3 – Лъжи, свързани със света около нас

Истината трябва да се възприема преди

всичко като в конфликт с този свят. Светът

никога не е бил толкова добър и никога няма

да стане толкова добър, че мнозинството да

желае истината.

Сьорен Киркегор

ГРАБНИ ЦЯЛОТО ТОВА УДОВОЛСТВИЕ!

ТЪРСИ НАЙ-ДОБРОТО!

НАПРАВИ НАЙ-ДОБРОТО ЗА СЕБЕ СИ!

Рекламите, телевизионните програми, филмите, списанията, дори книгите крещят към нас подобни послания всеки ден и по всякакъв начин. А ние ги слушаме с детинско одобрение и им вярваме. Търсим истина в шумния брътвеж.

Нашата готовност да се доверяваме може донякъде да се дължи на желанието ни истината да е такава, каквато на нас ни харесва. Хубаво би било тези послания да са верни, нали? Или пък детето в нас не е склонно да се прости с убеждението си, че никой не би ни казал нещо невярно. Каквато и да е причината, мнозина от нас рядко подлагат на съмнение истинността на посланията, които ни връхлитат от всички страни.

Доколко обаче може да им се вярва? Много от тях, ако не повечето, са направо опасни. Но те ни заливат минута след минута, ден след ден и започват да ни се струват не само невинни, а дори и верни.

Разбира се, по-голямата част от тях не отговарят на истината – и колкото повече ги слушаме и им вярваме, на толкова повече ненужни емоционални страдания се обричаме. Да хвърлим един поглед на най-разпространената и най-опасната от тези лъжи, свързани със света.

„Мога да имам всичко“

„Кой казва, че не можеш да имаш всичко?“ – се пита в реклама за известна марка бира. Звучи така, сякаш дете предизвиква някой да му изрече ужасната истина: „Кой казва, че не мога да имам всичко?“

Животът го казва, ето кой. Или както гласи познатата фраза: „Не можеш едновременно да изядеш сладкиша и да си го запазиш“. Това е истина, с която трябва да се съобразяваме.

Чували сте този изтъркан израз стотици пъти и все пак, признайте си честно, още ли мислите, че е възможно да имате всичко?

Ако не се различавате от повечето хора днес, ще кимнете. Ние смятаме, че можем, нещо повече – смятаме, че би трябвало да имаме всичко. Защо? Защото се оглеждаме наоколо и виждаме хора, чийто живот изглежда лишен от борбата и усилията, присъщи на нашия. Те са финансово осигурени, интелигентни, привлекателни или всичко това наведнъж, и ние вярваме, че само да ни се предостави възможност, също като тях сме способни да имаме всичко.

Джим е един от „тях“. Той е преуспяващ предприемач и по всичко личи, че е осъществил „американската мечта“. Кара Мерцедес, носи часовник „Ролекс“, членува не в един, а в три кънтриклуба. Съпругата му е привлекателна и интелигентна, имат три великолепни деца и почиват на екзотични места, което могат да си позволят, винаги когато поискат. Наред с всичко това той е много известен и харесван, тъй че животът му започва да придобива измеренията на приказка. Състоянието му възлиза на милиони долари. На практика обаче Джим е един от най-нещастните пациенти, които някога съм имал.

– Винаги съм мислил, че когато достигна това равнище на живот, ще бъда щастлив – каза той при своето първо посещение в кабинета ми. Седеше прегърбен на фотьойла пред мен. – Знам, че звучи ненормално, но всичко, което притежавам, не ме прави щастлив. То всъщност се е превърнало в бреме.

– Бреме ли? – попитах аз. – Как така?

– Имаме повече дългове от всякога. Всичко, което притежаваме, означава само много неща, за които трябва да се грижим. И, не знам, просто ми се струва, че колкото повече имаме, толкова повече искаме, разбирате ли? – отвърна той, като въртете диамантения пръстен на кутрето си.

– Какво например?

– В момента живеем в скъпа къща, но сме хвърлили око на още по-скъпа. Тя е в по-хубав квартал и така нататък… Жена ми наистина иска да се преместим. Обаче трябва да призная, че ипотеката ще ме подложи на голямо напрежение.

– И това няма да ви е приятно?

– Ами, нормално е, работата ми винаги е свързана с известно напрежение, но така то ще стане по-силно от когато и да било – той прокара ръка по изисканата си прошарена коса. – Ако не се преместим обаче, жена ми много ще се разстрои.

– Особено настоятелна ли е? – попитах.

– Да… но аз също искам да се преместим там.

– Значи перспективата да се равнявате по най-богатите не ви радва?

– Неудобно ми е да го призная, но е така – отвърна той, сведе очи към пода, после пак ме погледна. – Звучи сякаш съм алчен, нали? Мисълта ми е, че стремежът да имаш всичко никога не свършва. Ние не си отказваме нищо, но нещата като че не се променят особено. С изключение на това, че се чувствам все по-зле.

Искате ли да знаете истината? Истината е, че никога не съм срещал човек, който в действителност да има всичко. Никога! Помислете си за някой, който според вас има всичко. Вероятно е, твърде е вероятно, като поизчегъртате лустрото, да откриете живот с мъчителни празноти.

Най-доброто изследване на последиците от тази лъжа ще откриете в Библията – при великия цар Соломон. Според библейския разказ Соломон е бил Джон Рокфелер, Алберт Айнщайн и Хю Хефнър на своето време, събрани в една изключителна личност. Той е бил най-богатият и най-мъдрият човек на земята до края на дните си и не си е отказвал нито едно удоволствие.

„Направих си големи работи. Съградих си къщи,

насадих си лозя… Направих си водоеми… Имах още чреди

и стада, повече от всички, които са били преди мене в

Йерусалим. Събрах си и сребро, и злато, и особените

скъпоценности на царете и на областите. Набавих си певци

и певици, и насладите на човешките чеда – наложници

твърде много. Така станах велик и уголемих се повече от

всички, които са били преди мене в Йерусалим. Още и

мъдростта ми си остана в мене. И от всичко, което пожелаха

очите ми, нищо не им отрекох“ (Еклесиаст 2:4-10).

