Глава 8 – СВЯТИЯТ ДУХ КАТО ОГЪН

„И явиха им се езици, като огнени, които се разделяха,
и седна по един на всеки от тях.”(Деяния 2:3)

 

Християнската теология учи, че Бог е едновременно неразгадаем, неизразим и неописуемо свят. Казано съвсем просто това означава, че Той е неспособен да бъде изследван или разбран и не може да ни каже направо какво представлява. Тази неспособност не е присъща на Бога, а на ограничеността ни като творения. „Защо питаш за името ми, то е тайно” (Съдии 13:18б). Само Бог познава Себе Си в истинския смисъл на думата „познавам”. „Така и никой не знае какво има у Бога, освен Божият Дух.” (1 Коринтяни 2:11б)

За обикновения християнин днес това може да звучи странно, дори откровено объркващо, защото същността на религиозното мислене в наши дни без съмнение не е библейска. Може да изживеем целия си живот без нито един път умовете ни да са били предизвикани от сладката тайна на Божията същност, ако разчитаме на църквите за това. Те са изцяло заети да си играят със сенки и да се приспособяват към едно или друго нещо, за да искат да прекарат повече време, мислейки за Бога. Следователно, би било добре да се замислим за по-дълго време върху загадъчността на Бога.

В Своята същност Бог е неповторим. Това означава, че нашият ум не може да си представи нищо, защото Той е „напълно различен” от всичко друго, което сме преживявали преди. Умът няма материал за разсъждения. Човек никога не е имал мисли и не е знаел думи, с които да може да опише Бога дори и в най-неясния и несъвършен смисъл. Ако е възможно изобщо да познаваме Бога, то това трябва да стане по друг начин, а не със сътворения ни разум.

Новациян в известния си трактат за Триединството, написан около средата на трети век, казва:

Във всичките си разсъждения върху качествата и неотменимите свойства на Божията същност ние оставаме безсилни да получим подходящо разбиране, а човешкото красноречие не може да има сила, съизмерима с Неговата сила. Когато разсъждаваме и говорим за Неговото величие, всяко красноречие изцяло остава безмълвно, всяко умствено усилие е немощно. Защото Бог е по-голям от ума. Ние не можем да си представим Неговото величие. Нещо повече, ако успеем, това означава, че Той би бил нещо по-малко от човешкия ум, който е оформил представата ни. Той е по-велик от всеки език и никакво изказване не може да изрази същността Му. Наистина, ако бихме могли чрез някакво твърдение да опишем какво представлява Бог, Той би бил по-малък от човешкия говор, който е способен чрез такова изразяване да разбере и да събере в едно цялата Му същност. Разбира се, до известна степен може да сме имали безмълвно преживяване с Него, но не съществува човек, който да може с думи да изрази цялата Му същност. Да предположим например, че някой говори за Него като за светлина; това всъщност е описание на част от Неговото творение, не от самия Него. То не изразява какво представлява Бог. Или пък някой говори за Него като за сила. По този начин също по-скоро се съобщава с думи за Неговото качество мощ отколкото за същността Му. Да предположим, че някой говори за Него като за величие. Още веднъж имаме обявяване на благородството като Негово качество, а не на Самия Него такъв, какъвто е … За да обобщим въпроса в едно изречение трябва да кажем, че всяко изявление, което може да бъде направено по отношение на Бога, изразява по-скоро някакво Негово притежание или достойнство, отколкото Неговата същност. Има ли думи и мисли, достойни за Него, Който стои над всеки език и всяка мисъл? Считаме че Бог такъв, какъвто е, може да бъде разбран само по един начин и този начин е извън нашите умствени представи и разбирания; като мислим за Него като за същество, чиито качества и величие надминават силата ни да разбираме и дори да мислим.

