Втора част – ЛЪЖИТЕ, НА КОИТО ВЯРВАМЕ

2 – Самозаблуди

 

Няма нищо по-лесно от самозаблудата.

Защото човек с готовност вярва в онова,

което желае.

Демостен

 

– Нищичко не става така, както искам.

Сюзън бе започнала да посещава кабинета ми заради неимоверния си гняв и огорчението, което я мъчете.

– Всичко това няма край – оплака се тя. – Да вземем днес, докато карах насам. Колата ми се оказа заклещена зад един камион с чакъл. Изведнъж чакълът се разхвърча във всички посоки, заудря по предното ми стъкло и го спука! Отбих, за да не се стовари върху мен и останалият куп, а човекът от съседното платно не ми позволи да се престроя – наду клаксона толкова силно, че можеше да събуди и мъртвите!

– Наистина лош ден. Но ако съдя по тона ви, изглежда мислите, че за другите е по-добър.

– Така ми се струва. Другите хора са щастливи. Просто не разбирам защо на мен все не ми върви. Защо попаднах на такъв скапан съпруг? Защо не получих работата, която исках? Защо трябваше да се спука точно моето предно стъкло? Животът би трябвало да е по-лек, това е.

Повечето от нас се чувстват като Сюзън всеки ден от живота си. Тя беше убедена, че на другите им е лесно, а на нея се случват само неприятности. Мислеше, че за да е щастлива, нещата трябва да стават така, както тя иска. И че когато е разстроена, вината винаги е у някого или в нещо извън нея. Не й трябваше много, за да затъне в самосъжаление, да загуби способността си за каквито и да било действия, и то само защото вярваше в куп лъжи, куп самозаблуди.

Лъжите, които сами си втълпяваме, както пише и Демостен, често са функция на онова, което искаме да бъде истина, независимо дали в действителност е или не е. На практика, когато ни посочат подобни лъжи, често отричаме, че вярваме в тях, защото те изглеждат твърде нереалистични, дори абсурдни. Сюзън със сигурност би отрекла. Действията и чувствата ни обаче показват, че вярваме в своите самозаблуди и те влияят силно върху начина, по който гледаме на себе си, на другиго и на света около нас. Лъжите, на които ще се спрем в тази глава, са най-пагубните за хората, дошли при мен за съвет. Нека започнем с една от тях, която е особено разпространена в нашия насочен най-вече към успеха свят.

„Трябва да бъда съвършен“

Джим, преуспяващ ръководител на компания за комуникационни системи, дойде при мен преди няколко години. Разказа ми, че през по-голямата част от живота си се е борил със своето изключително силно чувство за непълноценност и се е опитвал да го преодолее със стремеж към нови и все по-големи постижения. Но нито един от успехите не повишил самочувствието му. На практика бил неизменно потиснат и изпитвал малко радост и удовлетворение от живота.

– Струва ми се, в основата на всичко е това, че сам се мразя – каза ми той един ден.

– Защо мислите, че се мразите? – попитах.

– Ами, никога не върша нещата толкова добре, колкото би трябвало.

– Никога ли?

– Никога! – отвърна Джим, скръстил ръце и опънал гръб, сякаш е глътнал бастун. Явно често си служеше с този отговор.

Твърдението на Джим звучеше малко необичайно. Повечето от нас са доволни от едно или друго нещо, което са свършили. Отговорът му хвърляше светлина върху неговата мания за съвършенство.

– Джим, вие знаете, че сте способен. Изненадан съм от твърдението ви, че никога не сте свършили нищо достатъчно добре, за да се почувствате удовлетворен.

– Да, обаче е така.

– Може би изискванията ви са прекалено високи. Джим избухна.

– Изискванията ми не са прекалено високи! Ако не се стремях към възможно най-високите цели, нямаше да бъда това, което съм.

– А като сте това, което сте, как се чувствате? на този въпрос.

– Възможно ли е изискванията ви да са станали по-важни, попитах.

Въпреки че въпросът ми беше хипотетичен, Джим реши да се защити:

– Все пак би трябвало да съществува начин да запазя своя душевен мир, без да занижавам критериите си.

Този разговор с Джим показва как разсъждават повечето хора, страдащи от манията за съвършенство. Те имат нереалистично високи критерии, на които никога не са отговаряли и е невъзможно да отговорят, но въпреки всичко са се вкопчили в тях, сякаш са обект на поклонение. Дори когато започнат да се чувстват потиснати, и то до такава степен, че им идва да сложат край на живота си, мисълта за промяна на изискванията им се струва едва ли не богохулна. Критериите стават по-важни от самите тях и това се оказва изключително болезнено.

Подобно на Джим, всеки от нас се чувства повече или по-малко непълноценен. Както пише психологът Алфред Адлер: „Да бъдеш човек означава да се чувстваш непълноценен.“ Някои от нас се справят с чувството за непълноценност, като приемат своите несъвършенства и се стараят да ги преодоляват според силите си. За съжаление, други се борят с това чувство, като си поставят непосилно високи изисквания и се опитват да бъдат съвършени. Сякаш си казват: „Само ако успея да постигна съвършенство, най-сстне ще се избавя от това усещане за непълноценност и ще заживея в съгласие със себе си.“ Ала всеки стремеж към съвършенство е обречен от самото начало.

