7 – Плодоносната невяста

Когато приемем Христос като Спасител, ние незабавно встъпваме в ново общение с Бог Отец. Той ни става Баща, „Авва“, Татко. Но ако това е така, тогава още в този живот следва на практика да вкусим бащинството на Отца. Когато приема Христос за свой Спасител, аз встъпвам в ново общение и с Божия Син. От този момент Той става моята „Лоза“, моят „Младоженец“. Това обаче повдига друг въпрос. Ако аз не принасям плода, който се очаква от мен като присадена в лозата пръчка или като Негова невяста, тогава къде е причината?

И тъй, братя мои, и вие умряхте спрямо закона чрез Христовото тяло, за да се свържете с друг, сиреч с възкресения от мъртвите, за да принасяме плод на Бога. (Римляни 7:4)

Забележете повторението на „за да“. Първо, за да се венчаем за Христос; и второ, за да принасяме плод на Бога. Но това върви заедно със сериозното предупреждение:

Не предоставяйте телесните си части като оръдия на неправдата, а предоставяйте себе си на Бога като оживели от мъртвите и телесните си части – на Бога като оръдия на правдата. (Римляни 6:13)

Като християнин мога да предоставя себе си или на едното, или на другото, така че да бъда използван или от едното, или другото като оръжие в битката, която се води.

Грехът няма да ви владее понеже не сте под закон, а под благодат. Тогава какво? Да грешим ли, защото не сме под закона, а под благодат? Да не бъде! Не знаете ли, че комуто предавате себе си като послушни слуги, слуги сте на оня, комуто се покорявате – било на греха, който докарва смърт, или на послушанието, което докарва правда? Благодарение обаче Богу, че като бяхте слуги на греха, вие се покорихте от сърце на оня образец на вероучението, в който бяхте обучени. И освободени от греха, станахте слуги на правдата. По човешки говоря поради немощта на вашето естество.) Прочее, както предавахте телесните си части като слуги на нечистотата и на беззаконието, което докарва още беззаконие, така сега предайте частите си като слуги на правдата, която докарва святост. Защото когато бяхте слуги на греха, не бяхте обуздавани от правдата. Какъв плод имахте тогава (преди да станете християни) от ония неща? Неща, за които сега се срамувате, защото сетнината им е смърт (Римляни 6:14-21)

Този пасаж сочи колко високо е нашето призвание да се предадем в обятията на подобаващия ни Любим, на нашия Младоженец, за да принасяме Неговия плод във външния свят. Но той също така ни предупреждава, че има опасност, дори след като сме станали християни, пак да се предаваме в обятията на някой друг и да принасяме чужди плодове в този свят. Възможно е като християни да продължим да принасяме плодовете, които произвеждахме преди да станем такива. Защо? Защото се предоставяме на нашия стар господар – на дявола, на Сатана. Нека повторим внимателно, но категорично. Напълно е възможно като християнин аз да нося рожбата на някой друг, а не на моя законен Възлюбен, на моя Младоженец (т.е. да принасям във външния свят плода на дявола). Като илюстрация си представете съпружеска двойка от една и съща раса – и двамата с един цвят на кожата. Неочаквано обаче жената ражда дете от друга раса. Целият свят ще знае, че тя е била невярна на своя съпруг. Така е и с нас. Ако като християнин не нося очаквания от мен плод – Христовия плод, – тогава това е белег за духовна невярност. В моя живот вече ще има духовна изневяра. И когато го разгледаме по този начин, думата „неверие“ придобива много конкретно и ясно значение, защото вярата е средството, чрез което ние носим плода на нашия възкръснал Христос. Така думата „неверен“ има съвсем точен смисъл. Ако нямам вяра в Христос, аз съм неверен спрямо Него и това наистина е неверие.

Нека преминем и към третата страна на нашето ново общение. Когато приема Христос за свой Спасител, аз незабавно влизам в ново взаимоотношение и със Святия Дух. Святият Дух вече живее в мен като представител на цялата Троица. Плодът на Духа е ясно посочен в Библията: „Любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, себеобуздание. Против такива неща няма закон“ (Галатяни 5:22, 23).