Точно защото Бог не може да ни каже какво представлява, Той много често ни обяснява на какво прилича. Чрез сравненията, които използва, Той води нашите колебаещи се умове толкова близо колкото е възможно до „светлината, до която човек не може да се приближи” (1 Тимотей 6:16) Чрез ума, който е по-муден, душата ни се подготвя за момента, когато с помощта на Святия Дух ще може да познае същността на Бога. Бог е използвал многобройни образи за да ни загатне за неразбираемата си същност и съдейки от Писанията можем да направим извод, че предпочитаното от Него сравнение е огън. На едно място Духът говори изрично „защото нашият Бог е огън пояждащ” (Евреи 12:29). Това е в съгласие с откровението Му за Самия Него, намиращо се навсякъде в Библията. Като огън Той разговаря с Мойсей от горящата къпина; в огъня обитаваше сред лагера на Израел по време на пребиваването в пустинята; като огън слизаше между крилете на херувима в пресвятото място; на Езекиил се откри като странно сияние от „пламтящ огън” (Езекиил 1:4).

И видях, че онова, което се показваше от кръста му нагоре приличаше на нажежен метал, като че ли пълен с огън, а онова, което се показваше от кръста надолу, приличаше на огън; и сияние го обграждаше. Какъвто е изгледът на дъгата в облаците при дъждовен ден, такова беше обкръжаващото го сияние. То приличаше на подобието на Господната слава. (Езекиил 1:27-28)

Когато Святият Дух дойде на Петдесятница, се появиха същите образи. „И явиха им се езици, като огнени, които се разделяха, и седна по един на всеки от тях.” (Деяния 2:3) Това, което дойде върху учениците в горната стая, не беше нещо друго, а самият Бог. Пред техните смъртни очи Той се появи като огън. Можем ли да не заключим със сигурност, че тези вярващи, които са учени на Писанията са разбрали веднага какво означава това? Бог, Който се появяваше при тях като огън през цялата им дълга история, сега вече обитаваше в тях като огън. Той се премести отвън вътре в живота им. Божията слава, която веднъж сияеше над престола на благодатта, сега сияеше над главите им като външен израз на огъня, който завладя същността им. Това беше Бог, който подари Себе Си на изкупените хора. Огънят беше печатът на нов съюз. Сега те бяха мъже и жени на огъня.

В това се състои цялото последно послание на Новия Завет: чрез изкуплението в кръвта на Исус грешните хора могат да станат едно с Бога. Бог, който живее в хората! Това е християнството в неговата пълнота и славата на идещите времена всъщност ще бъде по-велико и съвършено преживяване на човешката душа в съюз с Бога.

Бог, обитаващ в хората! Това е християнството и никой не е изпитал точно силата на християнската вяра, ако тя не му е позната като лично преживяване. Всичко друго е подготовка за това. Въплъщението, изкуплението, оправданието, новорождението – какво представляват те ако не действия на Бога, подготвящи делото по завладяване и обитаване на изкупената човешка душа? Човекът, който се е отдалечил от Божието сърце чрез греха, сега се връща при Него чрез изкуплението. Бог, който се отдалечи от сърцето на човека поради греха, сега отново влиза в старото Си обиталище за да изгони враговете Си и отново да направи подножието (мястото под нозете Си) Си славно.

Видимият огън в деня на Петдесятница има за Църквата дълбоко и нежно значение тъй като обявява на всички времена, че тези, върху които той седна, са отделени мъже и жени; те бяха „създания от огън” (Езекиил 1:13) също като тези, които Езекиил видя във видението си до река Ховар. Белегът на огъня беше знак за божественост; тези, които го получиха станаха завинаги Негово притежание, синове и дъщери на Пламъка.

Eдин от най-убедителните удари, които врагът е нанесъл на Църквата е, че е създал страх от Святия Дух. Всеки, който общува с християните днес, няма да отрече че такъв страх съществува. Малко са тези, които свободно биха отворили цялото си сърце за благословения Утешител. Той е бил и все още е толкова неразбран, че само споменаването на името Му в някои кръгове е достатъчно да стресне много хора и да ги накара да окажат съпротива. Източникът на този неразумен страх може лесно да бъде проследен, но е безсмислено да правим това тук. Достатъчно е да кажем, че този страх е безпочвен. Може би ще можем да помогнем да бъде разрушена силата му, която владее над нас, ако изучим този огън, символ на личността и присъствието на Духа.