Каква е същността на този стремеж? Д-р Дейвид Бърнс, психиатър, изместен със своите изследвания върху проблемите па човешкото самочувствие, какъвто е например депресията, предлага много точно определение:

“Нямам предвид ползотворния стремеж към отлични постижения у мъжете и жените, които изпитват истинско удоволствие от усилията да отговорят на високите изисквания. Без грижа за качеството живота би изглеждал празен и истинските постижения биха били рядкост… Говоря за… онези, чиито критерии далеч надхвърлят постижимото и разумното, за хората, които натрапчиво и упорито се стремят към невъзможни цели и измерват собствената си цена единствено с продуктивността и постиженията си. За тези хора неудържимият стремеж да бъдат блестящи не води до нищо друго освен до самоунищожение.“

Звучи ли ви като казано за вас? Ако е така, знаете много добре каква емоционална цена плаща човек за болката си да бъде съвършен. Потребността да бъдете безгрешен ви осъжда на поражение. Защо? Защото ако постигнете високите цели, които сте си поставили, ще си кажете: „Това всъщност не беше нищо особено. Трябваше да го направя и го направих. Голяма работа.“ Ако обаче не ги постигнете, без съмнение ще си мислите: „Какво става с мен? Какъв тъп идиот съм само! Нищо ли не мога да свърша като хората? „

Животът скоро се превръща в безкраен низ от „изпитания“, които създават постоянна тревога дали и доколко добре (или зле) ще се справите, и вие рядко отделяте минутка да се почувствате удовлетворени от себе си, когато наистина се представите блестящо.

Почти всички перфекционисти съзнават до известна степен, че е невъзможно да бъдеш съвършен. Но повечето от тези, които са се обръщали към мен за съвет, имат чувството, че ако намалят очакванията си до едно по-реалистично равнище, на каквото може да се живее, това би било малодушие. Това усещане не ги напуска дори когато най-сетне разберат колко пагубни за емоционалното им здраве са нереалните очаквания.

В действителност тези хора рискуват нещо повече от емоционалното си здраве. Мнозина от тях накрая изпадат в състояние като това на способния млад адвокат, който започна да посещава кабинета ми миналата година, защото не можеше да се избави от мисълта за самоубийство. Този честен човек с блестящо бъдеще не бе в състояние да види доброто, което е извършил, защото изцяло бе съсредоточил вниманието си върху онова, с което не се е справил. Вместо да се откаже от бленуваното си съвършенство, той бе на път да се самоубие заради него. Ето колко силни могат да бъдат лъжите в живота ни.

От какво се боят перфекционистите? Неизменният им страх е, че ако изискванията им към самите себе си не са високи до небето, няма да постигнат нищо. Ще бъдат заклеймени като неудачници, а неуспехът е непростим грях в нашето общество. Това е тъмната страна на американската психика, която не допуска признанието, че не всичко е по силите ни. По ирония обаче Америка е създадена тъкмо от неудачници: в Америка идват хората, непостигнали реализация в Европа. После онези, които не успяват в градовете, постепенно заселват пустеещите земи. Но към най-доброто в американския дух спада и мъдростта, че успехът не се бои от пораженията, а се учи от тях. Обречените на съвършенство обаче не си позволяват подобен лукс.

Ако говоря особено прямо за тази лъжа, то е защото и аз се боря непрекъснато с нея. Както повечето от тези хора, и аз имам основание да се критикувам и осъждам самия себе си. Като спортист в гимназията често запокитвах на корта ракетите за тенис, когато не бях играл „съвършено“. Заради своя гняв, породен от липсващата безпогрешност, чупех толкова много ракети, че години наред поддържах оборота на местния магазин за спортни стоки. В колежа нещата се влошиха още повече. Когато не играех безукорно в турнирите, толкова се вбесявах, че крещях с цяло гърло нецензурни думи. Държал съм се глупаво в повече случаи, отколкото ми се иска да споменавам. Защо? Защото имах чувството, че няма да съм добър човек, ако не върша нещата безупречно. С разсъдъка си съзнавах, че тази цел е непостижима. Но вътрешно невинаги се съгласявах с това.

И тъй, какво можем да предприемем, за да се преборим с тази лъжа? Джим започваше да схваща какъв е отговорът. Разговорът ми с него завърши така:

– Вижте, ако не се стремя да бъда най-добрият, ще съм посредствен, както всички останали – призна той най-сериозните си страхове.

– Най-добрият ли казахте? Каква е разликата между най-доброто изобщо и най-доброто, на което сте способен вие! -попитах.

– Би трябвало да е едно и също – отвърна Джим.

– А ако не е?

– Тогава съм се провалил – тихо каза той.

Ето в каква задънена улица беше попаднал Джим, мислеше, че неговото най-добро постижение винаги трябва да е най-доброто възможно. Не беше готов да приеме, че няма да е в състояние да поддържа неизменно подобно темпо. Сега седеше и барабанеше с пръсти по страничните облегалки на фотьойла.

– Значи искате да се превърнете в робот? – прекъснах мълчанието.

Той спря да барабани.

– Моля?

– Само робот, нещо неодушевено, може да бъде толкова безпогрешно.

Джим се разсмя. За пръв път го виждах да се смее, а се срещахме от няколко седмици.

– Смешно е, че ви хрумна това сравнение. Често се усещам като робот или си давам сметка, че се опитвам да бъда като робот.

– И как се чувствате в тези моменти?

– Отвратително въздъхна Джим. – Чувствам се скован. Чувствам се затънал. Спънат. Сякаш не мога да бъда нормален човек.

