Съдържание Цялата книга на една страница

32. ТЕСНИ ДОМОВЕ

Всеки списък на великите религиозни хора трябва да включва Августин, епископ на Хипо. Стотици образовани хора, които биха могли да гласуват за най-известните християни след апостол Павел, вероятно биха имали значителни различия, но със сигурност единодушно биха посочили Августин. Толкова велик е бил интелектуално и духовно. Вековете знаят колко славен християнин е бил, но очевидно самият той не е знаел. В началото на прочутата му религиозна творба “Изповеди”, той пише: “Тесен е домът на моята душа. Разшири го Ти, за да влезеш.” Тези думи са казани със съвършена откровеност и могат да ни загатнат поне малко тайната на величието му.

Откровението, което Августин е имал за същността на Бога е било толкова страховито и голямо, че способността му да възприема му е изглеждала непоносимо ограничена. Бог е бил толкова необятен за него, толкова изпълващ света, че не съществува храм, който би Го поместил. Той изпълва небето, небето на небесата и светът е толкова малък, за да Го побере. Когато Августин погледнал в сърцето си, той не видял нищо друго освен ограниченост и теснота. Това го отвратило и разочаровало: “Разшири го Ти!” – това бил неволният вик на душата му.

Колко неизмеримо различно е това от самодоволния дух, когото днес срещаме навсякъде. Да бъдат спасени изглежда е най-възвишената цел на днешните християни. Да имат вечен живот и да знаят това е най-възвишения стремеж на мнозина. С това започва и с това свършва всичко. Върху тази единствена основа градят тесните си храмове, в тези ограничени предели пеят приветствените си песни и принасят в жертва жизнерадостните си благодарности. Празното пространство не е най-широкото нещо във вселената. Най-широкото нещо са скритите способности на човешкото сърце. Да бъдеш създаден по образа на Бога означава, че ти е позволено почти неограничено развитие във всички посоки. Едно от най-ужасните нещастия на света е, че позволяваме нашите сърца да се свият толкова, че в тях да има място единствено и само за нас самите. Уърдзуърт оплаква действителността, в която колкото повече остаряваме, толкова повече светът ни се смалява и “светлината, която не е позната на земята се смалява бавно и накрая угасва:

В детството си ние сме в рая.

После около растящото момче

се появяват затворнически стени,

но то вижда откъде идва светлината.

******

Накрая мъжът разбира, че тя умира

и се изгубва в обикновената дневна светлина.

Християните са хората, които би трябвало да имат най-широките сърца. Обратното би било невъобразимо нещастие за тях. Те трябва да се стремят към вътрешен растеж до момента, в който начинът, по който се държат, спре да загатва вътрешната им значимост. Да изглеждаш велик, а вътрешно да си нищожен, е лицемерие. Затова Бог най-много харесва скромността, породена от богата душевност и покрита с обикновена външност.

Една от най-язвителните критики към християните е, че имат ограничен ум и малко сърце. Дори и това да не е изцяло вярно, наличието на подобно обвинение, отправено към нас, е достатъчна причина за сериозно изследване на сърцето и за молитва. Светостта предполага богоподобие и за да бъдеш като Бог непременно трябва да си великодушен. Бог обгръща света в сърцето си и побира цялата вселена. Затова трябва смело да си признаем, че ограниченото ни състрадание ни отдалечава от Божия характер. Най-безполезното нещо е да защитаваме нравствените си недостатъци под пронизващия поглед на света. Вместо да отхвърляме обвиненията, трябва да живеем така, че повече да не предизвикваме обвинения.

Павел беше малък човек с богат вътрешен живот. Голямото му сърце често беше наскърбявано от ограничеността на учениците му. Най-вече християните в Коринт му причиняваха много мъка с тесногръдието си. Нараняваха го толкова много, че веднъж избухна в плач, предизвикан от смесени чувства на възмущение и любов: “На вас не ви е тясно в нас, но нас ни е тясно във вас. И тъй, за равна отплата (като на чада говоря), нека бъдат и вашите сърца разширени.” (2 Коринтяни 6:12-13) Ако някой се чуди как би могъл да разшири сърцето си, ние бързаме да му кажем, че не би могъл да го направи. Павел е казал: “Нека бъдат и вашите сърца разширени”, а не “сами разширете сърцата си”. Точно това никой не може да направи. Само Бог може да работи в сърцето. Само архитектът и строителят на душата може да я построи отново след като циклонът на греха е преминал над нея и е оставил само една малка стая.

Ако предадем сърцата си на Бог може да очакваме чудно разширяване. Кой знае какво може да направи Той ако вдигнем ръцете си и Го оставим да работи! Майстър Екхарт пита: “Откъде знаеш какво великодушие е дарил Бог на човешката природа, какви съвършенства, все още неоткрити и неописани?”

Процъфтяващият живот има една изключителна черта – той забравя за себе си. Ето молитвата на най-широкото сърце: “ Тесен е домът на моята душа. Разшири го Ти.”