Глава 2 – С ДУМИ ИЛИ СЪС СИЛА

Защото нашето благовестване между вас не беше само с думи,  но и със сила, със Святия Дух. (1 Солунци 1:5)

Затова ако някой е в Христос, той е ново създание. (2 Коринтяни 5:17)

Зная твоите дела, че на име си жив, но всъщност си мъртъв. (Откровение 3:1)

 

На някой ученик тези стихове могат да се сторят интересни. За сериозния човек обаче, който търси да спечели вечен живот, могат да изглеждат повече от обезпокоителни. Те очевидно учат, че посланието на благата вест може да бъде прието по един от двата начина: само на думи или с думи и сила. И в двата случая то е същото. Тези стихове учат още, че когато посланието е прието чрез сила, то предизвиква такава цялостна промяна, че човек може да бъде наречен “ново създание”. Хората, които приемат благата вест без сила, само се наричат живи, а всъщност са мъртви. Посочените текстове съдържат всичко това.

Разбрах по-добре начина, по който се молят хората, наблю­давайки игрите им. Всъщност много хора си играят на религия по същия начин, по който се забавляват с различни игри. Самата религия е най-универсалната игра на човечеството. Различните игри имат своите правила, топки и играчи. Играта предизвиква интерес, доставя удоволствие и отнема време. Когато завърши, състезаващите се отбори се смеят и напускат полето. Нещо обичайно е да видиш играч да напуска един отбор, да се присъединява към друг и само след няколко дни вече да играе срещу старите си другари. Той прави това със същото удоволствие, с което е играл и за тях. Всичко това е условно. Става въпрос за разрешаване на изкуствено създадени проблеми и за борба с трудности, създадени нарочно заради самата игра. Тук няма и не се изискват морални корени. Никой не е по-добър заради това, че е положил тежък труд. Това е само приятно занимание, което не променя и не установява нищо.

Ако описаното се отнася само до бейзболния терен, можем да го подминем без повече да се замисляме. Какво да кажем обаче когато същият дух влиза в светилището и определя поведението на хората към Бог и религията? Църквата също има своите игрища, правила, знания и умения за да си играе с набожни думи. Тя има “поклонници” (аматьори – миряни и професионалисти – служители), които поддържат играта с парите си и окуражават играчите с присъствието си. Те обаче не се различават по характер и начин на живот от мнозина, които изобщо не се интересуват от религия.

Както един атлет използва топката, така много от нас използват думите – написани, изговорени, изпяти и произнесе­ни в молитва. Хвърляме ги бързо през игралното поле. Учим се да ги управляваме ловко и грациозно. Градим си име и слава чрез умението си да ги използваме и печелим като награда одобрението на тези, които харесват играта. Безсмислието на всичко това става очевидно, тъй като след приятната религиозна игра никой не е претърпял съществена промяна. Основите на живота ни остават непроменени, властват същите стари правила и управлява старият Адам.

Не казвам, че религията без сила не предизвиква промени в човешкия живот, а само че те не са коренни. Водата може да премине от течност в пара и да си остане същото вещество. Също така, лишената от сила религия може да предизвика в човека множество повърхностни промени и все пак той да си остане същия. Точно тук е уловката. Промените са само във формата, а не в естеството. Делата на хората, които не са религиозни и на тези, които са приели благата вест без сила, са движени от едни и същи мотиви. Проклетото его лежи в основата на живота и на двата вида хора. Разликата е, че религиозният човек се е научил да прикрива по-добре поквара­та си. Греховете му са “пречистени” и по-малко оскърбителни в сравнение с преди да стане религиозен. Самият той обаче не е по-добър от Божия гледна точка. Може би дори е по-лош от преди, защото Бог мрази преструвката, измамата и неискреността. Егоизмът все още пулсира като мотор в центъра на живота му. Наистина той може да се научи да “пренасочва” егоистичните си подбуди, но бедата е в това, че същността му остава непорицана, без дори той да подозира; така става жертва на религия без сила.
Човекът, приел словото без сила, е подрязал и украсил оградата си от жив плет, но тя все още е от бодли и никога няма да даде плодовете на новия живот. Все пак такъв човек може да бъде лидер в църквата и влиянието и гласът му да определят до голяма степен каква ще бъде религията на неговото поколение.