-Точно така – казах аз. – Вашият перфекционизъм всъщност не ви позволява да бъдете нормално човешко същество. Джим, колкото и парадоксално да изглежда, смятам, сам ще се уверите, че възприемането на по-реалистични критерии ще ви помогне да запазите сегашното високо равнище в работата си, дори да постигнете нещо повече.

Джим се замисли за момент. После отвърна:

– Да, това звучи добре на теория, но как да разбера кога съм реалист, а не идеалист?

– Защо не огледате нивото на сегашните си резултати и не го вземете за отправна точка? – предложих аз. – С други думи, като се съобразите със средните си постижения в дадена област, си поставяте малко по-високи вместо значително по-високи цели. Играете голф, нали? Какви са средните ви резултати?

– Кандидатът ми е шестнайсет.

– Това е средният брой удари, с който майсторите вкарват топката във всички дупки, нали?

– Точно така.

– Няма ли да е по-реалистично, ако се опитате да съкратите обичайния брой на ударите си с един-два вместо с десет? Струва ми се, че в живота се стараете да намалите неточните опити направо с десет до петнайсет, а това е просто пагубно.

Джим дълго барабани по страничните облегалки. Накрая каза:

– Може би. Започвам да разбирам какво имате предвид. Предполагам, че бихме могли да работим по определени задачи, всеки път по малко.

Манията за съвършенство е лъжа, която трудно се изкоренява. За да бъде победена, е необходимо човек да се отнася към себе си с уважение, да помни, че и той допуска същите грешки, каквито правят всички смъртни, и да съзнава, че усилията си струват сами по себе си и заради очаквания резултат. Както мнозина други и Джим е жертва па американския култ към успеха. Нашите спортове, където победителите са малцина, а победените ги снимат как плачат в съблекалните, внушават пагубната поука, че е важна не борбата, а спечелената титла. Все едно дали сте състезателка за титлата “Мис Америка“ или сте мъжът, не получил очакваното повишение, второто място не е достатъчно добро. Победата, първото място – само това има значение.

С този начин на мислене ние формираме милиони и милиони хора, които се чувстват като неудачници, защото никога не са били „номер едно“. Сякаш непрекъснато ни се втълпява: „Няма значение, че даваш най-доброто от себе си. Единственото важно е дали печелиш или губиш.“ Какво унищожително послание! (Помнете, победителите често са губили много пъти, преди да започнат да печелят.) За щастие философи като лорд Хотън са защитили истината, оборваща тази лъжа: „Важна е борбата, а не победата.“

Джим постепенно излиза от своя саморазрушителен цикъл. О, той все още е свръхамбициозен, такъв си е по природа и това вероятно няма да се промени, но лека-полека се учи да извлича удоволствие от усилията си, като се придържа към свои лични критерии, а не към световните.

„Всички трябва да ме обичат и да ме харесват“

„Ако всички не ме обичат и приемат, не мога да бъда доволен от себе си.“

Така, в общи линии, си казват всички, които вярват в тази лъжа. Превръщат се в обществени хамелеони и често сменят „цвета“ си в съответствие с околната „среда“, тъй че да се харесат и да спечелят одобрението на всички. Но след няколко години хамелеонът губи цялото си чувство за индивидуалност, истинския си „цвят“ като личност. „Кой съм аз? Какъв съм в действителност? Какво чувствам всъщност?“ Това са въпросите, които чувам от пациентите, обременени от тази лъжа.

Синди беше израснала като „послушно момиче“ и бе свикнала да извлича самочувствие от одобрението на хората. Винаги е имала добри бележки. Никога не е създавала проблеми на родителите си, съгласявала се е с приятелите си за повечето неща. Сега на двайсет и три години, бе започнала да се съмнява дали целия този период от живота й, през който се е старала да угоди на другите, не й е изиграл лоша шега. Едни от първите изречения, които произнесе в кабинета ми, бяха за мен достатъчно красноречиви:

– Не понасям, когато някой ми е ядосан. Чувствам, че трябва да направя нещо, за да се подобри отношението му към мен.

После сведе поглед. Не беше от онези, които обичат да гледат хората в очите.

– Случило ли се е нещо напоследък? – провокирах я аз.

– Започнах да посещавам църква на деноминация, различна от тази на родителите ми. Те са недоволни и ме карат да се върна в предишната – промърмори тя.

–  Как бихте се чувствали, ако ги послушате? Синди ме прогледна право в очите.

– Би ми било много неприятно. Тази нова църква наистина отговаря на потребностите ми и там се чувствам по-близо до Бога. Но мама и татко ще ме побъркат. Имам чувството, че всеки момент ще избухна. Не знам какво да правя.

– Останах с впечатлението, че знаете как искате да постъпите – бавно изрекох аз.

– Така ли? Как? Смятате, че искам да посещавам тази нова църква?

– Не ми ли казахте тъкмо това? Не ми позволявайте да ви приписвам думи, които не сте изрекли – отвърнах аз, съзнавайки много добре, че тя може да се опита да се хареса и на мен.

– Да – тихо рече Синди, – така е. Наистина искам да остана там.

– А одобрението на роди родителите ви? – попитах.

– Ами, неприятно ми е, че те не са съгласни. Може би ще успея да им обясня?

– А ако не ви разберат?

– Бих се чувствала ужасно – отвърна тя. – Знам, че трябва да съм по-независима от тяхното мнение, но наистина ми е много трудно.