Писанието е също толкова категорично и относно делата на плътта. Те са: „Блудство, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, чародейство, вражди, разпри, ревнувания, ярости, партизанства, раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и тям подобни…“ (Галатяни 5:19-21)

Святият Дух представя цялата Троица. Той е представител на разпнатия, възкресен и прославен Христос. Ако аз принасям нещо друго, освен плода на Духа, единствената причина е, че съм оскърбил Святия Дух, Който е нашият небесен Гост. Д„р Чарлз Ходж казва: „Това, което отличава истинския християнин, е обитаването на Святия Дух. Колко внимателен тогава следва да бъде той, та нищо в неговите мисли и чувства да не наскърбява Божествения Гост!“ Святият Дух е Личност, а като знаем, че е Личност, трябва да помним, че Той може да бъде наранен и огорчен. Така в Ефесяни 4:30 ни се казва: „И не наскърбявайте[1] Святия Божий Дух, в Когото сте запечатани за деня на изкуплението.“

Не огорчавайте Божествения Гост, Който е във вас! Ако сте истински християнин, вие сте запечатан с Него за деня на изкуплението. Именно чрез Неговото обитаване във вас се гарантира продължителният процес на спасението. Не Го наскърбявайте, не Го наранявайте.

В I Солунци 5:19 имаме заповедта: „Духа не угасявайте.“

Когато Го наскърбяваме, ние отблъскваме Онзи, Който е представител на Христовото дело в настоящия живот. На основата на завършеното пасивно дело на Христос (т.е. – страданието Му на кръста) и на основата на активното Му послушание (т.е. – съвършено спазване на закона през живота Му) сега в нас може да има плодове. Те се изявяват в действието на Святия Дух чрез нас във външния свят. Нормално е да има плодове. Липсата им означава, че няма нормален християнски живот. Очакват ни океани от благодат. Очакват ни градини с изобилие от плодове. Очакват ни лозя, пълни с плод. Има само една причина, поради която не се произвежда плод в християнския живот, не се използват средствата на вярата. Това означава да угасваме Святия Дух. В този смисъл, когато съгрешаваме, ние го правим двукратно. Съгрешаваме в греха и това е сериозно, понеже е нарушение на закона и на характера на самия Бог, нашия Отец. Същевременно обаче ние грешим и от небрежност, защото не издигаме празните ръце на вярата за вече приготвения подарък.

В светлината на истинското естество на всемира, в светлината на призванието ни да изявяваме съществуването и характера на Бога между Неговото възнесение и второто Му идване, в светлината на ужасяващата цена на кръста, където се осигуриха всички сегашни и бъдещи блага на спасението за нас – в светлината на всичко това истинският грях на християнина е да не притежава достоянието си чрез вяра. Това е действителният грях.

„А всичко, що не е от вяра, е грях“ (Римляни 14:23, СИ). Тук грехът означава да не искаме от Бога с празните ръце на вярата. Всичко, което не се предизвиква от вяра, е грях. Когато не позволявам на плода, придобит на такава цена, да се произведе чрез мен, аз показвам неверие в дълбокия смисъл, че не уповавам на Бога. Когато разберем това, трябва да кажем: „Боже, прости ни!“ Християнският живот е живот на радост, но ние трябва да бъдем готови и да скърбим, когато осъзнаем несъответствието между възможното и сегашното. Говоря за бедността, която произтича от това, че вместо да принасяме плода на нашия Възлюбен, нашия Господ, Който ни предлага несметни богатства, ние произвеждаме плодовете на Неговия враг, на дявола.

Има две главни причини да не можем да произвеждаме правилния плод. Едната е незнанието. Възможно е никога да не сме били научени на значението на Христовото дело за настоящия ни живот. Тук съществуват пет възможни „незнания“. Първо, християнинът може да е бил научен как да бъде оправдан, но не и какво е сегашното значение на делото на Христос за него. Второ, той може да е бил научен да стане християнин чрез вяра, но след това да е бил изоставен, като че ли от този миг нататък той вече може да живее със собствени усилия. Трето, възможно е и да е бил научен на обратното – че веднъж след като е приел Христос, вече няма значение как ще живее по-нататък. Четвърто, той може да е бил научен да чака някакъв вид второ благословено преживяване, което да го направи съвършен в настоящия живот. Библията не учи това. Така той просто чака без надежда или се опитва да живее на основата на едно напразно очакване. Пето, той може никога да не е бил научен, че след оправданието си трябва да продължи съзнателно да упражнява вяра. Именно тази последна точка остава неосъзната от много църкви, които са исторически наследници на Реформацията.

