Съдържание Цялата книга на една страница

Г Л А В А ХІІІ

Беше шумна, сива февруарска утрин, точно две години след онзи ден през февруари, когато се впуснах в тази авантюра.

Стоях зад дебелите стъкла на ферибота. Като че ли още нямах ясна представа за огромната крачка към осъществяването на моята мечта, която правех в момента. Развълнуваното море обливаше палубата с пръски вода и пяна. Встрани от борда се виждаше статуята на Свободата. Изненадах се от мисълта, колко символично беше обстоятелството, че всяка сутрин щях да минавам покрай нея. Намирах се на път в изпълнение на една специална и пълна с надежди мисия: трябваше да наема канцеларски помещения за нашата нова програма в помощ на младите хора.

И адресът, който носех в джоба си, звучеше също добре: булевард “Виктория” 1865. Тук се намираше парцелът, на който щяха да се установят канцелариите на нашата главна квартира. Но когато видях тази главна квартира, започнах да се смея. Тя се състоеше от три доста мръсни помещения и се намираше в квартал, който в никакъв случай не можеше да се нарече елегантен.

– Господи! – казах аз. – Много съм Ти благодарен, че тук не е модерно. В модерни помещения не зная как да се държа.

В тези три стаички започнахме работата на “Тийнейдж еванджелизъм”. Имахме един-единствен платен работник – това бях аз. Моята заплата не ми позволяваше да наема дори най-евтината стая в някой скромен пансион. В средната канцелария, до бюрото си, поставих една кушетка. Имах електрически котлон и си готвех на него. Понякога се хранех и при приятели в Ню Йорк или в околностите му. Те, като виждаха кльощавата ми фигура, любезно ме канеха на обяд или вечеря.

Най-трудно от всичко ми беше да живея далеч от семейството си. Гуен се намираше при родителите си в Питсбърг и копнееше да се съберем час по-скоро.

– Това, което правиш, Дейвид, е право. Зная – ми каза тя при едно от поредните “посещения по телефона”. – Но аз се чувствам самотна. Гари расте без изобщо да знае как изглеждаш.

Решихме веднага щом Бони и Деби завършат учебната година, цялото семейство да се пресели в Ню Йорк, дори и ако е необходимо да спим на някоя пейка в парка. Това принудително уединение обаче имаше и своите предимства. Тясната стаичка, която се бе превърнала в мой дом, представляваше идеално място за молитва. Тук нямаше удобства, които предразполагат към отпускане. В стаята с размери ¾ метра имаше само едно бюро, един прост стол и кушетка. Скоро разбрах, че молитвата в такава обстановка е истинско удоволствие и всяка вечер между 12 и 2 часа се радвах на едно истинско обновление.

Сутрин винаги се събуждах бодър, силен и изпълнен с възторжено желание за работа. Онези първи дни бяха много вълнуващи. Испански и английски говорещите в църквата бяха поставили на наше разположение 1000 долара. По-голямата част от тази сума аз употребих за провеждането на два експеримента. Първият нарекохме “Операция насищане”. Това беше литературна програма, която имаше за цел да достигне до всеки гимназиален ученик в квартала с най-остри социални проблеми. В нашите книжки и брошури ние засягахме проблемите на наркоманията, пиянството, “свободната любов”, както и насилието сред бандите. Предлагахме помощ чрез Библията. В тази насока работехме много усърдно. Стотици млади хора от църквите от града бяха привлечени за разпространяване на литературата. След три месеца усилена работа обаче в ръцете на Исуса предадоха живота си само шепа младежи от улицата. Тогава се обърнахме към втория експеримент.

Той представляваше една телевизионна програма. Избрах стотина младежи от онези хора, които вече бяха открили изхода от греха и престъплението. Организирахме с тях младежки хор и в продължение на три месеца всяка седмица изнасяхме по едно телевизионно предаване. Програмата беше проста и свежа. Младите хора пееха, а след това някой от тях разказваше своята история.

Интересът, с който се посрещаха тези предавания, ни окуражи. Сред младежите в града се ползвахме с особена симпатия. Но трудностите не закъсняха. Телевизионните предавания бяха много скъпи. От всички краища на града нашите млади приятели в желанието си да ни помогнат ни изпращаха своите 10 или 25-доларови банкноти, но в края на тримесечието имахме 1500 долара дългове.

– Изглежда, че ще трябва да прекратим тази работа още преди да сме видели резултатите от нея! – казах на нашия комитет в края на едно извънредно заседание, на което се разглеждаше финансовата криза.

Изглежда, че всички бяха на същото мнение. С радост бихме продължили тази работа още едно тримесечие, но изглежда не съществуваше никаква възможност за това. Изведнъж в дъното на стаята се изправи един човек. Не бях го виждал до сега. Той носеше кръгла яка и го помислих, че е пастор от епископалната църква.

– Искам да направя едно предложение – каза той. После се представи. Казваше се Харалд Бредезен, пастор на ландската реформирана църква в Маунт Верон, щата Ню Йорк. – Аз съм гледал вашите предавания. В тях има нещо свежо, което много ми харесва. Преди да решите дали да ги прекратите, бих желал да зная дали сте съгласни да дойдете с мен, за да поговорим с един от моите приятели.

