4 – Лъжи в брака

За да разберем истината за брачните

взаимоотношения, много важно е първо

да разграничим неистините.

Уилям Ледърър и Дон Джаксън

 

Джо и Керъл имали любов като в приказките. Той бил красив и внимателен, тя – елегантна и умна. Сгодили се и били убедени, че ще „заживеят щастливо“. После се оженили. И вместо в идилия съвместният им живот твърде скоро се превърнал в бойно поле. Докато преди Керъл намирала Джо за красив, сега й се виждал суетен. Онова, което преди смятала за внимание, вече й изглеждало проява на чувство за собственост. От своя страна и тя не била така елегантна и умна в очите на Джо, а се превърнала в материалистка и всезнайка. Скоро разправиите им станали сериозни. И досега продължават да живеят така. Двамата свестни и толкова влюбени млади хора сега са нещастни същества, които се питат дали не са направили голяма грешка.

Какво бе станало с тях? Нещо, което би могло да се случи на всяка семейна двойка. Бяха се сблъскали с действителността. Когато Джо и Керъл се оженили, тяхната романтична представа за брака идвала направо от страната на приказките. И когато се оказало, че истинският живот не отговаря на техните мечти, започнали неприятностите.

По много, много причини повечето семейни двойки започват съвместния си живот, като вярват в сума лъжи. И когато истината излезе наяве, те или намират у себе си достатъчно любов и полагат всички усилия, за да се приспособят един към друг, или упорито държат на лъжите, докато семейството им лека-полека се разпада.

Бракът изисква упорити усилия. Ето това е истината. Но заслепяващите романтични представи ни карат да я пренебрегваме до последния възможен момент. Много семейни двойки преживяват болезнени страдания. Забелязал съм обаче, че думите на повечето брачни партньори, идващи при мен за съвет, носят отпечатъка на лъжите, които до голяма степен пораждат проблемите им.

Имайте предвид, че за лъжите, на които предстои да се спрем, повечето семейни двойки не биха признали, че вярват в тях съзнателно. Тези лъжи въздействат по-скоро на подсъзнателно равнище, което прави разобличаването им още по-трудно.

„Ти си виновен за всичко“

Една от най-често срещаните заблуди, на която робуват семейните двойки, е вариант на лъжата: „Някой друг е виновен“, когато единият от двамата сочи с пръст право към брачния партньор. Тя предполага, че действията на единия от съпрузите предизвикват отрицателна реакция у другия, според когото те са единствената причина бракът да не върви. Най-просто казано, всичко е по негова или по нейна вина.

В това се състоеше и проблемът на Джо и Керъл, както установих още при първото им посещение в кабинета ми. Джо седеше почти обърнал гръб на Керъл, а нейните кръстосани крака сочеха в противоположната посока. И започнаха…

– Тя никога не казва добра дума за онова, което върша -рече Джо.

– Защото не правиш нищо хубаво. Единственото, което знаеш, е да се върнеш от работа и да започнеш да се оплакваш колко ужасна е тя и как я мразиш – отвърна Керъл.

Джо възрази:

– Ако проявяваше малко повече разбиране, може би нямаше да се оплаквам толкова.

Керъл изпъна гърба си и продължи възмутено.

– Хайде, пак се започна. Аз съм виновна, че ти се оплакваш толкова, така ли?

– Ако ме изслушваше по-внимателно и не беше така критична, нямаше да се оплаквам толкова.

– Да де, ако ти не се оплакваше толкова, аз щях да те слушам по-внимателно – върна му го Керъл.

Те бяха играли този словесен волейбол през целия си брачен живот. Признаваха, че се препират така от петнайсет години и явно нито един от двамата нямаше намерение да отстъпи и да види личния си принос за общия проблем. Когато се опитах да им обясня, че за самите тях е необходимо да се променят, че трябва да се вгледат честно в себе си, те заеха отбранителна позиция и ме обвиниха в липса на безпристрастност.

Спомняте ли си старата приказка: „За тангото са нужни двама“? Наистина е така! Нужни са двама души, за да се породи ужасна вражда или да се създаде ужасно семейство. Дори когато изглежда очевидно, че само единият от двамата „съсипва всичко“, аз все пак бих възразил, че реакцията на „страдащия“ съпруг към онова, което върши другият, е не по-малко важна за хармонията в брака.

Ако например госпожа Джоунс ми каже някой следобед, че е похарчила 1000 долара за дрехи, това, дали вечерта двамата със съпруга й ще се впуснат в опустошителна кавга, зависи в еднаква степен както от стореното от госпожа Джоунс, така и от отношението на господин Джоунс. Господин Джоунс може да реагира враждебно на постъпката й или пък да отвърне със загриженост, като поиска да разбере дали госпожа Джоунс не би желала да поправи грешката си. С други думи, той има правото да реши как да реагира на нейните действия (макар че в момента вероятно ще има нужда да му се напомни това право). Неговият отговор на онова, което е извършила съпругата му, е не по-малко важен за хармонията в брака от нейното решение да похарчи 1000 долара.

Ето няколко начина, по които би могъл да отвърне господин Джоунс:

Реакция „Поставяне на място“

– Да не искаш да кажеш, че си похарчила 1000 долара за дрехи само за един ден? – крещи господин Джоунс. – Точно в твоя стил е! Не мислиш за нищо друго освен за себе си! И пет пари не даваш за финансите ни и как им се отразява твоето прахосничество. Държиш се като егоистична хлапачка! -продължава да бълва празни приказки той.

Госпожа Джоунс отвръща, както би сторил всеки на нейно място: заема отбранителна позиция и също реди глупост след глупост – разбира се. ако не е излязла с гръм и трясък от стаята.

