Глава 5 – ЗАБРАВЕНИЯТ

“Утешителят, Който е Святият Дух” (Йоан 14:26)

 

Пренебрегвайки или отричайки божествеността на Христос, либералите са направили трагична и груба грешка. По този начин им е останал един несъвършен Христос, чиято смърт е била просто мъченичество, а възкресението му – мит. Тези, които следват единствено човек спасител, изобщо не следват Спасител, а един идеал, който не може да направи нищо друго, освен да се подиграе на слабостите и греховете ни. Ако синът на Мария не беше Син на Бога и то по начин, по който никой друг човек не е бил, тогава не може да има вече надежда за човечеството. Ако Този, Който сам се наричаше “светлината на света” беше само мъждукаща светлинка, тъмнината, която обвива земята, никога нямаше да си отиде. Така наречените християнски лидери отминават безмълвно това, обаче тяхната отговорност към паствата им не може да бъде премахната с мълчание. Бог все още иска да ги накара да дадат сметка за вредата, която са причинили на обикновените хора, които са им вярвали като на духовни водачи.

Колкото и да са виновни либералите, отричащи божествеността на Христос, ние, които се гордеем с правоверието си, не трябва да допускаме възмущението ни да ни оставя слепи за собствените ни недостатъци. Сега със сигурност не е време да се поздравяваме, защото в последните години ние също сме извършили скъпоструващи груби грешки, сравними с тези на либералите. Нашите грешки (не е ли по-добре откровено да ги наречем грехове?) се състоят в пренебрегването до такава степен на учението за Духа, че в действителност сме отрекли Неговата божественост. Това отричане не е станало чрез открито доктринално изявление, защото сме се придържали близо до библейското разбиране относно това, в което казваме че вярваме. Теоретичното ни верую е здраво, неуспехът ни е в практикуването му.

Това не е маловажно различие. Едно учение има практическа стойност доколкото присъства в мислите ни и има значение в живота ни. В този смисъл учението за Святия Дух, поддържано от евангелските християни днес, всъщност почти няма практическа стойност. В повечето християнски църкви Духът е напълно пренебрегнат. Дали ще присъства или отсъства, за никого няма особено значение. Той се споменава за кратко при хвалението и благославянето, а всъщност може и да не съществува. Така напълно Го пренебрегваме и само от учтивост бихме могли да бъдем наречените вярващи в триединството. Християнското учение за триединството смело обявява равенство между трите личности и правото на Святия Дух да Му се покланяме и да Го благославяме. Нищо друго не може да бъде наречено тринитарианство.

Пренебрегването на учението за благословената трета личност е имало и има сериозни последици. Всяко учение е динамит. На него трябва да се наблегне достатъчно силно за да се предизвика избухване и силата му да бъде освободена. Ако това не се случи, то ще остане скрито в умовете ни за цял живот без да подейства. Учението за Духа е заровен динамит. Неговата сила очаква да бъде открита и използвана от църквата. Силата на Духа няма да бъде дадена на тези, които се хвалят с мъничкото знания, които имат за Него. Святият Дух не се интересува дали ще Го споменем във веруюто си, написано върху последната страница на сборниците ни с химни. Той очаква да се съсредоточим върху Него самия. Когато Той проникне в умовете на учителите, ще навлезе и в очакванията на слушателите. Щом Святият Дух престане да бъде нещо случайно, несъществено и отново стане основополагащ, за силата Му ще се свидетелства все повече сред християните.

Разбирането за Духа, към което се придържа обикновеният църковен член е смътно, неясно и неопределено и може да се каже, че почти не съществува. Като цяло, когато мисли върху това, все едно се опитва да си представи някакво мъгляво вещество, подобно на тънък стълб невидим дим, за който е казано, че присъства в църквите и се носи във въздуха, надвисва и се разстила над добрите хора когато умират. Църковният член не вярва искрено в подобни неща, но иска да вярва в нещо. Не се чувства способен да изучи цялата истина в светлината на Писанията, затова се задоволява да държи Духа колкото може по-далече от центъра на живота си, без да Му позволява да го промени. Такива са изненадващо голям брой сериозни хора, които честно се опитват да бъдат християни.

