Глава 3 – ТАЙНАТА НА ПРИЗИВА

“Призован да бъде апостол… призовани да бъдат светии” (1 Коринтяни 1:1-2)

 

Малката думичка “призован”, използвана тук от апостола, е като отворена врата към друг свят; щом влезем, ще се намерим наистина в друг свят. Защото светът, в който преминаваме, е светът на Божията суверенна воля, където човешката воля не може да влезе или ако влезе, тя ще е васал и слуга и никога господар.

Павел обяснява своето апостолско служение. То притежава действителна сила, не се е появило в следствие на негово желание или неговата воля. Този призив е божествен, свободен, неповлиян от нищо и напълно независим от човешките ръце. Отговорът е от човека, но призивът – никога. Той е единствено от Бога.

Съществуват два свята, противопоставени един на друг, управлявани от две воли: човешката и Божията воля. Старият свят на падналата природа е светът на човешката воля. Тук цар е човекът и волята му решава събитията. Доколкото е способен в своята слабост, той решава кой, какво, къде и кога. Установява ценности: кое е за уважение, кое е за презрение, кое е за приемане или отхвърляне. Неговата воля се проявява във всичко: “Аз определям”, “Аз решавам”, “Аз постановявам”, “Да стане това”. Тези думи постоянно извират от устните на малките хора. Как се наслаждават те на въображаемото си “право на самоопределение” и с каква комична суета се хвалят, че са “пълновластни избиратели”. Те не знаят или отказват да признаят, че са еднодневки, скоро ще изчезнат и няма да ги има вече.

Времето като вечно течащ поток

отнася всичките си синове;

те отлитат забравени като сън,

който умира на зазоряване.

Племена от плът и кръв във вечно движение

заедно с всичките си грижи и страхове

се носят надолу като порой,

загубени в следващите години.

Айзък Уотс

В гордостта си хората отстояват волята си и твърдят, че притежават земята. Наистина, за известно време този свят е на човека. Бог е допускан в него само с разрешението на човека. Към Него се отнасят като към царска особа, която е на посещение в демократична страна. Името му е върху устните на всички (особено по празниците) и те го прославят, честват и възпяват. Въпреки цялото това ласкателство, хората твърдо държат на правото си на самоопределение. Докато човек си позволява да си играе на домакин, ще почита Бога с вниманието си, но Той винаги ще си остане само гост и никога – господар. Човекът ще му даде да разбере ясно, че това си е негов свят. Ще създава собствени закони и ще взима решения как да го управлява. На Бог нищо не Му е разрешено. Човек се прекланя пред Него и докато се покланя трудно успява да скрие короната върху собствената си глава.

Когато влизаме в Божието царство, ние сме вече в друг свят. Той е напълно различен от стария, от който идваме и е негова противоположност. Заблуда е ако някой смята, че си приличат. “Първият човек е от земята – от пръст; вторият човек е от небето.” (1 Коринтяни 15:47) “Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух.” (Йоан 3:6) Първият ще загине, последният ще живее завинаги.

Павел стана апостол чрез пряк призив от Бога. “А никой не взема на себе си тази почит, освен когато бъде призван от Бога, както беше Аарон”. (Евреи 5:4) В света на хората виждаме известни изпълнители и артисти да се появяват пред кралски особи и това се нарича “представление по нареждане”. Независимо колко са надарени и известни, те не смеят да се натрапят в присъствието на царя, освен по Негова заповед. Този царски призив не търпи отказ, освен ако не искат да нанесат публична обида на царя. Същото се отнася и за Павел. Божият призив към него беше също така и заповед. Ако Павел се беше надпреварвал за политическа служба, избирателите щяха да определят резултата. Ако беше се състезавал за място в литературния свят, способностите му щяха да са от решаващо значение. Ако се беше съревновавал на арената, силата и сръчността му щяха да му помогнат да спечели или да бъдат виновни в случай, че загуби. Апостолството му обаче не беше установено по този начин.

Колко възхитителни са Божиите пътища и постъпките, произтичащи от живот според волята Му! Хората не стават апостоли благодарение на собствената си мощ, сила, вродени способности или чрез обучение, а чрез призива на Бога, който ги задължава. Така е и с всяко служение в Църквата. На хората им е позволено да разпознаят призива и да направят признание пред събранието, но не и сами да направят избор. Когато обаче Божиите и човешките пътища се събират и се смесват, следват непрестанни провали и объркване. Добрите хора, които още не са призовани от Бога, могат да се посветят да вършат святото дело на служението. Още по-лошо е когато хора, все още принадлежащи на стария свят и необновени от чудото на новорождението, се опитват да вършат Божията свята работа. Колко тъжна е тази гледка и колко трагични последиците, защото човешките пътища и Божиите пътища вечно си противостоят.

