Глава 4 – ПОБЕДА ЧРЕЗ ПОРАЖЕНИЕ

“А той каза: Няма да се наричаш вече Яков, а Израел,
защото си бил в борба с Бога и с хора и си надвил.” (Битие 32:28)

“А далеч от мен е да се хваля с друго,
освен с кръста на нашия Господ Исус Христос,
чрез който светът за мен е разпънат и аз – за света.” (Галатяни 6:14)

 

Опитът на хора, които са ходили с Бога в стари времена, учи че Господ не може с пълна сила да благослови човека докато първо не го завладее. Степента на благословението, на което се радва всеки човек, отговаря точно на пълнотата на Божията победа над него. Това е догма на християнската вяра, неправилно пренебрегвана и неразбрана от мнозина в този самоуверен свят, въпреки че е от жизненоважно значение за всички. Това духовно правило е добре пояснено с примери в книгата Битие.

Яков беше хитър стар хващач на пети (Битие 25:26; името му означава “който хваща петата”), чиято сила всъщност беше почти пагубна слабост. През две трети от живота си той носеше в себе си нещо упорито и непобедено. Нито славното му видение в пустинята, нито горчивото наказание в Харан бяха пречупили вредната му сила. Яков, хитър, умен стар майстор на приложната психология, научена по трудния начин, стоеше по залез слънце при брода на Явок. Гледката, която представляваше, не беше хубава. Беше разрушен съд, когото Бог отново създаваше. Неговата надежда беше в поражението му. Той не знаеше това при залез слънце, а преди изгрева на слънцето вече го беше научил. Цяла нощ се съпротивляваше на Бога, докато Той милостиво докосна вдлъбнатината на бедрото му и го победи. Едва когато Яков притихна в унизително поражение, започна да усеща радостта от избавлението от собствената си зла сила и насладата от Божията победа над себе си. Тогава извика високо за благословение и отказа да си тръгне, докато не го получи. Беше дълга битка, но за Бог (поради причини, които само Той знае) си заслужаваше положените усилия. Сега Яков беше станал друг човек. Упоритият и своеволен бунтовник се беше превърнал в кротък и достоен приятел на Бога. Той наистина се наложи, но чрез слабост, а не чрез сила.

Само победеният може да познае истинското благословение. Това е здравата философия, основана върху живота и неизбежна поради начина, по който е устроен светът. Не трябва да приемаме тази истина сляпо и причините за това се откриват лесно. Ето някои от тях. Ние сме създадени и затова сме производни, а не самосъществуващи. Не ни е дадено сами да сме източник на живот. За да живеем, сме постоянно и изцяло зависими от Бог, Който е източник на живота. Скритите ни възможности се осъществяват единствено чрез пълна зависимост от Него. Отделени от Него, ние сме половин човеци, уродливи и грозни членове на благородна раса, направена някога да носи образа на Създателя си.

Някога, в стари времена, Бог обяви, че всяка плът ще умре и годините не са смекчили тази присъда. “6. Понеже копнежът на плътта значи смърт, а копнежът на Духа значи живот и мир. 7. Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; 8. и тези, които са плътски, не могат да угодят на Бога.” (Римляни 8) С тези думи Той е увековечил произнесената преди присъда. Дали признаваме или не, смъртта се е надвесила над всеки от нас и ще бъде спасителна мъдрост да се научим да не вярваме в себе си, а в Този, Който възкресява мъртвите. Как дръзваме да се доверяваме на нещо толкова нетрайно като човешкия живот!

Мъдрият човек не може да разчита на това, което умира, няма да повери сърцето си на временни неща.

Тези думи са дошли до нас от XVI век и в моменти на тиха мъдрост ние чувстваме и знаем, че са истина. Защо тогава вярваме в неща, които загиват и по този начин ставаме жертва на промените и на времето? Кой е сложил отрова в чашата ни и ни е превърнал в бунтовници? Дяволът, тази стара змия, първи ни измами с тази безразсъдна декларация за независимост, която от гледна точка на обстоятелствата е едновременно дълбоко комична и трагична. Защото нашият враг се смее на невероятната суета, която ни води до това да мерим силата си със Всемогъщия. Всъщност това е една цинична комедия. Трагедията капе със всяка сълза и жалее до всеки гроб.

