Съдържание Цялата книга на една страница

Г Л А В А VІІ

Своето следващо пътуване до Ню Йорк предприех една седмица по-късно, изпълнен със смесени чувства. От една страна бях радостно развълнуван от своето ново откровение, но от друга страна се чувствах дълбоко подтиснат. Колкото повече опознавах същността на врага в големия град, толкова по-отчетливо се проявяваше и моята неспособност да се боря с него.

Врагът се криеше в социалните отношения, които създаваха измета на Ню Йорк, които държаха в подчинение самотните и копнеещи за любов млади хора. Той предлагаше лъжливи обещания за сигурност, щастие и задоволство. На тези обещания даваше безобидни имена. Наричаше бандите от убийци “клубове”, наркотиците – “материал”, страшните сексуални оргии – “рибен сок”, а битките на живот и смърт – “кютеци”. Той превръщаше своите жертви в безнадеждно загубени хора. Той хвърляше върху тези хора маската на закоравялост и ги правеше горди с това, че са тъй сурови. Тази именно сила аз сравних със собствената си слабост. Не притежавах нито едно от обичайните оръжия. Нямах опит. Нямах пари. Зад гърба ми не стоеше никаква организация. Страхувах се от борбата.

Внезапно в мен се роди споменът за един случай, при който преживях нещо много интересно. Това се случи преди години. Току-що се бяхме преселили в Питсбърг. Бях малко, нежно момче. Сега съм слаб, но тогава бях буквално кожа и кости. Дори най-малката мисъл за юмручен бой ме караше да треперя. Най-смешното в случая е, че по време на цялото ми обучение в гимназията не се наложи нито веднъж да се бия, защото по неизвестна причина всички мислеха, че съм много жилав. Това смешно мнение се роди по много интересен начин и колкото повече мисля за него, толкова по-често се убеждавам, че то има значение за мен и до днес.

В нашето училище имаше едно момче, което се казваше Чок. Той беше истински тиранин и побойник. За него научих веднага след пристигането ни в Питсбърг. Още преди да разопаковаме нашия багаж, аз вече знаех, че Чок биел всички нови ученици и че ще бъде добре да бъда много внимателен, защото той не проявявал никакви особени симпатии към пасторските деца.

Така аз започнах да се боя от Чок преди още да съм го видял. Но какво щях да правя, когато в края на краищата все пак го срещна? Попитах Бога за това и отговорът дойде бързо и точно: “Не със сила, нито с мощ, но чрез Моя Дух”. Знаех, че това са думи от Библията. Започнах да я прелиствам, за да проверя дали запазената в съзнанието ми мисъл съответства на библейския текст. Намерих го в Захария четвърта глава, шести стих. Реших да се облегна на този стих, когато се срещна с Чок и можех да се изправя спокойно срещу всеки побойник.

Твърде скоро получих възможността да проверя тази своя опитност. Един следобед през пролетта аз се връщах сам от училище. Доколкото си спомням, носех нов костюм и затова трябваше да избягвам всички приключения. Покупката на нови дрехи в нашето семейство се планираше твърде грижливо, за да си позволявам небрежност към тях.

Изведнъж забелязах, че срещу мен се приближава някакво момче. Веднага се сетих, че това може да е само Чок. Той вървеше наперено по другия тротоар. Щом ме забеляза, веднага пресече улицата и заплашително се приближи към мен. Приличаше на тежък, разярен бизон. Чок беше много едро момче. Той тежеше най-малко 25 килограма повече от мен и ми се струваше, че за да го погледна в лицето, трябва да вдигна високо глава. Чок застана пред мен с разкрачени нозе и разтворени ръце. Същински великан!

– Ти си пасторското синче, нали?

Това беше повече констатация, отколкото въпрос. Трябва да призная, че в този миг се изпариха всичките ми надежди и цялата ми смелост се стопи. Треперех от страх. Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Моя Дух. Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Моя дух, ми говори Господ на силите. Непрекъснато повтарях в съзнанието си този стих. Не спрях дори и тогава, когато Чок започна да излага своето мнение за мен. Най-напред той изтъкна факта, че в новия си костюм изглеждам като глупак. След това изрази видимата истина, че съм слабак, а накрая изложи своето становище за всички пасторски деца, което не можеше да се окачестви като ласкаво.