Е, не знам какво ще кажете вие, но според мен това значи да имаш всичко. Сигурно си мислите, че Соломон е изпитвал огромно удовлетворение. Чуйте обаче някои от неговите изводи:

• „Пресищането на богатия не го оставя да спи“ (Еклесиаст 5:12)

• „Който обича среброто, не ще се насити от сребро“ (Еклесиаст 5:10).

• „Видях всичките дела, що се вършат под слънцето. И ето, всичко е суета и гонене на вятър“ (Еклесиаст 1:14).

В стремежа си да има всичко, Соломон наистина придобива всичко с изключение на единственото нещо, което би придало смисъл на останалото – щастие. Крайният резултат от лъжата: „Мога да имам всичко“ е неудовлетворението от онова, което притежаваме, и безплодното „гонене на вятър“. Мнозина от нас живеят според поговорката: „Отвъд оградата тревата винаги е по-зелена“ и работят упорито, за да минат от другата страна. Но онези, които успяват, често откриват, че очакванията им далеч са надминавали действителността.

Простата истина е, че няма страна на оградата, от която можем да получим всичко и най-сетне да се избавим от неспирния ламтеж към по-зелена трева. Ако наистина вярваме, че можем и трябва да имаме всичко, никога няма да постигнем целта си. Самата ни нагласа прави постигнатото недостатъчно. Колкото по-големи са нашите очаквания, толкова повече ни е необходимо, за да се почувстваме удовлетворени.

По-добрия начин на мислене откриваме в мъдрите думи на апостол Павел към Тимотей: „Защото нищо не сме внесли в света, нито можем да изнесем нещо, а като имаме прехрана и облекло, те ще ни бъдат доволно“ I Тимотей 6:7-8). Айзък Бикърстаф, човек от друга епоха, пише така: „Ако се задоволявам с малко, имам ли достатъчно, се чувствам като на пиршество“. Това е велика истина.

Ние с моята съпруга Холи не сме по-различни от повечето семейни двойки. Докато работех като преподавател в колеж, живеехме в апартамент и си мечтаехме за деня, когато ще имаме собствен дом. И двамата бяхме убедени, че ако някога имаме своя къща, ще бъдем доволни, независимо дали е голяма или малка. Е, сега имаме собствена къща и в началото се чувствахме особено удовлетворени. После започнахме да забелязваме колко по-хубави и по-големи са къщите на другите семейства. Гледахме по-големите и по-хубави къщи в нашия район и дори си признавахме един на друг, че не бихме имали нищо против да се изкачим с едно стъпало по-нагоре. Ала сега се питам дали ако действително се бяхме преместили в някоя от онези по-хубави къщи, нямаше скоро да пожелаем друга, още по-хубава, също като Джим. Вероятно – да. Жаждата да имаш все повече и повече е ненаситна.

Твърде много от пациентите ми са облагодетелствани финансово и материално, но си остават огорчени, защото искат още и още. Такива сме ние. Ще ми се да можех да кажа, че Америка е страна, която се задоволява с малко, но на практика ние искаме и очакваме все повече и повече. Да се равняваш по най-богатите е не толкова начин на мислене, колкото съдба.

Лъжата: „Мога да имам всичко“ обаче е невъзможна мечта, която крие опасности, защото принизява останалите ни ценности, като ни кара да живеем за бъдещето, вместо да се наслаждаваме на настоящето. Малцина от нас са неподатливи спрямо нея, но всички имаме избор – да й се подчиняваме или не.

„Струвам колкото онова, което върша“

– Не съм сключвал сделка от месеци – каза Тед, който е строителен предприемач. Нещата в живота му вървели добре, докато търговията с недвижима собственост в неговия район не замряла. Дойде при мен, защото беше изпаднал в депресия и не можеше да се отърси от нея.

– Непрекъснато теглим от спестяванията си, за да преживяваме. Това не може да продължава вечно – простена той. Седеше, свел глава над коленете си, и разтриваше слепоочията си.

– Как ви се отразява това? Той спря и изправи гръб.

– Ужасно ми е неприятно. Никога не съм бил така потиснат. Обикновено съм ведър човек. Никога досега не ми се е случвало подобно нещо! – възкликна той.

– А как се чувствахте преди да замре търговията с недвижими имоти? – попитах. Той се облегна назад.

– О, великолепно се чувствах.

– Искате да кажете, че самоуважението ви се движи успоредно с подемите и падовете на пазара? – попитах без заобикалки.

– Ами… струва ми се, че може и така да се каже.

– Добре, нека проследим тази мисъл. Вие сте доволен от себе си, когато нещата вървят добре. Това означава ли, че струвате само толкова, колкото можете да постигнете?

– Е, не ми е приятно да го възприемам така… – той замълча.

– А вярно ли е?

– Да, може би – смутолеви. – Искам да кажа – знам, че сам се харесвам доста повече, когато нещата вървят добре.

Нашата култура страда от мания за високи постижения. Ние искаме да знаем колко домакински уреда е продал даден търговец, колко удара е посрещнал даден играч на бейзбол, колко шестици е получил даден ученик, колко пари е спечелил даден работник, колко дипломи има даден кандидат за работа и т.н., и т.н. Възприемаме тези неща като знак за успех в живота. Смесваме характера и почтеността с външни фактори: ако например търговецът е продал един милион уреда, той трябва да е прекрасен човек. Тази нагласа вероятно е неизменна част от живота ни, протичащ в условията на жестока конкуренция, но успява да създаде у мнозина от нас чувството, че струваме само толкова, колкото добре или зле сме се „представили“ последния път.

