Глава 6 – ПРОСВЕТЛЕНИЕТО ОТ ДУХА

„Йоан в отговор рече: Човек не може да вземе върху си нищо, ако не му е дадено от небето.” (Йоан 3:27)

 

В едно такова кратко изречение се намират надеждата и отчаянието на човечеството. „Човек не може да получи нищо.” В този случай ние знаем, че Йоан говори за духовна истина. Той ни казва, че съществува един вид истина, която никога не бихме могли да проумеем, защото умът ни съществува за да може да разбира единствено представи, намерения, мисли, понятия, мнения, впечатления; тази истина не се състои от подобни идеи, тя самата е живот. Истината на Бога има духовна същност и по тази причина може да бъде приета само чрез духовно откровение. „Освен ако не му е дадено от небето.”

Това, което обяснява Йоан, не е ново учение, а по-скоро по-задълбочено разбиране на истина, вече известна от Стария завет. Пророк Исая например, е написал: „Защото Моите помисли не са като вашите помисли, нито вашите пътища като Моите пътища – казва Господ. Както небето е по-високо от земята, така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, и Моите помисли – от вашите помисли.” (Исая 55:8-9)

Може би за неговите читатели това не е означавало нищо друго, освен че мислите на Бога са подобни на нашите, но стоят някъде над тях и пътищата Му са високо над нашите, подобаващи на Един, чиято мъдрост е безкрайна и чиято сила е без предели. Йоан съвсем ясно казва, че Божиите мисли не само са по-велики от нашите количествено, но са и изцяло качествено различни. Мислите на Бога принадлежат на духовния свят, а човешките – на света на интелекта. Докато духът не превземе ума, човешкият ум никога няма да разбере духа. Човешките мисли не могат никога да се превърнат в Божии. „О колко дълбоко е богатството на премъдростта и знанието на Бога! Колко са непостижими Неговите закони и неизследими пътищата Му!” (Римляни 11:33)

Бог направи човека по свой образ и постави в него орган, с който да може да познава духовните неща. Когато човекът съгреши, този орган умря. „Мъртъв в греха” не е описание на състоянието на тялото или на ума, а описание на смъртта на този орган, който се намира в душата ни и с който опознаваме Бога. Сега хората са принудени да зависят от друг вътрешен и то посредствен, нискокачествен орган, който освен това е напълно неподходящ за тази цел. Става въпрос, разбира се, че умът е този център на човешката способност да се мисли и разбира.

Човек не може да опознае Бога с разума си; може единствено да научи нещо за Него. Може само да открие някои важни неща чрез просветлението на ума.

„Понеже това, което е възможно да се знае за Бога, на тях е известно, защото Бог им го изяви. Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, вечната Му сила и Божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така че, човеците остават без извинение.” (Римляни 1:19-20)

Чрез светлината на природата нравственият човешки разум може да бъде просветлен, но по-дълбоките тайни на Бога остават скрити за него докато не получи просветление от горе.

„Но естественият човек не възприема това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно.” (1 Коринтяни 2:14)

Когато Духът просветлява сърцето, тогава част от човека вижда това, което не е виждал преди; част от него знае нещо, което не е знаел преди и това е знание, което и най-проницателният мислител не може да прозре. Сега той вече познава по един напълно достоверен начин и това, което знае не се нуждае от разумни доказателства. Опитът, чрез който е придобил познанията си е над всякакъв разум, пряк, съвършено убедителен, носещ вътрешно удовлетворение.

„Човек не може да получи нищо.” Това е товарът на Библията. Каквото и да си мисли човек за разума си, за Бога той е нещо много по-незначително. „Къде е мъдрецът? Къде е книжникът? Къде е философът на този век? Не обърна ли Бог в глупост светската мъдрост? (1 Коринтяни 1:20) Човешкият разум е фин инструмент и е много полезен в обсега си на действие. Той е дар от Бога и Бог не се колебае да го призовава, така както се обръщаше към Израел: „Елате сега да разискваме.” (Исая 1:18) Неспособността на човешкия ум да разбира Бога не идва от неговата слабост, а от произтичащата от същността му негодност за това. Той не ни е даден като орган, чрез който да опознаем Бога.