Святият Дух на първо място е етичен нравствен пламък. Това, че е наречен Свят Дух, не е грешка на езика. Каквото и друго да означава думата свят, несъмнено съдържа представата за морална чистота. Духът тъй като е Бог, трябва да е абсолютно и безкрайно чист. При Него не съществуват (като при човека) степени на святост. Той самият е святостта, същността на неописуемата чистота.

Тези, чиито сетива са обучени да познават добро и зло, трябва да тъжат когато виждат хора, силно стремящи се да бъдат изпълнени със Святия Дух, които продължават да живеят в морално безразличие и в грях. Това тяхно желание не е правилно. Всеки, който желае да бъде изпълнен с Духа, първо трябва да изследва живота си за скрити грехове и смело да изпъди от сърцето си всичко, което не съответства на Божия характер, разкрит в Писанията.

Здравият морал трябва да е в основата на истинския християнски живот. Иначе, ако грехът остане в живота и в поведението, никоя радост, никое удоволствие не е законно. Висшите религиозни преживявания не извиняват нарушенията на чистия морален закон. Тези, които търсят силни емоции от Бога, докато живеят в грях, рискуват да затънат в морална заблуда и да пострадат от Божия гняв. „Бъдете святи” не е мото, което да сложим в рамка и да закачим на стената. Това е сериозна заповед, дадена от Господа, Който владее над цялата земя.

Приближавайте се към Бога и Той ще се приближава към вас. Измивайте ръцете си, вие, грешни, и очиствайте сърцата си, вие, колебливи. Тъжете, ридайте и плачете; смехът ви нека се обърне на плач и радостта ви в тъга. (Яков 4:8-9)

Истинският християнски идеал не е щастието, а святостта. Само едно свято сърце може да бъде обитавано от Святия Дух.

Святият Дух е освен това духовен пламък. Единствено Той може да издигне поклонението ни на духовно ниво. Дано всички да разберем, че моралът и етиката, колкото и възвишени да изглеждат, не са християнство. Вярата в Христос издига душата до общение с Бога и внася в живота ни свръхестествен елемент, който е толкова по-висш от добрината, колкото небето от земята. Именно идването на Духа придава на книгата „Деяния на апостолите” тази неземна тоналност, висота на музиката, която не се намира дори в евангелията. Тоналността в „Деяния” е мажор. В нея няма и следа от тъгата на създанието, няма разочарование или несигурност. Настроението е небесно. Духът е триумфален, дух, който не може да се роди просто от правилни вярвания. Радостта на първите християни не идваше от логика, боравеща с фактите. Те не си мислеха: „Христос възкръсна от смъртта, следователно би трябвало да се радваме.” Тяхната радост бе толкова свръхестествена и чудесна, колкото и самото възкресение, защото двете събития бяха свързани. Нравствената, чиста радост на Създателя се бе настанила в гърдите на изкупените създания и те нямаха друг избор освен да са щастливи.

Пламъкът на Духа освен това е интелектуален. Разумът, според богословите, е едно от качествата на Бога. Трябва да има съвместимост между най-дълбоките преживявания с Духа и най-високите постижения на човешкия ум. Изисква се единствено умът на християнина да бъде напълно предаден на Бога, което не ограничава дейността му (въпреки че собственото му несъвършенство го ограничава). Умът на човека, който не се покорява на Бога, е смразяващ и смъртно опасен. Един изключителен ум, отдалечен от Бога, може да се обърне срещу човешката раса и да потопи света в кръв. Още по-лошо: той може да внуши идеи, които да служат за проклятие на хората по цялата земя векове след като човекът е умрял. Но един ум, изпълнен с Духа, е радост за Бога и за всички богоугодни хора. Колко щеше да загуби светът ако не познаваше изпълнените с любов умове на Давид, Йоан или Айзък Уотс.

