Съдържание Цялата книга на една страница

17

Две поколения след царуването на Саул един млад човек ентусиазирано се записа в редиците на Израилевата армия, ръководена от новия цар, внукът на Давид. Скоро до него започнаха да достигат разказите за доблестните мъже на Давид. Този младеж реши да проучи дали някой от тези доблестни мъже все още е жив и ако това е така, да го открие и да говори с него, макар да знаеше, че един такъв човек би бил на около сто години. Накрая той разбра, че един от хората на Давид все още е жив.

Научил приблизителното му месторождение, младежът побърза да го открие. Развълнуван, с известно колебание, той почука на вратата. Тя бавно се отвори. Пред него стоеше един великан със сива… не, бяла коса… и невероятно набръчкано лице.

– Извинете, господине. Вие ли сте един от доблестните мъже на цар Давид – един от тези, за които сме слушали толкова много?

Възрастният човек дълго се вглежда в лицето на младежа, в неговите черти, униформа. След това с тих, но твърд глас той отговори, без да отмества погледа си от лицето на младия човек.

– Ако ме питаш дали съм бивш крадец, пещерен обитател и последовател на ридаещи бегълци, тогава – да, аз съм един от “доблестните мъже на Давид”. – С последните думи той изпъна раменете си; неговото изречение завърши с насмешка.

– Защо правим великия Цар да изглежда като слабоволен човек? Той не беше ли най-великият от всички управници?

– Той не беше слабоволен – отговори възрастният човек. След това, преценявайки мотивите на старателния младеж пред него, той продължи мъдро и меко – нито пък беше велик управник.

– Тогава какво, добри господине? Аз дойдох, за да науча пътищата на великия Цар и неговите… м-м… доблестни мъже. Какво БЕШЕ великото в Давид?

– Виждам, че ти имаш амбиции, типични за всички млади хора – каза старият воин. – Виждам много добре, че си мечтаеш да поведеш хора един ден. – Той спря за миг, после продължи замислено. – Добре, аз ще ти разкажа за величието на моя цар, но думите ми сигурно ще те изненадат. – Очите на възрастния мъж се напълниха със сълзи, когато си спомни за Давид и след това за глупавия цар неотдавна. – Ще ти разкажа за моя цар и неговото величие! Моят цар никога не заплашваше, както прави вашият. Вашият нов цар започна управлението си със закони, правила, укази и страх. Най-ясният спомен, който съм запазил от моя цар, когато живеехме в пещерата, е този, че той водеше живот на СМИРЕНИЕ и ПОКОРСТВО. Да, Давид ми показа смирението, а НЕ властта. Той ме научи не на бързодействащите средства, каквито са правилата и законите, а на изкуството на търпението. ТОВА е, което промени живота ми. Легализмът не е нищо друго, освен начин, по който лидерите да отбягват страданието. Правилата бяха измислени от старейшините, за да могат да спят спокойно. Хората, които постоянно говорят за властта, само доказват, че не притежават никаква. Царете, които произнасят речи за смирението, просто издават своите страхове в сърцето си. Те не са убедени, че са истинските водачи, изпратени от Бог. И живеят в постоянен страх от бунт срещу тях самите. Моят цар не призоваваше да му се подчиняваме. Той въобще не се страхуваше от бунт, защото… защото изобщо не му пукаше дали ще бъде свален от трона! Давид ме научи да губя, а не да печеля. Да давам, а не да вземам. Той ми показа, че водачът трябва да се грижи за своите последователи, а не обратното. Пазеше ни от страданията, раздаваше се без мярка. Той ме научи, че властта е по-слаба от бунта, още повече, че този бунт не е нищо друго, освен незрялост или може би глупост. – Възрастният мъж очевидно си спомняше някакъв много напрегнат, но и хумористичен епизод в пещерите. – Не, – каза той с нотка на красноречие в гласа. – Властта от Бога не се страхува от предизвикателства, не се защитава и не се грижи какво ще се случи, ако бъде детронирана. В това се състоеше величието на Вели… на ИСТИНСКИЯ Цар.

Възрастният човек започна да се разхожда наоколо. Когато се обърна към младежа, очевидно мислеше за гнева и царския суверенитет. Погледна проницателно и изстреля като залп: “Относно властта на Давид, хората, които не притежават власт, говорят за нея през цялото време. Подчинение, подчинение – това е всичко, което ти чуваш. Давид имаше пълна власт, но не мисля, че този факт някога му е идвал на ум. Ние бяхме 600 мъже от кол и въже, водени от лидер, който често плачеше. Това е всичко, което ние бяхме!” Това бяха последните думи, които младият войник чу от стария воин. Връщайки се обратно, той се чудеше дали някога отново би могъл с радост да служи под предводителството на Ровоам.

следваща глава 18