Какво би трябвало да мислим за Духа? Задоволителният отговор може да изисква изписването на дузина тома. В най-добрия случай можем само да посочим “милостивото помазание отгоре” и да се надяваме, че желанието на читателя ще бъде необходимия стимул сам да узнае какво представлява благословената трета личност.

Ако правилно чета записаните през годините християнски преживявания, тези, които са се радвали най-много на силата на Духа, най-малко са можели да дадат някакво определение за Него, достигнато по пътя на опита. Светиите от Библията, ходещи в Духа никога не са се опитвали до Го обяснят. В следбиблейските времена много от тези, които са били изпълнени и владяни от Духа, са били предпазени от ограниченията на литературните си дарби от това да говорят много за Него. Те не са имали способности за самоанализ и са живеели в безкритична простота. За тях Духът е бил някой, Когото да обичат и с Когото да общуват, както със самия Господ Исус. Не са били способни да водят метафизични спорове за природата на Духа, но са знаели как да вземат от силата на Духа, за да живеят свято и да служат плодотворно.

Така трябва да бъде. Личният опит трябва винаги да бъде на първо място в живота. Най-важното нещо е да преживяваме действителността по най-прекия път. Едно дете може да яде най-питателната храна без да знае нищо за химията и диетичното хранене. Едно селско момче може да познава насладите на чистата любов без никога да е чувало за Зигмунд Фройд или Хейвлок Елис. Знанието, получено чрез опит, винаги е по-добро от знанието, придобито единствено чрез теоретично обучение. За да научиш нещо от опит, не е необходимо първо да го научиш на теория.

В религията, повече от която и да е друга област на човешкия опит, трябва да се направи рязко разграничаване между това “да знаеш за” и “да познаваш”. Разликата е същата като тази между това да знаеш за храната и да я ядеш. Човек може да умре от глад, знаейки всичко за хляба. Може да остане духовно мъртъв, знаейки историческите факти за християнството. “А това е вечен живот, да познаят Теб, единствения истинен Бог, и Исус Христос, Когото си изпратил.” (Йоан 17:3) Трябва да променим една единствена дума в стиха, за да видим колко голяма е разликата между “да знаеш за” или “да познаваш”: “А това е вечен живот, да знаят за Теб, единствения истинен Бог, и Исус Христос, Когото си изпратил.” Тази единствена дума показва разликата между живота и смъртта, защото ни води до корена на стиха и променя теологията му напълно.

Разбира се не трябва да подценяваме значението на теоретичното знание. Неговата стойност се състои в това, че може да ни кара да искаме да познаваме от собствен опит. Казвам “може”, но не е задължително. Не трябва да се осмеляваме да правим заключение, че понеже знаем за Духа, ние Го познаваме. Ще Го познаваме само чрез лична среща с Него.

Как трябва да мислим за Духа? Можем да научим много за Святия Дух от самата дума “Дух”. Дух означава нещо, съществуващо над и отвъд материята; друг начин на съществуване на живота. Духът е същност, която няма тегло, размери и разположение в пространството. Тези качества принадлежат на материята и не могат да се отнасят за духа. Въпреки това той наистина съществува. Ако не можем да си го представим, просто трябва да се откажем, защото в най-добрия случай това ще бъде несръчен опит на човешкия ум да разбере, нещо, което е извън способностите му. Няма да ни навреди това, че принудени от ограничения си ум, в мислите си ще го облечем в някаква позната форма.

Как трябва да мислим за Духа? Библията и християнската теология са единодушни в учението, че Той е Личност, надарена със всички качества като чувства, ум, воля. Той знае, Той желае, Той обича; Той чувства привързаност, неприязън, състрадание. Той мисли, вижда, чува, говори и върши всичко друго като всяка друга личност. Има едно качество на Святия Дух, което предизвиква голям интерес и е от голямо значение за всяко търсещо сърце – проницаемост. Той може да проникне в ума, в друг дух, например човешкия. Той може да осъществи пълно проникване и действително общуване с човешкия дух. Може да завладее човешкото сърце и да направи място за Себе Си без да изхвърля нещо, което е част от човешката същност. Целостта на човешката личност остава непокътната. Единствено моралното зло е принудено да се оттегли.