…чрез Моя Дух, говори Господ на силите. Все още не бях казал нито дума, но в мен ставаше нещо чудно. Чувствах, че страхът изчезва и на негово място настъпват радост и пълно спокойствие. Погледнах нагоре към Чок и се засмях. Той побесня. Лицето му стана моравочервено и той ме покани да се бием. Отново се засмях. Чок започна да подскача около мен в боксова стойка. Кратки финтове във въздуха ме обикаляха. Но скоро по лицето му се появиха първите признаци на безпокойство. По някаква неизвестна причина това мъниче (т. е. аз) не се боеше от него.

В това време аз се въртях така, че не го изпусках нито за миг от очи и непрекъснато безгрижно се смеех. Всичко ми се виждаше в момента наистина смешно. Най-накрая Чок ме удари. Това беше нерешителен, слаб удар. Не ме заболя и не загубих равновесие. Засмях се тихо в себе си.

Чок спря да танцува около мен и нерешително отпусна ръце. След това отстъпи няколко крачки назад, обърна се и се отдалечи засрамен. На другия ден в училище се разнесе слухът, че аз съм победил най-големия побойник в града. Това беше разказал сам Чок. Той изразил мнението, че съм бил най-жилавото момче, с което някога се е сражавал. Разбира се, той беше преувеличил нещата, но все пак от този ден в училище всички имаха респект от мен. Може би трябваше да разкажа на съучениците си цялата истина, но не го направих. С тази моя слава аз притежавах един вид гаранция за сигурност. Тъй като не обичах побоищата, нямах намерение да се откажа от нея.

Запитах се дали този спомен няма някакво значение за мен и в настоящия момент. Не стоя ли сега пред същия проблем: пред един враг, много по-голям и силен от мен? Може би в моето безсилие лежеше някакъв странен парадокс? Може би в тази слабост се криеше силата, именно защото добре разбирах, че не мога да се уповавам на себе си? Не исках да се самозаблуждавам. Знаех, че парите означават връзки, обществено положение и име, а аз не притежавах нито едно от тях. Ако бях на верен път да искам нова обстановка за тези момчета и момичета, тогава Бог може би беше избрал именно мен като човек, напълно неподходящ за това, така че цялата работа, от началото до края, да зависи само от Него. Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Моя Дух, говори Господ на Силите.

Тогава реших да направя първата крачка към осъществяването на моята мечта. Преди всичко трябваше да знам, дали имам право да храня подобни надежди. Беше ли наистина възможно за момчетата и момичетата от бандите на Ню Йорк да се променят по един толкова радикален начин? Мислех за думите на дядо, че сърцето на евангелското благовестие е опитността на един истински поврат. Знаех наизуст стиха, върху който той се основаваше. Това бяха думите на Исус:Истината, истина ти казвам, ако някой не се роди свише, не може да види Божието царство. Никодим Му казва: Как може стар човек да се роди? Може ли втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди? Исус отговори: истина, истина ти казвам, ако не се роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух. (Йоан 3:3-6).

Ако тези момчета и момичета могат да се променят така радикално, то тогава този поврат ще бъде осъществен. Много добре разбирах, че нищо не може не можех да направя сам. Всичко трябва да бъде дело само на Святия Дух. Все пак аз може би ще мога да служа като канал, по който Святият Дух да стигне до тези момчета! Съществуваше една възможност да се уверя в това. Досега аз бях използвал цялото си време да изучавам живота на младите хора в този голям град. Сега исках да предприема една нова стъпка. Възлагайки цялото си упование на Святия Дух, аз реших да поприказвам с тези младежи. Започнах да разпитвам кои са най-страшните банди в града. Всички запитани повтаряха две имена: “Капланите” и “Мау-мау”. И двете банди действаха във Форт Грийн, Бруклин. Това беше един от най-големите квартали в света. В огромните му блокове живееха около 300 000 души, повечето негри и порториканци.

Бандите, които вилнееха в този край на града, се деляха по расова принадлежност и националност. “Капланите” бяха негри, а “Мау-мау” имаха испански произход. Двете банди бяха побратимени, за да отбраняват своите територии от набезите на другите банди. Сега те заедно бяха обявили война на полицията. Момчетата имаха много оригинален метод на нападение. Те лежаха в засада по покривите на къщите. По первазите до тях нареждаха чували, пълни с пясък. Когато долу по улицата минеше полицай, те хвърляха върху него четиридесет килограмов чувал. Общо взето не можеха да пресметнат момента и затова опитите им не улучваха целта. Като наказателна мярка против подобни прояви от тяхна страна полицията използваше своите гумени палки и забраняваше на младежите да се събират на групи повече от двама-трима.

