Съдържание Цялата книга на една страница

Г Л А В А ІХ

Юли настъпи изненадващо бързо. Никога не бях си представял, че организирането на една евангелизация може да коства толкова много труд. За извозването на младите хора през териториите на враждебните банди, от които се страхуваха, бяхме наели специални автобуси. Те щяха да ги превозват транзитно направо до залата. Сътрудници от 65-те църкви кръстосваха улиците и канеха младите хора за евангелизацията.

Няколко дни преди откриването аз заминах за дома, за да видя Гуен.

– Дейвид – каза тя, – не искам да кажа, че нямам желание да си бъдеш вкъщи, когато дойде бебето.

– Зная.
В последно време избягвахме да говорим на тази тема. Тъща ми проявяваше открито недоволство, че заминавам точно тогава, когато щеше да се роди бебето. Тя ми заяви, че всички мъже са еднакви, а след това подробно изложи мнението си, че истинското християнство започва от дома. Ако аз не се погрижа за жена си в този критичен момент, това означавало, че тя няма за мен вече никаква стойност. Тези забележки ме засягаха твърде много, защото съдържаха частица истина.

– Но, Дейви – продължи Гуен, – по-рано бебетата са се раждали без да е било необходимо присъствието на бащата. И без това докторът няма да ти разреши да държиш през цялото време ръката ми, въпреки че от сърце бих желала това. Да те задържа тук само, за да стоиш в съседната стая, би било жестоко. Ти чувстваш, че трябва да заминеш, нали?

– Да!

– Тогава върви с радост и Бог да бъде с теб, Дейвид!

Когато си тръгнах, тя стоеше на двора и ми махаше на прощаване с ръка.

Следващият път, когато отново я видя, те ще бъде вече майка на третото ни дете. Питах се, дали тогава и аз ще мога да й разкажа за нови раждания в родилния дом на Бога?…

След първите събрания започнах да се съмнявам в това.

Така добре бяхме организирали всичко, че разочарованието, което ни донесоха тези събрания, беше твърде голямо. Масова евангелизация? Това понятие събужда представи за тълпи въодушевени хора. За съжаление в нашата зала нямаше нищо подобно. На четвъртата вечер дойдоха само стотина души, а залата събираше 7 000.

Още се виждам на малкия прозорец на балкона, от където можех да наблюдавам всичко, без сам да бъда забелязан. Всяка вечер очаквах да настъпи прелом в работата на евангелизацията и всяка вечер с тъга и разочарование гледах как от специалните автобуси излизат по двама-трима души.

Отидох зад трибуната. Съветниците и младежките съработници от църквите се въртяха тук и пристъпваха от крак на крак. Те всички се опитваха да намерят по някоя насърчителна дума.

– Нали знаете, Дейви, бройките не са от значение. Трябва да държим за качеството, а не за количеството.

Но ние всички добре знаехме, че нямаме нито количество, нито качество. Младежите, които идваха тук, се готвеха да гледат някакъв спектакъл. Трудно беше да говориш пред празната зала, но още по-трудно беше да гледам как малкото присъстващи младежи изпускаха из устата си колела от дим и си подхвърляха цинизми. Но най-лошо от всичко беше онова, което младите хора наричаха “експлозия”. Когато не разбираха или не вярваха нещо, те избухваха в гръмогласен смях. Започнах да чувствам комплекси на страх от този ужасен смях.

Четвъртата вечер беше най-лоша от всички до сега. Правех онова, което беше по силите ми, за да проведа събранието на нужната висота, но наоколо ми всички се кискаха. Цялата орда се хилеше, крещеше и свиркаше. Прекъснах събранието и напълно отчаян и готов да се предам, се отправих към къщи.

– Господи! – с дълбока душевна мъка се молех аз. – Ние изобщо не можем да достигнем душите на тези момчета и момичета. Какво да правя?

И както винаги, когато питах искрено, получих необходимия отговор.

На другия ден в Бруклин срещнах Литъл Джо-Джо. Той беше президент на “Драконите” от Кони Айсленд, една от най-големите банди в града. Момчето, което ми го показа отдалече, се страхуваше да ни запознае. Отидох сам при него и му подадох ръка. Литъл Джо-Джо ме удари с външната страна на ръката си, а после се наведе и се изплю върху обувката ми. Всред бандите това беше израз на най-голямо презрение. После той седна на една пейка и ми обърна гръб.

Аз се приближих и седнах до него.

– Къде живееш, Джо-Джо?

– Аз не говоря с теб, пасторе. Не искам да имам нищо общо с теб.

– Обаче аз искам да имам нещо общо с теб – казах аз. – Ще седя тук, докато ми кажеш къде живееш!

– Пасторе – каза Джо-Джо, – ти си се разположил в моя салон.

