Съдържание Цялата книга на една страница

Г Л А В А ІІ

На 46 улица, която свързва аутобана “Ню Джърси” с местността “Джордж Вашингтон”, ние навлязохме в крайните квартали на Ню Йорк. Моята логика ми създаде нови трудности. Накъде да тръгна, след като преминем моста? Не можех да реша. Трябваше да заредим и затова се отправихме към бензиностанцията, която се намираше малко преди моста. Майлс остана в колата, а аз, със страницата от “Лайф”, тръгнах към близката телефонна кабина, за да се опитам да се свържа по телефона с канцеларията на прокурора, чието име бе написано в статията. Когато най-сетне успях да се свържа с прокуратурата, аз се постарах да говоря с тона на стар, почтен пастор, но това не направи никакво впечатление на служителя.

– Прокурорът не търпи никакво вмешателство по този случай. Дочуване, господине!

С тези думи връзката бе прекъсната. Напуснах телефонната кабина. За миг се спрях до пирамидата на туби с масло и се опитах да си върна отново чувството, че съм изпълнител на една божествена мисия. Намирахме се на 560 мили от дома. Мръкваше се. Измъчваха ме умора, отчаяние и постепенно ме обземаше страх. Чувствах се изоставен. Под неоновата светлина на бензиностанцията, с болезненото усещане от първия неуспех, който всъщност би трябвало да очаквам, онова ръководство, което бях получил в тишината на моя провинциален кабинет, не ми се струваше вече толкова убедително.

– Хей, Дейвид! – извика Майлс. – Пречим на движението.

Поехме бавно назад по улицата и изведнъж бяхме погълнати от гигантския поток коли. Дори и да искахме да се върнем, това вече бе невъзможно. Никога в живота си не бях виждал толкова много коли. Всички бързаха. Те ме изпреварваха отляво и отдясно, като непрекъснато натискаха клаксоните си. Огромни камиони скърцаха около мен с въздушните си спирачки.

А какво представляваше мостът?! Отдясно – поток от червени светлини габаритите на колите пред нас; отляво – белите струи на насрещното движение; над всичко това – огромните силуети на вечерното небе. Сега ми стана ясно какъв провинциалист съм в действителност.

– Какво ще правим сега? – попитах Майлс на края на моста, където дузина зелени пътни знаци сочеха направлението към различни улици, чиито имена не ми говореха нищо.

– В случай на съмнение – каза Майлс – да следваме колата пред нас!

Колата пред нас пътуваше към горния Манхатън. Ние я последвахме.

– Погледни – каза Майлс, след като два пъти минахме на червено и едва не блъснахме полицая регулировчик, който погледна тъжно зад нас и поклати глава, – едно познато лице – Бродуей.

Улицата, чието име ни беше толкова известно, ни се стори като познато лице между хилядите непознати. Поехме по “Бродуей”, като следяхме номерата на пресечките вдясно. Те намаляваха от двеста и когато стигнахме 50-та улица, изведнъж открихме, че това е “Таймс скуеър”. С тъга си спомних тихите вечери във Филипсбърг, когато Майлс започна да чете на глас филмовите реклами, покрай които минавахме: “Голямата тайна”, “Любов без любов”, “Момичето на нощта”, “Безчестието”. Пред един кинотеатър се четеше надписът “Само за възрастни”. Един служител в червена униформа безуспешно се мъчеше да отпрати стотиците деца, блъскащи се на опашката сред чакащите.

Няколко квартала по-нататък стигнахме до “Мейсис” и “Джамбълс”. Това бяха имена, които знаех. От тези магазини Гуен изписваше своите покупки. И топлите чорапи, които бях й обещал да обуя, също бяха от тук. Това беше едно съприкосновение със старото и изпитаното. Почувствах необходимост да остана в близост с тези универсални магазини.

– Хайде да потърсим тук някъде хотел! – предложих аз.

На другата страна на улицата се намираше хотел “Мартиника” и ние решихме да отседнем в него. Но сега трябваше да се сблъскаме с проблема за паркирането. Срещу хотела имаше паркинг, но човекът на входа ни каза: “Два долара на нощ” и аз бързо продължих нататък.

– Иска ни толкова, защото сме от провинцията – казах аз на Майлс и повиших скоростта, за да направя впечатление на пазача. – Мислят си, че като си отвън, могат да правят с теб каквото си искат.