Всяко едно от тези „незнания“ може да е причина християнинът да не се радва на онова, което вече му е осигурено в настоящия живот. Но когато човек разбере значението на Христовото дело днес, пред него се разтваря нова врата. Тази нова врата изглежда толкова чудесно, че често християнинът, заживял вече въз основа на вярата си, изпитва въодушевление, подобно на онова от обръщението му. Мнозина от нас познават това чувство. След като вече сме били християни известно време, идва един определен момент, когато пряко от Библията или чрез някой, който ни наставлява, ние осъзнаваме значението, което делото и кръвта на Исус Христос имат в сегашния ни живот. И тогава новата врата се разтваря. Ето защо основната ни нужда е да разберем какво означава Христовото дело днес, в настоящия ни живот, и в поведението ни, основано на нашата вяра.

От друга страна е възможно да признаваме учението на Библията с умствено съгласие, но да не го приемаме като свое. Това е втората причина да не произвеждаме очаквания плод. В крайна сметка не е важно самото учение. То ме ползва едва когато съм го приел и усвоил. Това можем да видим при оправданието. За съжаление има мнозина, които са чули благовестието и го познават, но не приемат Христос като Спасител. Тогава човекът има знанието, но то не означава нищо за него, защото той не го реализира. Същото важи и когато говорим за настоящия ни живот. Може да знаем истината, може да имаме знанието, но ако то не е усвоено и практически не означава нищо за нас, плодът няма никога да се роди.

Ние обаче можем да избегнем тези две опасности. Ако сме истински християни, ние ще знаем как сме били оправдани. Практиката на освещението е до голяма степен паралелна на това, което познаваме от оправданието. С други думи, ако наистина съм християнин, аз съм бил оправдан и сега, спомняйки си своето оправдание, трябва само да си направя сравнение между него и християнския живот. Когато осъзная това, ще избегна опасността и на незнанието, и на безсилието, защото вече ще съм направил конкретни сравнения със своето оправдание.

При оправданието основата е завършеното дело на Исус Христос. При освещението – също. При оправданието трябва да разберем, да приемем и да заживеем на основата на факта, че не можем да се спасим сами. При освещението отново трябва да разберем, да приемем и да заживеем на основата на факта, че не можем да водим християнски живот със собствени сили или добродетели.

При оправданието средството, чрез което получаваме Божия дар, е вярата в Този, Който ни е дал Своите обещания в Библията. При освещението средството, чрез което получаваме Божия дар, е вярата в Този, Който ни е дал Своите обещания в Библията. Съвсем същото.

Както казах по-горе, това не означава, че аз изчезвам. Нашата роля не е просто да седим и да очакваме гръм от небето. Бог ни е дал благодат, въз основа на която да живеем: Библията, която да четем, молитвата, общението с Божиите деца и т.н. Но тези неща сами по себе си не могат да създадат у нас християнски живот или растеж. Ако ми липсва вяра в Бога, Който ни е дал обещанията Си в Библията, ако не разбера, че основата е завършеното дело на Христос, а не тези или онези дейности, тогава всичко става безполезно религиозно упражнение, което не води нито до освещение, нито до оправдание. Сами по себе си тези добри дейности ни оприличават на восъчните фигури в музея на мадам Тюсо.

Съществува обаче едно много важно различие между практиката на оправданието и освещението. Понеже оправданието се отнася до вината ни, а освещението – до силата на греха в живота ни като християни, оправданието е веднъж завинаги, докато християнският живот продължава непрекъснато, миг след миг.

Ако сме християни, ние вече сме разбрали и сме приели завършеното дело на Христос веднъж завинаги при нашето оправдание и вината ни е премахната изцяло. Нека сега по същия начин да разберем и приемем това дело на практика във всеки момент от настоящия ни живот.

Да обобщим. Единственото практическо различие е, че оправданието е веднъж завинаги, а християнският живот се живее миг след миг. Принципът обаче и при християнския живот (който е продължителен), и при оправданието (което е еднократно) е един и същ.