Свръхестественият проблем, възникващ тук, не може повече да бъде избягван, затова трябва да бъде разрешен. Как една личност може да влезе в друга? Откровеният отговор е просто, че ние не знаем. Истинско приближаване към разбирането можем да направим чрез обикновено сравнение, заимствано от благочестивите писатели отпреди стотици години. Поставяме парче желязо в огъня и разпалваме въглищата. Отначало имаме две различни вещества: желязо и огън. Когато пъхнем желязото в огъня осъществяваме проникването на желязото и вече имаме не само желязо в огъня, но и огън в желязото. Това са две отделни вещества, но са се смесили и са проникнали едно в друго до момента, в който са станали едно.

По подобен начин Святият Дух прониква в нашите духове. По време на това преживяване ние сме същите; няма разрушаване на материята. Всеки си остава отделно същество, каквото е бил преди това. Разликата е, че сега Духът прониква и изпълва нашата личност и ние сме преживяли единството с Бога.

Как трябва да мислим за Духа? Библията обявява, че Той е Бог. Всяко качество, присъщо на Всемогъщия Бог, е присъщо и на Него. Всичко, което представлява Бог, се отнася и за Духа. Божият Дух е едно с Бога и равен на Бога, както човешкият дух е едно с човека. Всичко това е напълно обяснено в Писанията и без аргументите ни да изгубят силата си, можем и да не посочваме конкретни текстове. И най-небрежният читател ще ги открие сам.

Историческата църква, формулирайки своето “правило за вяра”, смело е вписала в изповедта си вярата си за божествеността на Святия Дух. Апостолското верую свидетелства за вяра в Отец, в Сина и в Святия Дух и не прави разлика между тримата. Отците, съставили Никейската изповед на вяра, удостоверяват чрез един великолепен пасаж вярата в божествеността на Духа.

“И аз вярвам в Святия Дух, господар и източник на живота, Който произтича от Отец и Сина, Когото почитаме и прославяме наравно с Отец и Сина”.

Ариянската ерес от четвърти век принуждава отците да заявят вярванията си с по-голяма яснота от преди. Между важните писания, които се появяват по това време, е и веруюто на Атанасий. За нас не е от значение кой е авторът. Написано е в опит да се изложи с колкото може по-малко думи това, което Библията учи за природата на Бог. Постигната е такава точност и яснота, каквато никой друг не би могъл да постигне. Ето няколко цитата, отнасящи се до божествеността на Святия Дух:

Съществуват три личности: Отец, Син и Свят Дух.

Обаче Отец, Сина и Святия Дух са един Бог: равни в слава, вечни в могъщество.

В това триединство никой не е преди другите или след другите; никой не е по-голям или по-малък от другия.

Трите личности заедно са вечни и равни една на друга.

Както е споменато по-горе, във всяко нещо трябва да се покланяме на единството на троицата и на троицата в единство.

В свещения сборник с химни църквата свободно е признала божествеността на Духа и във вдъхновените си песни Му се е поклонила в радостно увлечение. Някои от химните ни за Духа са станали толкова известни, че са загубили истинското си значение. Например удивителният химн “Святи Дух с божествена светлина” или друг от по-скоро време: “Дъхни върху мен, Дух Божий”. Има и много други. Те са пяти толкова често от хора, които не познават от собствен опит техния смисъл, че за повечето от нас са станали безсмислени.

В поезията на Фредерик Фейбър намерих химн за Святия Дух, който мога да наредя между най-добрите, но доколкото знам за него не е написана музика или ако е имало такава, то той днес не се пее в никоя от църквите, които познавам. Причината за това може би е, че се отнася за лично преживяване със Святия Дух – толкова дълбоко, интимно и огнено горещо, че не съответства на никое преживяване в сърцата на днешните поклонници евангелисти. Ще цитирам три строфи:

Извор на любов! Ти, самия Бог!

Който през дните на вечността

си се излял от Отец и от Сина

по несътворени пътища предвечни!

Боя се от Теб, любов незачената!

Истински Бог! Източник единствен на благодат!

Сега пред трона Ти благословен

смирявам грешната си същност.

О, светлина! О любов! О Боже!

Не дръзвам вече да се взирам

в Твоите достойнства чудни

и в тайните Ти пътища.

