Съдържание Цялата книга на една страница

Г Л А В А VІІІ

Струваше ми се, че първият километричен камък по пътя ми към осъществяването на моята мечта е вече зад гърба ми. Надеждите ми се увеличиха. Дръзнах даже да се надявам, че в края на краищата ще ми се удаде да говоря с Луис. От Анжело научих, че той ще бъде преместен в затвора на Елмира.

– Мислиш ли, че ще мога да говоря с него? – попитах аз.

– Изключено е, Дейви! Дори и да се добереш до него, ще те изхвърлят веднага, когато научат, че си пасторът от съдебното заседание.

Все пак аз реших да опитам. При едно от поредните си посещения в Елмира, където често проповядвах, аз попитах какви са условията за свиждане в затвора. Отговориха ми, че трябва писмено да изложа защо искам да разговарям със затворника и каква роднинска връзка имам с него. Едва след изпълнението на тези условия, молбата се допускала за разглеждане.

Тъй като не можех да скрия истината, нямах никакви изгледи да бъда допуснат до Луис. Научих, че същия ден няколко момчета ще бъдат прехвърлени в Елмира. Когато влакът пристигна, от него слязоха 20 момчета. Изпитателно се взирах във всяко лице. Луис не беше между тях. Приближих се при едно от момчетата и го попитах:

– Познавате ли Луис Алварес?

То едва успя да каже “Не!” и като че ли от земята изникна между нас един намръщен надзирател.

“Е, добре – казах си аз. – Изглежда, че не трябва да се срещна с тези момчета. Господи, дай ми сила да приема това, ако то е Твоята воля!”

Но ако Святият Дух затваряше тази врата пред мен, то Той широко ми отвори друга.

В една хладна вечер, в началото на пролетта на 1958 година, аз вървях по една оживена улица на испанския Харлем. Изведнъж отнякъде чух песен. Въпреки че думите бяха на испански, лесно можеше да се познае, че това е евангелска песен. Наблизо нямаше църква. Музиката идваше от един прозорец на многоетажното здание, покрай което минавах.

– Кой пее там? – попитах аз един млад човек, който седеше на входа и пушеше цигара.

Момчето изненадано вдигна глава, като че ли за него музиката беше съставна част от градския шум и той изобщо не я чуваше.

– Това май е нещо като църква – каза той и посочи с пръст нагоре. Хей там, на първия етаж.

Изкачих се по стълбите и почуках на вратата. Тя се отвори бавно и когато светлината падна върху лицето ми, жената, която стоеше вътре, издаде кратък вик. С някакво непонятно вълнение тя полузатвори вратата пред мен и оживено започна да говори нещо на испански. Миг след това рамката на вратата се изпълни с усмихнати, любезни лица. Те ме хванаха за ръцете и ме вмъкнаха в жилището.

– Вие сте Дейвид! – каза един мъж. – Вие сте Дейвид, нали? Пасторът, когото изгониха от съдебната зала!

Оказа се, че това е един от испанските клонове на евангелската църква “Асамблея на Бога”. Вярващите от този клон се събираха по домовете, докато си построят здание. Те бяха следили с интерес процеса “Майкъл Фармър” и бяха видели снимката ми във вестниците.

– Ние се молихме за вас и ето, сега вие сте тук! – каза мъжът. Той се наричаше Винсент Ортец и беше пастор на малка църква. – Моля, разкажете ни как се стигна до вашето появяване на процеса?

И така, тази вечер имах възможността да разкажа на една група вярващи от моята собствена църква, как Бог беше ме довел до улиците на Ню Йорк. Разказах им онова, което бях научил за проблемите на момчетата и момичетата от бандите, за моята мечта и за първия километричен камък, който вече бях подминал.

– Аз вярвам, че Сам Бог ме доведе до мисълта, че “те трябва да започнат от начало”, а още, че “те трябва да бъдат обгърнати с любов”! Аз видях как Святият Дух може да ги засегне дори на улицата. Мисля, че това е великолепно начало. Кой знае, може би един ден те наистина ще имат свой собствен дом.

Моят разказ се превърна във вълнуваща проповед. Забелязах, че проблемите на младите хора са ме завладели повече, отколкото предполагах. Накрая всички единодушно бяха изпълнени със същите мисли и вълнения.