Може би си спомняте историята на Кати Ормсби. Беше през 1986 г. в Индианаполис, Индиана, където се провеждаше студентският лекоатлетически шампионат на Северна Каролина. Кати бе отлична студентка в подготвителния курс по медицина и звездата на бегачите от Държавния университет в Северна Каролина – на нея принадлежеше рекордът на десет километра за жени. Но в бягането по време на шампионата се случи нещо потресаващо. Кати изостана след водещата състезателка и по всичко личеше, че не може да я настигне. Тя внезапно напусна пистата, побягна от стадиона и се втурна към близкия мост, откъдето скочи. След падане от дванайсет метра остана за цял живот парализирана от кръста надолу.

Без да познавам лично Кати, мога само да предполагам, че нейният болезнен стремеж към съвършенство и склонността й да поставя знак за равенство между собствената си стойност като човек и своите постижения са породили вътрешното напрежение, с което не е могла да се справи, – такъв талант и такива способности, погубени от лъжи.

Много от хората с тази натрапчива идея стигат до мисълта за самоубийство, когато тяхната нагласа да отъждествяват ценността си с начина, по който се представят в определено поприще, ги кара да смятат, че са се провалили и да се мразят.

Разбира се, както повечето лъжи, и тази съдържа зрънце истина. Нашите постижения в живота наистина казват нещо за нас. Но никога не дават пълна представа за това, което сме. Шестиците или двойките в бележниците изобщо не са гаранция, че учениците, които са ги изкарали, са прекрасни или отвратителни като хора, но се възприемат тъкмо по този начин от самите тях, от родителите, а често и от учителите. Доходите на дадено лице в никакъв случай не показват неговата стойност като човешко същество, ала в нашето общество твърде често е в сила убеждението: „Ти си достойна личност само ако се издигнеш, ако живееш в голяма къща в предградията, ако караш скъпа кола, ако имаш златна кредитна карта и дрехите ти са с етикети на видни дизайнери…“ Можете да продължите списъка вместо мен. Ала нищо, нищо не е по-далеч от истината.

Тази лъжа се побеждава трудно. По какъв начин? Съветите в края на главата ще ви бъдат полезни. А сега да видим в каква посока се движеха мислите на Тед до края на разговора ни.

– Звучи малко глупаво, знам – рече той, вдигайки рамене, – че се харесвам повече, когато се справям добре с работата. Но влагам в нея толкова много от себе си. И когато бях на върха, всички ми казваха колко съм способен. Съвсем естествено е така да се харесваш повече.

– В тази светлина може би е по-добре за вас, че търговията с недвижима собственост не върви – подхвърлих.

– Чакайте – каза той, като вдигна ръцете си. – Работата ми е в застой. Как може това да е добре за мен?

– Ами, предоставя ви се възможност да разберете, че градите своето самоуважение въз основа на това, как се справяте и какво работите, а не според същността си като личност.

– Да, но какво представлявам като личност без онова, което постигам в работата си? – тихо попита той.

– Е, бихте могли да градите своето самоуважение върху по-здрава основа.

– Например?

– Сам трябва да си отговорите на този въпрос – казах аз и зачаках.

Тед ме погледна настойчиво, размърда крака, после рече:

– Предполагам, че ще трябва да поговорим още на тази тема.

Върху какво да градим своето самоуважение тогава? Аз вярвам, че то трябва да идва от това, кой ни е създал, а не от това, какво самите ние вършим. Нужно е да се погледнем в своите „вертикални“ измерения и да видим кои сме в очите на Бога, а не да се уповаваме само на „хоризонталните“, където правим всичко по силите си, за да впечатляваме другите със своите постижения и успехи. Как Богът Творец възприема човека? „Ти си го направил само малко по-долен от ангелите и със слава и чест си го увенчал“ (Псалм 8:5). Създадени сме „страшно и чудно“ и сме достатъчно ценни, за да бъдем изкупени с кръвта на Неговия Син (Псалм 139:14; I Коринтяни 6:20).

Бог гледа на нас като на нещо много стойностно, защото ни е създал по Своя образ. Ето едно истинско основание за самоуважение. Да се живее с тази истина обаче е по-трудно, отколкото да се вярва в нея. Как можем да постигнем истинско самоуважение в свят, който се интересува какво вършим, а не какви сме? И други са поемали пътя на Соломон и в стремежа си да се чувстват добре са се борили за високи постижения, власт, успехи, материални блага, сексуални завоевания. Но накрая най-често са стигали до същото чувство за безизходица и безсмислие, каквото е изпитвал той. Само отърсването от тази лъжа и от изтощителните усилия, които налага тя, ще ни предпази да не тръгнем по същия тъжен път.

Кой съм аз без онова, което върша? Общо взето, всички трябва да си зададем този въпрос, ако искаме да стъпим на здрава почва и да разберем своята собствена вътрешна стойност. И да се постараем, за да си дадем твърд отговор.

„Животът би трябвало да е лек“

Машини за миене на съдове, автоматично управление на сложни производствени мощности, електронни уреди за отваряне на гаражни врати, централни климатични инсталации. Да погледнем истината в очите. Ние, американците, разполагаме с най-много “играчки”, предназначени да облекчават живота ни, от всички народи по света. Още в мига, в който се сдобиваме с тези уреди, всички решаваме, че не можем без тях.

Е, разбира се, няма нищо лошо в това, колкото е възможно повече да освобождаваме живота си от всякакви затруднения. Съвсем разумно е да се откриват приспособления, които правят съществуването ни по-леко. Онова, което поражда тревога, е, че този начин на мислене често преминава в нагласа, която изисква животът, в цялото си неразгадаемо величие, да бъде лек.

Ако разсъждаваме така, ставаме подвластни на принципа на удоволствието – същностната склонност у всеки от нас да се стреми към най-малко страдания и най-много удоволствия. А този стремеж често влиза в противоречие с действителността, с истината за живота, такъв, какъвто е.

Всички сме изпитвали това чувство. И как да ни е непознато, когато телевизионните реклами всеки ден ни втълпяват, че преуспяващите хора се справят с проблемите си мигновено?