Ние естествено не искаме да използваме думи на превъзходство и сравнения, които възхваляват една добродетел за сметка на друга, но все пак се чудя дали на земята има нещо толкова прекрасно и възхитително като блестящ ум, разгорещен от Божията любов. Такъв ум излъчва благ и лечебен лъч, който наистина може да бъде усетен от тези, които са наблизо. Добродетелта излиза от него и благославя тези, които просто докосват полите на дрехата му. Необходимо е например да прочетете „Небесната страна” от Бернар дьо Клюни за да разберете какво имам предвид. Там един чувствителен и блестящ ум, който стопля с огъня на живеещия в него Дух, пише с необятна и нежна симпатия за копнежа за безсмъртие, който живее дълбоко в сърцето откакто първият човек е коленичил на земята, от която е направен и в която скоро трябва да се върне. Трудно ще се намери сред литературата, която не е вдъхновена от Духа, произведение с толкова висши идеи, така ясно показващо победата на християнския дух над смъртта, така успокояващо за душата и издигащо ума във възторжено поклонение. Според моето почтително мнение дори само този химн може да послужи като по-добра изцелителна сила за страдащите души отколкото всички писания на светски поети и философи откакто е установено изкуството на писането. Не съществува неблагословен интелект, който макар и гениален, да е дори малко способен да извърши подобно нещо. Когато затворите тази книга след като сте я прочели, оставате с усещането за пълната убеденост, че сте чули глас на херувим и звук на арфа в близост до морето на Бога.

Същото чувство на Божествено вдъхновение изживяваме когато четем писмата на Самюъл Ръдърфорд, Te Deum, множество химни на Уотс, Уесли и понякога в творчеството на по-малко известни светии, чиито ограничени дарби в определени радостни моменти са ставали пламенни и страстни чрез обитаващия в тях Дух.

В стари времена, бичът за сърцата на фарисеите са били ученията без любов. Срещу самите учения на фарисеите Христос почти не е възразявал, но срещу техния дух е водил война непрекъснато, до края. Именно религия, в която не е живеел Святия Дух, е разпънала Христос на кръста. Не е необходимо да отричаме, че Христос е разпънат от хора, които днес биха били наречени фундаменталисти. Това днес трябва най-много да ни тревожи и дори да прави очевидно печални всички нас, които сме горди с правоверието си. Неблагословената душа, изпълнена с буквата на закона, може да бъде по-лоша от езичник, който коленичи пред фетиш. Ние сме спасени само когато Божията любов е заела целите ни сърца с помощта на Святия Дух, само когато умовете ни са изпълнени с любящия огън, който дойде в деня на Петдесятница. Святият Дух не е лукс и удоволствие, нито е нещо прибавено в определен момент за да произведе някакъв пищен вид християни в дадено поколение. Не, Той е жизнено необходим за всяко дете на Бога и това Той да изпълни народа Си е много повече от вяла надежда. Това е по-скоро неизбежна необходимост.

Духът също така е волеви пламък. В този случай образността е неспособна да изрази цялата истина и ако не внимаваме можем лесно да придобием грешно впечатление при използването й. Защото огънят, който познаваме и виждаме всеки ден е предмет, а не личност и по тази причина няма собствена воля. Святият Дух обаче е Личност, имаща всички качества на личността, между които е и волята. Влизайки в душата на човека, Той не се разделя с нито едно от качествата си, нито се отказва отчасти или напълно от тях. Запомнете, Святият Дух е Господ. Павел казва: „А Господ е Духът” (2 Коринтяни 3:17а). Никейската изповед на вяра казва: „Аз вярвам в Святия Дух, който е Господ и дава живот.” Веруюто на Атанасий обявява: „Така както Отец е Господ, Синът е Господ и Святият Дух е Господ. Все пак Те не са трима, а само един Господ.” Какъвто и проблем да поставя разбирането на написаното, нашата вяра трябва да приеме това и да го направи част от цялостното ни верую по отношение на Бога и Духа. Едва ли може да се каже, че суверенният Господ някога ще изостави изключителните си права като Бог. Където и да се намира, Той трябва да продължава да действа като такъв. Когато влезе в човешкото сърце, Той постоянно ще бъде в него какъвто винаги е бил: Господар по право.