След половинчасово безуспешно търсене ние отново се намерихме пред входа на същия паркинг.

– Е, добре – казах на човека, – вие победихте.

Той изобщо не ми обърна внимание. Няколко минути по-късно бяхме вече в стаята си на дванадесетия етаж на хотел “Мартиника”. Застанал до прозореца, аз дълго гледах надолу към хората и колите. Вятърът носеше по улицата хартии и захвърлени вестници. На отсрещния тротоар група тийнейджъри се блъскаха около открит огън. Те потропваха с крака в студа и протягаха ръце към пламъка, за да се стоплят. Бръкнах в джоба си и извадих страницата от ”Лайф”. Представих си как преди няколко месеца седем момчета, които навярно не се отличаваха много от тези на улицата, подтиквани от скука и леност, се бяха отправили към “Хайбридж парк”, за да извършат убийство.

– Още веднъж ще се опитам да се обадя до прокуратурата – казах на Майлс.

За моя изненада там все още имаше хора. Знаех, че постъпвам нахално, но не виждах друга възможност да достигна до тези момчета.

Набрах номера два пъти и едва на третия се обади раздразнен глас, който ми обясни:

– Вижте – каза той кратко, – единственият човек, който може да ви даде разрешение да посетите момчетата, е съдията Дейвидсън.

– Как мога да говоря с него?

– Утре сутринта той ще бъде в съдебната палата на улица “Корд” номер сто. А сега, лека нощ, пасторе, и моля, тук вече не се обаждайте. Ние не можем да ви помогнем.

Опитах се да се свържа със съдията Дейвидсън. Момичето от централата ми каза, че той е прекъснал връзката. Съжалявала, нямала никаква възможност да ме свърже.

Легнах си, но не можах да заспя. За моите несвикнали уши шумът на нощния град беше пълен със заплаха. Прекарах дълги часове, като ту се чудех какво правя тук, ту се молех с гореща благодарствена молитва затова, че без Него не бих могъл да бъда на това място.

На другата сутрин станахме малко преди седем. Облякохме се и платихме хотела. Не закусихме. И двамата чувствахме инстинктивно, че се намираме пред нещо решително и знаехме, че постенето ще подкрепи нашата духовна и физическа готовност.

Ако познавахме добре Ню Йорк, щяхме да вземем метрото. Но ние не го познавахме и като изкарахме колата от паркинга, попитахме за пътя към улица “Корд” и поехме отново по Бродуей. На улица “Корд” номер сто се намираше огромно, внушаващо респект знание. Тук се тълпяха хора, които търсеха юридическа помощ или желаеха да задоволяват чувството си за мъст. Не бяха малко и любопитните, които идваха тук, за да се наслаждават на чуждото отчаяние. В този ден, късно преди обяд, щеше да се състои поредното заседание на процеса “Майкъл Фармър”.

– Електрическият стол им е малко! – каза на всеослушание човекът пред мен и се обърна към униформения пазач, който седеше пред затворената врата. – Трябва да се даде добър урок, за да се сплаши тази измет!

Пазачът мушна палците си в колана и му обърна гръб, сякаш беше разбрал, че това е единственият начин да се отърве от подобни самозвани пазители на реда. Когато пристигнахме, часът беше 8.30, а тук, на опашката, чакаха вече 40 души – все желаещи да влязат в залата. По-късно разбрах, че в този ден за посетители били предвидени само 42 места. И днес често си мисля, че ако в онази паметна утрин на 28 февруари 1958 година, ние с Майлс бяхме отишли да закусим, събитията в моя живот биха се развили по съвсем друг начин.

Час и половина стояхме на опашката и не смеехме да се отделим от нея, защото имаше хора, които очакваха възможността да заемат местата ни. Когато край нас мина един съдебен чиновник, аз му показах вратата в коридора и го попитах:

– Съдията Дейвидсън в кабинета ли си е?

Той кимна.

– Как мислите, бих ли могъл да говоря с него?

Човекът не отговори и се засмя. Той направи една гримаса, която изразяваше отчасти подигравка, отчасти учудване. В 10 часа пазачът отвори вратата към съдебната зала и ние влязохме в малко предверие, където всеки от нас беше претърсен. Трябваше да протегнем ръце встрани. Търсеха оръжие.