Ако поне малко опознаем сърцата си ще бъдем принудени да признаем, че в нас няма надежда, а най-краткият поглед, хвърлен наоколо, ще ни покаже, че и отвън не можем да очакваме помощ. Природата ще ни научи, че отделени от Бога сме само сираци на творението, безпризорни деца на широките пространства, хванати безпомощни сред вихрушката на големи сили, неразбираеми за нас. Напред през този свят фучи огромна и невидима сила, оставяща във вълните, предизвикани от движението си поколения, градове, цивилизации. Земята, нашият временен дом, накрая става единствено наш гроб. Тук за нас няма нищо сигурно, нищо добро. В Господ има милост, но в света няма, защото природата и животът продължават без да чувстват, да забелязват и да знаят кое е добро и кое е зло и какво представляват човешката мъка и болка.

Бог се изправи срещу Яков през онази нощ на брега на реката за да го спаси от измамната надежда. За да го спаси от вярата в собствените му сили беше необходимо да го победи, да изтръгне контрола от ръцете му и чрез голямата си сила да започне да го управлява с въже от любов. С духовно проникновение, рядко срещано дори сред напредналите християни, сладкият певец на Англия Чарлз Уесли, написва това, което смята, че е съдържала молитвата на Яков когато се борил с Бога при брода на Явок:

Силата ми изчезна, същността ми умря.

Потъвам под тежката Ти ръка;

изнемощях, за да се съвзема,

паднах, за да се издигна;

аз падам и все пак стоя чрез вяра.

Стоя и не ще те оставя да си идеш,

докато не опозная името Ти и същността Ти.

Нищо че съм куц, плячката е моя;

ад, земя и грях надвивам с лекота.

Скачам от радост, следвам пътя си през вечността

и препускам като елен към дома,

за да докажа, че името ти и същността Ти са любов.

Трябва да се молим Бог да ни завладее и победи, защото докато не го направи, ние сме в опасност, заплашени от хиляди врагове. В себе си носим семената на собственото си разпадане. Нашето морално неблагоразумие винаги ни излага на опасност от злополука или безразсъдно саморазрушение. Силата на плътта ни е постоянна опасност за нашите души. Може да получим освобождение само когато старият ни живот претърпи поражение. Мирът и сигурността идват единствено след като сме поставени на колене. Бог ни спасява като ни разрушава, раздробява силата ни и изтрива нашата съпротива. Тогава Той завладява съществото ни с онзи древен и вечен живот, който е от началото. Побеждава ни и с тази великодушна победа ни спасява за Себе Си. Щом тази тайна е толкова лесна за откриване, защо почти всичко, което правим, й противоречи? Защо основаваме църквите си върху човешка плът? Защо се запасяваме с това, което Бог отдавна е отхвърлил и презираме нещата, които толкова високо цени? Защото учим хората не да умират с Христос, а да живеят, разчитайки на силата на умиращото човечество? Не се хвалим със слабостта си, а със силата си. Върнали сме се към ценностите, които Исус обяви за лъжливи. Твърдим, че те са част от евангелието, благосклонни сме към тях и ги считаме за истинския живот. Колко жадно търсим одобрението на този или онзи човек, известен в света! Колко срамно използваме всяка покаяла се знаменитост! Готови сме да използваме всеки известен човек, за да отнеме от нашите гладни за реклама и публичност лидери петното на неизвестността и скромността, която предизвиква у тях срам вместо радост. Известни спортисти, конгресмени, световни пътешественици, богати индустриалци – пред такива хора се покланяме с раболепни усмивки и ги почитаме на публичните си събрания и в религиозната преса. Прославяме хора за да повишим властта и влиянието на Божията Църква. Така правим славата на Княза на Живота зависима от преходната слава на смъртния човек.