Реакция „ Запазване на мира „

– Хм, е… това е чудесно! Радвам се. че си намерила онова, което искаше – мънка господин Джоунс, стиснал кухненския плот толкова яко, че кокалчетата на пръстите му побеляват.

Отговорът на госпожа Джоунс обаче може да е:

– Добре! Тогава утре ще отида да взема и нещата, от които се отказах.

Реакция „Кажи истината с любов“

– Радвам се, че си си намерила дрехи, които харесваш -казва господин Джоунс, оставя дипломатическото си куфарче и я поглежда в очите, – но трябва да ти кажа, че според мен 1000 долара са множко, като се има предвид какъв е бюджетът ни. Хайде да поговорим за това.

Как ще отговори госпожа Джоунс? Ако е свикнала той винаги да реагира така разумно, може би ще каже:

– Ще се радвам да го обсъдим. Искам и двамата да сме доволни от сумите, които харча.

Очевидно третият отговор е най-ползотворен. Не се отправят никакви обвинения и съпрузите Джоунс продължават да общуват помежду си. Може да звучи малко идеалистично, но ми се струва, че подобно общуване е възможно между двамата партньори, ако те се постараят достатъчно за това.

Ето и един по-сериозен случай. Пати имаше съпруг алкохолик, който непрекъснато я нагрубяваше и оскърбяваше. Тя бе убедена, че за проблемите в брака им е виновен единствено той и, честно казано, той действително беше подстрекателят на повечето скандали. На нея не й бе останало никакво самоуважение, чувстваше се унизена пред приятелите си, а децата й се срамуваха от алкохолизма на баща си. За тях вече нямаше глава на семейството, на когото могат да разчитат.

– Всичко е по негова вина – казваше тя. – Всичко.

Напомних й, че нейният съпруг е отговорен за своя алкохолизъм и грубото си държание вследствие на пиенето, но ако тя позволи поведението му да съсипе живота й, отговорността ще е изпяло нейна. А за съжаление тя правете тъкмо това.

Накрая, по време на един от разговорите ни, излезе наяве и „истината“, от която се ръководеше Пати.

– Докато той не престане да пие, не мога да бъда щастлива – рече тя и ме погледна сърдито. Почаках малко, после попитах:

– Не мислите ли че това е твърде висока цена за неговия алкохолизъм?

Тя вдигна глава.

– Какво искате да кажете?

– Ами, сякаш алкохолизмът му не е достатъчно тежък проблем, та отгоре на всичко искате да добавите и своето лично нещастие.

Тя изглеждаше възмутена.

– Е, струва ми се, че след като съм омъжена за алкохолик, който непрекъснато ме ругае, не остава много място за щастие.

Пати си мислеше, че няма какво да й възразя. Сякаш цялата истина на света бе събрана в нейните думи. Но част от тях съдържаше и лъжата за нейната пълна неспособност да контролира собствените си реакции. Тъй че аз се противопоставих:

– Съгласен съм, че това прави живота ви по-труден, но вие сякаш сте си поставили за цел да превърнете ситуацията в съкрушителен удар, който ви осъжда да страдате до края. Непременно ли трябва да е така?

– Не знам. Предполагам, че не, но… – тя замълча.

– Пати, вие сте в тежко положение. Няма никакво съмнение. Но можете сама да решите: трябва ли действията на вашия съпруг да ви осъждат на нещастие?

Тя седеше, забила поглед в пода. Накрая отговори:

– Не искам да е така. Но просто не виждам как мога да бъда щастлива, ако той не престане да пие и да унижава мен и децата. Непрекъснато повтаря, че му пречим, че го задушаваме.

– Не допускате ли, че може взаимно да се задушавате?

– Може би – промърмори тя. – Понякога имам чувството, че ще умра, защото не ми достига въздух.

– Сама трябва да решите дали можете да поемете отговорността да бъдете самостоятелна личност и да се радвате на живота въпреки всичко. Помислете за момент. Как бихте постигнали това:

Тя отклони погледа си от мен, помълча и после каза:

– Мислила съм да се отделим от него, може би… за известно време.

– И с какво ще помогне това?

– Ще бъде болезнено, но може да го стресне. Не знам. То е в противоречие с всичко, на което съм учена. Но понякога нещата тръгват толкова зле, че…

– Има ли друго, което зависи от вас и би ви помогнало да се почувствате по-удовлетворена ?

– Е, всъщност аз се отказах от много приятелства, защото се чувствах… ами… ужасно неудобно. Понякога съм така самотна! По-рано обичах да бродирам. Вече не се срещам с приятелките, с които споделяхме това хоби. И изобщо престанах да ходя на църква, защото не мога да погледна никого в очите.

– Освен че се чувствате неловко, какво друго ви спира да възстановите отношенията си с тези хора?

– Нищо, струва ми се – отвърна тя. Поусмихна се и аз забелязах признаци на оживление в очите й.

Да се чувстваш удовлетворен, независимо от обстоятелствата, това е велика цел. По-лесно да се каже, отколкото да се направи, нали? Без съмнение. Но трудността не намалява нашата отговорност. Честно казано, не мисля, че в Съдния ден Бог ще се обърне към Пати така: „Виж, ти преживя много страдания, като беше омъжена за този негодник, и понеже бе така търпелива с него и позволи на алкохолизма му да съсипе собствения ти живот, греховете ти са опростени.“ По-вероятно е да й каже: „Виж, ти имаше съпруг, който се държеше безобразно, но въпреки това беше отговорна за своето отношение към постъпките му и само от теб зависеше дали ще позволиш неговият порок да съсипе твоя живот.“ Ние не можем да диктуваме отношението на другите към нас, но сме длъжни да контролираме собствените си действия и реакции.