Лъжата твърди, че когато полетът на господин Средностатистически гражданин бъде отменен, той безгрижно вади златната си кредитна карта, спокойно отива на друго гише и взема друг самолет. В действителност обаче господин Средностатистически гражданин вероятно ще е принуден да прекара нощта на аерогарата.

Светът ни казва, че колкото по-преуспяващи сме, толкова по-малко ще са грижите ни. Добрият живот е лесният живот и ако нашият не е лесен, очевидно не се справяме добре. Ние вече си повтаряме тази лъжа така открито и толкова много искаме да вярваме в нея, че когато светът присъедини гласа си към нашия, доволно кимаме в знак на съгласие, убедени, че сме стигнали до несъмнена истина.

Ала животът не с лек, независимо колко златни кредити карти и електронни уреди притежаваме. Първите думи на изключително популярната книга „Изкуството да бъдеш Бог“ са особено ценни: “Животът е труден…След като веднъж разберем и приемем, че животът е труден, той престава да бъде труден. След като веднъж възприемем този факт, той престава да има значение.” Това е една от вечните и велики истини.

Спомняте ли си Сюзън от началото на II глава? Тя бе убедена, че животът е лек за всички, с изключение на нея. Защо й се е паднал такъв скапан съпруг? – вайкаше се пред мен. -Защо не е получила работата, която е искала ? Защо е трябвало да се счупи стъклото тъкмо на нейната кола? Беше сигурна, че е единствената на света, която живее трудно. И какъв бе резултатът от нейния начин на мислене? Горчивина. Това е реакцията, която най-често срещам у своите пациенти, живеещи с тази лъжа.

Християните нерядко са склонни да посрещат с отворени обятия лъжата за лесния живот и в крайна сметка са най-предразположени към бъдещи огорчения. Мнозина вярват, че истинският християнин трябва да има безгрижен живот, пътят му да е застлан с рози. Ако не е така, се питат дали вярата им е истинска. Малко преди да бъде разпънат на кръста, когато дава на учениците Си необикновена утеха и подкрепа, за да понесат предстоящото, Христос ги предупреждава, че никак няма да им е леко. „В света имате скръб – казва Той, – но дерзайте, Аз победих света“ (Йоан 16:33). Заради лъжата, че животът трябва да е лек, ние сме склонни да чуваме само утехата, но не и предупреждението в Неговите думи.

Струва ми се, че едно от най-добрите обещания, които ни предлага християнството, е: „всичко съдейства за добро на тези, които любят Бога, които са призвани според Неговото намерение“ (Римляни 8:28). И трябва да разбираме това, когато се борим с лъжата за розите по пътя. Бог не обещава, че в живота ни няма да има злочестини и грижи. Той ни дава надеждата, че от злото може да произлезе добро, но само с борба и усилия да осъзнаем това добро накрая.

За да живеем като истински християни, са нужни огромни жертви, от които боли. Християнството ясно повелява да не бягаме от страданието и това вероятно е една от основните причини толкова хора да го загърбват напълно или да се обвързват само в някаква степен когато разберат истината. Във връзка с това ми допада коментара на Уилбърт Рийс: „Бих искал да купя частица от Бога – за три долара, ако обичате. Ще ви моля да не е толкова много, че да обърка душата ми или да смути съня ми, а само колкото да ми замени чаша топло мляко или дрямка на слънце… Искам да се унеса, не да се преобразявам; трябва ми топлината на утробата, а не новорождение…“

Животът не е лек. Животът е труден. Готовността да погледнем открито проблемите, да приемем истината, че дните ни са осеяни с тях, е изключително важна, ако искаме да се избавим от огорчението и объркването. Сюзън бе права в едно. Някои хора са по-добре от нея. Но други, при това мнозина, живеят доста по-зле.

Преди няколко дни Сюзън влезе в кабинета ми усмихната. Тръсна се на фотьойла и рече:

– Д-р Търман, вчера претърпях катастрофа.

– Така ли? – сепнах се аз. – Добре ли сте?

– О, да, добре съм – отвърна тя. – Пострадаха само калниците, но знаете ли, жената от другата кола изскочи и се развика: „Защо все на мен се случват такива неща! До гуша ми е дошло!“ И продължи да се вайка в същия дух, а аз стоях и я гледах. За момент дори забравих за смачкания калник. Виждах само тази жена. Сякаш наблюдавах самата себе си! Изведнъж разбрах, че всички се чувстват като мен. Дори, нещо повече, че мога сама да избирам как да реагирам в подобни ситуации. Наистина мога!

Емоционалното здраве на Сюзън зависеше от това, дали ще успее да замени лъжата: „Животът би трябвало да е лек“ с истината: „Животът е труден“. Тя го разбира все по-добре и с радост мога да кажа, че голяма част от гнева н горчивината й вече изчезнаха. Стария „запис“ с лъжите все още се включва от време на време, но „лентата“ с новата истина звучи по-ясно и силно. Емоционалното й състояние претърпя драматичен обрат към подобрение.

„Животът би трябвало да е справедлив“

– Ей, не е честно. Твойто парче е по-голямо от моето. Мамо!!!

– Крис, отчупи още малко на брат си. Бъди справедлив.

На справедливост сме се учили в училищния двор, в класната стая и най-вече вкъщи, ако сме расли с братя и сестри. Но като погледна назад, тези уроци от детството, където всичко е възможно най-справедливо, се оказват както полезни, така и вредни. Полезни са, защото формират нашия характер и ни показват, че родителите ни държат еднакво на всички нас. Но са и вредни, защото може да насадят убеждението, че животът винаги ще бъде справедлив, какъвто той определено не е. Когато споделям с децата си, че бих искал майка ми от време на време да беше давала на братята ми и мен различно големи парчета пай, само донякъде се шегувам, но винаги допълвам: “Ей, ние обичаме всички ви еднакво, но животът понякога не е справедлив и искаме отрано да научите това.“

Тази разновидност на лъжата за лекия живот е също толкова широко разпространена и също толкова жизнена. Тя води до самозалъгване и е особено вредна. Млад човек загива, блъснат от пиян шофьор. По-слабо квалифицираният кандидат получава работата. Водещият състезател в бягането е препънат от друг и не получава златния олимпийски медал. Нашата реакция е: „Не е справедливо“, сякаш с тази констатация ще оправим нещата. Още преди хиляди години Соломон е разбирал, че животът не е справедлив, и е написал: „Има една суета, която става на земята, че има праведни, на които се случва според делата на нечестивите, а пък има нечестиви, на които се случва според делата на праведните“ (Еклесиаст 8:14).

