Глава 1 – ВЕЧНИЯТ КОНТИНУУМ

“Както бях с Мойсей, така ще бъда и с теб” (Исус Навин 1:5)

Котинуум[1]

 

Безусловното върховенство на Бог във вселената, изразено и в Стария, и в Новия Завет, пророк Авакум възторжено възпява: “Не си ли Ти от века, Господи, Боже мой, Святи мой!” (1:12) Апостол Йоан пише същото с много точни думи, пълни с дълбоко значение: “В началото беше Словото. И Словото беше с Бога. Това, което бе Бог, беше Словото. Словото беше с Бога в началото. Всичко бе създадено чрез него и нищо не бе създадено без него.” (Йоан 1:1-3)

Истината е необходима за да имаме правилно знание за Бога и за самите себе си и затова не е възможно да й обърнем прекалено много внимание. Всеки я познава, тя е нещо като обща собственост на всички религиозни хора и именно по тази причина днес има толкова малко значение за който и да е от нас. Тя е сполетяна от участта, за която пише Коулридж:

Най-страшните и интересни истини често са считани за толкова истински, че са загубили цялата си сила като истини и лежат болни в общата спалня на душата ни заедно с най-презрените и обречени измами.

Върховенството на Бога е една от тези “болни” истини. Бих искал да направя каквото мога за да я спася от пренебрегването й, причинено от това, че е всеобщо приета. Християнските истини могат да бъдат съживени само когато чрез молитва или дълги разсъждения ги отделим от грамадата мъгливи идеи, с които са пълни умовете ни и които държим постоянно и непоколебимо в центъра на вниманието си.

Бог е великият предшественик. Именно защото Той съществува, съществува и всичко останало. Той е безначален и всяващ страх. Причина е за съществуването си, самостоятелен и самодостатъчен е. Фейбър е видял това когато е написал големия си химн в чест на вечното божие съществуване.

Ти нямаш младост, велики Боже,

Ти си безначален край;

Твоята слава в себе си е съществувала

и все още съществува в собственото си спокойно сърце.

Твоите години не личат:

скъпи Боже, ти сам си вечност.

Не приемайте това просто като една от многото поеми. Разликата между живота на големия християнин и всеки друг начин на живот е в качеството на религиозните схващания. Идеите, изразени в тези шест реда, могат да бъдат като стъпала от стълбата на Яков, водеща нагоре към по-здраво и задоволително знание за Бога.

Не можем да мислим правилно за Бога докато не започнем да мислим за Него като за Този, Който винаги е бил и е бил първи. Исус Навин трябваше да научи това. Той беше толкова дълго слуга на Мойсей, толкова уверено приемаше божието слово от устата му, че Мойсей и Богът на Мойсей се бяха смесили в ума му и той трудно можеше да ги отдели в мисълта си. По асоциация те винаги се появяваха заедно в ума му. Сега Мойсей беше мъртъв и, за да не изпадне в отчаяние младият Исус Навин, Бог му говори и му вдъхна увереност: “Както бях с Мойсей, така ще бъда и с тебе.” (Исус Навин 1:5; 3:7) Нищо не беше се променило и нищо не беше загубено. Нищо от Бога не умира когато умре божи човек.

“Както бях…”, “така ще бъда”. Само Бог може да каже това. Единствено Той, Вечният, може да бъде Аз Съм и да каже: “Аз бях” и “Аз ще бъда”. Ние признаваме (и в тази мисъл има страх и учудване) истинското единство на божията природа, вечното постоянство на непроменимото Му съществуване през вечността и времето. Започваме да виждаме и да усещаме вечния континуум. Откъдето и да започнем, Бог винаги е там преди нас. Той е Алфа и Омега, началото и края, Който беше, Който е и Който ще дойде, Всемогъщият. Ако потърсим пипнешком до най-далечните граници на мисълта, където въображението докосва пустотата преди сътворението, там ще намерим Бога. С един-единствен бърз поглед Той обхваща всичко от вечността, дори до пляскането с криле на серафимите след хиляди години, което Той вижда сега без да отмести очите Си.

Някога бих сметнал такива мисли просто за метафи­зично бърборене без никакво практическо значение за никого в свят като този. Сега мисля, че са здрави и лесни за разбиране истини с неограничени възможности да допринасят за наше добро. Ако не успеем да си изградим правилна гледна точка в началото на християнския си живот можем да останем слаби и безплодни до края на дните си. Недостатъчността на много от нашите духовни преживявания се дължи на навика ни да подскачаме по коридорите на царството като деца по пазарите, които си бърборят за всичко, но пропускат да научат истинската стойност на нещата.