Доколкото е в човешките възможности, брачните двойки трябва да вземат присърце онова, на което ни учи Библията: да бъдем честни по отношение на собствените си грешки и недостатъци и да се опитаме да ги преодолеем, преди да хвърляме камък по другите около нас – това се отнася дори за хората с толкова сериозни проблеми като Пати и нейния съпруг. Или, както образно се изразява Матей, трябва да си поставим за цел да видим гредата в собственото си око, преди да сочим сламката в окото на партньора си (Матей 7:3). Не бива да позволяваме сламката в окото на съпруга или съпругата ни да прави гредата в нашето още по-голяма и по-заслепяваща. Можете ли да си представите семейство, в което и двамата съпрузи прилагат на практика това учение?

„Щом са необходими толкова усилия,

сигурно не сме един за друг“

В началото на тази глава казахме, че бракът изисква упорити усилия. По-точно ще е да потвърдим, че бракът изисква много упорити усилия. Огромни усилия. Подчертайте си го. Запишете си го с големи букви. Татуирайте го на ръката си. Това е първото правило: за всеки брак, останал здрав и щастлив през годините, са полагани усилия. Но също така е вярно, че малцина разбират този факт. Ето защо в мига, в който нещата престанат да вървят гладко, брачните партньори започват да се питат: „Дали сме подходящи един за друг?“ Тази мисъл произтича от друга лъжа – че на света съществува човек, с когото бихме „заживели щастливо до края на дните си“. Такъв беше случаят с Керъл и Джо, двойката, чиято любов определихме „като в приказките“.

Колкото и странно да звучи, аз бих потвърдил – упоритите усилия в брака най-често говорят, че сме избрали подходящия за себе си човек (макар да си давам сметка, че има и изключения). Общо взето, трудностите в повечето случаи показват къде грешим самите ние и ни дават възможност да се променим.

Напоследък при мен идва на консултации брачна двойка, която потвърждава това убеждение. Черил и Дан са женени по-малко от година и почти всеки ден се карат за нещо – по важни въпроси, за дреболии, за каквото и да било. Имат малко общи интереси и се отегчават, когато са заедно. Почти не отделят време да останат насаме и да поговорят за това, как се чувстват, защото им е трудно. Тези отношения са се пренесли и в сексуалния им живот, който, най-меко казано, е твърде нередовен. Те биха сложили край на всичко, но се боят от самотата и от реакцията на приятелите и близките си.

Както обикновено в подобни случаи, двамата се обвиняват взаимно и се питат дали не са безнадеждно неподходящи един за друг. Опитах се да ги накарам да прекратят обвиненията към партньора си и да се вгледат честно в собственото си поведение.

Когато идват в кабинета ми, обикновено сядат на двата най-отдалечени фотьойла, като крал и кралица, заели величествено и непреклонно своя собствен периметър – Черил, самоуверена и безупречно облечена, Дан, приведен, винаги с всекидневен панталон и смачкана спортна риза.

– Знам, че и двамата сте много обезсърчени от проблемите в брака си – казах аз един ден, – но според мен наличието им не означава непременно, че сте неподходящи един за друг.

– Какво друго биха могли да означават всичките ни трудности? – попита Дан.

– Ами например, че и двамата имате недостатъци, с които трябва да се преборите сами. Кавгите са просто знак, колко много усилия трябва да положите.

Дан завъртя очи.

– Хайде де! Как може недостатък да води до кавги?

– Дан, споменахте, че много обичате да гледате спортните предавания по телевизията, но изглежда си доставяте това удоволствие за сметка на Черил – отбелязах аз.

Той се напрегна.

– Обичам футбола. Помага ми да се отпусна. Нима ще поискате да се откажа от него?

– Разбира се, че не. Не е моя работа да ви карам да се отказвате. По-скоро става дума дали не мисиите че би трябвало да ограничите донякъде този свой интерес в името на брака си. Сам трябва да решите.

– Искате от него невъзможното – промърмори Черил. -Вижте, не мислите ли, че и двамата бихме могли да си намерим други партньори, с които да се разбираме по-естествено, а не с цената на толкова усилия?

– Сигурен съм, че има хора, които биха били по-подходящи и за двама ви – признах аз. – Но не мисля, че заради това трябва да загърбите сегашния си брак и да тръгнете да ги търсите. Съществува голяма вероятност накрая да се ожените за някой, който изобщо не е по-добър за вас, дори е по-лош. Горчивата истина е, че бракът изважда наяве онези сфери от нашия живот, които се нуждаят от усъвършенстване. Вие просто ще отнесете същите недостатъци в следващия си брак. Разводът е само замазване на съществуващата грозна картина.

Като чуха думата развод, и Черил, и Дан се вторачиха в мен. Не се съмнявах, че имат желание да поговорим на тази тема: готови бяха да потърсят спасение в раздялата, бяха съгласни на всичко, само и само да се измъкнат от положението по най-лесния начин.

– Ще споделя с вас в какво съм убеден самият аз – обърнах се към двамата. – Смятам, че вашият брак ви предлага най-големи възможности за личностно израстване. Търсенето на „нов, по-съвършен“ брачен партньор най-често е илюзия, обвързана с бягството от действителността – забелязах, че при тези думи и двамата вече не гледаха към мен.

Засега те размишляват върху това схващане. Но страданията им са така мъчителни, гневът им е толкова силен, че се боя да не се разведат още преди да са се заели с онова, което с нужно за брака им, да не говорим за извеждане докрай на тези усилия. Аз обаче непрекъснато им напомням: техните проблеми не са сигнал, че трябва да се разделят, а тъкмо напротив, и двамата се нуждаят от помощта на другия, за да превъзмогнат неприятните си страни като личности.