Преди години бащата на един мой приятел получи инфаркт и не можеше сам да се грижи за дрогерията си, тъй че нае млад фармацевт, който да го замества, докато състоянието му се подобри. Младият фармацевт присвои лекарства и пари па стойност 40 000 долара, за да задоволява своята наркомания, и накрая бе заловен. Но сякаш това не бе достатъчно лошо за бащата на моя приятел, веднага след като младият мъж бе освободен под гаранция, магазинът мистериозно се подпали. Нищо не можа да се докаже, тъй че застрахователната компания плати ремонта и след половин година дрогерията беше отворена. На следващия месец отново стана пожар. От застрахователната компания казаха, че ще платят и този път, но няма да подновят застраховката. А без застраховка бащата на моя приятел не можеше да остане в бизнеса, с който се бе занимавал в продължение на трийсет години.

„Не е справедливо! – крещим всички ние. – Изобщо не е справедливо.“ Има пласьори на наркотици, които са мулти-милионери, убийци, които избягват наказанието поради някаква техническа грешка, държави, които избиват хората, позволили си да говорят открито. И въпреки всичко все още очакваме от живота честност!

Разбира се, не може да се каже, че той винаги е несправедлив. Подобно твърдение би било не по-малка лъжа. Божествената искра у нас често ни изпълва с желание да постъпваме честно, като очакваме същото и от другите. Но проблемът е тъкмо в онова, което очакваме. Моите пациенти, обзети от тази лъжа, таящи негодувание от десетилетия, разполагат само с едно средство да възстановят емоционалното си равновесие: да си направят равносметка и да открият здравословната истина.

Случаят на Лий Ан е добър пример за значението на подобна равносметка. Тя е израснала през петдесетте години в южняшко семейство, където мъжете повече или по-малко се ползват с предимство. Родителите й изпратили нейния брат в подготвително училище, поели разноските за образованието му в скъп колеж на изток, а после – и за откриването на самостоятелната му адвокатска кантора. За Лий Ан се оказало достатъчно добро и държавното училище. В края на краищата тя станала първенец на випуска и получила правото да произнесе прощалното слово при завършването. Предложили й място в близкия щатски колеж.

– Баща ми каза, че и без това просто ще се омъжа -отбеляза тя. – И аз мислех така, докато не навърших двайсет и пет – допълни след малко. – Брат ми естествено заслужаваше най-доброто. После изведнъж разбрах всичко и се вбесих. Не беше справедливо. Аз бях също толкова умна, дори по-умна, може би. Но той беше „мъжът“.

Какво можеше да направи тя, за да се избави от обидата си, особено като се има предвид, че възрастните й родители продължаваха да помагат на брат й?

Равновесието трябва да дойде като последица от един разумен, основан на действителните факти разговор със себе си, за който вече споменахме (и ще го разгледаме по-задълбочено в частта за методите). Първо, бях съгласен с нея, цялата ситуация не беше справедлива. Изтъкнах, че макар нещата действително да са били такива, те вече са отминали.

– Какво означава „отминала действителност“ – отвърна тя, – аз още продължавам да я усещам.

– Вие превръщате действителността, която вече е минало, в свой настоящ проблем. В момента изживявате отново това минало, нали?

– Ами, да – колебливо отговори тя. – А каква е тази равносметка, за която говорите?

– Най-голямата несправедливост е, че до днес продължавате да плащате за нещо в миналото, защото от психологическа гледна точка вие все още сте в миналото.

Лий Ан се замисли за миг, отправила поглед навън, през прозореца, после попита:

– Искате да кажете, че то няма да се превърне в минало, докато непрекъснато го изживявам?

– Точно така – отвърнах. – Какво е най-лошото, което можете да продължите да правите? Какво би удвоило несправедливостта?

Тя започваше да разбира.

– Ако продължавам да го изживявам, ако му позволя да ме тревожи непрекъснато, миналото ще си остане несправедливо а аз ще опропастя настоящето си.

Подобен разговор със себе си можеше да помогне на Лий Ан да излезе от ролята на жертва, да престане да смесва миналото и настоящето и да започне да се справя по-успешно с новите реалности. В наша власт е да се отнасяме към несправедливостите така, че да не плащаме за тях два пъти: веднъж, когато се сблъскваме с тях, и втори път, когато им позволяваме да съсипят настоящия ни живот.

„Не чакай“

Елейн обичаше дрехите. Когато идваше в кабинета ми, винаги изглеждаше така, сякаш е слязла от корицата на списание „Вог“. Но тази любов бе всъщност и причината да ме посещава. Елейн харчеше повече, отколкото можеше да си позволи, и бе затънала до гуша в дългове. Сякаш не можеше да се спре да купува всичко, което види.

– Пак се случи – каза тя. – Купих рокля, която не ми трябва. Просто не можах да устоя. Тя бе най красивото нещо, което съм виждала някога.

– Чувствали сте, че не можете да живеете без нея – намесих се аз.

– Точно така. Трябваше да я имам непременно, въпреки че струваше 450 долара.

– Последния път не ми ли казахте, че сте изчерпали докрай кредитните си карти?

– Да, но по едната от тях ми отпуснаха по-голям кредит, като на редовна клиентка – смутено отвърна тя.

– Какво изпитвате сега?

– Чувствам се щастлива, но гузна. Знам, че не биваше да купувам роклята, но съм щастлива. Изглеждам великолепно в нея.