Дълбокото заболяване на човешкото сърце е в неговата изместена от орбитата си воля, която е като планета, изоставила своето главно слънце и започнала да се върти около някакво чуждо тяло от открития Космос, което може да се приближи достатъчно за да я придърпа. Когато сатана каза: „Аз искам”, той се отдалечи от нормалния си център и болестта, с която зарази цялото човечество беше болест на неподчинение и бунт. Планът за изкупление трябва да вземе под внимание този бунт и трябва да се заеме с възстановяването на човешката воля там, където й е мястото в Божията воля. В съответствие с тази основна нужда от изцеление на волята, Святият Дух, нахлувайки милостиво в сърцето на вярващия, трябва да го завладее изцяло, за да се подчини щастливо, доброволно и напълно на Божията воля. Лечението трябва да бъде направено отвътре; нищо отвън не може да го излекува. Докато волята остава неосветена, човекът все още е бунтовник; както и всеки престъпник си остава такъв по сърце, макар че може неохотно да прояви покорство когато шерифът го арестува.

Святият Дух постига това вътрешно изцеление чрез сливане на волята на изкупения човек с Неговата воля. Това не става изведнъж, с един удар. Вярно е, че трябва да има някакъв вид пълно предаване на човешката воля на Христос преди Божията милост да извърши каквато и да е работа, но пълното сливане на всяка част от живота на човека с живота на Бога в Духа е по-дълъг процес, отколкото ние с присъщото ни нетърпение бихме желали. И най-напредналата душа може да бъде потресена и огорчена, когато открие някоя тайна област в живота си, останала непозната за самата нея, в която е действала като господ и собственик, докато си е мислела, че вече я е предала на Бога. Работата на живеещия в човека Дух е да посочва тези морални противоречия и да ги поправя. Той не пречупва, както някои твърдят, човешката воля, а я завладява и я води нежно към радостно единство с волята на Бога.

Да желаеш волята на Бога е нещо повече от това да се съгласиш с нея без да протестираш. Това е по-скоро да избереш Божията воля с твърдост. С напредването на Божията работа, християнинът става все по-свободен да избира това, което иска и той радостно избира Божията воля като най-висшето възможно добро за себе си. Такъв човек е намерил най-висшата цел на своя живот. Той се намира отвъд дребните разочарования, които мъчат останалите хора. Всичко, което му се случва, за него е по Божията воля, а това той желае най-горещо. Ще бъде честно да заявим, че до това състояние не са достигнали много от заетите християни в днешните заети времена. Докато това не бъде постигнато обаче, християнският мир не може да бъде пълен. Все още ще има някакво вътрешно противопоставяне, усещане за духовно безпокойство, което трови нашата радост и значително намалява силите ни.

Друго качество на обитаващия Дух са чувствата. Това трябва да бъде разбрано в светлината на казаното по-рано относно Божията неразгадаемост. Единствената по рода си същност на Бога не може да бъде разгадана от ума, нито изказана с устни, но някои Негови качества, които определяме като рационални (могат да бъдат разбрани чрез разума) могат да бъдат възприети от ума и са обяснени свободно на много места в свещените Писания. Те не ни обясняват същността на Бога, а само ни казват на какво прилича. Сборът от всички тях представлява умствена картина на Божието същество, видяна отдалеч като през тъмно стъкло.