Дойдох до убеждението, че за Святия Дух нямаше по-подходящо място за работа от Форт Грийн. Една сутрин взех със себе си един мой приятел, тромпетист, на име Джими Щал и двамата се отправихме към Бруклинския мост, към гъмжащата от хора джунгла от бетон и стъкло, която се наричаше Форт Грийн. Паркирахме на “Едуард стрийт” до училището и започнахме нашия експеримент.

– Застани до електрическия стълб – казах аз на Джими – и започни да свириш. Когато се съберат хора, аз ще се опитам да им говоря.

– Какво да свиря?

– Според мен, свири “Ей, напред, войници!”

Джими засвири с тромпета си мелодията на тази популярна песен. Той свиреше живо и високо. Прозорците започнаха да се отварят и през тях се подадоха любопитни глави. Събраха се десетки малки деца. Те бяха изненадани от музиката и сега непрекъснато питаха:

– Цирк ли е това, мистър? Ще има ли нещо за гледане?

Джони продължаваше да свири.

Започнаха да се събират и младежи. Те носеха някакви причудливи униформи. Някои от момчетата бяха облечени в ярко червени якета с черни ленти на ръката и голямо, двойно “М” на гърба. Други носеха клинове, светли ризи и остри обувки. Почти всички имаха на главите си скъпи тиролски шапки с тясна периферия и носеха черни слънчеви очила.

– Господи – помолих се тихо в себе си, – тези тук искат да чуят нещо интересно. Те искат да чуят нещо важно за всички тях. Никой не иска да бъде самотен!

След като Джони повтори мелодията 15-20 пъти, около нас се събра тълпа от около стотина момчета и момичета. Те се блъскаха, подсвиркваха си, подхвърляха цинизми по наш адрес и свиреха с уста. Аз се изправих по стълбата и започнах да говоря. Шумът се увеличаваше. Не знаех какво да предприема. Джони поклати глава.

– Те не могат да те чуят – прошепна ми той.

В мига, в който развитието на събитията като че ли се изплъзваше от ръцете ми, виковете на младежите изведнъж започнаха да намаляват. Над морето от глави забелязах, че по улицата приближава полицейска кола. Няколко полицаи скочиха от нея и започнаха да си проправят път сред множеството, като раздаваха с палките си удари наляво и надясно.

– Разотивайте се! Достатъчно! Отивайте си!

Младежите се разделиха, за да направят път на полицаите, но след тях отново затвориха кръга.

– Слезте долу! – ми заповяда един от полицаите.

Когато застанах пред него, той ме попита:

– Какво правите тук? Защо създавате безредици?

– Аз проповядвам.

– Тук няма да проповядвате! В този сектор имаме достатъчно мъчнотии, за да позволим нови вълнения на тълпата.

Момчетата и момичетата затвориха кръга. Те крещяха, освиркваха полицията и протестираха против нейната намеса.

– Оставете човека на мира! Искаме да проповядва! Това е противоконституционно! – крещяха те.

Полицаите се противопоставиха. Преди с Джони да разберем какво става, те ни измъкнаха от тълпата и ни бутнаха в полицейската кола. В участъка изложих моето становище по отношение проблемите на тези млади хора.

– Отговорете ми на един въпрос! – казах аз. – Нима според конституцията на тази страна аз нямам право да говоря свободно на улицата?

– Да! Имате такова право! – отговори полицаят. – Но за да се ползвате от него, трябва да се намирате под защитата на американското знаме.

След половин час Джони отново засвири мелодията “Ей, напред, войници!” във Форт Грийн. Този път над нас се развяваше огромно американско знаме, с което ни беше услужил симпатичният директор на училището. Сега аз не се бях качил на стълба, а имах истински подиум. Бях стъпил на един клавирен стол.

Джони свиреше на юг, на изток и на запад. Отново се заотваряха прозорци и отново ни обкръжиха малки деца. Няколко минути по-късно пред нас стоеше същата крещяща и свиреща тълпа от младежи. Но сега имаше нещо ново. За нашите слушатели ние бяхме герои. Ние бяхме хора, които имат неприятности с полицията. Но това обстоятелство не подобри маниерите на слушателите ни. Стоях изправен на столчето и се опитвах да надвия шума.

– Аз съм селски пастор. Моят дом се намира в Пенсилвания, на 300 мили далеч от тук. Имам за вас една радостна вест.

Никой не ме слушаше. Точно пред мен една двойка правеше “рибен сок”, т. е. се целуваше под одобрителните подсвирквания и ръкопляскания на зрителите. И други последваха примера им. На ъгъла на устните на мнозина висяха цигари. Тази обстановка едва ли би могла да се нарече благоприятна за християнска проповед. Разочарован, наведох глава.

