Глава 9 – ЗАЩО СВЕТЪТ НЕ МОЖЕ ДА ПРИЕМЕ

“Духа на истината, Когото светът не може да приеме” (Йоан 14:17)

 

Християнската вяра, основана на Новия Завет, учи че Църквата и светът са пълни противоположности. В предишната глава споменах накратко за това. Значението на този въпрос за търсещата душа обаче е голямо и затова чувствам, че е необходимо да разширя изучаването му.

Банално религиозно е да се каже, че бедата ни днес се състои в това, че сме опитали да хвърлим мост между две противоположности: Църквата и света – и сме сключили незаконен брак, за който няма библейско основание. В действителност не е възможен съюз между света и Църквата. Когато се свързва със света, тя вече не е истин­ската Църква, а само жалък хибрид, обект на “усмихнато” презрение за света и мерзост пред Господа.

Сумракът, в който днес се движат много (или да кажем повечето?) християни, не е предизвикан от неяснота в Библията. Няма нищо по-ясно от това, което Писанията казват за връзките на християните със света. Объркването, свързано с този въпрос, е резултат от нежеланието на тези, които завяват, че са християни, да приемат Божието слово сериозно. Християнството е толкова оплетено със света, че милиони хора никога не проумяват колко са далеч от новозаветния образец. Отстъплението е навсякъде. Ако си слепец, представящ се за вярващ, и искаш да бъдеш приет от света, той ще ти се стори достатъчно чист. Чрез взаимни отстъпки, хора, наричащи себе си “християни”, успяват да се разберат с други, които изпитват към Божиите неща възпитано презрение.

Всичко това е духовно по своята същност. Човек не става християнин чрез църковна манипулация, а чрез новорождение. Той е християнин благодарение на Духа, Който живее в него. Само роденото от Духа е дух. Плътта никога не може да се превърне в дух, независимо колко църковни служители полагат усилия да постигнат това. Първо причастие, кръщение, господна вечеря, изповед на вяра – нито едно от тези неща, поотделно или заедно, не могат да превърнат плътта в дух и един син на Адам в Божи син. Павел пише на галатяните:

“И понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика: Авва, Отче!” (Галатяни 4:6).

На коринтяните пише:

“Изпитвайте себе си дали сте във вярата; опитвайте себе си. Или за себе си не познавате ли, че Христос е във вас, освен ако сте порицани?” (2 Коринтяни 13:5)

А на римляните:

“Вие обаче не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух. Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов.” (Римляни 8:9)

Ужасното объркване, което е очевидно в цялата християнска общност, ще изчезне само за един ден ако последователите на Христос престанат да вървят един след друг и започнат да следват Христос. Неговото учение за света и за вярващия беше изложено съвсем ясно.

Веднъж, след като получи плътски съвет, който не беше искал, от откровени, но непросветени братя, нашият Господ отговори:

“Моето време още не е дошло, а вашето време винаги е готово. Вас светът не може да мрази, а Мене мрази, защото Аз свидетелствам за него, че делата му са нечестиви.” (Йоан 7:6-7)

Той причисли братята Си по плът към света и им каза, че Той и те са под влиянието на два различни духа. Хората от света Го мразеха, но не можеха да мразят тях, защото не можеха да мразят себе си. Дом, разделен на две враждуващи части, не може да устои. Домът на Адам трябваше да остане верен на себе си, иначе нямаше да оцелее. Въпреки че синовете на плътта се карат помежду си, всъщност са едно. Когато Божият Дух влиза сред тях, Той им е чужд. Господ каза на учениците Си:

“Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Ако бяхте от света, светът щеше да обича своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.” (Йоан 15:18-19)

Павел обясни на галатяните разликата между сина на свободната и сина на робинята:

“Но както тогава роденият по плът гонеше родения по Дух, така е и сега.” (Галатяни 4:29)

През целия Нов Завет е прокарана рязка разграничителна линия между Църквата и света. Няма неутрална територия, няма средно положение. Господ не признава добронамереното съгласие на последователите на Агнето да работят с тези, с които не са съгласни и да вървят по пътищата на света. Пропастта между истинския християнин и света е толкова голяма, колкото тази, която разделяше богатия човек от Лазар. Това е същата бездна, която разделя света на изкупените от света на падналите хора.

Знам добре колко обидно може да бъде това за голямото “стадо” от светски хора, които кръжат около традиционното паство. Не се надявам да избегна обвиненията, които ще ми бъдат отправени от обърканите религиозни хора поради фанатизма и неодобрението им, защото те искат да станат “овце” чрез съюзяване с други хора. Суровата истина е, че те не могат да станат християни като се присъединят към вярващите от Църквата или като получат религиозно образование. Това може да стане само когато Божият Дух завладее същността им чрез новорождението. Когато това се случи, те веднага стават част от нова раса:

“Вие обаче сте избран род, царско свещенство, свят народ, народ, който Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина; вие, които някога не бяхте народ, а сега сте Божий народ, не бяхте придобили милост, а сега сте придобили.” (1 Петрово 2:9-10)

Стиховете са цитирани без намерение да бъдат извадени от контекста или да се съсредоточи вниманието само върху една част от истината. Истината в тези пасажи е същата като в целия Нов Завет. Това е като да напълним чаша вода от морето. Няма да поберем в нея цялото море, но водата ще бъде проба, съответстваща съвършено на останалата вода в морето.

