Съдържание Цялата книга на една страница

20

Сигурно е интересно да познаваш човек, който да вижда нещата така ясно. Да ги различава. Да, тази дума е най-подходяща – “различава”. Той можеше да вникне в сърцето на всеки проблем. Хората се чувстваха в безопасност дори от самото му присъствие. Те се стремяха да прекарат по-дълго време с него. Разговаряйки с него, те установяваха, че са по-умни, отколкото са предполагали. Такова откритие ги караше да се чувстват добре. Така, както той обсъждаше проблем след проблем и им даваше обяснение след обяснение, хората с течение на времето започваха да мечтаят за деня, когато той ще стане техен водач. Той можеше да поправи толкова много зло. Той им беше дал чувство на надежда. Но този впечатляващ, проницателен мъж никога не би укорил собственото си управление, за което хората бяха сигурни.

Той беше толкова скромен, отнасяше се толкова вежливо с настоящия водач. Хората около него започнаха да се чувстват леко объркани, че трябва да чакат по-добри дни за възцаряването на този мъж. Колкото повече стояха в неговата дневна и говореха, толкова повече осъзнаваха, че нещо не беше в ред в царството. Да, така беше, но те не си бяха представяли, че имат проблеми от подобен род. Да, те наистина растяха в мъдрост и проницателност. С течение на времето все повече и повече хора идваха, за да слушат. Мълвата тихомълком се разпространяваше.

– Тук има един, който разбира и който има отговори!

Обърканите дойдоха. Те слушаха. Те задаваха въпроси. Те получаваха отлични отговори и в сърцата им се раждаше надежда. Те кимаха с глава. Мечти се раждаха. Имаше все повече такива срещи. Идеите се превръщаха в истории, истории за несправедливости, които другите считаха за тривиални. Но не и този слушател! Той беше състрадателен. И когато около него говореха, откритите несправедливости нарастваха и ставаха все по-жестоки. С всяка нова история хората бяха шокирани от нечестието, което изглежда надминаваше всякакви граници. Но мъдрият млад човек само слушаше, без да прибави нито една дума към този ропот. Това беше благородно, нали? Той винаги приключваше вечерните разговори с някоя смирена дума на уважение към тези, които бяха натоварени с отговорност… Но никой и не очакваше, че той ще остане невъзмутим завинаги. Безкрайният парад от несправедливости би разбунтувал дори и най-улегналите хора. Дори и най-чистосърдечните биха избухнали в ярост. (А този човек сигурно беше най-чистосърдечният от всички).

Но жалостивият човек не можеше вечно равнодушно да гледа тези страдания, нито да мълчи дълго време. Характер, притежаващ такова благородство, трябваше някой ден да си каже думата. Накрая неговите неканени последователи почти се вбесиха. Тяхната проницателност за злите дела в царството нарастваше. Те всички искаха нещо да се направи, за да спрат безкрайните несправедливости. Все пак, изглежда, че привлекателният млад човек можеше да отстъпи. Отначало това беше само една дума. По-късно – изречение. Сърцата на хората биеха силно. Радост царуваше навсякъде. Най-накрая благородството се беше пробудило за действие. Но не! Той ги предупреждаваше, да не би да го разберат погрешно. Той беше огорчен, да, но не можеше да говори против тези, които носеха отговорността. Не, в никакъв случай. Няма значение колко голяма е обидата, колко силна е несправедливостта.

Той НЕ ЖЕЛАЕШЕ. И все пак той скърбеше все повече и повече. Очевидно някои новини го накараха да агонизира. Накрая неговият справедлив гняв избухна в хладнокръвни, добре контролирани думи на сила.

– Тези неща не трябваше да се случват. – Той се изправи, очите му блестяха. – Ако аз имах отговорност, щях да направя…

С тези думи бунтовникът избухна. Само в едно сърце не гореше бунт. За най-благородния и най-чистосърдечния човек в тази стая това не беше така. Той би трябвало да е бил бунтовник в сърцето си години наред.

следваща глава 21