сто и петдесет километра в час. И няма непременно да се намеси и да ме предпази от смъртоносна катастрофа.

Не само ние, но и всички други хора имат свободна воля. Следователно е напълно възможно животът ни да стане особено труден и поради вредящите начини, по които другите хора използват своята свободна воля. Например Джери бе загубил любимата си работа не по своя вина. За да разполагаме с дара на свободната воля, Бог обикновено не се намесва и не предотвратява подобни несправедливости.

Но нима вярващите не заслужават да им е малко по-леко, след като са християни? Въпросът не е в това, какво заслужаваме или не заслужаваме. Всеки, който е приел християнството, за да изживее по-леко живота си, изобщо не е разбрал за какво става дума.

Всъщност, както отбелязахме и във II глава, ако проследим по-внимателно към какво призовава християнството, ако се вгледаме в съдбата на най-ревностните вярващи от древността до днес, ще имаме всички основания да твърдим, че принадлежността към християнството прави съществуването повече, а не по-малко мъчително. Това е начин на живот, който изисква смърт на Аз-а“. Начин на живот, изпълнен със саможертва, служение, смирение, – действия и поведение, изключително трудни за всеки човек в нашата съвременна култура, в която водещи са принципите: „Направи най-доброто за себе си“ и „Ти си N 1″.

Как да се справим най-успешно с тази лъжа? Двамата с Джери разгледахме въпроса от библейска гледна точка.

– Джери, нали сте чели Посланието на Яков от Новия Завет?

– Разбира се – сухо отвърна той. – Но просто не мога да повярвам, че трябва да скачам от радост, когато имам проблеми. Може да не е преведено правилно или нещо такова.

– Хайде, Джери, какво според вас ни казва всъщност този текст?

– Добре де, знам, че там трябва да има известна истина -отвърна той с примирен израз на лицето си. – Може би се предполага, че страданията ще ни научат на нещо, но на мен това не ми харесва. Разумът ми казва, че просто не е справедливо. Не виждам какво мога да науча от уволнението си. Как е възможно безработицата да ме научи на нещо? Определено нямам намерение да приемам това, което ме сполетя, за „пълна радост“. Единственото, което разбирам сега, е колко много ми липсва работата.

– Твърдите, че не можете да научите абсолютно нищо от всичко това? Твърдите, че не можете да научите нищо за себе си и за Бога?

Джери беше хванат натясно. Той много добре знаеше истината, ала не желаеше да я признае. Искаше само да си върне предишния лек живот. Отправи ми огорчен, но твърде красноречив поглед, който създаде благоприятна атмосфера за по-нататъшната ни работа по неговото лечение.

„Без страдание няма знание“ – е казал някога Аристотел, обобщавайки великата истина, която се противопоставя па лъжата: „Бог ще ме предпазва от болки и страдания.“ Ако непременно държим да учим безболезнено, почти несъзнателно ще избягваме преживяванията, които причиняват болка, или ще ги отричаме като Джери и знанията ни ще бъдат сравнително ограничени.

Сигурен съм, че като деца сме били съвсем наясно с истината на Аристотел, но някъде по пътя към зрелостта сме я забравили. Никълас – момче, което живее през няколко къщи от нас, се учеше да кара своя велосипед. Наблюдавахме го в продължение на няколко седмици. Той падаше, падаше и пак падаше. Ту ожулваше коляното си, ту одраскваше ръката си, но само тичаше при майка си да му сложи анкерпласт и веднага се връщаше, за да поднови своите опити. Най сетне един следобед, почти невероятно, стигна чак до края на улицата, без да падне. О, той заплати с разкървавени колене и много сълзи, но благодарение на своята готовност да страда и своето желание да успее постигна онова, към което се стремеше. Така колелото му доставя удоволствие, докато е в състояние да го кара.

Същото се отнася и за нас. Животът е класната стая, Бог е учителят, нашето „ожулване“ и наранено Аз е цената за наученото. Ако и ние като Никълас сме достатъчно смели и продължаваме да опитваме, нищо не може да ни попречи да се научим да „караме“ през живота си без прекалено много грешки. Но трябва да продължаваме да упорстваме, независимо колко боли.

„Всичките ми проблеми идват от моите грехове“

Още от времето на Йов хората слушат и вярват, че причина за проблемите им са техните грехове. Логиката няма власт над лъжата: „Бог съсипва живота ни, за да ни накаже за сторените грехове“, в плен на която бе попаднал и Джери. Харолд също бе жертва на тази лъжа.