Вече говорихме за лъжата: „Можеш да имаш всичко.“ Лъжата: „Не чакай“ е вариация на същата тема, нейният фалш произтича от същата подбуда. Можеш да имаш всичко, тогава защо да чакаш? Защо да не се сдобиеш още в тази секунди с колкото може повече от всичко това? Вади кредитната карта, карай по бързата процедура, не се противи на импулса да наругаеш човека, който те е обидил.

Повечето от нас познават чара на непосредствените дребни удоволствия във всекидневието. Наистина не би трябвало да ядем тези мазни и наситени с калории пържени картофи наред с хамбургера, но – много важно! Веднъж се живее. Ще започнем диетата от утре. Защо да чакаме?

Откривам много бързо кои от пациентите ми живеят с тази лъжа. Те идват за помощ, като си мислят, че психолозите разполагат с вълшебни думи, които моментално ще освободят живота им от всякакви страдания. Щом разберат, че лечението ще е продължителна, трудна работа, някои просто престават да ме посещават. Тези хора започват да посещават специализираните кабинети, за да бъдат променени мигновено от психолога, а не за да се променят сами.

Защо да чакаме, наистина? Днес ние живеем по-дълго от което и да било друго поколение в историята, но все имаме чувството, че трябва да бързаме. Времето ни се струва по-кратко, а не по-дълго. Никой не си представя идеалния живот като очакване. Напоследък четох за едно правителствено проучване, според което само два цента от всеки долар, спечелен в Америка, се влагат в спестявания. С други думи, средностатистическият гражданин отделя само 1/50 от онова, което изкарва, в средството за „отлагане на удоволствието“, наречено спестовен влог.

Християните би трябвало да разбират изчакването по-добре от всички други. Почти па всяка страница от Библията се изтъква колко важно е служението на Бога. Тук се говори за отлагане на удоволствията на земята, заради вечната награда на небето. Ето какво четем:

Чакай Господа,

дерзай и нека

се укрепи сърцето ти.

(Псалм 17:14)

И все пак между моите пациенти, склонни да търсят незабавно удовлетворение, християните са не по-малко от всички останали. Това може би се дължи на факта, че и те живеят в същия свят, както всички останали, и слушат същите лъжи, свързани с него. Защо? Защото, както вече споменах, всъщност искат да ги слушат. Лъжите звучат добре. За кратко те може дори да отговарят на потребностите ни. Онова, което ни разочарова, са дългосрочните резултати. Елейн откри тази истина по време на един от разговорите ни.

– Значи – продължих аз – не бихте имали толкова добро самочувствие, ако се беше случило така, че не можете да носите тази рокля?

– С нея ще правя страхотно впечатление. Всички ще се обръщат след мен! – каза тя с широка усмивка и светнали очи.

– Не мислите ли, че се интересувате толкова много от външния си вид, защото вътрешно отчаяно се нуждаете от любов и внимание? – запитах я и зачаках нейната реакция.

Очите й престанаха да блестят.

– Ами, не знам. Винаги съм искала да изглеждам добре -отвърна тя и несъзнателно се изправи, като застана в елегантна поза.

– Заради кого? – попитах аз.

– Заради всички. Заради себе си.

– Хубаво. А защо мислите, че трябва да изглеждате добре? Тя вдигна глава и се обърна към мен.

– Да не би да твърдите, че харча всички тези пари от желание другите да ме обичат и да ми се възхищава!? Вдигнах рамене и зачаках.

– Е, може и да е вярно. Предполагам, че всеки го иска – рече тя.

– Да, но не всеки потъва в дългове заради това. Вие сте превърнали кредитната си карта в своя най-добър приятел.

Елейн се разсмя. После изведнъж смехът й секна и тя свъси замислено вежди.

– Добре. Знам за какво говорите. Но какво да правя, когато ми се прииска да използвам своя „най-добър приятел“?

– А вие как мислите ?

– Да дойда при вас.

– Не. Тук можем да ви помогнем само да преразгледате основните си потребности и да обсъдим по-подходящи начини за удовлетворяването им. Но какво можете да направите в този момент, ако ви се прииска да харчите? Дайте една-две идеи.

Тя се замисли за миг.

– Да оставям „най-добрия си приятел“ вкъщи? Струва ми се, че това би било хубаво за начало.

Съгласих се и зачаках следващото й предложение. Елейн започваше да разбира.

„По същността си хората са добри“

Ейми, привлекателна двайсет и пет годишна компютърна програмистка, ме посещава в последно време, за да си изясни причините за поредицата свои несполучливи връзки с мъже. Тя е умна, открита и отговорна жена, която се справя добре с живота, като се изключи една негова област. Всичките й връзки с мъже, като се започне още от пубертетна възраст, са били хаотични и мъчителни.

– Просто не знам каква е причината връзките ми неизменно да тръгват зле – каза тя един ден. – Всеки път накрая се чувствам използвана и наранена.

– Когато започнете да се срещате с някой мъж, как си представяте неговите намерения? – попитах я аз. Изглеждаше малко учудена.

– Как си ги представям ли? Ами, не знам. Предполагам, че и той мисли като мен.

– Какво имате предвид? – попитах.

– Приемам, че иска да ме опознае заради самата мен и да види дали от това няма да се получи връзка.

– Значи допускате почтени намерения?

– Да, почтени.

– Какво по-точно разбирате под почтени намерения? — заинтересувах се аз.

Тя се усмихна кисело.

– Знаете какво имам предвид. Че човекът е морален. Че сексът не е единственото, което го вълнува. Че му е приятно просто да бъде с мен.

– А какво се оказва в действителност? Тя направи гримаса.

– Че повечето мъже се интересуват само от себе си. Не ги е грижа кого нараняват.

Проблемът на Ейми е не толкова в това, че избира неподходящи мъже, което впрочем е очевидно. Според мен най-сериозното затруднение идва от вътрешното й убеждение, че по принцип мъжете и хората изобщо са добри.

Струва ли ви се странно един психолог да твърди, че е лъжа убеждението в човешката доброта по природа?