Трудността, която ние съвременните християни срещаме, не е в неразбирането на Библията, а в невъзможността да убедим неопитомените си сърца да приемат нейните ясни и прости наставления. Проблемът ни е в това да накараме светските си умове да се съгласят да направят Исус свой господар, не само на думи, а и на дело. Едно е да кажеш “Господи, Господи!”, а съвсем друго – да се подчиниш на Божиите заповеди. Може да пеем: “Коронясайте Го за Господ на всичко”, да се радваме на високо звучащите органови звуци и на прекрасната мелодия от хармонични гласове. В същото време не сме постигнали нищо докато не оставим света и не покажем с делата си, че гледаме към Божия град. Вярата става истинска когато се превърне в покорство.

Светският дух е силен и прилепва към нас както пушекът към дрехите. Може да променя израза си за да се нагоди към всяко обстоятелство и така силно да заблуди обикновения християнин, чиито сетива не са обучени да различават добро и зло. Може да си играе на религия и да изглежда съвсем искрен. Да има “пристъпи” на съвест (особено по време на Великите пости) и дори да изповяда в пресата злите си пътища. Той ще хвали религията и ще ласкае Църквата за да постигне собствените си цели. Ще съдейства на благотворителни каузи и ще подпомага кампании за събиране на дрехи за бедните. Само за да държи Исус на разстояние и да не приема господството Му над себе си. Не би понесъл това. Към истинския Дух на Христос ще бъде настроен враждебно. Светската преса, която винаги е била негов говорител, рядко ще се отнесе справедливо с едно Божие дете. Ако фактите налагат да се напише благосклонна статия, то тонът е снизходителен и ироничен с нотка на презрение.

Синовете на този свят и синовете на Бога са кръстени с дух. Обаче духът, който е в света и Духът, който обитава в сърцата на два пъти родените, са толкова далече един от друг, колкото ада и рая. Те не само са напълно противоположни, но и непримирими врагове. За синовете на земята нещата на Духа са или смешни, или безсмислени:

“Но естественият човек не възприема това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно.” (1 Коринтяни 2:14)

В първото си послание Йоан постоянно използва две думи: “те” и “вие”. С тях означава два напълно различни свята. “Те” се отнася за мъжете и жените от Адамовия паднал свят; “вие” се отнася за избраните, които са изоставили всичко, за да следват Христос. Апостолът не коленичи пред малкия бог Търпимост (поклонението пред когото в Америка се е превърнало във вторична религия); той проявява откровена нетърпимост. Йоан знае, че “търпимост” е просто другото име на равнодушието. Необходима е силна вяра за да се приеме учението на човека Йоан. По-лесно е да бъдат размити разделителните линии и така никой да не бъде засегнат. Много по-безобидно е използването на “набожни” общоприложими теории и местоимението “ние” за да се обозначат едновременно християни и невярващи. Бащинството на Бога може да се разшири и да включи всеки човек – от Джак Изкормвача до Даниил Пророка. Така никой не е обиден, всеки се чувства достатъчно уютно и е готов за небето. Човекът, който е поставил главата си на гърдите на Исус, не може да бъде измамен толкова лесно. Той е дръпнал черта, за да раздели човечеството на два лагера; да раздели спасените от изгубените; тези, които ще възкръснат за вечна награда от тези, които ще потънат във вечно отчаяние. От една страна са “те”, които не познават Бога, от другата – “вие” (или “ние”) и помежду им съществува широка морална бездна, която никой човек не може да преодолее. Ето какво казва Йоан:

“Вие сте от Бога, дечица, и сте ги победили; защото Този, Който е във вас, е по-велик от онзи, който е в света. Те са от света, затова светски говорят и светът тях слуша. Ние сме от Бога; който познава Бога, нас слуша; който не е от Бога, не ни слуша.

По това разпознаваме духа на истината и духа на заблудата.” (1 Йоан 4:4-6)

Такъв ясен и откровен език не може да обърка някой, който честно търси истината. Повтарям: проблемът ни не е в това, че не можем да разберем, а в това, че не вярваме и не се е покоряваме. Този въпрос не е теологичен: “На какво ни учи това?” Той е морален: “Желая ли да приема това и да го спазвам, независимо от последиците? Мога ли да понеса враждебните погледи, насочени към мен? Имам ли смелост да се изправя пред унищожителните атаки на “свободомислещите”? Смея ли да предизвикам омразата на хората, които ще бъдат засегнати от поведението ми? Моят ум достатъчно независим ли е за да оспори и да се противопостави на мненията на общоприетата религия и да се съгласи с един апостол? Накратко, мога ли да приема кръста с кръвта и обвиненията по него?”

