Съдържание Цялата книга на една страница

21. ДА БЪДЕШ ИЛИ ДА ПРАВИШ

Исторически Западът се стреми да постави главното си ударение върху правенето, а Изтокът – върху това да бъдеш. Това, което сме, изглежда по-важно за източния човек; западният залага върху онова, което вършим. Едните прославят глагола „да бъдеш”, а другите – глагола „да правиш”.

Ако човешката природа беше съвършена, нямаше да има противоречие между „съм” и „правя”. Непогиналият човек просто ще живее отвътре, без да мисли. Действията му ще бъдат истинския израз на вътрешното същество.

За човешката природа, такава, каквато е, нещата не са така прости. Грехът въведе морално безредие и животът стана объркан и сложен. Тези елементи вътре в нас, които следваше да работят заедно в неосъзната хармония, често са изолирани един от друг изцяло или частично и понякога се стремят да бъдат враждебни един спрямо друг. По тази причина е много трудно да се придобие симетрия на характера.

Поради дълбокото вътрешно объркване произлиза противоречието между „съм” и „правя” и глаголът, върху който поставяме ударението си ни определя в една от двете категории: ние сме „съм” или „правя” – едното или другото. В нашето модерно, цивилизовано общество ударението пада почти изцяло върху „правя”.

Ние, християните, не можем да избегнем този отговор. Трябва да открием къде Бог поставя ударението и да стигнем до божествения образец. Това не следва да бъде много трудно, защото имаме пред себе си Святото Писание с цялото негово богатство на духовно ръководство, а за да изтълкуваме Писанията имаме самия Дух, Който ги е вдъхновил.

Въпреки цялата ни възможност да познаваме истината, повечето от нас са все още бавно възприемащи. Тенденцията да приемаме без да питаме и да следваме, без да знаем защо, у нас е много силна. Но тази причина, каквото болшинството християни поддържат през дадено време, сигурно ще се приеме като вярно и право без всякакво съмнение. По-лесно е да подражаваш, отколкото да си единствен; по-лесно е и за даденото време е по-безопасно да вървиш в крачка, без да задаваш много въпроси относно това накъде се отправя, парадът.

Това е причината, по която „съм” престана да има голяма притегателна сила за хората, а „правя” привлича вниманието почти на всекиго. На съвременния християнин липсва симетрия. Те не знаят почти нищо за вътрешния живот. Те са като храм само с фасада, без всякаква вътрешност. Цвят, светлина, звук, видимост, движение – това са твоите богове, о, Израел!

„Акцентът в църквата днес” – казва Леонард Равънхил, английският евангелист – „не е в набожността, но във възбуждението”. Религиозната видимост е доведена до такава крайност в евангелските кръгове, че почти никой няма желанието, да не говорим за смелостта, да постави под въпрос истинността й. Надделя външното. Бог сега говори само чрез вятъра и земетресението; нежният и тих глас вече не може да бъде чут. Цялата религиозна машина, стана разпространител на шумове. Юношеският вкус, които обича шумната тръба и гърмящия ауспух, се вмъкна в дейността на съвременните християни. На стария въпрос „Какво е главното предназначение на човека?” сега се отговаря: „Да препуска през света и да прибавя към неговия шум.” И всичко това се прави в името на Онзи, Който „няма да се кара, нито ще вика и никой няма да чуе гласа Му по кръстопътищата” (Матей 12:19).

Трябва да започнем необходимата реформа като се съпротивим на духовната валидност на външното. Трябва да се изяви един човек като това, което е, отколкото като това, което прави. Докато моралната стойност се придава от състоянието на сърцето, една част от религиозната активност, която произтича не отвътре, а отвън, ще изглежда че има малко или никак морално съдържание. Такова религиозно поведение е подражателско или инстинктивно. То произтича от съществуващия култ към движението и не притежава истинен вътрешен живот.

Посланието „Христос във вас, надеждата на славата” следва да се възстанови в църквата. Трябва да покажем ново поколение от почти яростни християни, чиято сила лежи в центъра на живота им. Бързане и шум са свидетелства за слабост, а не за сила. Вечността е мълчалива; времето е шумно. Преголямото занимание с времето е тъжно свидетелство от нашата основна липса на вяра. Желанието да бъдем драматично активни е доказателство за нашия религиозен инфантилизъм; това е един вид показност, обичайна в детската градина.