Учението за неспособността на човешкия ум и за нуждата от Божествено просветление е така пълно разработено в Новия Завет, че е учудващо как сме се отдалечили толкова от него. Фундаментализмът (консервативно течение в протестантизма, бел. прев.), със съзнание за собствено превъзходство, е бил далеч от свободомислието и от своя страна също е изпаднал в заблуда – заблудата на текстуализма (строго, буквално придържане към текста), което е просто правоверност без Святия Дух. Навсякъде сред консерваторите намираме личности, които са библейски обучени, но не са обучени от Духа. Те си представят истината като нещо, което могат да разберат с ума си. Ако човек държи на основите на християнската вяра, се смята, че той притежава Божествената истина. Това обаче не е задължително. Няма истина извън Духа. Дори и най-блестящият ум може да стане ненормален когато се сблъска с Божиите тайни. За да може човек да разбере разбулената истина, се изисква действие от Бога, равнозначно на това, което е вдъхновило текста.

„Освен ако не му е дадено от небето.” Това е другата страна на истината; това е надежда за всички, тъй като тези думи със сигурност означават, че съществува нещо, което е дар за разбиране и този дар идва от небето. Христос учеше учениците Си да очакват идването на Духа на Истината, Който щеше да ги учи на всичко. Той обясни знанието на Петър относно спасителното Си дело като пряко откровение от Небесния ни Баща. В една от молитвите Си Той каза: „Благодаря Ти Отче, Господи на небето и земята, защото Си скрил това от мъдрите и разумните, а Си го открил на младенците.” (Матей 11:25) Под „мъдрите и разумните” нашият Господ има предвид не гръцките философи, а еврейските библейски ученици и законодателите.

Представата за неспособността на човешкия разум да бъде инструмент за познаване на Бога е изцяло разработена в посланията на Павел. Апостолът открито изключва възможността всяка естествена способност да бъде инструмент за откриване на божествена истина и ни оставя отново безпомощни, за да разчитаме на работещия в нас Дух. „Каквото око не е видяло, и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало, всичко това е приготвил Бог за тези, които Го любят. А на нас Бог откри това чрез Духа; понеже Духът издирва всичко, даже Божиите дълбочини. Защото кой човек знае какво има у човека, освен духа на човека, който е в него? Така и никой не знае какво има у Бога, освен Божият Дух. Ние получихме не духа на света, а Духа, Който е от Бога, за да познаем това, което Бог е благоволил да ни подари” (1 Коринтяни 2:9-12).

Цитираният пасаж е взет от първото послание на Павел до Коринтяните и не е изваден от контекста, нито е поставен на място, което би довело до изопачаване на значението му. Всъщност той изразява същината на духовната философия на Павел и е в пълно съгласие с цялото послание, а според мен и с всички други писания на Павел, които са запазени в Новия Завет. Популярният днес теологичен рационализъм трябва да е бил напълно чужд за ума на великия апостол. Той не е вярвал в способността на човека да разбере истината отделно без просветлението на Святия Дух.

Току що използвах думата “рационализъм” и сега трябва или да се отрека от нея, или да обясня връзката й с правоверието. Мисля, че няма да ми е трудно да направя второто. Защото текстуализмът в наше време се основава на същите предпоставки като традиционния рационализъм. Това е вярата, че човешкият ум има върховна власт да решава и преценява кое е истина. Иначе казано, това е вярата в способността на човешкия ум да върши нещата, за които Библията заявява, че той не е създаден и следователно е напълно неспособен да извършва. Философският рационализъм съвсем откровено отхвърля безусловно Библията. Теологическият рационализъм я отхвърля, докато в същото време се прави, че я приема и по този начин сам си затваря очите.

Същността на истината се изявява в някаква външна форма. Умът може да улови формата, обвивката, но само Божият Дух може да схване духовната й същност. Голямата ни заблуда е, че сме се доверили на фасадата и сме повярвали, че стоим здраво във вярата защото сме можели да обясним тази външна фасада – образец на истината такава, каквато я намираме буквално в Словото.

Заради тази смъртоносна грешка фундаментализмът бавно умира. Ние сме забравили, че същността на духовната истина не може да бъде открита на този, който познава нейната фасада, докато Святият Дух първо не извърши в сърцето му чудотворна, свръхестествена работа. Когато Духът просветлява истината, това е придружено с нюанси на религиозна наслада, които липсват в днешната църква. Възторжените бързи погледи, отправени към небесната ни родина са много малко и са смътни и неясни. В резултат на това сме били принудени да търсим наслаждения навсякъде другаде и сме ги намерили в съмнителното изкуство на покаяли се оперни певци или в звучните мелодии с чудати и изкусни аранжименти. Ние сме се опитали да си осигурим духовни удоволствия, разчитайки на плътски емоции, забърквайки на бързо изкуствени чувства, използвайки изцяло плътски средства. И накрая се е получило нещо зло.