Потребността на Синди да получава одобрение я обричаше на неуспех по същия начин, както става с хората, обрекли се на съвършенството. Дори да спечелиш одобрението на някого днес, утре може да го загубиш. Всеки ден се изправяш пред едно и също предизвикателство: „В състояние ли съм да спечеля и да запазя одобрението на хората?“

Тази лъжа поверява емоционалното ви здраве в ръцете на хора, които може и да не заслужават доверие. Тя дава на другите значителна власт над вас и някои от тях, все едно дали са приятели или членове на семейството ви, могат да се възползват от това. Манипулирането, особено от страна на най-близките, става твърде лесно. Жертвите – онези, които искат да угодят на всички, – накрая започват да се грижат повече за другите, отколкото за себе си, като крият нарастващия си в резултат на това гняв.

Дъг е мой приятел – наближава четирийсетте и може да се каже, че е щастлив семеен мъж, с две деца, добра съпруга и кокер шпаньол. Наред с това Дъг изпитва силна потребност да угажда на майка си, която живее на около петстотин километра от него. Откакто е напуснал дома на родителите си, той прекарва с нея всяка Коледа, всеки Ден на благодарността, всеки Великден и Ден на майката, дори след като се ожени. Тъй като с родителите на жена му живеят в един и същ град, той смята, че за да бъде справедливо, трябва да прекарват празниците с неговата майка. Дори когато за част от празничните дни гостуват на родителите на жена му, за останалото време изминават дългия път до дома на майка му.

Един Великден, след като бил много зает в службата, Дъг решил, че всъщност иска да си остане у дома и да прекара празника спокойно със собственото си семейство. Майка му била недоволна и без заобикалки му заявила, че не е добър син, след като не е отишъл да я види.

— Обичам майка си. Крис – сподели той. – Наистина я обичам. Но понякога ми се струва, че пренебрегвам собственото си семейство, като се мъча да й угодя.

Повечето от нас знаят какво е да изпитваш подобна обвързаност. Ние се питаме: „Дали да направя това, което смятам за правилно, като знам, че то няма да се хареса на останалите? Или да си запазя благоразположението на другите, като постъпя според тяхното желание и пренебрегна собствените си убеждения?“

Емоционалната последица от този конфликт е, че се мятаме между вината (вършим каквото искаме, за сметка на онова, което другите очакват да сторим) и гнева (вършим каквото искат другите, за сметка на онова, което сами желаем). Гняв или вина. Не е кой знае какъв избор, нали?

А истината е, че колкото и да се стараем, някои хора няма да харесат нито нас, нито онова, което вършим. В опитите си да спечелим обичта и одобрението на всички чрез неизменно подчинение можем обаче да загубим самите себе си. Как тогава да разрешим тази дилема? Добре е непрекъснато да си повтаряме истината (че не можем да имаме одобрението на всички и опитите да го спечелим само ще направят живота ни още по-лош), която ще прогонва лъжата винаги, когато затънем в нея. Така, докато подсъзнанието ни върти записа с нашите лъжи, в съзнанието си ще чуваме истината и може би ще успеем да овладеем чувствата си и да вземем разумно решение. Психолозите наричат този процес „разговор със себе си“. По-нататък ще разгледаме подробно това понятие.

„По-лесно е да заобикаляш проблемите, отколкото да се изправиш лице в лице с тях“

Докато преподавах в колеж, забелязах едно много интересно явление сред студентите си. Когато им поставях задачата да прочетат нещо, някои от тях отлагаха да се заемат до последната вечер преди определения срок. Съзнателно или не, те вярваха, че най-добрият начин да се справиш с трудните ситуации в живота е да ги заобикаляш. О, те губеха сума време да се притесняват за трудната задача, но в крайна сметка продължаваха да смятат, че отлагането е най-доброто решение.

Други избираха по-различен подход: всеки ден отхвърляха по малко от работата и така успяваха да изпълнят трудната задача и да извлекат полза от нея.

Тези две групи всъщност олицетворяваха двата типа поведение, обусловено от отношението към лъжата: „По-лесно е да заобикаляш проблемите“. Едните заблуждаваха себе си, а другите предпочитаха истината. Сигурно се досещате коя група се справяше по-добре с възложените задачи.

В живота първите се правят, че не забелязват проблемите, докато те не изчезнат или не станат още по-сериозни и решението им не може да се отлага: онзи шум в двигателя на колата, малките преразходи по кредитната карта всеки месец, дребните конфликти в брака. „Преуспяващите хора не си правят труда да се занимават с подобни неща, неприятностите са за другите, за губещите“ – казват си те и се опитват на всяка цена да избягат от досадните задължения. Разбира се, всички знаем, че когато си затваряме очите за проблемите и те се трупат ден след ден, животът става още по-труден. Те не изчезват от само себе си, а трябва да бъдат решавани.

Най-вече ме тревожи фактът, че, водени от криворазбрана любов, днес твърде много родители се опитват да спасят синовете и дъщерите си от проблемите. Ако това се превърне в навик, децата също започват да вярват в тази лъжа и скоро тя се превръща в дълбоко вкоренена „истина“. Така обаче не им правим услуга. Лишаваме ги от възможността да развият уменията да се справят сами, които ще са им нужни, когато пораснат и животът стовари върху тях всичките си неизбежни трудности и страдания. Твърдо вярвам, че като се изключат някои сериозни и непосилни за незрялата психика ситуации, у децата трябва да се възпитава отговорността сами да решават проблемите си.

И аз се боря със смесените импулси на любовта към сина ми Матю и дъщеря ми Ашли. Най-много ми се иска и двамата да изживеят живота си безгрижно, без някога да им се доплаче, а усмивката не слиза от лицата им. После обаче разбирам, че това е невъзможно.