В човешкото ми нетърпение често ми се иска да имаше някакъв безболезнен начин съвременните християни да бъдат доведени чрез кратки и лесни уроци до по-дълбок духовен живот. Такива желания обаче са напразни. Не съществуват преки пътища. Бог няма да се подчини на нервното ни бързане и да приеме методите на нашия механизиран век. За нас ще бъде добре да разберем сега тежката истина: човекът, който иска да опознае Бога, трябва да Му отдели време. Не трябва да смята за загубено времето, прекарано за да опознае Бога. Трябва да се отдава на размишления и молитва часове наред. Така правеха светиите от старо време, славното общество на апостолите, прекрасното братство на пророците и вярващите от всички поколения в святата Църква. Така трябва да правим и ние ако искаме да ги следваме.

Тогава ще можем да мислим за Бога като за Един, Който поддържа единството на несътвореното Си същество чрез всичките Си дела през всичките Си години; Който винаги казва не само: „Аз направих” и “Аз ще направя”, а също и: “Аз правя в момента”.

Здравата вяра изисква да се придържаме непоколебимо към тази истина. Въпреки че знаем това, знаем също така колко рядко такава мисъл влиза в умовете ни. Обикновено си стоим в нашето настояще и гледаме с вяра назад за да видим миналото, изпълнено с Бога. Гледаме напред и Го виждаме да живее в бъдещето ни, но нашето сега е обитавано единствено от нас самите. Така ставаме виновни за един вид временен атеизъм, който ни оставя самотни във вселената, докато Бог отсъства. Говорим за Бога много и на висок глас, но тайно мислим за Него като за някой, който не е тук, а за себе си – като за живеещи в затворен интервал между Бог, Който беше и Бог, който ще бъде. Тази наша самота е древна и космическа. Всеки от нас е като малко дете, изгубено в навалицата на някой пазар, което се лута само на няколко крачки от майка си и тъй като не може да я види, е неутешимо. Така по всички измислени от религията начини ние се опитваме да се освободим от страховете си и да излекуваме скритата си мъка. Въпреки всичките ни усилия, все пак оставаме нещастни, и в нас се вкоренява отчаянието на хора, оставени сами в огромна и пуста вселена.

Независимо от страховете си, ние не сме сами. Цялата ни беда е, че сами се мислим за самотни. Нека да поправим тази грешка и да започнем да мислим за себе си като за хора, които стоят на брега на пълноводна река. Да си представим, че Бог е реката. Поглеждаме наляво и виждаме как реката идва от миналото ни; поглеждаме надясно и я виждаме да тече към бъдещето ни. Освен това виждаме, че протича и през настоящето ни. Днес реката е каквато е била и вчера – нито по-малка, нито по-различна; съвсем същата река, един непрекъснат конти­нуум, който не е намалял и е деен и силен в независимото си движение към нашето утре.

Там, където в началото е била вярата, където е доказала, че е истинска, неизменно е съществувало усещане за божие присъствие. От святите Писания струи това усещане за истинска среща с действителна Личност. Мъжете и жените от Библията разговаряха с Бога. Те Му говореха и Го чуваха да говори с думи, които можеха да разбират. Те се срещаха и общуваха с Него лице в лице и затова от думите и делата им струеше светлина.

Пророците на този свят – невярващите психолози (тези слепи изследователи, търсещи светлина, която не е от Бога) са били принудени да признаят, че в същността на религиозните преживявания съществува усещането, че там има нещо. Далеч по-правилно е усещането, че там има Някой. То е изпълвало с постоянно удивление първите членове на Христовата Църква. Тържествената наслада, която първите ученици познаваха, извираше направо от убеждението, че има Един сред тях. Те знаеха, че Величието в небесата се беше изправило пред тях на земята. Те бяха в непосредственото божие присъствие. Силата на това убеждение да грабва вниманието и да го задържа за цял живот, да издига, да преобразява, да изпълва с безгранично щастие, да изпраща хората в затвора, а те да пеят, е едно от чудесата на историята, удивително за всички хора.

