Съдържание Цялата книга на една страница

ПЪРВА ЧАСТ – 1

Най-малкият син във всяко семейство има два отличителни белега: той винаги е разглезен и недостатъчно добре информиран. Обикновено в него не се подозират големи заложби. Неизбежно той проявява по-малка степен на лидерство в сравнение с останалите деца в семейството. Той никога не ръководи, а само следва, тъй като няма никой по-малък от него, над когото да упражнява контрол.

Така е днес, но така беше и преди хиляди години в селцето, наречено Витлеем, в едно семейство с осем момчета. Първите седем синове на Есей работеха близо до нивата на баща си. Най-малкият беше изпратен на път в планините, за да пасе малкото семейно стадо овце. В тези овчарски пътувания най-малкият син винаги вземаше със себе си две неща: прашка и един малък, подобен на китара музикален инструмент.

Той прекарваше своето време на богатите със зеленина планински плата, където овцете пасяха дни наред на някоя усамотена поляна. Но с течение на времето младият човек започна да се чувства много самотен. Усещането за липсата на приятели все повече се засилваше в него. той плачеше. Отделяше много време на своята малка арфа; имаше хубав глас и затова често пееше. Когато тези неща не успяваха да го утешат, младежът събираше купчина камъни и започваше един след друг да ги хвърля с настървение към някое отдалечено дърво. Когато купчината свършеше, той отиваше до обеленото от камъните дърво-мишена, събираше ги пак, след което си определяше нов разлистен враг на по-далечно разстояние. Тези самотни битки бяха много.

Това момче с прашка, певец и овчар, също така обичаше и Бога. През нощта, когато овцете лягаха да спят, то сядаше, вглеждаше се в мъртвия огън и започваше да свири на арфата си. Младежът пееше химните на вярата на своите прадеди. Пеейки, той плачеше и спонтанно отправяше възхвала, докато планинското ехо носеше хвалението и сълзите му към по-високите планини, откъдето се издигаха към Бога.

Веднъж, докато пееше от цялото си сърце на Бог, на ангелите, на овцете и на плуващите в небето облаци, той забеляза опасен враг – огромна мечка. Втурна се срещу нея. Двамата започнаха да се движат към един и същи малък обект – агънце, пасящо свежа зелена трева. Младежът и мечката се спряха на половината си път и се обърнаха с лице един към друг. Бъркайки инстинктивно в джоба си за камък, младият човек установи: “Но аз съвсем не се страхувам!”

Междувременно мечката се хвърли към него с разпенена от ярост уста. Но беше повалена от един гладък речен камък, изпратен с точна ръка от овчаря. След няколко минути мъжът, вече не толкова млад, както до преди малко, взе в прегръдките си малкото агънце и каза: “Аз съм твоят пастир, а Господ – моят.” Късно през нощта той вплете сагата от изминалия ден в песента си. Възнасяше този Псалм към небето отново и отново, докато всички ангели, които го слушаха, научиха текста и мелодията му. Те от своя страна станаха пазители на тази чудесна песен и я разнасяха като лечебен балсам на хората със съкрушени сърца от всички следващи векове.

следваща глава 2