– Заплашили са живота на съдията – осведоми ме съседът ми, като се наведе над мен, докато полицаят го претърсваше. – Бандата на “Драконите” съобщила, че ще го очисти по време на заседание.

Майлс и аз седнахме на двата последни стола. Намерих се отново до човека, който мислеше, че правораздаването действа твърде бавно.

– Хлапаците трябваше да са отдавна в гробищата, нали? – попита ме той и без да получи отговор от мен, се обърна към съседа отдясно със същия въпрос.

Видът на съдебната зала ме изненада. Аз си представях огромна зала със стотици места. Тази представа навярно бях получил от филмите на Холивуд. Фактически половината от помещението беше заета от съдебния персонал, една четвърт бе отделена за представителите на пресата и една съвсем малка част беше предназначена за публиката. Съседът ми отдясно ме информираше за процедурите в съда. В този момент по пътеката към официалните места отпред се отправи групата на служебно назначените от съда защитници.

– 27 на брой – каза моят всезнаещ съсед – трябваше да бъдат назначени от държавата. Никой не иска да защитава тази утайка, а освен това те нямат никакви пари. истински момчета. (Това е презрителен израз, който означава: момчета от Централна Америка, говорещи испански език).

Не му отговорих нищо, но той продължи:

– И знаете ли, те искаха да пледират невинност! Нарушаване на закона за убийство І категория. Всички трябва да бъдат натикани на стола.

В този момент въведоха момчетата. Не зная какво съм очаквал. Навярно мъже. В края на краищата това бе процес за убийство и никой не може да си представи, че деца биха могли да предприемат подобна жестокост. Но това бяха наистина деца. Седем смирени, изплашени, бледи, мършави деца, изправени на подсъдимата скамейка за брутално убийство. За тях това беше процес на живот и смърт. Всеки един от подсъдимите беше свързан с белезници за своя пазач, а тези пазачи ми изглеждаха необикновено снажни, избрани като че ли нарочно, за да контрастират с обвиняемите. Седемте момчета бяха наредени от лявата страна на залата. Накараха ги да седнат и им свалиха белезниците.

– Това е единственият начин да бъдат разпитани – каза моят съсед. – Никога човек не може да бъде достатъчно внимателен. О, Боже, как мразя тези момчета!

– Изглежда, че Бог е единственият, който не ги мрази – отговорих аз.

– Какво?!

В този момент удари гонгът и присъстващите в залата бяха приканени към ред. Съдията влезе и всички се изправиха на крака. Наблюдавах събитията мълчаливо, но не така постъпваше моят съсед. Той непрекъснато шепнеше и бъбреше, така че хората започнаха да се обръщат и да ни гледат сърцето. Тази сутрин на скамейката за свидетели седеше едно младо момиче.

Показаха на момичето един нож и го попитаха дали го познава. То отговори, че това е ножът, който тя в нощта на убийството измила от кръвта. Дебатите по нейното свидетелско показание отнеха цялата сутрин.

Заседанието завърши някак неочаквано. Бях изненадан и това отчасти обяснява случилото се по-късно. Нямах време за мислене. Видях как съдията Дейвидсън се изправи и съобщи, че съдът се оттегля на съвещание. В ума ми блесна мисълта, че ако той сега напусне залата, аз никога не ще имам възможността да говоря с него.

– Отивам напред, за да поприказвам със съдията – прошепнах аз на Майлс.

– Ти луд ли си?

– Ако не отида сега…

В този момент съдията прибра полите на мантията си и се приготви да излезе. Аз грабнах в дясната си ръка Библията (надявах се, че това ще ми придаде вид на почтен духовник) и след кратка молитва бутнах Майлс настрана и се спуснах напред по пътеката към съдията.

– Ваша милост! – извиках аз.

Съдията Дейвидсън се обърна изненадан и ядосан от начина, по който се нарушаваше съдебния етикет.

– Ваша милост, бъдете така добър да ми отделите една минута. Аз съм духовник и искам малко да поговоря с вас.