– Знам защо имам такива неприятности. Това с моето наказание – започна веднъж разговора ни Харолд, изискан възрастен господин, с когото работех отскоро.

– Ами – измъкна се той, – не знам със сигурност. Но се надявам, че заедно ще открием какво е. Това ми се вижда единственото разумно обяснение.

– Значи вярвате, че хората имат проблеми само тогава, когато са съгрешили?

– Да, логично е.

– Но това означава, че лоши неща се случват само на лошите хора. Добрите никога нямат неприятности.

– Е, не, не съм казвал такова нещо. Май и добрите хора срещат затруднения… – той се замисли за момент, после щракна с пръсти. – Но може би не са чак толкова добри, колкото изглеждат!

– И лошите хора, които остават ненаказани за ужасните си престъпления, всъщност не са толкова лоши?

– Не, не, не. Вижте, всъщност не знам. Сигурен съм, че има някакво обяснение – той махна с ръка.

Ние, хората, обичаме да си обясняваме нещата. Обичаме да си обясняваме един на друг вселената, за да имаме поне малка представа за бъдещето. Чувстваме, че трябва да има причина за всичко, което се случва. Само да разберем тази причина и някак си ще успеем да повлияем на бъдещето. Много лесно е да се поддадем на лъжата, че сами причиняваме всичките си проблеми. Ако това е вярно, за да се избавим от неприятностите, трябва просто да бъдем винаги добри. Но проблемът е, че не можем да бъдем винаги добри и когато отгоре на всичко вярваме в тази лъжа, ние се обричаме на живот, обременен от чувство за вина, какъвто не бихме пожелали на никого.

Разбира се, и тя има опорни точки в действителността. Ако имате любовна връзка с някого в службата, нищо чудно този грях да предизвика доста проблеми. Възможно е да ви навредят и греховете на другите. Ако партньорът ви реши ла прехвърли печалбите от общата ви дейност на свое име в швейцарска банка, ще пострадате вие. Но какво ще кажете за проблемите, които не са резултат от никакъв грях? Например къщата на наши приятели бе ударена от мълния. Тя проби дупка в покрива, „разтопи“ част от електроинсталацията и съсипа доста домакински уреди. Но дори и в подобна ситуация някои християни биха си казали: „Трябва да съм направил нещо лошо, защото иначе Бог нямаше да позволи тази мълния да падне върху моята къща.“ Ако Бог си служеше с мълнии, за да ни отмъщава за нашите грехове, отдавна щеше да е изгоряла и последната къща на земята!

И отново ще открием истината в служението на Христос. Когато Той и учениците Му срещат мъж, сляп по рождение, те Го питат: „Учителю, поради чий грях, негов ли или на родителите му, той се е родил сляп?“

„Нито поради негов грях, нито на родителите му – отвръща Исус, – но за да се явят в него Божиите дела“ (Йоан 9:1-3).

Понякога Бог позволява да се случват лоши неща на добри хора, защото иска да изяви Своята сила. Понякога го допуска, както вече отбелязахме, за да ни даде възможност да станем по-зрели. Понякога и в резултат на нашата свободна воля ни застигат какви ли не неприятности. Единствената истина, която можем да проумеем, е, че Бог е способен да извлече добро от злото. Именно тази истина се крие в библейския стих: „всичко съдейства за добро на тези, които любят Бога“ (Римляни 8:28).

Най-трудното тук е честно да потърсим какви са корените на даден проблем. Ако той произтича от личен грях, няма да успеем да го решим, докато не се справим с греха си.

От друга страна, ако проблемът е резултат от чужд грях или изобщо не е свързан с нечие прегрешение, трябва да престанем да се терзаем и да го решим колкото е възможно по-добре. Другият изход е да прекараме живота си с чувството на вина за нещо, което не сме предизвикали, и то само заради една лъжа.

„Мой християнски дълг е да откликвам на всички нужди на другите“

Робърт, пастир и мой приятел, е умен, красноречив, добър, отзивчив човек, който много обича хората. По време на служението си е помогнал на хиляди. Един ден той се отби в кабинета ми, уж само да каже „здрасти“. Но не ми трябваше много време, за да установя, че пред себе си имам случай на клинична депресия. Очите му бяха хлътнали, раменете – отпуснати. Изглеждаше болен. По всичко личеше, че е напълно изтощен.