Истината, приета със сила, премества основите на живота от Адам към Христос и подбудите се променят. Нов и различен Дух влиза в личността и обновява всяка част от естеството на вярващия. Интересите му се променят и се изместват от повърхностните към вътрешните и от земните към небесните неща. Той губи вярата си в правилността на външните ценности. Вижда ясно измамността на външния вид и любовта и доверието му към невидимия и вечен свят стават по-силни с нарастването на опита му.

Повечето християни ще се съгласят с изложените тук представи, обаче бездната между теорията и практиката е ужасяващо голяма. Благата вест толкова често е проповядвана и приемана без сила, че коренната промяна в следствие от истината никога не се извършва. Вярно е, че може да има някаква промяна. Може да бъде сключена интелектуална или емоционална сделка с истината, но каквото и да се случва, то не е достатъчно: не е достатъчно дълбоко, не е достатъчно пълно. “Създанието” е променено, но не е “ново”. Точно тук е трагедията. Благата вест засяга новия живот, раждането, насочено нагоре към ново ниво на съществуване. Докато не се осъществи такова новорождение, душата не е спасена.

Когато словото идва без сила, то е лишено от същината си. В Божията истина се съдържа повелителна нотка, съществува неотложност, окончателност, която няма да бъде разбрана без способността, дадена от Духа. Трябва винаги да помним, че благата вест за кръста, разбира се, е добра новина за покаялия се грешник, но за тези, които “не се подчиняват на евангелието”, носи нотка на предупреждение. Работата на Духа в непокаялия се свят е да разказва за греха, оправданието и осъждението. За грешниците, които желаят да се откажат да грешат и да станат покорни деца на Бога, благовестието е неограничен мир. Също така по своята същност то е съдия на човешката съдба.

В наши дни този втори аспект е почти изцяло пренебрегнат. Елементът “дар” в евангелието е представен като негова изключителна същност, а елементът “промяна” е пренебрегнат. От християнина се изисква единствено теологично съгласие. Съгласието е наречено вяра и се счита, че това е единствената разлика между спасения и изгубения. Така вярата е представена като някаква религиозна магия, носеща голяма наслада на Бога и притежаваща тайнствена сила, която отваря небесното царство.

Бих искал да бъда честен към всички и да намеря доброто в религиозните вярвания на всеки човек, обаче вредните последствия от тази вяра магия са по-големи отколкото може да си представи този, който не се е сблъсквал с тях. Днес големи събрания от вярващи пламенно биват убеждавани, че единственото изискване за рая е да бъдеш лош човек, а единствената пречка пред Божието благоволение е да си добър човек. Самата дума “праведност” се изговаря с хладно презрение и на моралния човек се гледа със съжаление. Такива учители казват: “Християнинът не е по-добър в морално отношение от грешника. Единствената разлика е, че той е приел Исус и вече има Спасител.” Вярвам, че няма да прозвучи непочтително ако попитам: “Спасител от какво?” Ако не от греха, от злото поведение и от стария паднал живот, тогава от какво? Следващият отговор също не е задоволителен: “От последиците на минали грехове и от наближаващия съд.” Нима оправданието от миналите престъпления е всичко, което отличава християните от грешниците? Може ли човек да повярва в Исус и да не стане по-добър от преди? Нима евангелието не ни предлага нищо друго освен умел адвокат, който да освободи грешниците от вината им в деня на съда?

Мисля, че не е толкова трудно да се открие истината. Себеправедността е действителна пречка пред Божието благоволение, защото връща грешника към собствените му заслуги и го държи вън от вменената му от Христос праведност. Необходимо е да си изповядал и съзнателно изоставил греха си, за да получиш спасение чрез Господ Исус Христос. Обикновено приемаме с радост и винаги сме съгласни с това, обаче тук се крие и истината, която пренебрегваме в наши дни: грешник не може да влезе в Божието царство. В Библията има толкова много пасажи за това. Ние ги познаваме добре и няма нужда сега да ги повтаряме. Този, който не е съгласен обаче, може да погледне Галатяни 5:19-21 и Откровение 21:8.

Тогава как човек може да бъде спасен? Покаялият се грешник среща Христос и след тази спасителна среща той вече не е грешник. Силата на благата вест го променя, премества основите на живота му от егото към Христос, променя посоката му на движение и го превръща в ново същество. Моралното състояние на покаялия се когато той идва при Христос не може да доведе до такъв резултат, защото извършеното от Исус помита и доброто, и злото в него и го превръща в друг човек. Обърналият се грешник не е спасен само чрез някаква съдебна сделка, независимо от съответстващата й морална промяна. Необходимо е спасението да включва съдебна промяна в положението, но това, което се пренебрегва от мнозина учители е, че то съдържа и действителна промяна в живота на личността. Това означава много повече от повърхностни промени. То е преобразуване дълбоко в корените на човешкия живот. Ако не е стигнало такава дълбочина, значи не е достатъчно дълбоко.