За жалост работата ми като брачен консултант често прилича на разговорите с Дан и Черил. Понякога, още преди да съм им помогнал да стигнат до момента, в който ще се заемат с индивидуалните си недостатъци, съпрузите съсипват брака си, като не спират да изтъкват на висок глас слабостите на другия. Ултиматумът: „Промени се или…“ рядко има успех. Всъщност в доста случаи той влошава нещата още повече, защото хората, в това число и брачните партньори, не обичат да бъдат заплашвани или принуждавани към промяна на собствената си индивидуалност.

Първата семейна двойка, за която говорихме – Джо и Керъл, – също има този проблем. А и двамата са християни. На практика християнските брачни двойки като че са много податливи на лъжата: „Щом са необходими толкова усилия, сигурно не сме подходящи един за друг.“ Тя им се струва истина, защото всички християни донякъде вярват, че Бог не би допуснал да се оженят, ако бракът им ще бъде труден и мъчителен. Мнозина от тях живеят с вътрешното убеждение: „Бог ни е събрал“ и по някаква своя логика завършват твърдението си с вярата „ето защо ще бъдем винаги щастливи заедно“. А това е в пълно противоречие с библейското учение, че всеки брак се сблъсква с трудности. В Първото си послание към коринтяните апостол Павел казва: „Но такива [т.е. оженените или омъжените] ще имат житейски скърби, и аз ви бих пожалил“ (I Коринтяни 7:28).

Бракът изисква много големи усилия. Но е по-добре да не използваме тази истина като оправдание, за да избягаме от семействата си.

„Ти можеш и трябва да удовлетворяваш

всичките ми потребности“

Друга нереалистична представа, която споделят мнозина от нас, е, че някъде има човек, които би могъл напълно, непрестанно и несравнимо да удовлетворява всяка наша потребност. Ние срещаме тази „идеална“ личност, женим се, а после твърде бързо започваме да забелязваме нейните ..несъвършенства“. И въпреки всичко не се отказваме от своята представа. Ще се изненадате колко упорито са се вкопчили в нея някои хора. Виждал съм в кабинета си съпрузи, които са женени от трийсет години, а все още хранят илюзията, че партньорът им трябва да задоволява всяко тяхно желание и всяка тяхна потребност. Лъжите умират трудно!

Джордж и Сю дойдоха при мен след десетата годишнина от сватбата си. Изобщо не бяха я отпразнували, защото си даваха сметка колко недоволни са един от друг. Джордж бе човек с аналитичен ум – инженер. Сю, напротив, бе спонтанна и емоционална, тип сърцето на компанията, като винаги е имала до себе си някой „по-силен“, който да й се притича на помощ. Дори признаваше, че Джордж е нейният прекрасен принц – за какъвто бе смятала и баща си преди смъртта му. Джордж винаги плащаше сметките, викаше майстори за необходимите ремонти, оправяше се сам с всяка дребна повреда в колата. Но напоследък това бе започнало да го влудява.

– Тя очаква от мен да върша всичко! – изплю камъчето той.

– Не е вярно. Просто очаквам да е до мен, когато имам нужда от него – отвърна тя, въплъщавайки самото благоразумие.

Джордж въздъхна.

– Даваш ли си сметка какво означава това? Все едно казваш: „Ето ти живота ми, погрижи се за всичките ми потребности!“ Не съм в състояние да го направя. И никой не би могъл!

– О, Джордж, не очаквам от теб да вършиш всичко – само онова, което аз не мога. Нали съпрузите са за това? – пошегува се тя.

– Сю, говоря сериозно. Чуй ме. Понякога не успявам да подредя собствения си живот, да не говорим за твоя – почти изкрещя Джордж.

– Но ако ти не ми помогнеш, тогава – кой?

– Може би сама трябва да си отговорите на този важен въпрос намесих се аз. – Кои ще се погрижи за нашите проблеми и потребности, ако Джордж не може или не иска?

В погледа на Сю се появи лека уплаха.

– Ами, за разлика от Джордж, аз нямам приятели или родители, на които да разчитам.

– Какви чувства предизвиква у вас този факт? – настоях аз. Тя се замисли.

– На страх, предполагам. След като Джордж твърди, че винаги бягам при него. Е, може и да е така. Може да прекалявам. Ако го нямаше него…

– А дали не бягате от своя страх да бъдете независима? -подхвърлих аз.

– Трябва да призная – тихо отвърна тя, – че когато се запознахме, Джордж изгаряше от желание да задоволява всичките ми потребности, а аз – да му го позволявам. Нуждаех се от опора.

– Вярно е – съгласи се Джордж. – Тогава исках да е така. Това ме караше да се чувствам значим и потребен. А сега просто се задушавам и се чувствам използван, защото тя се нуждае от мен толкова много.

– Звучи така, Джордж, сякаш твърдите, че основните правила са се променили, а Сю не знае – подех аз. Прав ли съм, Сю?

Тя се замисли за момент. Оправи роклята си и кръстоса крака.

– Струва ми се, че Джордж вече не е така склонен да ми помага, както преди. Предполагам, че ще трябва да се науча как да се грижа малко по-добре за себе си. Нуждая се от неговата помощ, за да се науча – тя го погледна.

– Джордж? – подканих го аз.

– Разбира се – усмихна се той. – Не става дума, че не искам да върша нищо, скъпа. Просто повече не съм в състояние да върша всичко.

На практика няма такава връзка, в която единият да задоволява изцяло потребностите на другия. Подобно удовлетворение можем да постигнем най-успешно с помощта на различни здравословни и подходящи за тази цел източници. В живота на много от хората, които си казват тази лъжа, липсват такива източници: най-добър приятел, хоби, удовлетворяваща работа, или здрава връзка с Бога.