– Робърт – подех аз, след като го поканих да седне, – как върви работата?

– Тази нощ почти не съм спал. По-точно, не съм спал цялата седмица. Телефонът все звъни посред нощ и в крайна сметка хуквам към дома на някой от нашата църква – отвърна той и се отпусна тежко на дивана. – Работата е там, че през деня нямам време да подремна, за да прогоня умората. Все още търсим помощник-пастир, а ръководителят на младежите току-що напусна. През цялата последна година имах чувството, че ми трябват бързоходни обувки, за да свърша всичко – рече накрая с въздишка.

„Е, поне не е загубил напълно чувството си за хумор“ -помислих си.

Той продължи:

– Тази сутрин обаче не успях да стана от леглото. Просто не можех да се помръдна. Надигнах се чак към обяд. Та реших да намина при теб.

Робърт наистина беше затънал. В старанието си да служи на Бога той бе изпаднал в състояние на тежко емоционално изтощение, което не му позволяваше да продължи работата си. Забелязвате ли парадокса в неговото поведение? Той бе положил толкова много усилия, за да бъде угоден на Бога и на всички останали, че вече изобщо не можеше да продължи служението си.

Тази лъжа може да бъде наречена и: „Християните никога не отказват“ – нейният запис всеки ден звучи в съзнанието ни, отново и отново. Веднъж ми се обади жена от нашата църква и ме помоли да посетя семейство от квартала ни, което отскоро посещава същата църква. Молбата й бе съвсем уместна, ала си давах сметка, че нямам време да откликна. Но тъй като щях да се чувствам виновен ако откажа, се съгласих. Неудобно ми е да си призная, че името и адреса на това семейство лежаха на бюрото ми в продължение на два месеца и сякаш непрекъснато ми крещяха: „Крис, ти обеща да отидеш!“ И знаете ли какво стана? Изобщо не изпълних обещанието си. Поради това, че не бях откровен и категоричен по въпроса за своите най-важни отговорности и ограничени възможности, аз казах „да“, когато трябваше да кажа „не“ – все заради този подвеждащ запис в главата ми, според който добрият християнин никога не отказва помощта си.

Мнозина от нас забравят, че възможностите ни да удовлетворяваме потребностите на другите са ограничени и че Бог не би искал от нас да посветим живота си на другите до такава степен, че самите ние да се съсипем. Склонни сме да забравяме думите на Христос: „Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си и научете се от Мене… Защото Моето иго е благо и Моето бреме е леко“ (Матей 11:28-39). Въпреки това мнозина от нас превръщат християнството в тежък, потискащ начин на живот, какъвто нито един човек със здрав разум не би пожелал да води.

Когато забелязвам тази лъжа във всекидневието на своите пациенти, винаги ми идва на ум историята за Мария и Марта. В усилията си да посрещне безупречно Исус Марта тичала напред-назад из къщата, за да приготви всичко за важния Гост. Мария, напротив, сяда кротко в краката Му, слуша Го и се радва на присъствието Му. Както биха сторили повечето от нас, Марта започва да мърмори, че Мария не й помага. „Господи, не Те ли е грижа, че сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи й да ми помогне“ – тя почти се скарва на Исус. Ядосана с не само на Мария, но и на Него.

Спомняте ли си отговора на Исус? „Марто, Марто, ти се грижиш и се безпокоиш за много неща, но едно е потребно. И Мария избра добрия дял, който не ще се отнеме от нея“ (Лука 10:39-42).

С това Христос ни казва, че Мартите на този свят (към които спадам и аз) непрекъснато се тревожат за количеството неща, които има да се вършат. И те са първи кандидати за отчаянието, гнева, горчивината и душевното изпепеляване в живота. Мариите, които се спират, за да усетят качеството на живота, са готови да го живеят спокойно и смислено. Най-просто казано, от нас не се иска да вършим всичко, а само своя дял.

„Добрият християнин не изпитва гняв, тревога или потиснатост“

Представете си, че пресичате улицата и изневиделица изниква някаква кола, която лети право към вас. В този момент вие преживявате психологическото раздвоение: „да се боря или да избягам“. Тялото ви получава приток на адреналин, зениците ви се разширяват, дишането ви става повърхностно, мускулите ви се напрягат и вие изпитвате силна уплаха, докато отскачате встрани, за да се дръпнете от пътя на колата. Бихте ли казали, че в този момент вярата ви в Бога е слаба?