След като приключих, присъстващите проведоха кратко съвещание. Разговаряха възбудено нещо на испански и накрая определиха пастор Ортец, който се обърна към мен с думите:

– Ще ви бъде ли възможно утре вечер да дойдете отново? Искаме да ни говорите на същата тема… Ние ще поканим и други пастори, които се интересуват от тези въпроси.

Казах, че ще дойда. Така тихо и просто се беше родила една нова служба. Както всички дела, родени от Святия Дух, и тя се яви на света просто, решително и без фанфари. Тогава още никой от нас не си даваше сметка какво всъщност бе започнало тази вечер.

– Какъв е адресът ви тук? – попита Реверенд Ортец. – Къде можем да ви се обадим, за да уточним времето и мястото на събранието?

Трябваше да призная, че нямам адрес. Аз не разполагах със средства дори за най-евтиния хотел.

– Спя в колата си – казах сконфузено.

Пастор Ортец прояви признаци на видимо вълнение.

– Това не бива да правите! – каза той и преведе думите ми на присъстващите. Това е опасно, много по-опасно, отколкото предполагате. Вие можете да дойдете при нас тази вечер, пък и винаги, когато сте в града, може да нощувате у нас.

С благодарност приех любезната покана. Реверенд Ортец ме запозна с жена си Делия, а след това ме заведе в една скромна, почти гола стая, където имаше само едно походно легло. Въпреки тази обстановка, аз чувствах любовта на моите домакини и затова през тази нощ спах дълбоко и спокойно. По-късно научих, че тези забележителни съпрузи живеят в оскъдица, защото раздават средствата си на другите.

Следващата сутрин прекарах в молитва. Беше ми напълно ясно, че моята среща с тази малка, домашна църква, далеч не е сляпа случайност. Какво щеше да се случи, още не можех да си представя, но исках да бъда готов да следвам посоката, която Святият Дух ми показваше.

Пастор Ортец и жена му трябва непрекъснато да са били на телефона и през цялото време, докато се молех, защото, когато влязохме в църквата, където щеше да се състои събранието, там вече ни очакваха представителите на 65 испански църкви. Всички те бяха дошли да чуят онова, което имах да им кажа.

Странното в случая беше обстоятелството, че когато се качих на амвона, аз още не знаех какво е то. Какво да им разкажа? Защо ми беше дадена тази възможност да говоря на толкова много хора? Никога не бях се считал за голям проповедник. И този път разказах за събитията, които ме бяха довели в този град. Разказах им за неприятното преживяване на процеса и за загадъчното и настойчиво чувство, което имах непрекъснато от този момент, че зад видимия успех се крие някакво Божие намерение, за което все още не знаех почти нищо.

– Искам честно да ви кажа, че не знаех каква трябва да бъде моята следваща стъпка. Случилото се във Форт Грийн може да е единичен случай на успех. Нищо не мога да кажа, не знам дали това ще се повтори в по-широки мащаби.

Преди още да завърши събранието, 65-те църкви излязоха с един план за акция, която трябваше да покаже дали моята опитност е еднократна или не. Те желаеха да се организира масова евангелизация в боксовата зала на Ню Йорк “Сейнт Никълс хол”, на която да се поканят всички банди.

Аз се колебаех. Преди всичко, не бях сигурен, че едно масово събрание би било най-добрият път до сърцата на младите хора.

– И после, да не забравяме практическата страна на въпроса – средствата! – казах аз. – За да наемем тази зала са необходими хиляди долари.

В дъното на салона настъпи оживление. Някакъв човек се беше изправил и ми викаше нещо. Най-сетне с големи усилия разбрах за какво става дума.

– Дейви – викаше той. – Всичко е наред. Всичко ще се уреди.

Помислих го за някакъв фанатик и не му обърнах внимание. Но след събранието човекът дойде при мен и ми се представи. Казваше се Бенино Делгадо, адвокат. Той затвърди впечатлението ми, че е един от онези млади емоционални хора, които лесно се въодушевяват и каквито лесно можеш да срещнеш във всяка църква. Когато мистър Делгадо забеляза моята скептично подигравателна физиономия, той измъкна от джоба си дебела пачка с банкноти. Не бях виждал толкова много пари до сега.