И вместо да разберат, че проблемът им се състои именно в това отсъствие, те се обръщат към своите партньори и, както се изрази Джордж, заявяват: „Ето ти живота ми. Погрижи се за моите потребности.“ Това е благовиден и лесен начин да избягаш от отговорността да придадеш пълнота и цялостност на собствения си живот.

Казвам здравословни и ползотворни източници, защото днес е твърде лесно единият от брачните партньори да потърси удовлетворение на своите не намерили отклик потребности по нездрав начин, дори с цената на изневярата. А това в никакъв случай не помага на брака.

Том е добър пример за подобно поведение. Накратко, лъжата, в която вярваше той, бе, че съпругата му не е достатъчно „съвършена“ за него. И за да посрещне нуждите, които тя не можеше да удовлетвори, бе започнал да търси други жени. Честно казано,- основната му „неудовлетворена“ потребност бе от сексуално разнообразие и тъй като съпругата му не можеше да променя фигурата и формите си като красавицата на месеца от „Плейбой“, за да му предлага различен външен стимул, той се бе развихрил до крайност. Разбира се, тази лъжа допринесе в значителна степен за разстройването на брака му. Том пренебрегваше факта, че сам не задоволява в достатъчна степен потребностите на съпругата си, и накрая неговият егоизъм нанесе на отношенията им поражения, които можеха да се окажат непоправими. Той вече се е изнесъл от дома си, а семейството му остана без съпруг и баща. И всичко това – в името на „съвършеното“ удовлетворяване на неговите потребности.

Чувам ви да казвате: „Ей, аз не очаквам партньорът ми да задоволява всички мои нужди. Щях да съм на седмото небе, ако той (тя) се грижеше поне за част от тях!“ Признавам, срещал съм брачни двойки, в които единият от двамата определено удовлетворява в по-малка степен основните потребности на другия. Както в случая с Том, който пренебрегна необходимостта на жена си от вярност, от общуване, от помощ при отглеждането на децата. Има и брачни партньори, които остават сексуално верни, но не обръщат внимание на други, не по-малко важни потребности, при това без да си дават сметка какво вършат. Понятно е, че този от двамата, чиито нужди не са удовлетворени, чувства, че равновесието „давам-получавам“ е нарушено. В подобни ситуации аз казвам на „ощетения“ от съпрузите, че е от решаващо значение да не се нахвърля върху провинилия се. Като бъде „бърз да слуша, бавен да говори и бавен да се гневи“ (Яков 1:19), онеправданият ще даде възможност на другия, който постъпва несправедливо, да размисли какво му пречи да бъде по-добър партньор в брака.

Тук се изискват главно три неща: 1) честно да си дадем сметка какво очакваме от брачния си партньор, 2) да преценим трезво дали тя или той могат и желаят да отговорят на тези наши очаквания, 3) да потърсим удовлетворение на някои от потребностите си с други, ползотворни средства или да приемем, че те са неуместни, и да положим усилия да се откажем от тях.

Например: един от проблемите на първата семейна двойка, за която говорихме – Керъл и Джо, – беше, че Керъл обичаше антикварните вещи и искаше Джо да я придружава, докато се рови из щандовете за тях или купува нещо. Джо от своя страна гледаше на всичко антикварно като на вехтория и се опасяваше, че след покупките на Керъл домът им скоро ще заприлича на къщата на прабаба му, която никога не бе харесвал! И определено нямаше желание да се влачи след нея, докато тя тършува из складовете с мухлясали стари скринове и маси. Несъмнено, след като Джон мрази онова, което Керъл обича, тя би могла да удовлетвори тази своя потребност, като си намери други придружители, одобряващи нейното занимание. Очакването Джо да има изцяло същите интереси като нейните бе нереалистично и за свое добро тя трябваше да се откаже от него.

Нито един човек не е в състояние да задоволи всичките ни потребности. Ако очакваме това от брачните си партньори, стоварваме на плещите им непосилно бреме.

„Дължиш ми всичко това“

Спомняте ли си как беше в началото, когато се запознахте с бъдещия си партньор в брака и започнахте да се срещате? За вас бе удоволствие да правите разни неща за него или за нея и в отплата всъщност не искахте нищо повече освен да се радвате на неговото или нейното присъствие.

Какви са отношенията ви сега? Ако сте като повечето двойки, вече сте навлезли във фазата на червените точки. За всичко, което вършите за своя партньор, наум си пишете определен брой червени точки. Например изхвърлянето на боклука би могло да се оцени с десет червени точки, събирането на мръсните дрехи – с петдесет, изслушването на оплаквания – със седемдесет и пет, а съучастието ви в дейност, която не желаете, – със сто. После, когато почувствате необходимост, изсипвате кофата с вашите червени точки и казвате: „Ето, искам да ми се плати за всичко това с едно пътуване до Хаваите“ или: „Дължиш ми три часа нераздвоено внимание -ВЕДНАГА!“

По някаква причина, може би защото близките отношения наистина пораждат известно неуважение, ние преминаваме от времето на срещите, когато сме вършили всичко с желание, без да се замисляме особено какво ни дължат за това, към годините на съпружеското съжителство, когато за всичко се води сметка и се очаква отплата.

Поведението: “задължен си ми“ е вредно за брака и се корени в лъжата, че хората, и по-специално брачните ни партньори, са длъжни да ни се отплащат за всичко, което вършим.