Това ли е една от причините за сегашното състояние на духовна слабост? Как би могла плътта да служи на Духа? Как могат хора, които не принадлежат към племето на Леви да служат на олтара? Колко е суетно да се опитваме да служим на новото, следвайки старите пътища! От това идва и бурното разпространение на лоши методи, типични за днешните църкви. Дръзките и себеутвърждаващите се напредват със сила, а слабите ги следват без да се замислят дали дръзките имат право да ги водят.

Божественият призив е пренебрегнат и резултатът от това е безплодие и объркване.

Време е отново да потърсим водачеството на Святия Дух. Господството на човека ни струва вече толкова много. Натрапената човешка воля е довела до използването на такова разнообразие от небиблейски методи и дейности, че животът на Църквата е заплашен. Това отклонява милиони долари годишно от истинската работа на Бога, пропилява много часове от времето на огромен брой християни и направо разбива сърцата ни.

Има едно по-голямо зло, което произтича от неспособността ни да разберем коренната разлика между двата свята. Свикнали сме с безличното “приемане” на спасението, сякаш то е нещо дребно и изцяло е в наши ръце. Хората са увещавани да обмислят нещата и да “решат” в полза на Христос. На някои места е определен един ден в годината като “ден за вземане на решение”. На този ден се очаква от хората да благоволят да дадат на Исус право, което очевидно дотогава са Му отказвали, да ги спаси. Така Исус отново е изправен пред човешки съд. Той служи на удоволствието на отделния човек и след дълго и унизително чакане е или отхвърлен, или снизходително приет. Чрез напълно погрешното разбиране на благородното и истинско учение за свободата на човешката воля сме направили така, че спасението пагубно да зависи от човешката, а не от Божията воля.

Колкото и да е дълбока тайната, колкото и много противоречия да намираме, истината е, че хората стават светци не заради собствените си прищявки, а чрез неоспорим върховен призив. Нима Бог не е отнел от ръцете ни крайния избор с думите:

Духът е, който дава живот; плътта нищо не ползва; думите, които съм ви говорил, са дух и живот. (Йоан 6:63)

Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил, и Аз ще го възкреся в последния ден. (Йоан 6:44)

И прибави: Затова ви казах, че никой не може да дойде при Мен, ако не му е дадено от Отца. (Йоан 6:65)

както си Му дал власт над всяко създание да даде вечен живот на всички, които си Му дал. (Йоан 17:2)

… Бог, Който още от утробата на майка ми беше ме отделил и призовал чрез Своята благодат, благоволи да ми открие Сина Си, за да Го проповядвам между езичниците, аз не се допитах още в същия час до плът и кръв… (Галатяни 1:15-16)

Бог ни е направил да приличаме на Него и една от приликите ни е свободната воля. Чуваме как Бог казва: “Който иска, нека да дойде.” Знаем сами от горчив опит проклятието на неподчинената воля, както и блаженството или ужаса, които могат да зависят от човешкия избор. Зад всичко това стои върховното право на Бога да призовава светии и да определя човешки съдби. Негов е главният ръководещ избор, нашият избор е второстепенен. Спасението за нас е избор, а от Божия страна е хващане, завоюване, завладяване от Всевишния. Нашето желание и нашето приемане не са първи, а са по-скоро отговор на Божието действие. Правото да определя винаги трябва да остане Божие.

Бог наистина е дал на заем на всеки човек силата да затвори сърцето си и да върви горделиво и мрачно в нощта, която сам си е избрал, както и способността да отговори на предложената от Него милост. Докато изборът “не” може да бъде наш, изборът “да” е винаги на Бога. Той е творец на вярата ни; Той трябва да има последната дума. Единствено по милост ние можем да продължим да вярваме; можем да упорстваме в желанието си за Божията воля само защото сме хванати от великодушната сила, която е победила естествената ни склонност към неверие.