– Проповядвайте на младежите, Дейви! Аз ще наема залата.

И той изпълни обещанието си.

Всичко стана много бързо. Още същата нощ аз имах точните дати на ангажимента. Пред мен стоеше една масова евангелизация в “Сейнт Никълс хол”, която щеше да се състои през втората седмица на юли.

Когато се завърнах във Филипсбърг с тази новина, в църквата настъпи радостно оживление. Само Гуен беше малко въздържана.

– Искам да те попитам – каза тя най-накрая. – Не ти ли е ясно, че точно по това време нашето бебе ще бъде “на път”?

Не ми беше ясно. Но как един мъж може да каже подобно нещо на жена си? Измънках нещо, че бебето би могло да почака. Гуен се засмя.

– То ще дойде точно навреме – каза тя. – Но ти тогава ще въртиш главата си някъде из облаците и изобщо няма да си спомняш, че един ден ще ти подам малък вързоп, когото ти ще гледаш с изненадани очи. Убедена съм, че ти изобщо не знаеш, че имаш дете, докато то не изтича до теб и ти каже “татко”.

Трябва да призная, че това беше безусловно вярно.

Църквата във Филипсбърг беше във висша степен великодушна и то не само поради материалната помощ, която получавах от нея през следващите два месеца, но и поради радостта, с която ме подкрепяше духовно. Аз веднага уведомявах моите братя и сестри за събитията след всяко мое посещение в Ню Йорк. Разказвах им за ужасните проблеми на тези 12, 13, 14-годишни младежи. Така те знаеха колко голям е техният дял във всичко, което Господ планираше в Ню Йорк.

Взех отпуска си по време, което съвпадаше с евангелизацията и се стараех да отсъствам колкото е възможно по-малко от църквата си. Но въпреки всичко, когато месец юли наближи, аз прекарвах все повече и повече време в жилището на семейство Ортец. Испанските църкви ни дадоха щедра помощ. Те се погрижиха за сътрудници, които носеха из цял Ню Йорк рекламни плакати, на които бяха написани датите на евангелизацията. Те създаваха групи от духовни помощници, които щяха да оказват духовна грижа и помощ на младите хора по време на самата евангелизация.

Съблекалните помещения на залата щяха да се използват от тях за духовна помощ и молитва с онези младежи, които желаят да предадат живота си в служение на Исус. Те се грижеха за музиката, за сътрудниците и изобщо за цялата практическа страна на подготовката. На мен оставаше само да посещавам и да каня “тийнейджърите”.

В началото, когато ми предложиха да проведа евангелизацията, всичко ми се виждаше много лесно. Но колкото повече “часът наближаваше”, толкова по-голямо ставаше съмнението ми в целесъобразността на това рали.

Ходех от улица на улица и разговарях със стотици момчета и момичета. До този момент аз още не бях разбрал какво значи за тях да се намесиш в душевния им мир. Само перспективата да пропътуват няколко мили и да отидат в една голяма сграда, нещо толкова обикновено и ежедневно за нас, им се струваше страшна и невероятна. Те се бояха най-вече, да напуснат своите територии. Страхуваха се да не бъдат нападнати, когато пресичат чужда територия. Освен това те се бояха от масовите събрания. Бояха се от собствената си омраза, която можеше да разчупи несигурността и да предизвика стълкновения.

Но най-специфичното в тях беше, че те се страхуваха от нещо в събранието, което може да ги накара да плачат. Направи ми впечатление техният ужас, бих казал неописуем страх от сълзите. Какво беше толкова страшно в сълзите?

Непрекъснато задавах този въпрос и получавах един и същи отговор. Сълзите са знак на слабост и мекушавост. Те не съответстваха на тяхната представа за героизъм в грубия свят, в който живееха. От моята църковна практика аз знаех каква голяма роля играят сълзите, когато един човек търси спасение. Когато Бог се докосне до човека, той неминуемо избухва в сълзи. Това може да се счита почти като правило. Когато ние пуснем Святия Дух в светилището на сърцето си, Той предизвиква сърцераздирателен плач, сълзи, които идват от дълбочината на нашето естество. Тази проява съм наблюдавал много често. Тя настъпва, когато паднат и последните прегради и човекът се предава изцяло в Божиите ръце, за да получи в резултат на това духовно здраве и спасение. Когато дойдат тези святи сълзи, те оповестяват появяването на една нова личност. Тази опитност още от Христовите дни говори за едно раждане.