Наскоро започнахме да посещаваме друга църква. Матю не беше във възторг от новото Неделно училище. Всеки път, когато го водехме към класната стая, изразяваше своите чувства с цялата сила на гласа си. Ужасно е да оставиш детето си разплакано и изплашено. Шест недели наред ми се искаше да кажа: „Какво толкова?“, да се обърна, да го грабна в прегръдките си и да го взема с нас в „голямата“ църква. За момента подобно действие би удовлетворило и двама ни. Дългосрочният резултат обаче щеше да е крайно отрицателен. Матю щеше и занапред да очаква моята помощ, а аз щях да попадна в плен на навика да го спасявам. Затова не се поддадох, справих се с болката си и накарах Матю да се справи със своята. Скоро той започна да харесва учителите и децата от класа си.

Когато вярваме, че проблемите ни ще изчезнат, ако не им обръщаме внимание, сами предизвикваме емоционалните си кризи. В своята книга „Изкуството да бъдеш Бог“ психиатърът Морган Скот Пек отбелязва:

„Страхът от болката е научил почти всички ни в по-малка или по-голяма степен да се опитваме да избягваме трудностите. Ние ги отлагаме с надеждата, че те ще си отидат. Не им обръщаме внимание, забравяме ги, правим се, че не съществуват… Опитваме да се измъкнем от тях, вместо да ги преживеем.

Тенденцията да се избягват проблемите, както и емоционалното страдание, с което те са заредени, е основата на всички душевни болести.“

Онези, които най-често бягат от трудностите и болката, в крайна сметка се сблъскват с повече трудности и болка. Хората, които ги приемат и се справят с тях, си спестяват много ненужни страдания. Такава е простата истина.

„Не мога да бъда щастлив, ако нещата не вървят, както аз искам“

Преди известно време в кабинета ми започна да идва момче в пубертета, което беше направо обсебено от представата, че за да бъде „добър“ денят му нещата трябва да се случват по точно определен начин. Затова го помолих да опише всичко, което трябва да стане, за да каже, че денят му е бил добър. Невероятно дългият списък започваше така:

• Да се събуди от звуците на любима песен по радио-будилника.

• Да носи определена комбинация от дрехи и маратонки.

• Да не го карат да яде овесена каша, бъркани яйца или пълнозърнест хляб.

• Да успее да седне на предната седалка в училищния автобус.

• През целия ден всичките му приятели да му казват само хубави неща.

Условията бяха толкова много и така подробни, че беше буквално невъзможно всичко да протече в точно съответствие с неговите желания. Следователно момчето не бе преживяло нито един щастлив ден. Винаги се е намирало нещо, което да попречи.

Бъдете честни: и вие ли сте от онези хора, които не могат да се наслаждават на филма, ако някой е седнал пред тях? В състояние ли сте да се насладите на обяда си, ако обслужването в ресторанта с бавно? Или сигурно не се вбесявате, когато попаднете зад туткав шофьор на претоварената магистрала, нали?

А в действителност светофарите не светват зелено, когато вие искате, хората често приказват, когато предпочитате да мълчат, партньорите ви са невнимателни, когато имате нужда от разбиране, и опашките са дълги, когато бързате. Онези, които не могат да бъдат щастливи, ако нещата не вървят винаги така както те искат, няма да се разминат с язвите, мигрените и злочестините в личния си живот.

Онзи ден сложих касета във видеото и тя веднага изскочи обратно. Тъй като нашият видеокасетофон няма устройство за автоматично изхвърляне, отворих капака и познайте какво открих: вътре в скъпото ни видео се мъдреха две колички, четка за зъби и няколко анкерпласта!!! Малкият ми син бе напъхал своите скъпоценности зад пластмасовата вратичка. Като си помислих за тлъстата сума, която трябва да платя за ремонта, страшно се ядосах, че животът не върви така, както аз искам. В този момент можех да си кажа както лъжата, че при това положение няма как да бъда щастлив, така и истината, че каквито и номера да ми играе животът, въпреки всичко мога да се чувствам удовлетворен.

Онези от нас, които страдат от лъжата: „Трябва да е както аз искам…“, в една или друга степен са склонни да вярват, че светът се върти около тях. Този нарцистичен стил на живот ни кара да се чувстваме зле. И по-лошото е, че ни прави неспособни да се поставим на мястото на другите, а тази неспособност изключва напълно здравите и стабилни взаимоотношения.

При брачните консултации се сблъсквам с лъжата: „Да бъде както аз искам“ в най-лошия й вид. В много семейства Аз-ът е толкова силен, че изобщо не позволява развитието на „ние“. Впоследствие тези семейства се превръщат просто в две единици ..Както аз искам“, всяка от които тегли н различна посока.

Спомням си за Джон и Деби, двамата красиви и млади съпрузи, които ме потърсиха за съвет. Влюбили се още в колежа, били неразделни. Но при всяко посещение в кабинета ми сядаха на противоположните краища на дивана. Бяха женени от пет години и като се изключат първите няколко месеца, целият им семеен живот бе преминал в борба за надмощие.

– Струва ми се, че Деби изобщо не разбира как се чувствам – поде Джон при една от срещите ни.

– И аз мога да кажа същото за теб – обади се Деби. – Ти винаги си така погълнат от онова, което искаш, че изобщо не забелязваш какво искам аз.

– Не е вярно. Непрекъснато правя разни неща за теб -отвърна Джон.