Мелиса и Бърт бяха въплъщение на тази лъжа. Всеки от тях постоянно бе нащрек да не пропусне случайно нещо, което другият му дължи, и щом му се стореше, че му е „платено“ по-малко от дължимото, се изпълваше с враждебност към партньора си. Нещата бяха тръгнали толкова зле, че вече изобщо не стигаха до помирение. Разговорите ни се въртяха все около темата: „задължен си ми“, докато един ден не стигнахме до прозрението, което сложи началото на бавен обрат в брака им.

– Вижте – каза Бърт, като се наведе към мен, – работих толкова много, за да й дам всичко, което иска, и единственото ми желание в замяна бе да върши с мен някои от нещата, с които обичам да се занимавам.

– Мислите, че тя ви дължи това, така ли? Заради онова, което сте сторили за нея? – попитах аз.

– Да – отвърна той и се облегна назад.

Мелиса почти скочи от стола си.

– А какво ще кажеш за нещата, които аз съм вършила за теб? Ти какво ми дължиш? Бърт скръсти ръце.

– Какво чак толкова си вършила? Аз нося всичките пари в къщи.

Мелиса започна да брои на пръсти:

– Помогнах ти да завършиш аспирантурата си, грижех се за домакинството и всеки ден ти слагах вечерята на масата, плащах всички сметки, за да не ти се налага да си губиш времето с тях, съвсем сама гледах децата, докато ти първо учеше, а сега работиш. ДА ПРОДЪЛЖАВАМ ЛИ?

– Чакайте – намесих се аз. – И двамата изглежда сте убедени, че партньорът ви е по-големият длъжник. Добре тогава. Бърт, чий труд е по-ценен – вашият или на Мелиса?

– Не с често да се поставя въпросът така. Никой не може да каже – рече Бърт.

– Напълно прав сте – продължих. – Възможно ли е изобщо да отсъдим с ръка на сърцето доколко приносът на всеки от вас има истинска стойност?

– Какво да правим тогава? – попита Мелиса.

– Вие ще кажете – отвърнах аз.

– Ами, според мен най-напред трябва да си разпределим по-добре работата вкъщи. За да съм спокойна, трябва да знам, че сме си поделили това бреме възможно най-справедливо.

– И…? – подканих я да довърши мисълта си.

– И после да престанем да се тревожим кой какво дължи на другия. Ако можем.

Бърт прекара няколко пъти пръсти през косата си и се облегна назад.

– Да, струва ми се приемливо. Във всеки случай нищо не пречи да опитаме – каза накрая той.

Опитайте да си представите един коренно различен подход към брака. Какво ще стане, ако приемете, че вашият партньор не ви дължи абсолютно нищо за всичко, което сте вършили за него или нея? Правили сте го, защото сте искали, а не защото е трябвало, и никой не ви дължи нищо за стореното по собствена воля.

Нека направим още една стъпка. Какво ще стане, ако приемете, че когато партньорът ви направи нещо в отговор на онова, което вие сте сторили за него, то ще е, защото той е решил така, а не защото е длъжен. И какво ще стане, ако погледнете на онова, което ви дава той, като на нещо, което трябва да бъде прието и оценено, а не като на нещо очаквано ?

Мисълта ми е, че когато се откажем от своите очаквания към другия и ги заменим с потребности, за които, ако не бъдат задоволени, можем да потърсим различно разрешение, браковете стават много по-здрави.

Моля ви да имате предния, че когато препоръчвам да се откажем от очакванията си, не твърдя, че трябва да престанем да искаме каквото и да било от партньорите си. Аз искам моята жена да бъде любеща, да ми остане вярна, да ми помага и общите ни задължения към дома и да харчи умерено от чековата си книжка. Просто искам да кажа, че тя не ми дължи всичко това – дори ако удовлетворявам нейните очаквания. Щом започна да го изисквам, сякаш е мое безусловно брачно право, значи се вслушвам в записа с лъжи, съхранявани в съзнанието ми, и много скоро ще престана да ценя онова, което ми дава тя.

Може би ще кажете: „Добре, да предположим, че престана да очаквам от партньора си да задоволява моите потребности и започна просто да искам това от него. Какво да правя, ако не получа онова, което искам?“

Ами, имате доста възможности, някои – здравословни, други – не. Да изберете погрешния път значи да започнете да крещите, да изпадате в истерия, да се затворите в себе си, да се унижавате, да манипулирате или да заплашвате партньора си с цел да получите от него онова, което желаете. Така на практика можете да постигнете каквото търсите, но ще спечелите битката, а ще загубите войната, защото поведението ви ще предизвика зла воля и ще наруши любовта и хармонията в брака ви.

По-ползотворно би било да помолите партньора си да размисли или да проявите малко гъвкавост, да направите компромис, да се откажете от своето желание или, ако нищо подобно не помогне, да свършите работата сами, без да изпитвате огорчение. Истината е, че съпрузите не си „дължат“ нищо един на друг. Най-здрави са онези бракове, в които всеки от двамата дава, защото е редно да се постъпва така, а не защото го дължи или за да му се възвърне нещо в отплата.

„Не съм длъжен да се променям“

Като юноша харесвах една песен, в която се казваше: „Аз съм такъв, какъвто съм, и никога няма да бъда друг.“ Непрекъснато чувам същото нещо от брачните двойки, когато обясняват защо не могат (или не искат) да се променят.

„Винаги съм бил такъв и не мога да направя нищо, за да стана друг. Ако наистина ме обичаше, щеше просто да ме приемеш такъв, какъвто съм и нямаше да се опиташ да ме променяш.“

Разбира се, в основата на тези твърдения е лъжата, че в добрия брак никой от съпрузите не трябва – или не би трябвало – да се променя заради другия. Все едно жената просто да каже: „Той ми е съпруг и го обичам какъвто и да е“ и да навлезе в някаква неясна сфера, където блажено да се примирява с неговия неизменен облик.