Ние хората се наслаждаваме страстно на властта и ни харесва да мислим, че държим в ръцете си силата на живота и смъртта. Обичаме да мислим, че ще понесем по-лесно ада, защото сме попаднали там заради неподчинението на някаква сила, която е искала да ни управлява. Този, който е сложил в устата на Сатана думите на гордо неподчинение, знае това добре:

Какво като сме изгубили сражението?

Не всичко е изгубено: непревземаемата воля,

изкуството да отмъщаваш, безсмъртна омраза,

смелостта да не се предаваш

и всичко, що остава непобедимо.

Божията мощ и Неговият гняв не ще ни изтръгнат тази слава.

Докато малцина ще дръзнат да изразят тайните си чувства по този начин, милиони ще прегърнат идеята, че държат в ръцете си ключа за ада и рая. Цялото съвременно евангелско проповядване допринася за подобно отношение. Човекът е представен голям, а Бог – малък. Христос е поставен в положение, предизвикващо по-скоро състрадание, отколкото почит, тъй като Той стои кротко с лампа в ръка пред врата, покрита с лоза.

Колко дълбоко се мамят хората, които си представят, че Бог е подчинен на човешката воля или че стои и чака уважително за да слугува на удоволствията ни. Дори може да изглежда, че Той със снизходителна любов поставя Себе Си на наше разположение. Все пак Бог не слиза от трона Си нито за част от секундата и не оставя правото си на Господар на човека и природата. Той е величието във висините, към което всички ангели викат, към Него непрестанно викат херувимите и серафимите: “Свят, свят, свят си, Господи Боже на силите! Небето и земята са пълни с величието на Твоята слава!” Той е страхът на Исаак и Яков; пред Него пророците, патриарсите и светиите коленичат без дъх и се покланят.

Постепенното изчезване на усещането и съзнанието за Божието величие в Църквата е знак и предзнаменование. Висока е цената, която плащаме за бунта на съвременния ум. Колкото повече време минава, толкова по-добре осъзнаваме това. Нашият Бог се е превърнал в наш слуга, за да прислужва на желанията ни. Ние казваме: “Господ е мой ПАСТИР” вместо “ГОСПОД е мой пастир”. Разликата между двете е огромна.

Нуждаем се да възстановим изгубената идея за върховността на Бога не само като учение, но и като извор на тържествено религиозно чувство. Имаме нужда да бъде отнет от смъртните ни ръце призрачния скиптър, с който си въобразяваме, че управляваме света. Трябва да усещаме и да знаем, че сме само пепел и прах, а Бог разполага с човешките съдби. Как ще трябва да се засрамим ние християните, че езически цар ни учи да се страхуваме от Величието във висините:

“А в края на тези дни аз, Навуходоносор, повдигнах очите си към небесата; и разумът ми се възвърна, като благослових Всевишния и похвалих и прославих Онзи, Който живее довека, понеже владичеството Му е вечно и царството Му е из род в род; пред Него всички земни жители се смятат за нищо; по волята Си Той действа между небесната войска и между земните жители; и никой не може да спре ръката Му или да Му каже: Какво правиш Ти?” (Даниил 4:34-35)

“В същото време”, добавя смиреният цар, “разумът ми се върна” (4:36). Склонни сме да пренебрегваме целия този пасаж за това, което се случва в една от най-малко популярните книги на Библията. Наистина ли няма голямо значение, че смирението и разумът се завърнаха заедно! “Сега аз, Навуходоносор, хваля, превъзнасям и славя небесния Цар; защото всичко, което върши, е с вярност и пътищата Му са справедливи; а Той може да смири онези, които ходят горделиво.” (4:37) Гордостта на царя беше умопомрачение, което го изгони в полето за да живее с дивите зверове. Докато смяташе себе си за голям, а Бог за малък, той беше луд. Разумът му се върна, когато започна да вижда Бог като всичко, а себе си като нищо. Такава морална лудост, каквато изстрада Навуходоносор, в момента лежи върху народите. Хора с репутация в науката отдавна пеят, подобно на Суинбърн: “Слава на човек във висините!”, а тълпите са подели песента им. Резултатът е голямо слабоумие, белязано с остро самовъзвеличаване и усещане за морална значимост. Хората, които отказват да се покланят на истинския Бог, се покланят на себе си с нелепа преданост. Тези, които се покайват и смиряват, ще възвърнат здравия си разум за духовните неща. Дано Бог скоро да ни даде да разберем колко нищожни и грешни сме.