Съдържание Цялата книга на една страница

11

Пещерите не са идеално място за морално израстване. Те всички са едни и същи, независимо в колко много на брой си живял. Тъмнина. Влага. Студ. Застоялост. А пещерите стават още по-ужасни, след като знаеш, че ти си единственият им обитател, а в далечината се чува воят на кучетата. Но понякога, когато ловците и кучетата не бяха наблизо, жертвата пееше. Той започваше тихо, след това повишаваше гласа си и пееше песента, на която малкото агънце го беше научило. Стените на пещерата отразяваха всеки звук така, както планините някога бяха правили това. Музиката се търкаляше в дълбокия пещерен мрак и скоро ехото отвръщаше със строен хор.

Сега той беше по-беден, отколкото, когато беше овчар. Сега имаше арфа, нямаше слънце, нямаше я и компанията на овцете. Спомените от царския двор избледняха. Най-голямото желание на Давид в този момент беше, да си има овчарска тояга. ВСИЧКИ негови амбиции бяха разрушени. Той често пееше. И всяка нота беше белязана със сълзи. Колко странно е това, какво страданията пораждат?

Там, в тези пещери, потънал в мъката на своите песни и в песните на своята мъка, Давид съвсем неусетно се превърна в най-великият псалмопевец и в най-добрият утешител на съкрушени сърца, когото светът някога е познал.

следваща глава 12