Нашите бащи са ни казали и собствените ни сърца потвърждават колко е прекрасно това усещане, че “има Някой”. То прави религията неуязвима за критични нападки и подсигурява ума срещу провал, който може да бъде предизвикан от неприятелски огън. Тези, които се покланят на Бог, който е тук в настоящето, могат да пренебрегнат възраженията на невярващите. Преживяванията им сами потвърждават тази истина и не се нуждаят нито от защита, нито от доказателства. Това, което виждат и чуват, побеждава съмненията им и укрепва увереността им, която е недостижима за разрушителната сила на аргументите.

Някои хора, които искат да бъдат учители на словото, но не разбират нито какво говорят, нито какво твърдят, настояват, че “голата вяра” е единствения път за познаване на духовните неща. С това те имат пред вид убеждението си, че божието слово заслужава доверие (убеждение, което и демоните споделят).

Обаче човекът, който се е учил дори съвсем слабо от Духа на истината, ще се разбунтува срещу това извращение. Той би казал: “Аз Го чух и Го видях. Какво общо имам вече с идолите?” Защото той не би могъл да обича Този, Който е само едно умозаключение от даден текст. Той ще жадува да познава Бога чрез жизненоважното усещане за присъствие, което е отвъд думите и да живее в близостта на личното общуване.

Да търсим Бога само от написаното в книгите е като да търсим живия сред умрелите. Много често напразно търсим Бог в тези, в които Неговата истина, вместо да бъде свято съхранявана, е по-скоро погребана. Бог може да бъде разбран най-добре когато сам докосне умовете ни. Трябва да виждаме с очите си, да чуваме с ушите си и ръцете ни да пипат Словото на живота.

Когато човек се събуди в полунощ и е тъмно като в рог, чуе че някой се движи в стаята и знае, че невидимото присъствие е обичан член от семейството му, който има право да бъде там, сърцето му ще се изпълни с чувство на тихо удоволствие. Но ако има причина да вярва, че е влязъл натрапник, може би крадец или убиец, ще лежи ужасен и ще се взира в тъмнината, не знаейки откъде да очаква удар. Разликата между наличието на опит и липсата на опит ще бъде в онова остро усещане, че там има някой. Не е ли вярно, че мнозина от нас, които се наричат християни, всъщност нямат действителен опит. Заместили сме поразителната среща с теологически идеи; пълни сме с религиозни понятия; но голямата ни слабост е, че в сърцата ни няма никой.

Каквото и друго да съдържа истинският християнски опит, той винаги включва действителна среща с Бога. Без нея религията е само сянка, отражение на действителността, евтино копие на оригинал, на когото някога някой друг се е наслаждавал, а ние само сме чули за него. Голямо нещастие в живота на всеки човек е да живее в църква от детството до старостта си и да не познава нищо друго освен някакъв изкуствен бог, съставен от теология и логика, който няма очи да вижда, уши да чува и сърце, за да обича.

Някогашните духовни гиганти са били мъже, които в определен момент са осъзнавали действителното божие присъствие и са запазвали това съзнание през целия си живот. Може първата среща да е била ужасяваща за тях, както когато Авраам беше обзет от “ужас като страшен мрак” или когато Мойсей скри лицето си пред горящия храст, защото се страхуваше да гледа Бога. Обикновено от този страх изчезва усещането за ужас и скоро се появява страхопочитание, носещо наслада, което накрая достига до почтително и благоговейно усещане за съвършена близост с Бога. Същественото тук е, че те имаха преживяване с Бога. Как по друг начин да си обясним съществуването на светиите и пророците? Как да си обясним удивителното влияние, което са упражнявали за добро върху безброй поколения. Не е ли заради това, че са ходили в осъзнато общуване с реалното Присъствие и са отправяли молитвите си към Бога с простодушното убеждение, че ги отправят към Някой, Който действително е там.

Без съмнение сме изгубили много духовни съкровища, защото сме оставили да ни се изплъзне простата истина, че чудото на вечният живот е в Бога. Бог не създава живот за да го изхвърли както прави сприхавият артист, разочарован от работата си. Всеки живот е в Него и извън Него, изтичащ от Него и връщащ се към Него, движещо се неделимо море, на което Той самият е първоизточник. Вечният живот, който е бил с Бог Отец, сега е притежание на вярващите хора и той не е само дар от Бога, а е самият Бог.