Каква глупост! Разбира се, че трябва да се променяме, за да се приспособяваме по-добре към партньорите си. Трудното е да решим какво да променим. Когато се женим, всички имаме недостатъци, които трябва да бъдат загърбени или преодолени. Твърде често нашите слабости са там, където партньорите ни са най-силни. Бракът изисква от нас да надмогваме слабостите си, а не да се крием зад думите: „Приеми ме такъв, какъвто съм“.

Моята съпруга Холи притежава огромна дарба да създава емоционална близост. Аз съм склонен да бъда по-аналитичен и сдържан. През първите години от брака ни често се чувствах неудобно, когато тя търсеше близост – да речем, просто прегръдка, – и не й отговарях както би искала. Това бе твърде обезсърчително и за двама ни. Да си призная, често ми се е искало да ме приеме такъв, какъвто съм, и да не очаква повече емоционална близост, отколкото съм способен да дам.

Спомням си как веднъж Холи се опита само да подържи ръката ми. Бях прекарал изтощителен ден, изцяло посветен на усилията ми потребностите на други хора да намерят удовлетворение. Единственото, което исках в онзи момент, беше да имам малко пространство само за себе си. Не желаех тя да държи ръката ми, нито исках да я ядосам. Просто изпитвах нужда да няма хора около мен. Но дълбоко в душата си съзнавах, че онова, към което се стреми Холи, е правилно и че всъщност аз трябва да се променя. С други думи, разбрах, че неспособността да установявам емоционална близост е мой недостатък. Знаех, че трябва да бъда колкото е възможно по-открит към нея, особено когато протяга ръка към мен. Не беше лесно, но с нейна помощ започнаха опитите ми да преодолея своя страх от интимност. Може и никога да не се почувствам така освободен емоционално, както Холи, ала нейното влияние ме превръща в много по-пълноценна личност.

„Една плът“ – това са мъжът и жената според книгата Битие (1:24). Но е невъзможно да се превърнат в „едно“, ако единият или и двамата не желаят да се променят заради другия. Аз съм изцяло за неповторимата индивидуалност и не приемам сляпото подчинение на всичко, което поиска брачният партньор, само и само за да го направим щастлив. Но ми се струва разумно да се старая, доколкото мога, да следвам съпругата си в онова, в което тя е по-силна от мен. Същото важи и за нея, разбира се. С този начин на мислене печелим и двамата, защото ставаме по-пълноценни – и същевременно се превръщаме в „едно цяло“.

„Ти трябва да си като мен“

Тази лъжа е „втора братовчедка“ на предишната и много прилича на лъжата: „Ще стане както аз искам“, която разгледахме във II глава. Убедени сте, че вашият стил на поведение е най-добрият и че партньорът ви трябва да мисли, чувства и постъпва като вас, за да го приемете. Хората, които се поддават на тази лъжа, са склонни да виждат света като черно или бяло, правилно или погрешно, всичко или нищо. Със своето високомерие те са убедени, че след като сами мислят или действат по определен начин, техните партньори грешат, ако не мислят и действат по абсолютно същия начин. Казано направо, на такива хора им трябва по-скоро двойник или някакъв робот, отколкото брачен партньор, независимо дали си дават сметки за това или не.

Керъл и Джо, семейната двойка, с която започнахме IV глава, вярваха в тази лъжа и тя бе едно от многото погрешни схващания, пораждащи ужасната атмосфера в техния брак. И двамата бяха убедени, че собственото им мнение по всеки въпрос е най-доброто, най-умното, най-мъдрото, най-вярното и кога го имаше разминаване, се стигаше до страхотни конфликти. Например една година Керъл бе убедена, че за тях ще е най-добре да прекарат отпуската си на море и привеждаше всички разумни основания в защита на своето становище. В същото време Джо бе решил, че е за предпочитане да отидат на планина и също можеше да посочи редица сериозни причини за избора си. Никой от двамата не желаеше да отстъпи и прекараха безброй часове в спорове на тази тема. Накрая бяха така вбесени един на друг, че изобщо не заминаха никъде.

Като разказ звучи абсурдно, но познавам много, много семейни двойки, които са превърнали тази лъжа в свой начин на живот. А всъщност, ако бяхме свързали живота си с човек, който мисли и постъпва точно като нас, бихме се отегчили най-много до седмица. Не твърдя, че трябва да се отказваме от личните си предпочитания само за да избягваме споровете.

Просто би било добре всеки път да се питаме дали предпочитанието ни е достатъчно важно, за да се караме заради него. Ако не е, по-добре да проявим гъвкавост и да направим компромис, а понякога и да се откажем от желанието си.

Всеки от нас е неповторим. Хубаво е, че сме различни, дори ако това води до конфликти, защото когато се отнасяме зряло към различията, те ни дават по-ясно усещане за нашата собствена индивидуалност и по-широка представа за действителната пъстрота сред човешките същества.

Лъжите в брака обикновено са от онези, които отричаме, от несъзнателните лъжи, които ни карат да се чувстваме неловко, когато бъдат извадени наяве. Но дълбоко в себе си вие също сигурно знаете, че някои от тях са записани и на вътрешен магнетофон. Брачните консултации, когато се провеждат пълноценно, водят към осъзнаването на тези лъжи, а след това към заменянето им с истината – нещо, което можете да направите и сами. Един от най-резултатните методи, които използвам за тази цел, ще разгледаме сега.

КАК ДА ПОБЕДИМ ЛЪЖИТЕ СИ

Нека опитаме нещо съвършено различно – „рационално-емоционалното образно мислене“, една мисловна игра, разработена от д-р Макси Молтски, виден поддръжник на познавателно-преструктуриращата терапия, която се прилага от години в подготовката на спортистите за състезания. Ние ще я използваме за някои от важните ситуации в живота си.

