Съдържание Цялата книга на една страница

18. ТРЯБВА ДА УМРЕМ, ЗА ДА ЖИВЕЕМ

„Нека да умра – за да не би да умра, без да ми дадеш възможност да видя лицето Ти” – това беше молитвата на Св. Августин.

„Не скривай лицето Си от мене” – извика той в една агония на желанието. „О! Да бих могъл да се успокоя в Тебе! О, да можеше да влезеш в сърцето ми и да го опияниш така, че да забравя своите немощи и да те прегърна, единствено мое съкровище!”

Желанието да се умре, да се премахне от пътя тази непроницаема форма, така че да не скрива от нас прекрасното Божие лице е нещо, което веднага се разбира от повярвалия с жадуващо сърце. Да се умре, за да не умрем. Тук няма противоречие, защото има два вида умиране – умиране, което трябва да се търси и умиране, което трябва да се избягва на всяка цена.

За Августин, вкусено вътрешно, виждането на Бога беше самият живот, а смъртта беше точно обратното. Да се съществува в пълно затъмнение под сянката на природата без усещаното Присъствие беше нетърпимо обстоятелство. Всичко, което крие Божието лице от него, трябва да се махне от пътя, даже неговото самолюбие, неговото най-скъпо „его”, неговите най-ценни съкровища. Така че той се моли: „Нека да умра.”

Смелата молитва на великия светия беше чута и както можеше да се очаква, беше отговорена с една пълнота от щедрост, характерна за Бога. Той умря с вида смърт, за която Павел свидетелствува: „Съразпнах се с Христа и сега аз живея, но не аз, а Христос живее в мен”. Животът и благовестието му продължиха и неговото присъствие е винаги тук, в книгите му, в църквата, в историята; но колкото и да е странно, той е чудно прозрачен; собствената му личност се вижда едва, тъй като светлината на Христа свети през него с един вид целебно великолепие.

Имаше и такива, които си мислеха, че за да се отстранят от пътя е необходимо да се отдръпнат от обществото; така те отричаха всички естествени човешки отношения и отиваха в пустинята или планината, или пък в отшелническата обител да постят, да се трудят и да се борят за умъртвяване на плътта си. Въпреки че намерението им беше добро, невъзможно е да се препоръча техния метод. Защото не е библейско да се вярва, че старата Адамова природа може да бъде победена по този начин. Тя е твърде силна, за да бъде убита чрез омаломощаване на тялото или отслабване на чувствата. Тя изисква нещо не по-малко от кръста.

Във всяко християнско сърце има един кръст и един трон и християнинът е на трона, докато се постави на кръста; ако пренебрегне кръста, той ще остане върху трона. Вероятно това е в основата на отстъплението и светщината между евангелските повярвали днес. Ние оставаме царе вътре в царството на човешката душа и носим своята станиолова корона с цялата гордост на Цезар; но ние се обричаме на сенки, немощ и духовно безплодие.

Ако не искаме да умрем, ние трябва да умрем и тази смърт ще означава придобивката на онези нетленни съкровища, които светиите толкова ценяха. Неразпнатата ни плът иска да ни ограби откъм сърдечна чистота, христоподобност на характера, духовно виждане, плодоносене; и повече от всичко това, тя иска да скрие от нас видението на Божия лик, това видение, което беше светлината на света и ще бъде съвършенството в небесата.