В епоха, когато в ушите ни непрекъснато кънтят думи като „безкрайни човешки възможности“ и „неограничено самоосъществяване“, когато сред най-продаваните книги са заглавия от рода на „Да бъдеш най-добрият приятел на самия себе си“ и „В търсене на най-доброто“, мисълта, че по природа не сме безупречни, може да ни се стори застрашителна, защото ни кара да се откажем от скъпата на сърцето ни представа за нашата собствена доброта. Мнозина от нас предпочитат да се придържат към по-положителни и хуманистични възгледи за човешката природа. Например изтъкнатият психолог Ейбрахам Маслоу отстоява следното гледище:

„Тази вътрешна природа, доколко сме я опознали засега

не е същностно, главно или непременно лоша, а [по-скоро]

е неутрална… или дори – определено „добра“… Тъй като

вътрешната ни природа е по-скоро добра или неутрална,

отколкото лоша, за предпочитане е да я извадим наяве и

да я насърчим, а не да я потискаме. Ако й позволим да

направлява нашия живот, ще станем здрави, плодотворни и

щастливи.“

Този възглед за човешката природа без съмнение ни кара да се чувстваме по-добре, но дали отговаря на истината? Аз не мисля така и мога да посоча три основни източника на доказателства, че везните на човешката природа клонят към злото.

Първо, на междуличностно равнище (хората във взаимодействие с други хора) – историята на човечеството е белязана повече с алчност, омраза, конфликти и убийства, отколкото с безкористност, любов и мир. Кръстоносните походи и испанската Инквизиция са добри примери за изопачаване на самото добро и превръщането му в зло. В нашия век холокостът и заплахата от ядрена война доказват достатъчно убедително моята теза.

Второ, по отношение на отделната личност (вътре в самите нас) – човекът изглежда склонен към самоунищожение точно както и към развитие. Повечето хора избягват физическите натоварвания и не се хранят балансирано. В емоционално отношение страдат от различни смущения, често достатъчно сериозни, за да е нужна помощ от специалист. В душите си нерядко имат погрешна представа за себе си, за другите и за живота като цяло. Духовно не търсят Бога, нито някакъв по-разумен и по-дълбок смисъл в живота. На практика мнозина смятат, че изобщо няма за какво да живеят.

Трето, убеден съм, че Библията ни учи, че сме покварени от греховната си природа, която накрая ще ни унищожи, ако самият Бог не упражни властта си над нея. „А делата на плътта са явни, които са: блудство, нечистота, сладострастие…вражди, разпри, ревнования… раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и подобните на тях“ (Галатяни 5:19-21).

Неособено приятна картина на онова, което представлява в основата си човешката природа, ако не е отдадена на Бога, нали? Все пак искам да подчертая, че не съм съгласен с онези, които твърдят, че сме изцяло лоши и неспособни на добри дела. Историята е пълна и с примери за това, колко любещи, милостиви и благородни могат да бъдат хората. Ние сме създадени по образа на Бога, тъй че в нас се оглеждат и Неговите качества. Следователно сме способни както на безкрайно добри дела, така и на ужасно зло, но както аз виждам нещата, имаме по-голяма склонност към злото.

„Добре – вероятно си казвате вие, – но какво общо има това с лъжите?“ Разбирането на човешката склонност към злото, приемането на лошото, както и на доброто в нас, е решаващо условие, за да изминем здрави жизнения си път и да изградим добри взаимоотношения с другите хора, които срещаме по него.

Толкова много от моите пациенти са жертви на лъжата: „Хората са добри.“ Както при Ейми, те очакват заобикалящите ги да бъдат най-извисени и най-чисти, докато здравият скептицизъм би им послужил повече.

– Погрешно ли е да се мисли най-доброто за хората? -възкликна Ейми, когато й препоръчах повече здрав скептицизъм.

– Ами – отвърнах аз, – практиката показва, че това не е вярно, нали?

Тя замълча, малко учудена, после поклати глава.

– Определено – въздъхна. – Но какъв е изходът? Трябва ли да приема, че всички мъже са боклук и да не вярвам на никого?

Беше мой ред да поклатя глава.

– Това би означавало да се хвърлите в другата крайност.

– Да, вероятно.

– А каква трябва да е златната среда?-запитах я направо.

– Ами, нека помисля – каза тя, като кръстоса крака и впери поглед в килима. – Може би, да не избързвам с изводите -отново вдигна очи към мен.- Искам да кажа, че няма как да разбера намеренията на даден мъж, докато сама не проверя.

– Значи да не си мислите нито едното, нито другото? Тя кимна.

– Да не приемам нито че са добри, нито че са лоши. Нали? Всъщност няма да правя никакви предположения, точка. Може би не бива и да се разкривам толкова много и толкова бързо. Трябва първо да опозная човека, с когото се срещам по-добре.

– А как ще се отрази това на любовта в живота ви? -попитах.

– Ще развивам връзките си по-бавно. Няма да бъда чак толкова наивна – Ейми замълча за момент. – Прекалено бързо се доверявам, нали? – по-скоро констатира, отколкото попита тя. – Те не могат да ме използват, ако аз не им позволявам, знам, че е така. Затова трябва да се науча на повече търпение и да позволя на връзката да се развива бавно.

Приятно ми е да кажа, че решенията на Ейми доведоха до решителна промяна в отношенията й не само с мъжете, но и с всичките й познати. Тя упорито се мъчи да не прави никакви предварителни предположения. Еднакво вредно е да се приема категорично, че хората са изцяло добри или че са напълно лоши. Един умерен подход към заобикалящите ни, при който допускаме, че те са способни и на добро, и на лошо и се нуждаят от Божията помощ, за да не изпаднат във властта на злото, – тази истина предлагам на своите пациенти. Тя ми се струва най-уравновесена като отношение към себе си и към другите.