Изкуплението не е само някакво странно дело, което Бог е извършил между другото; по-скоро Той е продължил да върши работата Си, но в новото поле на човешкото падение. Възкресението на вярващата душа е повторение на цялата работа, извършена от самото начало на сътворението. Тежко е да не можем да намерим паралел между сътворението, описано в Стария Завет и възкресението, описано в Новия Завет. Как например би могло да бъде по-добре обрисувано състоянието на изгубената душа, освен с думите: “…Пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната” (Битие 1:2) Как биха могли копнежите на Божието сърце за изгубената душа да бъдат изразени по-съвършено от изречените думи: “…и Божият Дух се носеше над водата.” (1:2) И от какъв друг източник би могла да дойде светлината върху забулената с грях душа, ако Бог не беше казал: “Да бъде светлина.” (Битие 1:3)? При произнасянето на тези думи светлината се разпръсна и изгубеният човек възкръсна за да пие от вечния живот и да следва Светлината на света. Както редът и плодородието дойдоха веднага след древното сътворение, така моралният ред и духовният плод последваха в човешките преживявания. Ние знаем, че Бог е същия и годините Му не свършват. Той винаги ще действа както е действал, независимо къде работи и каква работа върши.

Трябва да търсим освобождение от суетното и отслабващото силата ни желание да се върнем и да възстановим миналото. Трябва да искаме да бъдем изчистени от детинската си представа, че ако сме живели в дните на Авраам или на Павел, е щяло да бъде по-добре за нас, отколкото да живеем днес. С Бога дните на Авраам и днешните дни са едни и същи. С един-единствен тласък от живота, Той е създал всички дни и времена, така че животът в първите дни и този в най-далечно бъдеще са обединени в Него. Можем да запеем отново (и да вярваме) истината, която бащите ни пееха:

Вечността с всичките й дни

присъства днес пред погледа Ти;

изглежда нищо не е старо за Теб,

велики Боже, нищо не е ново.

Спасявайки хора, Бог върши (или по-точно продължава да върши) същата съзидателна работа както в началото на света. За Него, всяка откупена душа е свят, в който Той изпълнява отново Своята приятна работа както преди.

Ние, които в днешни дни преживяваме Бога, можем да се радваме, че в Него имаме всичко, което Авраам, Давид или Павел имаха; всъщност самите ангели пред трона нямат нещо повече от нас, защото не биха могли да имат повече от Него и не могат да искат нищо друго освен Него. Всичко, което Той е и всичко, което е направил е за нас и за всички, които споделят общото спасение. С пълно съзнание за липсата на каквато и да е заслуга от наша страна, можем все пак да заемем мястото си в Божията любов и най-бедните и най-слабите сред нас могат без да вършат престъпление да изискват всичките богатства на Бога, дадени от Неговата благодат. Имам пълно право да искам всичко за себе си, знаейки, че безкрайният Бог може да даде всичко от Себе Си на всяко от децата Си. Той не раздава части от Себе Си, а дава на всеки всичко от Себе Си с такава пълнота, сякаш другите не съществуват.

Каква разлика настъпва когато престанем да говорим общи приказки (което между другото е извъртане и при? крива мнимото смирение и неверието) и се съсредоточим в личното си приближаване към Бога. Така ще спрем да се страхуваме да кажем “Бог е това за МЕН” и “Бог направи това за МЕН” и, заедно с другите божи деца и божи приятели, ще поискаме за себе си Личността и делото на Триединния Бог. Тогава ще разберем, че всичко, което Бог е направил е за всеки един от нас и ще можем да запеем:

Заради мен си Се покрил със светлина като с облекло. Прострял си небесата като завеса и си поставил основите на земята. Заради мен си поставил луната в служба на сезоните и слънцето, което знае пътя си. За мен си направил всички зверове на земята според вида им, всички семеносни растения и всички дървета, които раждат плод. За мен е писал пророкът и псалмистът е пял. За мен са говорили святите мъже, движени от Святия Дух.

За мен умря Христос и изкупващите дарове на смъртта Му остават завинаги, понеже Той е жив завинаги. Те са толкова действени и полезни днес, колкото и в деня, когато Той отпусна глава и отдаде духа Си. И когато на третия ден възкръсна, това беше за мен. Когато изля обещания Свят Дух върху учениците Си, това беше за да продължи в мен делото, което беше вършил за мен от зората на сътворението.



[1] Континуум: постоянно, непространствено цяло или последователност от неща, между които няма разделение или разлика. (бел. прев.)