Тези редове съдържат всичко нужно за един химн: здраво учение, гладък стоеж, лирична хубост, концентрация на дълбоки идеи и заряд от възвишени религиозни чувства. И въпреки това те са напълно пренебрегнати. Вярвам, че едно мощно съживяване на силата на Духа между нас ще отвори отново отдавна забравените кладенци на църковните химни. Защото една песен никога не може да донесе Святия Дух, обаче Святият Дух неизменно носи песен.

Християнското учение казва, че Святият Дух е божието присъствие сред нас. Той не е само божи пратеник; Той е Бог. Той е Бог, Който общува със Своите творения като извършва сред тях и в тях спасителна и обновителна работа.

Личностите на Бога никога не действат поотделно. Не трябва да дръзваме да мислим за тях като за разделена същност. Всяко божие действие е извършвано и от трите личности. Бог никога не присъства някъде само с едната си личност, без другите две. Той не може да се раздели. Там, където е Духът, там са и Отец и Сина. “Исус му отговори: „Ако някой ме обича, ще постъпва според учението ми. Моят Баща ще го обикне и ние ще дойдем при него и ще живеем с него.” (Йоан 14:23) За да се изпълни някое по-специфично дело една от личностите може за малко да бъде по-изявена от останалите две, но никога не е сама. Бог изцяло присъства там, където присъства.
Почтителният въпрос “На какво прилича Бог?” има и винаги ще има точен отговор: “Той е като Христос”. Защото Христос е Бог и Човекът, Който ходеше сред хората в Палестина беше Бог, действащ като Него в известните ни обстоятелства, в които Неговото въплъщение Го беше поставило. Отговорът на въпроса “Какъв е Духът?” трябва винаги да бъде: “Той е като Христос”. Защото Духът е същността на Отец и Сина. Каквито са те, такъв е и Той. Каквото изпитваме към Бога, Който е на небето и към Христос, това трябва да чувстваме и към Духа на Отец и на Сина.

Святият Дух е Дух на живот, светлина и любов. В Неговата несътворена същност Той е безгранично море от огън, течащо, постоянно движещо се, изпълняващо вечните Божии намерения. По отношение на природата действа по един начин, по отношение на света – по друг, по отношение на църквата – по трети. Всяко Негово действие е в съгласие с триединния Бог. Никога не действа импулсивно, според прибързано и произволно взето решение. Тъй като е Духа на Отец, Той изпитва към народа си същото, което изпитва Отец. Ние не трябва да се чувстваме необичайно в присъствието Му. Той винаги ще се отнася като Исус: към грешниците състрадателно, към светиите – с топла любов, към страданието на хората – с най-нежна милост и любов.

Време е да се покаем, защото нашите престъпления срещу благословената трета личност са се умножили и са станали много тежки. Ние сме се отнесли зле с Него в дома на Неговите приятели. Разпънали сме Го в собствения Му храм, както разпънаха Вечния Син на хълма над Ерусалим. Гвоздеите, които използвахме, не са железни, а от по-фина и скъпоценна материя, от която е направен човешкият живот. Извадили сме от сърцата си пречистените метали на чувствата, желанията и мислите си и от тях сме направили гвоздеите на съмнението, бунта и пренебрежението. Недостойните ни мисли и враждебното ни поведение към Него са Го наранили и са Го накарали да мълчи.

Истинското и най-приемливо покаяние е да започнем да правим неща, противоположни на тези, от които сме се покаяли. Хиляди години на угризения за извършени грехове няма да харесат толкова на Бога, колкото промяната в поведението и обновения ни живот.

Нека нечестивият изостави пътя си

и неправедният – помислите си,

нека се обърне към Господа и Той ще се смили над него,

и към нашия Бог, защото Той ще прощава щедро. (Исая 55:7)

Най-добре можем да се покаем от пренебрегването като спрем да Го пренебрегваме. Нека да започнем да мислим за Него като за Един, на Когото трябва да се подчиняваме и Когото трябва да почитаме. Нека да отворим широко вратите и да Го поканим вътре. Нека предадем на Него всяка стая в храма на нашите сърца и да настояваме да влезе като господар в собствения Си дом. Нека да помним, че Бог е привлечен от сладкото име на Исус както пчелите – от благоуханието на детелината. Там, където Христос е почитан, е сигурно, че Духът се чувства добре дошъл; където Христос е прославен, Той ще се движи свободно и с удоволствие като у дома Си.