Учудващо е как можем да твърдим, че сме последователи на Христос и все още така лековато да приемаме думите на слугите Му. Не бихме постъпвали така ако бяхме приели сериозно увещанието на Божия слуга Яков:

“1. Братя и сестри, като вярващи в нашия славен Господ Исус Христос не проявявайте пристрастия. 2. Ако в събранието ви влязат двама души – единият със златен пръстен и облечен в скъпи дрехи, а другият беден и целият в дрипи – 3. и ако към богато облечения покажете специално отношение и кажете: „Седни на това хубаво място“, а на бедно облечения кажете: „Стой там прав“ или „Седни при краката ми“, 4. вие всъщност правите разлика между хората и се поставяте в ролята на съдии – съдии, които вземат лоши решения. 5. Чуйте, скъпи братя и сестри! Нали Бог избра бедните в очите на света да бъдат богати с вяра и да наследят царството, обещано от него на онези, които го обичат?” (Яков 2).

Павел представя в друга светлина това, от което се оплаква Яков. Той казва: “Що се отнася до мен, да не дава Бог да се гордея с друго освен с кръста на нашия Господ Исус Христос! Чрез него светът е мъртъв за мен и аз съм мъртъв за света.” Кръстът, на който Исус умря, се превърна в кръст, на който умряха и апостолите. Самотата, отхвърлянето, срамът принадлежат едновременно на Исус и на всички, които наистина са Негови. Кръстът, който ги спасява в същото време ги убива. Всичко друго, което е по-малко от това, е псевдо-вяра. Какво да кажем тогава за голямото множество евангелски лидери, които живеят не като разпънати хора, а приемат света с ценностите му, отхвърляйки единствено просташките неща? Как ще застанем пред лицето на Този, Който беше разпънат и убит, когато виждаме последователите Му приети и възхвалявани. Те проповядват кръста и високо настояват, че са истински вярващи. Нима съществуват два различни кръста? Нима Павел има предвид едно, а те друго? Страхувам се, че е така; наистина има два кръста – стар и нов.

Помнейки собственото си дълбоко несъвършенство ще говоря и мисля милостиво за всички, които приемат достойното Име, с което ние християните сме наречени. Обаче ако преценявам правилно, кръстът на общоприетия евангелизъм не е този на Новия Завет. По-скоро той е нов, блестящ орнамент върху гърдите на самоувереното и плътско християнство, чиито ръце наистина са на Авел, но гласът е на Каин. Старият кръст убива хората, новият ги забавлява; старият ги осъжда, новият ги разсмива. Старият кръст разрушава доверието в плътта, новият го насърчава. Старият кръст донесе сълзи и кръв, новият носи смях. Плътта, усмихната и доверчива, проповядва и пее за кръста; пред кръста тя се покланя и сочи към него с грижливо подготвена театрална постановка; но няма да умре върху кръста и упорито отказва да носи осъждението му.

Знам добре колко много хитри доводи могат да бъдат приведени в подкрепа на новия кръст. Не печели ли новият кръст обръщенци, не прави ли последователи и не носи ли по този начин многобройни количествени успехи. Няма ли да се приспособим към променящите се времена? Не сме ли чували новия лозунг: “Нови дни, нови начини”? И кой друг освен някой много възрастен и консервативен човек ще настоява за смъртта като начина на живот, изискван от нас? Кой днес е заинтересуван от мрачната тайнственост, която ще осъди плътта му на кръста и ще препоръча самоизчистващото смирение като нещо достойно за практикуване от християните? Тези и други още по-лекомислени доводи се привеждат за да изглежда мъдър кухият и лишен от смисъл кръст на масовото християнство.

Несъмнено има много хора, които виждат нещастието на нашето време. Защо обаче те са толкова тихи щом тяхното свидетелство е така необходимо? В името на Исус хората направиха невалиден кръста му. “Това не е вик за победа, нито вик за поражение; а пеене чувам аз.” (Изход 32:18) Хората изработиха златен кръст, седнаха пред него за да ядат и пият и станаха да играят. В слепотата си те заместиха делото на Божията сила с делата на ръцете си. Може би днес най-много се нуждаем да дойде пророк, който да разбие камъните в подножието на планината и да призове църквата на покаяние или на съд.