В никакъв случай.

А сега представете си, че вашият най-добър приятел ви мами. Че умира детето ви. Че къщата ви е ограбена. Че са ви уволнили от работа. Как се чувствате? Как би трябвало да се чувствате? Вие отвръщате несъзнателно с някои от същите емоционални реакции, които възникват при физическа опасност или когато се сблъсквате с определени факти, съдържащи психологическа заплаха. Ще се изненадате ли обаче, ако ви кажа, че много от моите пациенти християни са сигурни, че „отрицателните“ емоции като гняв, тревога и потиснатост са нещо лошо и показват, че с вярата им нещо не е наред?

Убеждението, че не бива да изпитваме онова, което изпитваме често води до “консервиране“ Това означава, че сподавяме или потискаме емоциите си, тъй че преставаме да ги чувстваме. В действителност обаче те не ни напускат. Остават заровени в подсъзнанието ни, готови да избликнат, когато се уморим от усилието да ги държим” консервирани“. В крайна сметка, когато бъдат „консервирани“ твърде много чувства, резултатът е доста неприятно изригване на натрупаното – и то обикновено се случва в най-неподходящия момент. Ако слушате прекалено дълго записа на лъжата „Добрият християнин никога не изпитва гняв или потиснатост“, тя може да предизвика изключителен срив в психиката ви.

Добронамерени приятели християни само обогатяват този запис със забележки от рода на:

„Бог не те е забравил. Не бива да се чувстваш потиснат“.

„Такава трябва да е била Божията воля,

тъй че всичко ще се оправи“.

Или:

„Ако се уповаваш на Бога, можеш „за всичко да благодариш“.“

Не са ли верни тези коментари? Разбира се, че са, но Бог не ни е дал само приятни чувства. Дарил ни е цялата емоционална гама от радостта до болката. Ако ни е предоставил толкова много възможности да чувстваме, защо ще иска да се възползваме само от положителните?

Защо вместо това не кажем на себе си и на всички, които страдат: „Хайде! Позволете си да изпитвате болка и да се чувствате потиснати! Преживейте го, за да се избавите от всичко това и да не ви се налага да го носите със себе си цял живот! Изстрадайте го, а после продължете нататък.“

Между пациентите ми има и неколцина „консервиращи“ преживяното. Те идват при мен, защото са таили толкова дълго чувствата си, че са заболели емоционално. Дребната руса Джули с изгризалите нокти е прекрасен пример в това отношение. При всяко посещение в кабинета ми тя сядаше на дивана и първите минути нервно хапеше нокти.

– Джули – казвах накрая аз, – кажете ми какво ви тревожи.

Тя обикновено ми говореше за незначителни неща и почти не засягаше истинската причина, заради която накрая бе дошла при мен смъртта на майка й. Откакто я бе загубила, бяха минали три години, а тя продължаваше да се чувства потисната. Но в един от разговорите ни Джули заряза дребните си притеснения и мина направо към същината на своя проблем. Призна, че вярва в една лъжа.

– Чувствам се така виновна задето съм потисната. Знам, че не бива.

– Няма нищо лошо в това, да тъгувате за загубата на майка си – отбелязах аз.

– Но вече три години?! Просто си мисля, че нещо не е както трябва с вярата ми. Иначе защо все не успявам да го преодолея?

– Джули, трябвали са ви почти три години, за да разберете, че вашата потиснатост се дължи на смъртта на майка ви -тихо казах аз. – Да се потискат чувствата е нездравословно.

Това, че не сте си позволявали да скърбите, ви е довело до хронична депресия. Вашата вяра забранява ли скръбта?

– Не – тя скръсти ръце в скута си и ме погледна. – Нима твърдите, че Бог очаква от мен да се чувствам така?

Отговорът ми беше „да“, с известна уговорка. Първо, ако мъчителните емоции са признак на слаба вяра, тогава как ще обясним случаите, когато Христос проявява силни чувства? Той плаче, когато Лазар умира. Докато се моли в Гетсиманската градина, казва на учениците Си: „Душата Ми е прескръбна до смърт“ (Матей 26:38). Когато изгонва търговците от храма, Той крещи и обръща техните маси. Доста силни чувства, не мислите ли?