– Само нещата, които обичаш да вършиш – промърмори Деби и се отмести още по-близо до своя ъгъл на дивана.

– Добре – намесих се аз. – Нека спрем за момент. Как се отнася всеки от вас към думата „ние“?

И двамата ме погледнаха, сякаш съм си загубил ума.

– Моля? – каза накрая Деби.

– Във вашия брак Аз е по-силно от ние и кара и двама ви да се чувствате обидени. Как мислите за себе си – като Аз или като ние?

– Ами, струва ми се, най-често като Аз – рече Джон и се наведе напред, вдигнал недоверчиво вежди.

– Очевидно и двамата страдате много – казах аз. – Дори когато единият от вас успее да се наложи, той го прави за сметка на другия, което отново кара и двама ви да страдате.

– Ами… – Джон хвърли поглед към Деби. – Стремежът да се противопоставям на Деби по определени въпроси ме поглъща дотолкова, че не си давам сметка колко по-лошо става така и за двама ни.

После Джон разказа как предишната вечер се готвели да отидат на кино. Разбира се, предпочитанията им били различни и никой от двамата не пожелал да отстъпи и да гледа филма, избран от другия. Джон ме попита чий филм според мен с трябвало да гледат. Отстрани подобен детински инат може и да изглежда глупаво, но всички познаваме зрели съпрузи, които се карат за такива неща всеки ден. Лъжата: „Трябва да е както аз искам“ се отстоява докрай, превръща се в опит за установяване на надмощие според принципа: “или както аз кажа, или никак“. Присъщата на ние готовност за саможертва вече не участва в играта.

Ала докато говорехме, че просто трябва да се разберат помежду си, Деби каза нещо твърде показателно.

– Най-глупавото е – сподели тя, – че преди да започнем да се караме за всяко нещо, обичах да се грижа за Джон.

– И тогава сте смятали, че ние не означава да се държите така, сякаш собствените ви чувства нямат значение – поясних аз. – Просто сте се старали да не им придавате толкова голямо значение, че ние да пострада ненужно и повече да не ви се иска да вършите каквото и да било един за друг.

– Добре, но ако да се съгласявам с него означава да подлагам на изпитание собствените си ценности? – каза Деби. – Вижте, например Джон държи да гледа екшъни, а аз не искам.

– Уместна забележка. Понякога личната ценностна система и нравственост трябва да се отстоява дори за сметка на хармонията в брака. Но по принцип в семейството ние трябва да е по-важно от Аз. Не са нужни много опити, за да стане разликата очевидна – и тъкмо това им предложих да направят.

Тогава с изненада видях как Джон се премести малко по-близо до Деби и каза:

– Е, струва ми се, че бихме могли да опитаме да правим разлика между двете.

За още по-голяма моя изненада Деби се усмихна.

Същото може да се каже за всеки от нас, независимо дали е семеен или не. След малко повече практика ще свикнем да гледаме спокойно филма, дори пред нас да има повече хора. Ще се радваме на деня, макар и да не сме облечени точно така, както ни се е искало. Ще разберем, че светът не е наша бисерна мида и не можем да превърнем всяко раздразнение в перла, но това не ни пречи да се чувстваме удовлетворени.

Животът има неприятното свойство да ни напомня, че няма да се остави изцяло под наша власт, и ако не му повярваме, ще ни представи поредното доказателство. Когато това се случи, имаме две възможности: от яд да получим инфаркт, но пак да настояваме, че всичко трябва да е както искаме ние, което, разбира се, най-често не се получава; или да се научим да бъдем гъвкави, да се справяме с онова, което ни поднася животът, и да изпитваме удовлетворение, независимо кой над кого и с какво е искал да се наложи.

„Някой друг е виновен“

„Вбесяваш ме, когато правиш така!“

Една от основните теми в тази книга е, че начинът, по който възприемаме събитията в живота си, всъщност ни изгражда или съсипва емоционално. Предишната лъжа гласеше, че за да бъдем щастливи, нещата трябва да вървят както искаме ние. Тази отива още по-далеч. Тя ни позволява да прехвърляме отговорността за емоционалните си неблагополучия върху всеки и всичко наоколо. Тя сочи с пръст към света извън нас. Ние самите не носим никаква вина.

Ти си този, който ме вбесява.

Представете си, че сте се наредили на дълга, дълга опашка. Тя не помръдва. С всяка минута се ядосвате все повече, тропате с крак, поглеждате часовника си. Жената пред вас обаче си стои преспокойно, сякаш й е приятно да отдъхне за малко от вечното бързане и тичане. Сега помислете: това, което ви ядосва наистина ли е дългата опашка или просто е начинът, по който сте настроен да мислите за нея? Ако ви нервират обстоятелствата, тогава защо жената пред вас не реагира по същия начин?

Може би ще възразите: „Добре, но какво да кажем за определени събития, които наистина водят до една и съща реакция при повечето хора, като например смъртта на близък човек?” И все пак, не събитието предизвиква емоционалната реакция. Засегнатите хора имат обща система от убеждения -всички те вярват, че смъртта е нещо лошо, – и тъкмо това е причината реакциите им да са сходни.

Но дори и в този случай можем да си припомним редица примери, когато смъртта на близък човек е предизвиквала различни чувства. Например дядото, силно вярващ човек, страда от неизлечима болест и живее месеци в непоносими болки. Християните в семейството ще реагират на смъртта му с облекчение и спокойствие, защото са убедени, че неговите мъки са свършили и той вече е с Бога, докато невярващите членове на семейството може би също ще изпитат облекчение, но няма да имат утехата на вярата. Събитието е едно и също -всеки обаче реагира в зависимост от индивидуалната си вътрешна представа за него.