– Добре, а къде отиваш, когато завали?

Той отговори:

– Слизам в метрото.

Джо-Джо носеше стари, скъсани домашни пантофи. Пръстът на единия му крак стърчеше навън. Беше облечен в мръсна черна риза и скъсани джинси. В момента той се беше загледал в обувките ми. Те бяха нови и огледално лъснати. В този миг си спомних калните обувки на дядо ми и почувствах колко глупаво беше положението ми. Джо-Джо каза:

– Погледни, ти си богат. Дошъл си в Ню Йорк да приказваш големи приказки, че Бог променя живота на хората. Ти имаш нови обувки, хубав костюм. Дрехите ти си подхождат по цвят. Погледни мен! Ние живеем от помощи. Моите ме изхвърлиха. Храната не стигаше за всички.

Джо-Джо имаше право. Там, на пейката, в открития парк, аз събух обувките си и му ги дадох.

– Къде е обувалката? Какво искаш да ми докажеш? Искаш да ме убедиш, че имаш сърце или какво? Няма да обуя миризливите ти обувки.

– Ти нали се оплакваш, че нямаш обувки? Обуй ги!

Джо-Джо каза:

– Аз никога не съм имал обувки.

– Обуй ги!

Джо-Джо се намръщи, но все пак ги обу. Аз станах и си тръгнах. Така, по чорапи, прекосих няколко улици, докато стигна колата си. За хората наоколо това беше чудесно зрелище. Те се спираха, смееха се и ме сочеха с пръст. Тъкмо отключвах колата, когато зад мен изтича Литъл Джо-Джо и каза:

– Ти си забрави обувките.

– Обувките са твои – казах аз и седнах зад кормилото.

– Пасторе – Джо-Джо се хвана за отворения прозорец, – забравих да ти стисна ръката.

Стиснахме си ръцете и аз казах:

– Виж какво, ти няма къде да живееш. Аз самият нямам собствено легло тук, но вярвам, че хората, които са ме приютили, ще приемат и тебе. Ела! Трябва да ги попитаме.

– О’кей – каза Джо-Джо без неудобство.

Той се качи в колата и ние се отправихме към моята квартира.

– Мистър Ортец – казах аз колебливо – това е президентът на “Драконите” от Кони Айсленд. Джо-Джо, ела да те запозная с госпожата, която ме приюти за известно време, защото и аз като тебе нямам средства и квартира.

След тези думи попитах госпожа Ортец дали Джо-Джо не може да остане за няколко дена при тях. Тя погледна двете си деца, а след това камата, която стърчеше от джоба на моя нов приятел, но въпреки това пристъпи дружелюбно към него и сложи ръка на рамото му.

– Джо-Джо, можеш ли да спиш на кушетката?

Това беше смела постъпка. Аз дръпнах Джо-Джо настрана и му казах:

– Дрехите ти миришат. Ние сега живеем в един дом и трябва да направим нещо, за да не смущаваме любезните си домакини. Аз имам осем долара. Ще отидем в един магазин и ще ти купим риза и панталон.

Обух старите си обувки и заведох Джо-Джо до най-близкия вехтошарски магазин. Той отиде в задната стая, преоблече се и остави старите си дрипи да лежат там, където беше “излязъл” от тях. По пътя към дома Джо-Джо поглеждаше към витрините и си мърмореше: “Не е лошо. Съвсем не е лошо!”

Това, което направих за Джо-Джо, би направила всяка социална служба. Без съмнение беше добре, че сега това момче най-сетне имаше обувки и дрехи и че не беше нужно през нощта да спи в метрото. Но все пак в сърцето си той беше все същият, старият човек. Разбирах, че самият аз се нуждаех от промяна, преди да мога да помогна на Джо-Джо да се промени. И тази промяна настъпи в живота на двама ни.

Вечерта в “Сейнт Ник” не се различаваше по нищо от предишните. Все същите експлозии от смях и викове. Все същите заплахи и сблъсквания. Все същите двусмислени жестове от страна на момчетата. Джо-Джо присъстваше и наблюдаваше всичко. Той дойде от любопитство и не скри онова, което мислеше:

– Цялата история е една голяма глупост.

Мълчаливо се завръщахме към жилището на Ортец. Бях обезсърчен и отчаян от пълната липса на желание сред младежите да приемат Благата вест. Седях подтиснат на кормилото и се опитвах да не мисля.

– Прич, ти си даваш много зор!

Какво каза той? “Ти си даваш много зор!” Точно така каза. Без всякакво предупреждение едно безпризорно момче, което изглеждаше лишено от всякакви чувства, даде тази чудна, проницателна преценка.