Отговорих му с вдигане на рамене, тъй като не разбирах какъв смисъл имаше това. Но аз добре познавах страшните методи на Святия Дух и тайно се запитах дали и сега Той не отваря нови врати пред мен.

На другия ден с Харалд посетихме Нейз Уолкър, който издаваше вестник в Манхатън. Мистър Уолкър изслуша с внимание от начало до край историята на нашата работа. Изглеждаше заинтересуван, но в края на разговора показа недоумение.

– Кажете ми, какво очаквате от мен? – попита той.

– Ще бъдем съвсем откровени с вас – каза Харалд. – Нужни са ни 10 000 долара.

Мистър Уолкър побледня. Аз също. Тогава той започна да се смее.

– Добре. Все пак благодаря ви за комплимента, но аз не разполагам с 10000 долара. По натура аз не съм човек, който спестява, но какво ви накара във вашата нужда да потърсите именно мен?

– На този въпрос наистина не мога да ви отговоря – каза Харалд. – От момента, в който разбрах, че има опасност да се провали това мероприятие, имах странното чувство, че вие по някакъв начин държите ключа към неговото разрешение. Винаги, когато мислех за това, в съзнанието ми изникваше вашето име: Чейз Уолкър. Не нещо подобно, а буквално вашето име.

Харалд замълча в очакване, но мистър Уолкър не каза нито дума.

– Сега – каза Харалд – излиза, че съм се заблуждавал. Но тези внушения винаги означават нещо, особено, когато са тъй силно проявени.

Мистър Уолкър се изправи и с това показа, че нашият разговор е завършил.

– Ще ви уведомя, ако ми дойде на ум някоя идея. Благодаря ви за интересната история, която споделихте с мен.

Бяхме вече до вратата на кабинета му, когато той ни извика:

– Харалд! Дейвид! Момент. Почакайте един миг… Мина ми през ум една смешна работа. Днес получих една телеграма, от която нищо не разбирам.

Той започна да рови из бюрото си и най-после извади някаква си бланка. Тя беше от Клемент Стоун, председател на Обединените застрахователни дружества, добър приятел на Уолкър.

“Анулирам първата си телеграма. Пристигам в сряда в “Савой Хилтън”.

– Това е днес – каза мистър Уолкър. – Но аз не съм получавал друга телеграма. И защо той иска да ме уведоми, че е в града, след като не сме си определили среща? Питам се дали секретарката му не е разменила моето име с името на някой друг…

Уолкър погледна остро Харалд, а след това надраска една бележка.

– Идете в “Савой”! – каза той и пъхна бележката в един плик. – Питайте за мистър Клемент Стоун. Ако е там, може да ползвате това за препоръка и вижте как ще се развият нещата. Прочетете я, ако искате.

Ние я прочетохме навън, докато чакахме асансьора.

“Драги Клем! С тези редове ти препоръчвам Дейвид Уилкерсън, който върши чудесна работа с тийнейджърите от този град. Дейвид се нуждае за тази цел от 10 000 долара. Може би ще можеш да изслушаш неговата история и да му помогнеш в случай, че проявиш интерес към нея. Чейз.”

– Това е най-глупавото нещо, което някога съм слушал – казах аз. – Мислите ли, че има някакъв смисъл да търсим този човек?

– Разбира се! – отговори Харалд. За него не съществуваше и най-малкото съмнение в това.

Двадесет минути по-късно ние почукахме на една врата в хотел “Савой”. Беше пет и половина след обяд. Вратата се отвори и пред нас застана човек, който в момента си връзваше връзката. Явно беше, че той се облича за банкет.

– Мистър Стоун?

Човекът кимна.

– Моля за извинение. Ние ви носим една бележка от Чейз Уолкър.

Мистър Стоун застана на вратата и започна да чете бележката. След това ни покани да влезем. Той се чувстваше също тъй объркан, както и ние. Помоли ни, ако искаме да поговорим с него, да почакаме няколко минути долу, докато се облече. Тогава щял да ни изслуша. След четвърт час мистър Стоун беше готов за излизане. Аз едва бях започнал да му разказвам за целите на “Тийнейдж еванджелизъм”, когато той каза:

– Извинете ме, но аз трябва да вървя. Обстоятелството, че ви изпраща Чейз Уолкър, е достатъчно за мен. Това, което ми казвате за вашата работа е доста интересно. Изпратете ми сметката си. Ще платя вашите 10 000 долара.

Харалд и аз се спогледахме удивени.

– А сега ви моля да ме извините!

Все тъй обърнат към нас и пристъпващ към вратата, мистър Стоун каза:

– Моля ви, запишете историята си до края на магнитофон и ми я изпратете! Аз ще ви посетя, когато дойда отново в Ню Йорк. Трябва да уговорим подробностите.

С десетте хиляди долара ние изплатихме дълговете си, предплатихме следващото тримесечие на телевизията и се снабдихме с филма “Отрова в моите вени”, който се занимаваше с проблемите на наркоманите в Ню Йорк. Тези пари ни помогнаха не само да изплатим дълговете си и да се оправим с телевизията и киното. Те ни помогнаха да получим едно по-голямо уважение към нашата работа. Стана ни съвсем ясно, че Божията воля ръководи нашето дело. Когато се оставим изцяло на Неговто ръководство, в нашия живот никога няма да липсват чудеса.