Разбира се, лъжата: „Някой друг е виновен“ прониква във всички житейски сфери, във всички отношения между хората, във всяко действие. Животът на трийсетгодишната Бет се опираше до голяма степен на тази заблуда без жената да има и най-малка представа как й се отразява това. Един ден тя ми разказа за сестра си, която непрекъснато й се обаждала и губела буквално часове от времето й „да опява за своите проблеми“. Бет търсеше причината за постоянното си лошо самочувствие в тези разговори и в много други неща наоколо. Когато завърши разказа си, аз й предложих да каже на сестра си какво изпитва. Тя изглеждаше изненадана.

– Не мога. Това би наранило чувствата й – отсече Бет. Както повечето ми пациенти, и тя отхвърляше съвети, които наистина можеха да й помогнат.

– Ами ако ви кажа, че проблемът не е в сестра ви? Че е в самата вас? – казах аз и зачаках. Лицето й изразяваше още по-голяма изненада.

– Не предизвиквам сама проблемите си. Причината е в нея, защото е толкова безчувствена! – почти излая Бет.

– Значи тя е виновна задето сте й ядосана?

– Точно така – заключи жената и се облегна назад. – Как може проблемът да е в мен, след като именно нейните обаждания ме нервират?

– Тя само на вас ли се обажда?

– И таз хубава, не, разбита се!

– А някой от останалите ядосва ли се като вас?

Бет се намръщи.

– Не знам. Може и да не се нервират така. Не разбирам накъде биете – рече тя и се извърна леко настрани от мен.

– Ами, да кажем, че се обадите на десет души и им предложите да направят дарения с благотворителна цел – подех аз. – Четирима от тях ще ви затворят телефона, трима ще ви отговорят любезно, че не желаят да участват, а трима ще се съгласят с удоволствие. И към десетимата ще се обърнете с едни и същи думи, но ще предизвикате три вида реакции. Ваша ли ще е вината за различните отговори?

– Не – отвърна тя. – Не мисля, че ще е моя. Начинът, по който реагират, по-скоро ще е свързан с това, какви хора са -тя млъкна и ме погледна с крайчеца на очите си. – Разбирам какво искате да кажете. Проблемът е в мен, не в нея, така ли?

Като прозря истината, Бег си даде възможност да излезе от ролята на жертвата в пиесата „Вижте какво ми причинява тя!“, да поеме по-здравословната роля на човек, съзнаващ, че сам си вреди, и да предприеме нещо, например да обясни на сестра си как й действат нейните обаждания.

„Хората се разстройват не от самите неща, а от начина, по който гледат на тях“ — е казал древният философ Епиктет. За съжаление, когато гледаме живота през очила, замъглени от лъжи, не го виждаме достатъчно ясно. Поуката от великата истина, осъзната от Епиктет, е, че онова, което ни се случва, е далеч по-маловажно от начина, по който го възприемаме, както показва и историята на Бет.

Представете си, че сте в голям магазин и се затруднявате да откриете някаква стока. Молите елин от продавачите да ви помогне.

– Ей, идиот, не виждаш ли, че това не е моят сектор? – отговаря той.

Нека приемем, че се вбесявате от реакцията му.

– Не ме наричай идиот, мухльо такъв. Как си позволяваш да се държиш така с мен? Ще се погрижа да те изхвърлят от тук!

Какво предизвиква вашия гняв? Без съмнение, повечето хора ще кажат, че причината е в грубостта на продавача. Епиктет обаче би изтъкнал, че лошото отношение на продавача към вас не е нищо повече от събитие, което отприщва гнева ви, но само по себе си не може да предизвика раздразнение. Онова, което ви кара да се ядосвате, е собствената ви представа за поведението на продавача. Изборът наистина е ваш.

Добре, това може да ви звучи като налудничави приказки, но помислете за изводите от истината в думите на Епиктет: не можем да виним събитията за своите чувства, защото чувствата ни са предизвикани от нашите мисли .

Възможно ли е да реагирате на грубостта на продавача по друг начин? Вижте ситуацията така: той от личен опит ли знае, че вие сте идиот, истината ли казва? Или неговият гняв си е негов проблем? Очевидно човекът е позволил на обстоятелствата извън него да го ядосат и си го изкарва на вас, невинния страничен наблюдател. В този момент вие решавате дали да позволите неговите проблеми да станат и ваши.

Трябва винаги да изхождаме от факта, че сами формираме своя емоционален живот, като решаваме по какъв начин да възприемаме онова, което ни се случва. Да не осъзнаваме тази истина означава да бъдем емоционално безотговорни, да прехвърляме отговорността за собственото си добро равновесие върху всяко дребно събитие, което животът ни поднася. В края на краищата, само от нас зависи как ще реагираме.

КАК ДА ПОБЕДИМ ЛЪЖИТЕ СИ

Вече имате известна представа за някои от лъжите, които си внушаваме, и за удивителната им власт над нас в емоционално отношение. Запознати сте и с примери за начините, по които побеждаваме тези лъжи.

Тук, както и в края на следващите четири глави, ще разгледаме подробно методите, с помощта на които можем да се борим с лъжите си – и, повярвайте, това наистина е борба. Целта е отново да бъдем способни да управляваме живота си, като го освободим от лъжите, които го държат в плен.