В най-общи линии тя се състои в това, да си представим някоя неприятна или смущаваща ни случка и с помощта на основан върху истината разговор със себе си да променим свързаните с нея чувства.

Как един спортист би приложил този метод? Представете си тенисист, който гейм след гейм не успява да уцели ъгъла в полето на противника си. Той потъва в отрицателни мисли: „За нищо не ме бива. Никога няма да се науча да забивам. Просто не съм способен.“ Но вместо да се откаже, той запазва хладнокръвие и решава да опита с образното мислене.

Тенисистът разиграва във въображението си ситуация, при която отново не успява да забие, но този път спира, връща се назад, отново проследява действието и в съзнанието си изпраща топката точно там, където иска. И докато си представя всичко това, непрекъснато си повтаря: „Можеш да го направиш. Не се отказвай. Нужна ти е само концентрация.“ После продължава отново и отново в мисълта си да забива точно гонката, докато започне да приема представата си за нещо възможно.

Ще ви дам още един пример, в който действащото лице ще бъда самият аз:

СЪБИТИЕТО: Имам костюм, който трябва да бъде даден на химическо чистене, за да го облека на важното заседание следващия ден. Не мога сам да го занеса тази сутрин, затова моля жена си да свърши това. Обяснявам й пределно ясно колко важно е костюмът ми да бъде готов тази вечер. Когато се прибирам обаче, мръсният ми костюм си стои на същото място, където съм го оставил сутринта.

МОЯТА ОТРИЦАТЕЛНА РЕАКЦИЯ: Не се справям добре с положението. Избухвам. Казвам си няколко различни лъжи:

„Това е ужасно! Не мога да облека нищо друго за заседанието! Целият ми ден е съсипан, да не говорим за вечерта.“

„На жена ми изобщо не може да се разчита! Няма ли поне веднъж да свърши нещо като хората?!“

„Тя е виновна за всичко! А като си помисля колко неща правя за нея!“

За лош късмет в този момент съпругата ми влиза в стаята. Изливам гнева си върху нея и така започва един от най-неприятните скандали в брачния ни живот.

А сега нека си представим същата случка, но с различни психически и емоционални последствия.

МОЕТО ОБРАЗНО МИСЛЕНЕ: Влизам и още от вратата съзирам смачкания си мръсен костюм на същото място, където съм го оставил сутринта. Този път обаче си казвам истината по един от следните начини:

„Много съм разочарован, че не е изпълнила молбата ми. Но вече не може да се направи нищо, тъй че ще трябва да помисля какво друго да облека за заседанието утре.“

„Тя каза, че ще се погрижи за костюма ми. Понякога не изпълнява обещанията си, точно както се случва и с мен. Не ми харесва, но действителността е такава.“

„Не е задължително това да разваля вечерта ми, нито пък да попречи на заседанието утре. Ще се справя със ситуацията по възможно най-добрия начин.“

„Като я видя, ще й кажа, че съм разстроен задето е забравила костюма ми, но това не е краят на света, тъй че няма да губя самообладание.“

Докато си мисля тези разумни неща, си представям, че приемам случилото се сравнително спокойно. Представям си, че съм ядосан, но се владея. Представям си, че разговарям със съпругата си, казвам й, че съм разстроен заради костюма, ала го правя с уважение и запазвам добрия тон. Накрая си представям, че спирам да говоря на тази тема и се заемам да намеря решение на проблема с костюма, вместо да губя време в обвинения.

(Разбира се, някои от вас ще кажат, че всичко това е много хубаво, но единственият начин партньорът ви да разбере колко важна е била за вас тази услуга, е да го скастрите хубавичко, та другия път да свърши всичко както трябва. Аз бих възразил, че този начин на поведение създава порочен кръг, ситуация като в приказката за лъжливото овчарче. Вие сте се карали на партньора си толкова често, че той вече почти не ви обръща внимание и следователно сте го приучили да не ви слуша дори когато става дума за нещо наистина важно. Ето защо бих ви посъветвал да разкъсате порочния кръг, като предупредите партньора си за своите намерения и за решението си отсега нататък да се придържате към новия начин на поведение. Ако сте в подобно положение и искате да се избавите от старите си привички, този подход ще ви е нужен повече, отколкото можете да си представите.)

Методът „рационално-емоционално образно мислене“ ви позволява да избирате ситуации, които обикновено са взривоопасни, и да ги „разигравате“ във въображението си по разумен и конструктивен начин. Дава ви възможност да си представите как се справяте успешно с тях. В известен смисъл чрез метода в съзнанието ви тече филм, в който вие репетирате своята „сцена“ много преди да я изиграете в действителност или след като вече сте я изиграли лошо, за да я обмислите и да се справите на практика по-добре.

Всъщност този метод ще ви помогне да победите лъжите, които биха ви навредили във всякакъв вид ситуации. Можете да го използвате в подготовката си за решаващия разговор, когато кандидатствате за работа, за да изгладите противоречията с приятелите си, за да се противопоставяте на нереалистични изисквания, за да се справяте с вашите и чуждите грешки, с лошото поведение на децата си или просто за да издържите труден ден. Както и при останалите методи които резултатите не са много добри. С упражнения ще натрупате опит и ще започнете да позволявате на истината да прониква недвусмислено във всяка ситуация и да върши своите чудеса чрез вашия механизъм за справяне. От вас се иска да извикате във въображението си случката при която сте се провалили, и както в примера с тенисиста, да върнете лентата на съзнанието си назад и да си представите, че преодолявате успешно затрудненията си.