“Трябва да се родите отново” – беше казал Исус. И именно при това новорождение в сърцето на новородената личност става нещо прекрасно. Там цари радост и тази радост е съпроводена от сълзи.

Какъв беше този инстинкт, който говореше на тези млади момчета и момичета, че те непременно ще плачат, когато влязат в съприкосновение с Бога? Те, разбира се, имаха свой начин да изразят своя страх. Аз отново посетих бандите, с които се бях запознал: “Бунтовниците” и “Джи-джи-ай”, “Капланите” и “Мау-мау”, за да ги поканя на евангелизацията. И навсякъде едно и също: “Няма да успеете да ни трогнете, Реверенд. Няма да можете да ме накарате да рева!” Навсякъде същият страх от непознатото, същата реакция против всяка промяна в живота.

Една вечер, малко след като бях посетил “Джи-Джи-Ай”, за да ги поканя на събранието, някой почука на вратата на семейство Ортец. Делия погледна въпросително към своя съпруг. Той поклати глава: Не, не очаква никого. Госпожа Ортец остави ножа, с който в момента режеше месо на масата и отиде да отвори. Това беше Мария. Веднага, след като влезе в стаята, разбрах, че тя е под влияние на силна доза хероин. Очите й имаха неестествен блясък, косата й висеше разбъркана върху лицето, а отпуснатите й ръце трепереха.

– Мария! – казах. – Влез!

Мария застана в средата на стаята и с груб и заядлив глас ме запита защо се опитвам да дезорганизирам бандата й.

– Не те разбирам, Мария – каза Делия Ортец.

– Просто иска да се вмъкне между нас и да ни спечели за някакво богослужение. Аз ви познавам. Вие искате да ни вдигнете във въздуха.

Мария започна да псува и вулгарно да ругае.

Винсент Ортец се поизправи на стола в знак на протест, но, след като за миг се размисли, се отпусна отново на стола и каза:

– Продължавай, Мария! По-добре е да говориш тук, отколкото на улицата.

Когато едно от децата на семейство Ортец влезе в стаята, Делия инстинктивно застана пред него. В този момент Мария се спусна към масата, на която лежеше ножът. Това беше страшен момент. Тя вдигна ножа, чието острие блесна на светлината и го стисна в ръката си. С един скок Делия застана между Мария и детето. Винсент скочи.

– Стой там! – изкрещя Мария.

Винсент се спря, защото момичето беше допряло ножа до гърлото си.

– Е – каза тя, – аз ще си прережа гръкляна. Ще се заколя като свиня и всички вие ще наблюдавате тази красива картинка.

Всички, които бяхме в стаята, познавахме добре това състояние при наркоманите, за да разберем, че това в никакъв случай не беше драматична поза. Делия започна да говори бързо за чудесния живот, който Мария има пред себе си.

– Господ се нуждае от теб, Мария! – каза тя и повтори тези думи няколко пъти.

Тази ужасна сцена продължи цели пет минути, през които Делия нито за миг не престана да говори. Ножът на Мария постепенно се отпусна надолу до бедрото й. Все още без да престава да говори, Делия се приближи бавно до нея и после с бързо движение изби ножа от ръката й. Той падна с шум на земята и се претърколи няколко пъти. Детето започна да плаче.

Мария не направи нов опит да вземе ножа. Тя безпомощно стоеше в средата на стаята. Струва ми се, че до тогава не бях виждал по-безутешно същество. Изведнъж тя започна да стене и скри лице в ръцете си.

– За мен няма изход! – каза тя. – Аз съм безнадеждно болна! Няма спасение за мен!

– Защо не дадеш възможност на Бога да те измъкне от тази тиня? – попитах аз.

– Не, това не е за мен.

– Добре, тогава поне другите нека дойдат на евангелизацията. Помисли си. Може би те ще намерят друг изход, преди да е станало твърде късно.

– Зависи от това, дали ще направите интересно зрелище – каза тя, а след това рязко се обърна и напусна стаята на Ортец с високо вдигната глава.

следваща глава Г Л А В А ІХ