Християнинът е призован да се отдели от света. Обаче трябва да сме сигурни, че знаем какво означава (или по-важното е да знаем какво Бог има предвид) “свят”. Вероятно ние смятаме, че “свят” е нещо несъществено и така изпускаме истинското му значение. Театърът, картите, алкохолът, хазартът – това не е светът. Това просто са негови външни прояви. Нашата война не е само срещу външните му проявления, срещу пътищата на света, а срещу духа на света. Светът според новозаветното слово е неродения от духа човек, независимо къде е избрал да бъде – в кръчмата или църквата. Всичко, което извира от, гради се върху и получава подкрепа от падналата човешка природа, независимо дали е основано на морала, е свят.

Някогашните фарисеи, въпреки ревностното си религиозно посвещение, в същността си бяха светски. Духовните принципи, върху които беше изградена системата им, бяха от земята, а не от небето. Те използваха срещу Исус човешки тактики. Подкупваха хората да лъжат в защита на истината; действаха като демони, когато искаха да защитят Бога. За да защитят Библията, оспорваха ученията в нея. Проваляха религията, за да я спасят. Сляпа омраза царуваше в тях в името на религията на любовта. В това се състоеше зловещото незачитане на Бога от света. Този дух беше толкова свиреп, че не се успокои, докато не уби самия Божи Син. Духът на фарисеите беше враждебен на дело към Духа на Христос, тъй като всеки от двата духа представляваше в най-чист вид света, от който идваше.

Съвременните учители, които казват, че проповедта на планината се отнася за някоя друга диспенсация, а не за нашата, лишават църквата от истинските й учения и не разбират какво зло вършат. Защото тази проповед съдържа накратко характерните черти на царството на обновените хора. Блажените бедняци, които оплакват греховете си и жадуват за праведност, са истински синове на царството. Те са кротки и показват милост на враговете си; искрено търсят Бога; когато са преследвани, не проклинат, а благославят. Скромно крият добрите си дела. Спират се в пътя си за да се помирят с противниците си и прощават на тези, които са съгрешили срещу тях. Служат дълбоко в сърцата си на Бога тайно и чакат търпеливо да получат наградата Му явно. Предпочитат да загубят земните си притежания вместо да ги защитят със сила. Събират си съкровища на небето. Не искат да бъдат хвалени и чакат деня на последната равносметка за да научат кой е най-големия в Небесното Царство.

Ако това е вярната гледна точка, какво да кажем когато християните си съперничат за длъжности и постове? Какво да отговорим когато ги виждаме да жадуват за похвала и почести? Как можем да извиним очевидната страст на християнските водачи за публична изява? Какво да кажем за политическите амбиции на християнските кръгове? А за трескавите ръце, протегнати за още “дарения от любов”? Какво да кажем за егоизма сред християните? Как можем да обясним просташкото поклонение пред хора, което така често издига известните водачи до величието на колоси? А тези, които твърдят, че са проповедници на евангелието, а раболепно целуват ръцете на богатите?

Има само един отговор на зададените въпроси. В тези прояви виждаме света и само света. Никаква страстна изповед на любов към “изгубените души” не може да превърне злото в добро. Тези са истинските грехове, които разпънаха Исус.

Вярно е също, че просташките прояви на падналата човешка природа са част от царството на този свят. Организиране на забавления с подчертано повърхностни удоволствия, големи империи, построени върху порочни и противоестествени навици, неограничена злоупотреба с иначе нормални желания, изкуствен свят, наречен “висше общество” – това са все светски неща. Те са част от това, което се нарича “плът” и трябва да загинат с нея. От тях християните трябва да бягат; те трябва да останат в миналото и да нямат място в живота им. Срещу тях трябва да устояват спокойно, но непоколебимо, без да отстъпват и без да се страхуват.

Независимо дали светът се представя чрез грозните или чрез неуловимите и изтънчените си страни, ние трябва да ги разпознаваме и открито да ги отхвърляме. Необходимо е ако искаме да ходим с Бога, както Енох някога ходеше. Решителното отделяне от света е задължително:

“Прелюбодейци! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? И тъй, който иска да бъде приятел на света, става враг на Бога.” (Яков 4:4)

“Не обичайте вече този зъл свят и всичко, което той ви предлага, защото когато го обичате, показвате, че нямате любовта на Отца в себе си. Защото светът ни предлага само копнеж за физическо удоволствие, копнеж по всичко, което виждаме и гордост от постиженията и притежанията ни. Тези копнежи не са от Отца, а от този свят.” (1 Йоан 2:15-16)

Бог не е казал тези думи за да ги обсъждаме, а за да им се подчиним и ние нямаме право да се наричаме християни ако не ги следваме.

Колкото до мен, аз се страхувам от всяко раздвижване сред християните, което не води до покаяние и не се изразява в рязко отделяне на вярващия от света. Подозрителен съм към всяко усилие за организирано съживление, което омаловажава строгите закони на Царството. Няма значение колко привлекателно може да изглежда такова движение; ако не е основано на праведността и на смирението, то не е от Бога. Ако използва плътта, то е религиозна измама и не трябва да бъде подкрепяно от нито един християни, страхуващ се от Бога. Само това, което почита Духа и преуспява за сметка на човешкия егоизъм, е от Бога.

“Така че, както е писано, ‘който се хвали, с Господа да се хвали’.” (1 Коринтяни 1:31)