– Господи – казах аз, – не мога да привлека вниманието им. Моля Те, ако действаш тук, нека настъпи тишина, за да чуят проповедта ми.

Още докато се молех, промяната настъпи.

Първи се успокоиха най-малките деца. Когато отворих очи, видях, че много от онези момчета, които до преди малко пушеха, облегнати на училищната ограда и гледаха подигравателно, сега стояха почтително и държаха шапките си в ръце, с леко наведени глави. Толкова бях изненадан от внезапно настъпилата тишина, че не можех да кажа нито дума. Когато накрая все пак започнах да говоря, избрах за текст Йоан 3:16: Защото Бог толкова възлюби света, щото даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот! Казах им, че Господ ги обича такива, каквито са. Той знае какви са те. Той познава тяхната злоба и умора. Той знае, че някои от тях са вече убивали, но вижда не само тяхното минало, но и бъдещето им.

Това беше всичко. Бях казал каквото имах да казвам и млъкнах.

На улицата легна тежка, мъчителна тишина. Чувах дори плясъка на знамето, което се повяваше леко на вятъра. Тогава казах на слушателите, че ще се помоля за тях да изживеят нещо особено. Казах им, че ще се моля за чудо – Бог в следващите моменти да промени напълно техния живот.

Отново наведох глава и се помолих Святият Дух да започне Своето дело. Никой не се помръдваше. Запитах дали някой не желае да излезе напред, за да поприказваме. Не последва отговор. Това бяха мъчителни мигове. Бях направил опит да предоставя ръководството на Святия Дух, но изглежда всичко беше напразно. Изведнъж, без всякакво предварително намерение от моя страна, се чух да казвам:

– Добре тогава. Казаха ми, че тук, във Форт Грийн, действат най-опасните банди. Искам да разговарям с вашите президенти и вицепрезиденти. Ако наистина сте толкова смели и опасни, няма защо да се страхувате да стиснете ръката на един мършав проповедник.

И днес още не зная защо казах това. Сега, когато се връщам назад в спомените си, разбирам, че това е било най-доброто, което съм можел да кажа тогава. Цяла минута никой не помръдна. След това някой от тълпата извика:

– Какво става, Бъкборд? Шубе ли те е?

Някъде в задните редици бавно се раздвижи едро, черно момче. Тълпата му направи път напред. Последва го друго. То носеше в ръката си бастун. И двамата имаха слънчеви очила. По пътя напред към тях се присъединиха още две момчета и групичката се приближи до клавирния стол. Големият пристъпи няколко крачки напред.

– Дай си лапата, прич! (Прич. – съкратено от причард проповедник) – каза той. – Аз съм Бъкборд, президент на “Капланите”.

Не познавах добре обичаите на бандите в Ню Йорк и затова се опитах да стисна протегнатата ръка.

– Само я поглади, прич. При нас ръцете не се стискат, а се трият от външната им страна – каза той, за миг и замълча, като в това време изпитателно и любопитно ме наблюдаваше. – Ти си наред, прич! Ти направо ни закла.

След тези думи Бъкборд ми представи Щагецоа, неговия вицепрезидент и двете други момчета се оттеглихме настрана от тълпата.
Щагецоа ме увери, че моята проповед ги “заклала”.

– Знаеш ли, Дейви! – каза той. – Тук често идва една жена с черна рокля и носи кошница със сладкиши. Върви след нас и ни моли да престанем да се бием. Тя е наред, но никога не може да ни заколи.

Обясних на четиримата младежи, че не аз съм този, който ги “коли”, а Святият Дух говори на сърцата им. Бог се опитва да проникне зад фасадата на тяхната гордост и самомнителност. Всичко това е само черупката, която крие истинското, ужасното, самотното “аз”. Святият Дух иска да проникне през тази черупка и да им помогне да започнат живота отново.

– Какво трябва да направим, човече?

Аз погледнах Джими, но изразът на лицето му не ми помогна. Ако бяхме в църква, щяхме да поканим тези момчета да излязат напред и да коленичат пред амвона. Но как сега да помоля някого да коленичи на откритата улица пред очите на всичките му приятели? Но като че ли точно тази смела постъпка беше необходима. Промяната в техния живот, за която се молехме, трябваше да бъде радикална, затова нейният символ трябваше да бъде също радикален.