Ако не бяхме снижили толкова драстично критериите си, нямаше да приемем тази механична представа за вярата. Църквите, дори евангелските, са със светски дух и морално анемични, подражаващи вместо посветени. Като цяло те са в окаяно състояние, тъй като цели две поколения са били учени, че оправданието не е нищо повече от присъда “невинен”, произнесена от Небесния ни Баща и отнасяща се за грешника, който може да представи магическата монета “вяра”, гравирана с удивителните думи “Сезам, отвори се”. Дори и да не е изказано така откровено, то поне посланието е представено така, че да създаде подобно впечатление. Всичко това е резултат от слушането на словото, проповядвано и възприето без сила.

Вярата наистина е “Сезам, отвори се” за вечно благословение. Без вяра не е възможно да угодим на Бога, също както човек не може да бъде спасен без да повярва във възкръсналия Спасител. Истинското съдържание на вярата, което обаче липсва, е моралното. То е повече от обикновена вяра в истинността на изявлението, направено в святото писание. Това е нещо възвишено от духовно естество, което неизменно предизвиква коренна промяна в живота на този, който упражнява вярата. Вътрешният му поглед се премества от самия него към Христос. Така човекът, още докато е на земята, започва да живее небесен живот.

Желанието ми не е да омаловажавам оправдателния резултат на вярата. Не съществува човек, който като познава дълбочината на собствената си порочност, би посмял да се появи в неописуемото Присъствие, препоръчан от собствения си характер. Никой християнин, помъдрял от провалите и несъвършенствата си, няма да поиска Бог да го приеме заради святост, която е достигнал със собствени сили. Тези, които познават сърцата си и условията, поставени от евангелието, ще се присъединят към молитвата на Божия човек:

Когато Той дойде при звук на тръба,

дано тогава се намеря в Него,

облечен единствено в Неговата праведност,

безгрешен да застана пред трона!

Цяло нещастие е, че такава прекрасна истина е била толкова изопачена. Това обаче е цената, която плащаме за неуспеха си да подчертаем моралното й съдържание. Това е проклятие, преследващо рационалното правоверие когато е угасило или отхвърлило Духа на истината.

Когато отстоявам такава вяра в евангелието, която осъществява промяна в мотивите на живота ни и ние се обръщаме от себе си към Бога, аз само излагам сериозните факти. Всеки човек с морален ум трябва да усеща проклятието, което го измъчва вътрешно; трябва да осъзнава, че егото, което Библията нарича “плът” и “същност”, е негов жесток господар и смъртен враг.

Фараон никога не е управлявал така безмилостно Израел както този скрит неприятел властва над човешките синове и дъщери. Думите на Бога към Мойсей относно робството на Израел най-добре описват тази власт:

“Господ каза: Наистина видях страданието на народа Ми, който е в Египет, и чух вика му поради гнета на надзирателите му; защото знам неволите му.” (Изход 3:7)

Никейската изповед на вяра така нежно говори за Господ Исус Христос:

“За нас хората и за нашето спасение слезе от небето; бе заченат от Святия Дух в утробата на дева Мария и стана човек; бе разпънат заради нас при Пилат Понтийски; страда и беше погребан; на третия ден възкръсна съгласно писанията, възнесе се на небето и седна отдясно на Отец.”

За какво беше всичко това? За да ни обяви свободни на хартия и да ни остави в робството ни? Не. Бог каза на Мойсей:

“И слязох, за да ги избавя от гнета на египтяните и да ги заведа от онази земя, в земя добра и пространна, в земя, където текат мляко и мед,

Влез при фараона и му кажи: Така казва Господ: Пусни народа Ми.” (Изход 3:8, 8:1)

Единственото, което Бог иска за робите на греха е те да бъдат напълно освободени от него. Правилно разбраното християнско послание е: Бог, който чрез думите на евангелието обявява хората за свободни, чрез силата на евангелието наистина ги прави свободни. Да не се съгласиш напълно с това означава да приемеш благата вест без сила.