Макар че понякога гневът, тревогата и потиснатостта наистина могат да бъдат признак за недостатъчна вяра в Бога и действителната Му мощ. Вече споменах тази уговорка. Как да разберем дали и при нас не е така? Ще ви предложа три въпроса, на които да си отговорите за тази цел. Често ли се чувствам тъжен (ядосан, изплашен) ? Колко силно е усещането ми? И от колко време го изпитвам? Месец? Година? Пет години?

Силните емоции, които ни измъчват често, би трябвало да ни накарат да се запитаме какво става. Например някои християни непрекъснато се тревожат, независимо от обстоятелствата. Възможно е подобно хронично безпокойство да отразява липсата на вяра във факта, че Бог е Господар на вселената, и в Неговото обещание, че никога няма да ни изправи пред проблем, с който не бихме се справили с Негова помощ.

Необикновено силните чувства също могат да бъдат знак, че трябва да се замислим над вярата си. Ако загубя работата си и се окажа толкова потиснат от това, че съм като парализиран, може би не вярвам достатъчно, че Бог е способен да ми помогне в решаването на моите проблеми. Надявам се обаче да ме разберете правилно. Определени събития, като смъртта на близък човек, могат да ни поразят силно и временно да ни извадят от строя. Ако например моята жена или децата ми бяха умрели, аз щях да съм съкрушен от скръб и през определен период щеше да ми е трудно да живея като нормален и здрав човек.

Накрая, силните мъчителни емоции, които продължават дълго, също може да са сигнал за проблеми с вярата. Ако продължаваме да изпитваме безпокойство, потиснатост или гняв по повод някакво събитие в продължение на трийсет години, може би нямаме достатъчно вяра в способността на Бога да господства над вселената. Консултирал съм християни, които цял живот са изпитвали гняв и потиснатост във връзка с определени събития. Тяхната вяра е толкова слаба, че не могат да простят и да забравят – както Бог несъмнено изисква от нас.

Наистина е необходимо да престанем да потискаме чувствата си, но в същото време трябва честно да си дадем сметка дали те съответстват на онова, което ни се е СЛУЧИЛО. Няма да ни помогнат нито „консервирането“ им, нито тяхното „изригване“. Златната среда означава да приемаме чувствата си и да ги изразяваме по начини, които ще ни позволят да продължим нататък.

„Бог не може да ме използва, ако не съм духовно силен“

Накрая ще дадем кратко обяснение за една много разпространена лъжа. Спомням си, че когато учех в колежа, непрекъснато си пусках този „любим“ запис. Искаше ми се да разкажа на приятелите си за Христос, но имах чувството, че след като животът ми е такава бъркотия, Бог не би могъл да въздейства чрез мен. Бях сигурен, че тези хора ще се вгледат в мен и ще кажат: „Ей, ти не си постигнал кой знае какво. Защо трябва да слушам точно теб?“ Дори и днес с удоволствие бих говорил на близките си приятели за Бога, но се хващам, че отново се вслушвам в онзи стар запис от колежа. Как да им разказвам за Бога, когато животът ми не е най-блестящото доказателство за всичко, което твърдя?

Ала един от парадоксите в християнството е, че Бог може да покаже своето всемогъщество и чрез нашата слабост. Сред основните причини за тази лъжа е собственото ни високомерие. Ние си правим извода, че Бог не може да стори каквото иска, ако не сме силни, докато, честно казано, Той е способен да направи всичко, каквото поиска, чрез всеки, когото си избере, по всяко време и никой не може да Го спре – освен, по всяка вероятност, ако този „някой“ просто откаже.

Аз възприемам тази лъжа и като разновидност на първата самозаблуда: „Трябва да бъда съвършен“. „Как мога да славя Бога, ако не живея съвършено и безупречно?“ – питаме ние. После въпросът прераства в удивлението: „Как изобщо се върши нещо, след като само Един е живял безупречно?“

Апостол Павел е добър пример за фалша на тази лъжа. В Посланието си към коринтяните той признава, че дори се радва на своята слабост: „Защото когато съм немощен, тогаз съм силен“ (II Коринтяни 12:10).

С времето разбрах, че не е нужно да съм духовен гигант, за да говоря на хората за Бога. Всъщност, като не крия своите слабости и вътрешни борби, тези към които се обръщам, получават по-вярна, по-реална представа за християнството -представа, неизопачена от лъжи, надявам се. Както казва Христос, „здравите нямат нужда от лекар, а болните“ (Матей 9:12).