– Какво да правите? – попитах аз. – Добре! Още сега коленичете тук на улицата и се помолете на Святия Дух да влезе във вашия живот, за да станете нови хора, “ново творение в Христа”, казва Библията. Тогава тези думи ще се изпълнят и за вас.

Последва дълга пауза. Чувствах се напълно спокоен. Просто чаках да видя какво ще се случи. Най-сетне Щагецоа с треперещ глас каза:

– Бъкборд, искаш ли? Ако ти си съгласен, и аз ще го сторя!

Пред удивените ми очи двама от водачите на една от най-страшните банди в Ню Йорк бавно се отпуснаха на колене. Всички свалиха шапките си и ги държаха почтително в ръце. Две от момчетата пушеха. Сега те извадиха цигарите от устата си и ги захвърлиха далеч на улицата.

Помолих се кратко с тях:

– Господи Исусе! – казах. – Тук седят четири Твои деца, които в момента вършат нещо много, много трудно. Те са коленичили пред очите на всички и Те молят да влезеш в сърцата им, да ги направиш нови хора, да ги освободиш от битките и самотата. Те за първи път в своя живот искат да почувстват, че някой наистина ги обича. Те се молят за всичко това, Господи! Ти няма да ги разочароваш. Амин!

Бъкборд и Щагецоа се изправиха. Двете други момчета ги последваха. Те не вдигнаха главите си. Аз им предложих за кратко време да останат на тишина и да потърсят наблизо някаква църква. Все още без да кажат дума, момчетата се обърнаха и започнаха да си проправят път през тълпата. Някой извика:

– Ей, Бъкборд, ти май стана нещо малко набожен?!

Бъкборд му каза “да си държи устата”. Мисля, че ако някой го беше ядосал по-сериозно, той може би нямаше да има достатъчно сили да се въздържи, за да мине без бой.

Джим и аз напуснахме Форт Грийн с разтуптяни сърца. Не бяхме и мечтали за драматичния начин, по който Господ отговори на молитвите ни. Бъкборд, Щагецоа и другите момчета бяха коленичили на отсрещния ъгъл, за да се молят за своето спасение. Това беше повече от онова, на което се бяхме надявали. Честно казано, бяхме повече подготвени за реакцията на водачите на “Мау-мау”. Те също стояха в тълпата и наблюдаваха събитията с Бъкборд и приятелите му, отчасти почтително, отчасти подигравателно. След като “Капланите” си тръгнаха, тълпата започна да вика:

– Израел! Ники! Сега сте вие наред. Елате! Ще оставите ли негрите да ви изпреварят?

Подобни викове се разнасяха отвсякъде. Израел, президентът на бандата, беше изключително симпатично момче. Той протегна ръката си и стисна моята като истински джентълмен. Ники беше съвсем друг. Струва ми се, че никога през живота си не съм срещал човек с по-сурова физиономия.

– Здравей, Ники! – казах аз.

Протегнатата ми ръка остана във въздуха. Той дори не ме погледна и продължи нервно да изпуща кълбенца дим от устата си.

– Върви по дяволите, пасторе! – каза той. Начинът, по който се изразяваше, беше ужасен. Думите излизаха някак заплашително от устата му.

– Ти не държиш много на мен, Ники – казах аз, – но аз мисля по-различно за теб. Аз те обичам, Ники.

Пристъпих крачка напред. Ники отскочи назад и каза:

– Ако се приближиш още малко, пасторе, ще те очистя!

– Зная, че можеш да направиш това, Ники – казах аз. – Ти можеш да ме разкъсаш на хиляди парчета и да ме пръснеш по улицата, но всяко едно от тях ще продължава да вика, че Исус те обича.

Трябва да призная, че докато казвах тези думи, си мислех: “Това никак не би ти помогнало, Ники! На земята няма любов, която би могла да ти направи впечатление.”

Преди да напуснем Бруклин, ние свързахме Бъкборд и Щагецоа с един проповедник от квартала, който обеща да се грижи за техния духовен растеж.

– Все пак, мисля – казах аз на Джими, – че ще бъде добре и сами от време на време да се срещаме с тях.

За да бъда честен трябва да призная, че и двамата не можехме да се освободим от съмнението, че тези момчета няма дълго да запазят получената вяра. Когато се върнах у дома и разказах това на Гуен, тя каза:

– Дейвид Уилкерсън, не разбираш ли, че си получил точно това, което си искал? Ти си молил Святия Дух за чудо, а сега се съмняваш в него. Хора, които не вярват, не бива да се молят за чудеса!

следваща глава Г Л А В А VІІІ