В изключителната си проповед „Истинският път за постигане на Божествено познание” Джон Смит представя истината, която аз се опитвам да обясня.

Ако наистина искам да определя какво представлява Бог, би трябвало да нарека това живот от Бога, а не наука за Бога. Това може да се разбере по-скоро чрез духовно усещане, отколкото със словесно описание… Богословието е истинска струя от вечната светлина, която като лъчите на слънцето не само просветлява, но също така топли и съживява… Не трябва да мислим, че сме достигнали до правилното разбиране на истината когато сме пробили външната черупка, която обвива думите и изреченията… Има знание за Истината, както това, което е в Исус, в Христоподобния характер, в сладкия, смирен, благ и любящ Дух на Исус, който се разпростира като утринното слънце над душите на добрите хора, пълно с живот и светлина. Безполезно е да познаваме Христос чрез плътта (по плът); Той обаче дава Духа Си на добрите хора за да търсят по-дълбоките неща в Бога. Има вътрешна красота, живот и прелест в Божествената истина, която може да бъде опозната само когато е възприета и е станала част от живота на вярващия.

Този стар църковен служител смята, че чистият живот е абсолютно необходим за истинското разбиране на духовни истини.

Съществува вътрешна сладост и прелест в Божествената истина, която плътският ум не може да опита и на която не би могъл да се наслаждава: това е онзи „естествен” човек, който не може да усети удоволствието от Божиите неща… Бог не може да бъде разбран чрез изтънчен ум, а по-скоро чрез пречистено възприятие (усещане).

Хиляда и двеста години преди да бъдат произнесени тези думи, Атанасий е написал проникновен трактат наречен: „Превъплъщението на Божието Слово.” В него смело се заема с трудните въпроси, присъщи на учението за превъплъщението. Това е изключително доказателство за чистия разум, завладян от Божествено откровение. Той привежда убедителни доказателства в полза на Божествеността на Христос и за всички, които вярват в Библията, изяснява този въпрос веднъж за винаги. Все пак толкова малко е вярвал, че човешкия ум може да разбере Божиите тайни, че завършва трактата си със строго предупреждение срещу простото умствено разбиране на духовни истини. Неговите думи трябва да бъдат напечатани с големи букви и заковани на бюрото на всеки пастор и студент по богословие:

За да изследваме Писанията, да ги познаваме и разбираме истински е необходимо да имаме почтен живот, чиста душа и да бъдем добродетелни (целомъдрени) като Христос. Така че когато умът ни следва пътя си, воден от такъв живот, да бъде способен да постигне желанията си, да може да ги разбере и по най-достъпния начин за човешката природа да научи всичко, което засяга Божието Слово. Защото без чистота на ума и промяна на живота по примера на светците, за човека не е възможно да разбере думите им… Всеки, който би искал да разбере ума на тези, които говорят за Бога, трябва да започне да мие и изчиства душата си.

Старите, вярващи евреи от времето преди Христос, които са ни дали книгите „Премъдрост Соломонова” и „Премъдрост на Иисус, син Сирахов” (малко известни на съвременните протестанти) са вярвали, че е невъзможно нечистото сърце да познава Божествената истина.

В злобното сърце мъдрост няма да влезе; нито ще обитава в тяло, подчинено на греха. Защото Святият Дух на реда и наказанието ще избяга от измамата, ще се отдалечи от неразумните мисли и няма да живее там, където е влязла неправдата.

Тези книги, заедно с познатата ни книга Притчи, учат, че истинското духовно знание е резултат от посещение на мъдрост от небето, един вид кръщение от Духа на Истината, което се случва на боящите се от Бога хора. Тази мъдрост винаги е свързана с праведност и смирение и никога не съществува отделено от набожността и истинския свят живот.

Днешните консервативни християни се препъват в тази истина. Имаме нужда да изследваме отново всичко това. Трябва да разберем, че истината се състои не в правилното учение, а в правилното учение плюс вътрешното просвещение от Святия Дух. Трябва отново да провъзгласим тайната на мъдростта от небето. Проповядването на тази жизненоважна истина ще бъде като свежо дихание от Бога върху изхабеното и задушаващо правоверие.

следваща глава Глава 7 - ДУХЪТ КАТО СИЛА