КАК ДА ПОБЕДИМ СВОИТЕ ЛЪЖИ

Сега вече познавате някои от лъжите, на които ни учи светът. Очевидно има още много други, но тези чувам най-често в своята работа и е най-вероятно вие също да се борите с тях. В края на II глава ви запознах с подхода АБВ, които ще ви помогне да определите точно кои от самозаблудите си внушавате. Необходимо е да продължите да водите своя дневник АБВ, като добавяте всяка от лъжите, свързани със света, в които вярвате.

Докато го правите обаче искам да предприемете още една стъпка. Във II глава ви казах, че за момента е достатъчно да установите лъжите, които ви разстройват емоционално. Сега, след като сте упражнявали подхода АБВ в своя дневник (упражнявали сте то, нали?), е време да се противопоставим на тези     лъжи. Следващият ход за победата над тях е да ги оспорим – като разширим вече познатия подход АБВ. Необходимо е да добавим две стъпки – Г и Д.

Всъщност е много просто. Ако си спомняте, А представлява ситуацията, отприщила вашите емоции, Б представлява разговор със себе си, изграден върху лъжи или смесица от лъжи и истини, посредством които тълкувате случилото се, а В представлява вашата емоционална реакция. Новите две точки са лесни за обяснение:

Г е основан на истината разговор със себе си. Ще се заемете съзнателно с него и той ще се противопостави на лъжите, които сте си казали в точка Б.

Д е по-уместната емоционална реакция спрямо случката от точка А.

Виждате ли? Просто е. Спомняте ли си примера, който използвахме, за да се запознаем с подхода АБВ? Нека добавим към него стъпките Г и Д.

А – СЪБИТИЕТО: Докато стоите на опашката пред експресната каса, вие се дразните, ядосвате и обезсърчавате от жената пред вас, която никак не бърза. Лъжите, които си казвате в точка Б, са: „Не мога да се почувствам удовлетворен, ако опашката не тръгне по-бързо.“ „Жената би трябвало да е… (по-съвършена).“ „Ядосва ме това, че тя се бави толкова.“ На тези лъжи трябва да отговорите с истината:

Г – ОСНОВАН НА ИСТИНАТА РАЗГОВОР СЪС СЕБЕ СИ: За да победите тези лъжи, можете да си кажете някое от твърденията, които следват (или всички тях):

„Мога да се чувствам щастлив дори когато нещата не вървят както аз искам.“

„Хората са си хора. Често не вършат нещата толкова добре, колкото всъщност могат.“

„Като си мисля, че всичко не е както трябва, положението не става по-добро. Дори става още по-лошо.“

„Не тя поражда моя гняв. Аз сам го предизвиквам чрез онова, което си мисля.“

„Не обичам да ме бавят. Но това не е краят на света.“

Схващате ли как, ако непрекъснато си повтаряте тези истини по време на случката, можете да сложите край на една ситуация, която ви смущава и тревожи?

Д – Тогава ще реагирате правилно, т.е. по-спокойно. Ще разберете, че причината за силните ви емоции е във вас, тъй че вместо да ги разпалвате, със същия успех можете и да ги укротите до едно по-здравословно равнище, след като вече сте стигнали до истината за ситуацията в която сте попаднали.

Добре. Нека опитаме друг вариант, като приложим целия подход:

А – СЪБИТИЕТО: Имате час при вашия лекар в три следобед. В 4 ч. все още седите в неговата обзаведена с вкус чакалня.

Б – Какъв ще бъде естественият ви разговор със себе си?

В – Каква е непосредствената ви емоционална реакция?

В точка Б вероятно ще си кажете нещо от рода на: „Ей, това не е честно. Дойдох навреме. Защо той не може да бъде точен?“ А сега си помислете: какви лъжи си казвате с тези твърдения?

• Животът трябва да е справедлив.

• За да сте удовлетворен, нещата трябва да вървят както искате вие.

• Хората трябва да са съвършени.

Разбира се, вече мога да си представя каква ще бъде реакцията ви в точка В. Докато си гризете ноктите и прелиствате стари издания на „Нашънъл Джеографик“, можете да си повтаряте своите лъжи и да се нервирате все повече и повече. Или да използвате истината която ще ви помогне да се успокоите и да сложите край на бурните си емоции. Нека опитаме да добавим точка Г към вашата ситуация. Какви истини бихте си казали, за да противодействате на вашите сърдити лъжи?

Г – ОСНОВАН НА ИСТИНАТА РАЗГОВОР СЪС СЕБЕ СИ: „Не обичам да чакам така своя лекар, но като се ядосвам прекалено заради това, нещата стават още по-лоши.“

„Моето време е не по-малко ценно от неговото, но той прави добре, като отделя на всеки пациент, включително и на мен, толкова внимание, колкото смята за необходимо.“

„Наистина мразя да чакам. Но независимо от желанието си сега трябва да остана. Мога сам да реша дали да беснея вътрешно или да направя нещо, за да се избавя от чувството на гняв. Какво да сторя?

„Мога да уплътня времето си, като се занимавам с нещо полезно, например да се заема с писмото, което трябваше да напиша, или да си мисля за нещо приятно. А следващия път може да си донеса книга. Пък и нищо не пречи да приема това като свободно време и да оставя мислите си да се реят свободно.“

Каква би била тогава реакцията при стъпка Д?

Трудността при добавянето на точките Г и Д към ситуацията АБВ е да осъзнаете истината и да я използвате като оръжие срещу вашите лъжи. Не се тревожете, ако първоначално усилията ви не доведат до незабавно подобрение в нагласата или емоциите ви. Никак няма да ви е лесно да се преборите с лъжите си, като се има предвид колко дълго сте се опирали на тях.

Мислете за лъжите, на които вярвате, като за роден език. В такъв случай истината е чужд език с думи, които понякога трудно се произнасят и помнят. Точно както можете да научите чужд език, ако полагате достатъчно усилия и се упражнявате, сте способни да проговорите гладко и на езика на истината. Най-важното и тук е търпението. Истината не идва лесно, но ако й отделите достатъчно време и се опитвате да я прилагате, тя ще ви се отплати с емоционално равновесие и здраве.

следваща глава 4 - Лъжи в брака