Тези, при които словото идва със сила, познават пълното освобождение, вътрешното “преселване” на душата от робство към свобода, избавянето от предишната “нравственост”, действителното преминаване “на другата страна”. Те съзнателно застават на друга земя, под друго небе и дишат друг въздух. Подбудите, които движат живота им, са различни и вътрешните им движещи сили са нови.

Кои са тези движещи сили, които някога са налагали подчинение чрез камшик? Това са малките “надзиратели”, слуги на големия надзирател Его, които му се подчиняват. За да изброим всички ще ни е необходима отделна книга. Ще посочим само един пример – желанието за обществено признание.

Самото желание не е лошо и щеше да бъде съвсем правилно ако живеехме в безгрешен свят. Откакто човечеството е отпаднало от Бога и се е присъединило към врага му, да бъдеш приятел на света означава да вършиш зло и да сътрудничиш на Божия неприятел. Обаче все още желанието да се харесаш на хората е в основата на всички дейности в обществото – от най-развитата цивилизация до най-ниските нива на човешкото съществуване. Никой не може да избегне това. Обявеният извън закона, който презира правилата в обществото и философът, който мислено се издига над общоприетите нрави, изглеждат като че ли са се изплъзнали от примката, но всъщност просто са стеснили кръга на тези, на които искат да се харесат. Престъпникът има свои приятели, пред които иска да блесне; философът има своя малък кръг от превъзходни мислители, чието одобрение е необходимо за неговото щастие. Дълбоките подбуди и на двамата остават едни и същи. Всеки получава удовлетворение от мисълта, че другарите му го уважават и всеки тълкува това по свой начин.

Всеки човек разчита на приятелите си защото няма на кого друг да разчита. Давид казва:

“Кого имам на небето освен Теб? И на земята не желая друг освен Тебе.” (Псалм 73:25)

Синовете на този свят обаче нямат Бог; те имат само себе си, държат се един за друг и като уплашени деца разчитат един на друг за подкрепа. Надеждата им ще ги провали, защото те са като група хора, които не са обучени да управляват самолет, а изведнъж са се оказали високо във въздуха без пилот и всеки разчита на другите да приземят самолета безопасно. Отчаяната им, но погрешна вяра не може да ги спаси от неизбежната катастрофа.

Обзети от желанието да се харесваме на хората, как бихме могли да го изкореним и движещите сили в живота ни да се ориентират към това да се харесаме на Бога? Никой не може да направи това сам, с помощта на другите или чрез възпитание и обучение; нито по какъвто и да е друг известен начин. Необходима е пълна промяна на човешкото естество (защото падналата природа, колкото и да е силна, не може да направи това) и тя трябва да е свръхестествена. Това е дело на Духа, извършено чрез благата вест когато тя се приема чрез вяра. Тогава Той заменя старото с ново, превзема живота както слънцето завладява земята и изхвърля старите подбуди както светлината изтласква тъмнината от небето.

Начинът, по който действа, може да се опише така: вярващият е завладян изведнъж от силно усещане, че единствено Бог има значение. Това води до промяна в умствения му живот и обуславя всичките му решения и ценности. Той вече разбира, че е свободен от робството на човешкото мнение. Скоро се научава да цени най-много увереността, че се харесва на Небесния ни Баща.

Този напълно различен източник на удоволствие прави вярващите непобедими. Така светиите и мъчениците могат да издържат, изоставени от земните си приятели и да умрат за Христос, намразени от всички хора. Когато съдиите на Атанасий, искайки да го уплашат, му казали, че целият свят е срещу него, той дръзнал да им отговори: “Тогава и Атанасий е срещу света!” Този вик преминал през вековете и днес ни напомня, че благата вест има сила да избавя хората от тиранията на общественото признание и да ги освобождава за да вършат Божията воля.

Аз избрах да разсъждавам само върху този враг, но има още много други. Всички те като че ли съществуват и действат независимо един от друг, но това не е така. Всъщност те са клони на една и съща отровна лоза, растящи от един и същ корен, които умират заедно с него. Коренът е егото и може да бъде разрушен единствено от кръста.

Посланието на евангелието е послание за новото създание в сърцевината на старото, за завладяването на човешката ни природа от вечния живот, даден ни от Бог, и за замяната на старото от новото. Новият живот завзема същността на вярващия. Това завоевание е добро, но не е пълно докато новото създание не се оформи изцяло и не ни завладее напълно. Това е дело на Бога без човешко участие, защото е морално чудо и духовно възкресение.