Действието на тези думи беше поразително. Те се промъкнаха в сърцето ми, като че ли Сам Бог ми ги беше казал. Аз така внезапно се обърнах към Джо-Джо, че той помисли, че ще го ударя и вдигна ръка, за да се защити.

Разбира се! Аз проповядвах в залата си и аз се опитвах да променя човешкия живот. Аз водех бандите, а не Святият Дух. Аз водех и самия Дейвид Уилкерсън. Дори и когато подарих обувките си на Джо-Джо, отново аз излязох напред. В момента ми стана ясно, че сам съм абсолютно неспособен да помогна на Джо-Джо. Не мога да помогна и на бандите. Аз трябва само да представя на Святия Дух, а след това да се оттегля настрана. “Ти много си даваш зор”, значи, че “ти си даваш много усилия”. Тази внезапна преценка ме накара да се засмея от сърце. Джо-Джо, който все още мислеше, че се сърдя, окончателно се обърка.

– Престани с това, прич!

– Джо-Джо, смея се, защото ти ми помогна. От сега нататък няма да си давам никакъв “зор”. Аз ще отстъпя настрана и ще дам възможност на Святия Дух да мине напред.

Джо-Джо мълча известно време и след това вдигна глава.

– Аз не чувствам нищо – каза той. – Абсолютно нищо! Пък и не очаквам да почувствам нещо.

До жилището на Ортец пътувахме мълчаливо. Изведнъж, без всякакъв преход, Джо-Джо се обърна към мен и каза:

– Виж, Дейви, ти май очакваш бебе. Вярно ли е?

Бях разказвал на Джо-Джо, че Гуен очаква дете и трябва да отида в болницата, защото то може да се роди всеки миг.

– И ти казваш, че има Бог, Който ме обича. Вярно ли е?

– Вярно е! – отговорих аз.

– Добре тогава. Ако аз се помоля на този Бог, Той ще отговори на моята молитва. Вярно ли е?

– Точно така!

– Добре тогава. Какво искаш? Момче или момиче?

Почувствах неудобство и се чудех как да отбягна отговора му.

– Виж какво, Джо-Джо. Молитвата не е автомат, в който можеш да пуснеш необходимата монета и веднага да получиш шоколад.

– С други думи, ти не си съвсем сигурен в тази работа… с Бога.

– Не съм казвал подобно нещо.

– Какво искаш да имаш – момче или момиче?

Отговорих му, че тъй като имаме вече две момичета, бихме се радвали да имаме син. Литъл Джо-Джо ме изслуша и след това направи нещо, което за него беше така трудно, както на Мойсей, когато трябваше да удари скалата. Литъл Джо-Джо наведе глава и се помоли:

– Сега, Боже, ако съществуваш наистина и ме обичаш, подари на този глупав проповедник едно момче!

Това беше молитвата на Джо-Джо, една проста, чистосърдечна и искрена молитва. Когато завърши, той направи усилие да задържи сълзата, която напираше в очите му. Аз стоях като гръмнат.

Изтичах в моята скромна стая и започнах да се моля така, както отдавна не бях се молил. Когато в 02.30 часа през нощта телефонът иззвъня, Джо-Джо и семейството на Ортец отдавна спяха. Аз продължавах да се моля. Отидох до телефона и вдигнах слушалката. Беше тъща ми.

– Дейвид – каза тя, – не можах да чакам до сутринта. Исках да те извикам и да ти кажа, че си вече баща. – Въпросът замръзна на устните ми. – Дейвид! Къде се загуби? Не чуваш ли? Имаш дете! Кажи най-сетне нещо! Не се ли интересуваш дали е момче или е момиче?

– Повече, отколкото си представяш!

– Дейвид, ти имаш един чудесен, здрав, петкилограмов син!

Скептиците веднага биха възразили, че статистически погледнато, вероятността да се изпълни молитвата на Джо-Джо беше 1:2. Но през тази нощ се случи нещо, което нито скептиците, нито статистиците биха могли да си обяснят. След разговора аз се спуснах към Джо-Джо и го събудих, за да му съобщя радостната новина. Той се почеса по главата и каза:

– Какво мога да кажа за това? Какво мога да кажа, какво мога…

Преди да изтече нощта, Джо-Джо беше станал нов човек. Всичко започна със сълзи. Той изплакваше горчивината на живота, изплакваше омразата. Когато свърши, в сърцето му имаше място за един вид любов, която само християнинът познава. Тя не зависи от родители и проповедници. Не зависи също и от обстоятелството, че молитвата ни е чута. И до днес Джо-Джо притежава любов, но той ми даде един урок, който аз никога няма да забравя.

Ние, смъртните можем да работим един за друг. Да си помагаме, да се крепим. Но спасението принадлежи на Бога и идва само от Бога. Само от Бога!

следваща глава Г Л А В А Х