Работата е там, че всички сме „болни“ и се нуждаем от Лекар. Когато говорим с другите, винаги ще бъдем недотам съвършени представители на християнството, независимо от равнището на християнска зрялост, което ще достигнем в крайна сметка. Ако се преструваме, че истината е друга, ще причиним болка и ще нанесем вреда. Каква по-добра услуга можем да направим на хората, склонни да приемат християнството, от това, да им покажем в действителност вътрешните борби на християнина, за да не натъпчат и те главите с записи на многобройни лъжи.

И още няколко думи. За да изтрие тези измамни ленти от съзнанието си, за всеки от нас, който вярва в някои или във всички споменати тук лъжи, е особено важно да чете и обмисля по-внимателно Библията, като се стреми да вникне в онова, което действително е казано в текста. Съкратените, преразказващи издания често са изопачени. В обясненията си към тази глава използвах често Писанието. По същия начин постъпвам и в практиката си, когато открия религиозна лъжа, защото в крайна сметка истината – пълноценното разбиране на Писанието – е най-добрият начин да се сложи край на лъжите разпространени в християнската култура днес.

Всъщност методиката, която съм запазил за VI глава, е свързана пряко с този най-важен въпрос.

КАК ДА ПОБЕДИМ ЛЪЖИТЕ СИ

Първо, бих искал да ви предложа един много полезен метод. Нарича се “Спиране на мислите“. Всички имаме моменти, когато, колкото и да използваме основания на истината разговор със себе си, лъжите и причиняваните от тях емоционални смущения просто не искат да ни оставят. „Спирането на мислите“ дава много добър резултат в подобни ситуации. Ако сте от хората, склонни да мислят натрапчиво за някоя случка или грижа, този метод ще ви свърши добра работа. Най-напред се съсредоточете върху самата мисъл, която предизвиква у вас тревога (или гняв, или потиснатост чувство за вина). После, след 15 до 30 секунди, извикайте: „Спри!“ или предизвикайте някакъв силен звук. Можете да настроите и будилник. Това действие прекъсва вашите мисли и свързаните с тях чувства. След като го направите няколко пъти, вероятно ще предпочетете да намалите силата на гласа си или просто да потърсите някакъв друг сигнал за прекъсване на мислите си.

Да кажем, че сте като Даян от началото на тази глава. Давате си сметка, че вярвате в лъжата: „Божията любов трябва да се заслужи.“ Може би дори си представяте как, свъсил вежди, Бог не сваля от вас критичния си поглед. Определете звука, който ще спре мислите ви, после се съсредоточете върху ,тази своя представа. След като прозвучи викът или будилникът можете да насочите вниманието си към истинския образ на Бога, който се опитвате да утвърдите в своето съзнание. Този метод ви помага, като прекъсва мислите, които пораждат емоционален смут в съзнанието ви. Той показва на практика, че когато безразсъдните мисли – лъжите – се отстранят (независимо дали като се оспорят чрез истината или като изобщо се спре мисленето в тази насока), вашето емоционално здраве действително се подобрява. Очевидно, този подход сам по себе си не премахва лъжите, които пораждат емоционални проблеми, но помага да ги прекъснем за известно време и така да ограничим емоционалното си похабяване.

Вторият метод, които предлагам, е много важен. За християните решаващата стъпка за надмогване на лъжите, религиозните и другите, е свързана с две познати занимания, с които обаче често се злоупотребява: запаметяването на Писанието и размисъла над него.

Е, преди да вдигнете рамене и да отхвърлите тази идея, спрете за малко и прочетете онова, което имам да ви кажа. Изразът запаметяване на Писанието и размисъл над него ни е твърде познат, нали? Свързваме го с неделното училище или с изучаването на Библията в група или организиран от църквата курс, при това обикновено се чувстваме доста виновни задето рядко вършим някое от двете неща в къщи сами. Но ако погледнем на запаметяването и размисъла като на сериозен много успешен метод да се освободим от лъжите си, ситуацията веднага се променя, не е ли така?

Приемете тази идея най-сериозно. Защо ли? Защото съм свидетел на удивителната промяна, предизвикана от нея в живота на вярващите, които се борят с религиозни лъжи.

Виждал съм чудодейното й въздействие и при другите лъжи, обсебили християни.

Интересно е, че в Библията се набляга особено силно върху „обновяването на ума“, а в библейския смисъл то се постига, като се отделя време за запаметяване на библейските стихове и размисъл над онези от тях, които пряко ни сочат истината за нашите лъжи. (В Приложение А са дадени библейски стихове, които според мен са особено полезни за побеждаването на лъжите ни. Те ще ви послужат като чудесно начало.)