Преди всеки от нас да предприеме каквото и да било в този смисъл обаче, най-напред трябва да осъзнае в какви лъжи вярва, нали? Нужно е да ги открие и разбере колкото е възможно по-добре. Именно от тук искам да започнем.

Един от най-добрите подходи за разпознаване на лъжите в нашия живот е разработен от психолога Албърт Елис. Той го е нарекъл „подход АБВ“ и на пръв поглед ще ви се стори съвсем прост. Нужни са само молив и бележник, за да си водите дневник и да си записвате на момента някои свои мисли и чувства:

• А представлява събитието, което ви се случва и отприщва лъжата. То може да е сериозен или дребен инцидент, всичко – от закъснението за среща до уволнението от работа.

• Б представлява „разговор със себе си“ – онова, което си казвате за събитието. Вашият „разговор със себе си“ може да е лъжа, истина или смесица от двете.

• В представлява емоционалната ви реакция на този „разговор със себе си“. Тя може да е всякаква – от радост до отчаяние.

Нека опитаме.

А – СЪБИТИЕТО: Представете си, че сте на опашката пред експресната каса за десет покупки в супермаркета. Жената пред вас няма намерение да бърза, бърбори с касиерката, кара се на децата си, в последния момент се сеща да вземе още нещо от близките рафтове, а след това пише безкрайно бавно чека си. На всичко отгоре забелязвате, че е взела повече от десет неща! В дневника си трябва да запишете това събитие точно както се е случило.

Б – РАЗГОВОРЪТ СЪС СЕБЕ СИ: Както обикновено, най-напред забелязвате своята емоционална реакция (Как се чувствате? Безсилен? Раздразнен? Ядосан?). В подхода АБВ гова е стъпката В – както виждате, последователността е нарушена. Събитията не могат да предизвикат емоции (А не може да премине във В). Случващото се е в състояние да породи само разговор със себе си (Б). Явно най-трудната част в този подход, но също така и ключът към него, е да откриете същината на вашия разговор със себе си.

Та, стоите си вие на опашката и потискате чувството си за безсилие, раздразнението, гнева си, за да анализирате разговора със себе си, който ги предизвиква. Докато гледате как жената се мае с чековата си книжка, може да си кажете: „Добре. Какво си мисля за всичко това?“ После започвате своя анализ. „Да видим – продължавате диалога със себе си. – Мисля си:

За да бъда удовлетворен, нещата трябва да вървят както аз искам. Това значи, че за да бъда доволен, тази опашка трябва да се движи по-бързо.

Аз, както и всички останали трябва да бъдем съвършени. С други думи, тази жена трябваше да си приготви всичко, преди да се нареди на опашката. Тя е несъвършена и това е непростимо.

Причината да се чувствам зле е извън мен. Или, ядосва ме фактът, че тази особа се бави толкова.“

Стана ли ви ясно? Когато записвате разговора със себе си в своя дневник, имайте предвид, че при почти всеки сблъсък с действителността той вероятно ще се окаже някоя от лъжите, които разглеждаме в тази книга, или неин вариант. Докато водите своя дневник и следвате стъпките АБВ, винаги се стремете да определите първо типа лъжа по принцип, а след това и вашите собствени варианти на нея. Също така формулирайте колкото с възможно по-точно лъжата, която си казвате.

В – ЕМОЦИОНАЛНАТА РЕАКЦИЯ: Какъв с непосредственият ви емоционален отклик? Чувство за безсилие, раздразнение, гняв? Какъвто и да е той, запишете го в дневника си. Ами да, може дори да помърморите малко на касиерката, когато най-сетне се заеме с вас, нали?

Накрая, след като сте се измъкнали от опашката, грабнали сте торбите с покупките и сте тръгнали към колата си, отделете минутка, за да запишете цялата тази случка, от А до В, във вашия дневник, или я запазете жива в паметта си, докато намерите възможност да я запишете. Анализирайте в някаква степен своя разговор със себе си. Как се почувствахте на тази опашка, когато осъзнахте каква е причината за вашите емоции? Почувствахте ли се по-добре? Запишете това. А може би сте си останали с усещането за безсилие, раздразнение и нарастващ яд, въпреки че сте проследили съзнателно своя разговор със себе си. Ако чувствата ви не са се променили, запишете го. Ако сте изпитали безсилие, раздразнение и гняв не само към жената, но и към самия себе си, запишете го. Ако продължавате да се чувствате разстроен и през следващия половин час, запишете и това.

Обикновено карам своите пациенти да водят такъв дневник в продължение най-малко на две седмици, преди да им възложа други задачи. Опитайте. Мисля, че ще се изненадате, когато проникнете в същината на своя начин да се справяте с живота. Ще започнете да забелязвате, че ви идват наум едни и същи лъжи. Може да установите например, че непрекъснато си повтаряте лъжата: „Всички трябва да ме харесват“ или лъжата: „Аз, както и всички останали трябва да сме съвършени.“ Когато разберете това, ще можете да работите над себе си. Не се изненадвайте, ако вашият самоанализ не промени веднага поведението ви. Това ще стане по-късно.

Най-важното е обаче, че воденето на дневник АБВ ще ви накара да видите по-ясно лъжите, които излишно затрудняват нашия живот. С общи усилия ще добавим новопридобитите ни умения към методите за борба с лъжите, които ще разгледаме в следващата глава.

В нея ще се спрем на огромното количество лъжи, които възприемаме от заобикалящия ни свят, и на истината, която трябва да знаем за тях.