Пътят пред този, който иска да следва Христос, е ясен. Това е път от смърт към живот. Животът винаги стои отвъд смъртта и вика човека, на когото му е омръзнало от самия себе си, да дойде и да има изобилен живот. За да достигнем до новия живот обаче ще трябва да минем през долината на сянката на смъртта. Знам, че при произнасянето на тези думи мнозина ще се обърнат и няма вече да следват Христос. Но Петър казва: “При кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот.” (Йоан 6:68)

Може би има някои добронамерени последователи, които отстъпват, защото не могат да приемат болката, която им се струва, че идеята за кръста носи. Те обичат слънцето и намират за много тежко да живеят винаги в сенките. Не искат да живеят със смъртта или в състояние на постоянно умиране. Техният инстинкт е естествен и разбираем. Църквата се занимава с представяне на прекалено много сцени на смърт и погребения в църковни дворове, превърнати в гробища. Миризмата на мухъл, типична за църквите, бавните, тържествени стъпки на служителя, покорната тишина на миряните и фактът, че мнозина влизат в църква само за да отдадат последна почит на умрелите, допринасят за представата, че религията е нещо, от което трябва да се боим. Това е същото като да претърпиш тежка операция, само защото болестта ти я налага. Това не е религията на кръста, а по-скоро груба пародия. Християнството на църковния двор, въпреки че никога не е било свързано с учението за кръста, все пак може да бъде обвинено частично за появата на новия и красив съвременен кръст. Хората копнеят за живот, но когато им кажат, че животът идва от кръста, не разбират как е възможно това, защото са свикнали да свързват с кръста типични изображения като възпоменателни плочи и мрачни алеи и бръшлян. Така те отхвърлят истинското послание на кръста и с него отхвърлят единствената надежда за живот, позната на човешките синове.

Истината е, че Бог никога не е планирал децата Му да живеят завинаги разпънати на кръст. Самият Христос беше на кръста шест часа. Когато кръстът изпълни задачата си, животът дойде и победи. “Ето защо и Бог го издигна на най-високото място и му даде името, което е над всички имена.” (Филипяни 2:9)

Безрадостното Му разпъване беше последвано от радостното Му възкресение. Но без разпъването нямаше как да се състои възкресението. Животът, който се спира за малко на кръста, е преходен, осъден и обречен да бъде изгубен без надежда за възстановяване. Животът, който отива на кръста и се изгубва там, за да възкръсне отново с Христос, е божествено и безсмъртно съкровище. Над него смъртта няма вече власт. Човекът, който отказва да занесе стария си живот на кръста, се опитва да измами смъртта, но независимо колко силно ще се бори с нея, той е предопределен накрая да изгуби живота си. Човекът, който взема кръста си и следва Христос, скоро ще разбере, че пътят му го отдалечава от гробището. Смъртта е зад гърба му и радостният и растящ живот е пред него. Отсега нататък дните му ще бъдат белязани не от църковен мрак, църковен двор, приглушени звуци, черни дрехи (които са единствено саван за мъртвата църква), а от “неизразима радост, пълна със слава”.

Истинската вяра трябва да бъде винаги повече от пасивно приемане. Тя не се осмелява да бъде нещо по-малко от предаване на обречения ни в Адам живот да умре на кръста по Божията милост. Ние спечелваме Божията справедлива присъда срещу злата ни плът и Му позволяваме да прекрати неуспешната й кариера. Ние считаме, че сме били разпънати с Христос и че сме възкръснали за нов живот. Когато имаме такава вяра Бог винаги ще работи в съгласие с нашето разбиране. Тогава започва божественото завладяване на живота ни. Бог извършва това като истински ни сграбчва и с любов завладява естеството ни. След като е обезсилил съпротивата ни, Той ни връзва с въжета от любов и ни дръпва към Себе Си. Там, примряли пред прелестта Му, ние лежим победени и благодарим на Бога отново и отново за благословеното завоюване. Там с възстановен морален разум вдигаме очите си и благославяме Всевишния Бог. След това с вяра продължаваме живота си и приемаме и разбираме това, заради което Бог първо ни е приел и завладял.

“В този миг Святият Дух изпълни Исус с радост и той каза: „Благодаря ти, Отче, Господи на небето и земята, за това, че скри тези неща от мъдрите и учените и ги разкри на неуките. Да, Отче, защото това ти достави голяма радост.” (Лука 10:21)

следваща глава Глава 5 - ЗАБРАВЕНИЯТ