Библията действително е основното средство, с помощта на което Бог ни предава най-важните истини, необходими, за да се борим с лъжите си. Неслучайно Сатана е наречен „баща на лъжата“ (Йоан 8:44). Представете си своето положение така: Бог и Сатана са се вкопчили в страховита битка за власт над вашето съзнание. Оръжието на Бога е, разбира се, истината. Оръжието на Сатана са лъжите. Всеки ден е борба. Тогава записа на лъжите ли ще си пускате? Или ще се вслушате в истината? Доколкото отдаваме предпочитанията си на истината, дотолкова реагираме разумно на онова, което ни се случва, и усещаме “Божия мир, който никой ум не може да схване“ (Филипяни 4:7). Доколкото избираме лъжите, дотолкова страдаме емоционално и духовно. Когато се ръководим и от едното, и от другото, както е в повечето случаи, ние живеем със смесени емоционални и духовни усещания.

„Добре – чувам ви да казвате, – но как да се справя с цялото това наизустяване и размишляване?“ Ако сте като всички останали, единственият начин е да включите и двете във всекидневната си програма. Като начало можете да си поставите скромна задача, например един стих на седмица, дори на месец. (Изборът да работите само върху един стих цял месец може да ви се стори твърде лек, но ще се изненадате колко трудно се оказва и това за повечето християни. Стигнах до извода, че е по-добре в началото да не се престаравате, иначе изобщо няма да го направите.) После си повтаряйте отново и отново този стих, докато той се превърне в част от вашето мислене. Размишлявайте над него, като отделяте време да го потопите в най-дълбоките пластове на съзнанието си и търсите начини да го приложите във всекидневния си живот.

Например стихът: „Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога“ (Римляни 3:23) е от онези, които повечето християни знаят наизуст. Но какво означава той?

Нека вникнем малко по-дълбоко в него. Размишленията над факта, че всички са съгрешили, може би ще ви накарат да разберете по-ясно колко си приличат всички хора: никой от нас не може да се сравнява с Бога.

Размисълът над тази констатация може на свой ред да ви подскаже колко си приличаме всички в нравствено отношение и колко неповторим нравствено е Бог.

Когато мислите ни потекат в тази посока, може би те се почувствате по-малко изолирани от другите. Онези, които винаги сте смятали за „по-добри“ от вас, вече няма да ви се струват така различни. По същата причина ще се почувствате по-малко различни и от хората, които сте възприемали като „по-лоши“ от вас. А щом започнете да виждате другите в светлината, в която виждате себе си, ще установите, че междуличностните отношения стават все по-лесни.

И, накрая, всички тези размишления могат да ви подтикнат към по-дълбоко преклонение пред Бога. Много е възможно още щом започнете да Го виждате в светлината на Неговата неповторимост, да се поклоните по-ниско и да се смирите по-искрено пред Създателя на вселената.

Доста поуки извлякохме от този кратък, добре познат стих – и обърнете внимание, че всичко това ни мина през ума за съвсем кратко време. А ако си бяхте дали цяла седмица за размишления над него?

Размисълът над значението на даден стих и възможните му приложения в живота е най-добрият начин, който познавам, да допуснем истината до най-дълбоките пластове на съзнанието си, където действат лъжите. По такъв начин Бог, чрез делата на Святия Дух, въздейства върху лъжите, които най-силно влияят на нашето отношение към себе си, към другите и към света.

Всички велики мъже и жени във вярата са същевременно много добри ученици на Писанието. Те познават Библията не само с ума си, но и със сърцето си. А когато си въоръжен с подобно двустранно познание, неминуемо те очаква духовен растеж. Прилагането на онова, на което ни учи Библията, и познаването не само на съдържанието на текста, но и на смисъла на стиховете й са невероятно ползотворно средство, чрез което се преобразява животът на всеки от нас. Божията мощ дори само в това усилие ни дарява със забележителната проницателност, която ни е нужна, за да спечелим войната срещу „бащата на лъжата“.

Не оставайте само с намеренията да изпробвате този метод. Приложете го, макар и с един стих на месец. Като видите как се разпръсва димната завеса, покриваща множеството ви лъжи, ще се вдъхновите толкова, че няма да спрете за нищо на света.