В същия миг пазачите ме хванаха. Фактът, че животът на съдията беше заплашен, оправдаваше грубостта, с която се отнасяха към мен. Двама от тях ме пипнаха за лактите и ме заблъскаха по пътеката нагоре. В същия миг в сектора на пресата като че ли избухна бомба. От всички страни се юрнаха журналисти и фоторепортери. Тичаха като че ли искаха да поставят някакъв рекорд, блъскаха се около пътеката при мен и се стремяха да заемат най-удобната позиция.

Навън, в предверието, бях предаден на двама полицаи, облечени в сини униформи.

– Затворете вратата там! – заповяда един от тях. – Не пускайте никого навън.

След това се обърна към мен:

– А сега, господине, предайте пистолета си!

Казах му, че нямам никакъв пистолет, но въпреки това бях основно претърсен.

– С кого бяхте тук? Има ли още някой вътре?

– Да. Мойлс Кувър, нашият младежки ръководител.

След малко доведоха Майлс. Той трепереше повече от яд и срам, отколкото от страх. Докато полицията ни разпитваше, двама трима от журналистите успяха да се вмъкнат в помещението. Показах на представителите на властта своите професионални документи и се мъчех да ги уверя, че съм пастор и имам най-добри намерения. Те се спогледаха изненадано. Навярно не знаеха как да постъпят с нас. Офицерът каза, че трябва да се запознае с мнението на съдията Дейвидсън и отиде да се информира. В това време бяхме буквално атакувани от представителите на пресата:

– От къде идвате? Защо сте дошли? Какво общо имате с “Драконите”? Защо искате да убиете съдията? Тези църковни документи откраднати ли са или фалшифицирани?

Офицерът се върна и каза, че съдията Дейвидсън не повдига обвинение срещу нас. Този път щял да ни освободи, но при условие никога да не се връщаме тук.

– Не се тревожете – каза Майлс. – Наистина никога вече няма да дойдем тук.

Тълпата ни изблъска на стълбите. Там, в огромен полукръг, ни очакваха представителите на пресата, които непрекъснато щракаха със своите камери.

– Ей, пасторе, каква книга държите там?

– Моята Библия.

– Като че ли се срамувате нещо, а?

– Разбира се, че не!

– Така ли? А защо я криете тогава? Вдигнете я високо, за да можем да я видим всички.

Бях достатъчно наивен да го послушам. Блеснаха светкавици и едва сега ми стана ясно какво ще пишат вестниците. “Селският пастор с невчесана коса размахва Библията и прекъсва заседанието на процеса за убийство.”

Само един от журналистите беше по-внимателен. Това бе Гейб Пресмън от телеграфната агенция на Ен Би Си. Той ме попита защо се интересувам от момчетата, които са извършили едно толкова отвратително престъпление.

– Вгледахте ли се в лицата на подсъдимите? – попитах аз в отговор.

– Да, разбира се!

– Как тогава можете да ме питате за това?

Гейб Пресмън се усмихна едва доловимо.

– Разбирам какво искате да кажете. Вие, във всеки случай, сте много по-различен от ловците на сензации.

Аз бях различен – това беше вярно. Толкова различен, че си мислех, че изпълнявам определена божествена задача, а играех ролята на глупак. Достатъчно различен, за да докарам позор на моята църква, на моя град, на моето семейство. Когато ни освободихте, ние побързахме към паркинга. Там отново трябваше да платим два долара. Майлс мълчеше. След като затворихме вратите, аз наведох глава над кормилото и плаках цели двадесет минути.

– Хайде да си отиваме вкъщи, Майлс! По-скоро да се махаме от тук!

Когато минавахме по моста “Джордж Вашингтон”, аз се обърнах и хвърлих отново поглед към силуетите на Ню Йорк. Изведнъж си спомних онзи текст от Псалмите, който тогава ни беше насърчил: Които сеят със сълзи, ще жънат с радост.

Какъв начин на ръководство беше това? Започнах да се съмнявам в това, дали наистина може да се получи от Бога указание чрез поставяне наслуки на пръста върху някой библейски стих.

Как щях да застана пред жена си, пред родителите си, пред моята църква? Аз се бях изправил тогава пред вярващите и бях разказвал, че Бог е развълнувал сърцето ми, а сега трябваше да се върна у дома и да кажа, че всичко е било голяма грешка и че Бог няма нищо общо с моите чувства.

следваща глава Г Л А В А ІІІ