Библията учи, че в Бога има нещо като чувства. Той изпитва нещо, което е като нашата любов, като нашата тъга или радост. Ние не трябва да се страхуваме да вървим напред в разбирането си за това, на какво Бог прилича. Вярата лесно може да стигне до заключението, че след като сме създадени по Негов образ, Той би могъл да притежава качества подобни на нашите. Такъв извод обаче, макар и задоволителен за ума, не е причина за вярата ни. Бог е казал някои неща за Себе Си и те ни осигуряват всички основания, от които се нуждаем.

Господ, твоят Бог е сред тебе, силният, който ще те спаси. Ще се развесели за тебе с радост, ще се успокои в любовта си, ще се весели за тебе с песни. (Софония 3:17)

Това е само един от хилядите стихове, които ни служат да изградим рационалната картина за това, на което Бог прилича и които ни казват съвсем ясно, че Бог изпитва нещо като нашата любов и радост. Това, което изпитва, Го кара да действа както и ние бихме действали при подобни условия. Той се весели за тези, които веднъж е обикнал с радост и песни.

Това е чувство на високо ниво, което никой друг не може да достигне; чувство, извиращо от самото сърце на Бога. Това не е чувството, с което нашите библейски учители рисуват изродения син на неверието. Способността ни да чувстваме е белег на божествения ни произход. Ние не трябва да се срамуваме от сълзите и смеха. Християнският стоик, който потъпква чувствата си е само 2/3 човек; важната 1/3 част от него е отхвърлена.

Святите чувства имат важно място в живота на нашия Господ. „като гледаме към Исус, Начинателя и Усъвършителя на вярата ни, който заради предстоящата Му радост, издържа кръст, като презря срама и седна отдясно на Божия престол.” (Евреи 12:2) Той издържа на кръста и презря срама си. Той описа Себе Си извиквайки: „Радвайте се с Мене, че си намерих изгубената овца.” (Лука 15:6) В нощта на агонията Си „изпя химн” преди да отиде на Елеонския хълм. След възкресението Си Той пя заедно с братята Си в голямото събрание „Ще възвестявам името ти на братята си; всред събранието ще те хваля.” (Псалм 22:22). И ако Песента на Соломон се отнася за Христос (както повечето християни вярват), тогава как бихме могли да пропуснем звука на Неговата радост когато взема невястата Си у дома след края на нощта, когато сенките са изчезнали?

Едно от най-големите нещастия, които грехът ни е причинил е подправянето на естествените ни чувства. Ние се смеем на неща, които не са смешни; намираме удоволствие в дейности, които са под човешкото ни достойнство; радваме се на неща, които не би трябвало да са обект на нашата обич. Отхвърлянето на „греховни удоволствия”, което винаги е било типичен белег на истинските светии, всъщност е просто протест срещу упадъка на човешките ни чувства. Хазартът например, който поглъща вниманието на хората, създадени по Божия образ, е ужасно извращение на благородна сила; алкохолът, необходим да стимулира усещането за удоволствие, е като вид проституиране; хората се обръщат за забавление към създадения от самите тях театър и това е оскърбително за Бога, който ни е поставил в средата на вселена, в която постоянно се случват драматични неща. Изкуствените удоволствия на света са доказателство, че човешката раса в голяма степен е изгубила силата си да се радва на истинските удоволствия на живота и е принудена да ги замества с лъжливи и изродени вълнения.

Освен всичко друго, работата на Святия Дух се състои в това да спаси чувствата на изкупения човек, да смени струните на арфата му и отново да отвори кладенците на святата радост, които са били затворени от греха. Светиите единодушно свидетелстват за това Негово действие. То не противоречи на Божиите пътища и на тези на Неговото творение. Чистото удоволствие е част от живота, толкова важна част, че без нея ще е трудно да разберем как да обясним човешкия живот ако той е вечен, а е лишен, от усещания, които ни носят удоволствия.

Святият Дух ще изпрати вятърна арфа в прозорците на нашите души и ветровете от небесата могат да изсвирят сладка мелодия за да ни акомпанират докато вършим смирено работата, за която сме призвани. Духовната любов на Христос ще предизвика постоянна музика в сърцата ни и ще ни направи способни да се радваме дори в нещастието.