Нека погледнем и от друга перспектива. Дори и от гледна точка на продължителността нещата не са толкова различни, тъй като животът всъщност е поредица от мигове. Когато казваме „миг след миг“, на практика ние говорим за последователни отделни исторически моменти. Никой не изживява целия си живот наведнъж. Това е едно от нещата, които екзистенциалистите са забелязали много точно. Животът не е еднократно действие. Той е серия от моменти. На практика аз мога да живея само в един от тези моменти (докато не дойде следващият). По същия начин и оправданието ми настъпва през един такъв момент. Няма друг начин по който да стане това. В този смисъл разликата между оправданието и освещението не е абсолютна. Човек може да живее само миг след миг, и то – последователно. Историята е като острие на бръснач. Бог е създал хронологията на нещата и настоящето за мен е настояще, бъдещето – бъдеще, а миналото – минало.

Ето защо ние трябва да се доверим на Божиите обещания в сегашния момент. Това означава да прилагаме тези обещания. Това е настоящият смисъл на делото на Христос за християните в този даден момент. Ако разберете това, всичко ще се промени. Доверявайки се на Бога в този момент, ние позволяваме на Святия Дух да живее в нас. А чрез Неговата дейност възкръсналият и прославен Христос, като Младоженец и като Лоза, произвежда чрез нас Своя плод в този миг. Това означава активна пасивност. И това е единственият начин да живеем – миг след миг.

Като говорим за активна пасивност, нека отново се върнем на примера за Мария. Имайки обещанието на ангела, че ще зачене Месия, тя се довери на Бога и се предостави в Божията ръка, за да може Той да използва утробата й за раждането на младенеца Исус. Тя беше пасивна в това, че не можеше сама да зачене детето, но беше и активна в това, че във вяра беше послушна и предаде себе си на Бога. Забележете обаче, че послушанието й беше еднократно действие. От това не следва, че Мария винаги е била вярна. И наистина, според Евангелията ние имаме основание да считаме, че нейната активна пасивност невинаги се е проявявала по същия начин, както в мига, когато тя отговори на ангела: „Нека ми бъде според както си казал.“

В онзи миг обаче тя показа послушание. Така трябва да бъде и с нас. В един момент ние приемаме Христос като Спасител и вината ни се премахва въз основа на цената на завършеното дело на Исус Христос. Но след като станем християни, моментът изтича, а часовникът продължава да работи. Тогава във всеки следващ миг от времето Бог ни призовава да Му се доверяваме, да издигаме празните ръце на вярата и да позволяваме чрез нас да се произвежда плод.

Понеже говорим за вяра, нека да поясня нещо. Тъй като живеем през втората половина на ХХ век, трябва непрекъснато да уточняваме какво е вярата в нейния библейски смисъл. Християнската вяра в никакъв случай не е вяра във вярата. Християнската вяра в никакъв случай не е без съдържание. Християнската вяра в никакъв случай не е скок в мрака. Християнската вяра означава да уповаваш в това, което Бог е казал. И тя винаги почива на завършеното дело на Христос на кръста.

Действителният живот на вяра – при който съзнаваме, че вече сме били мъртви, изпитали сме непосредствено общение с Бога и след това сме се завърнали в настоящия свят като възкресени, – не е еднократно действие, а практическа вяра, демонстрирана миг след миг, последователно и постоянно. Вярата тази сутрин не е достатъчна и за вечерта. Вярата вечерта не е достатъчна за през нощта. Вярата през нощта не е достатъчна за утринта. Благодаря на Бога за това, че ни е създал да имаме общение със самия Него миг след миг. Ние наистина трябва да сме благодарни, защото тайната, наречена „миг след миг“, ни довежда до състоянието, в което сме били когато Бог ни е сътворил.

Ето защо е напълно ясно, че не съществува механична формула за истинската духовност и истинския християнски живот. Всичко, което става механично, е грешка. Не можете да кажете: „Прочитайте по толкова глави от Библията на ден, и ще имате такова количество освещение.“ Не можете да кажете: „Молете се всеки ден толкова дълго, и ще имате определена степен освещение.“ Не можете да поставяте разни условия и да обещавате някаква степен на освещение. Това е чисто механично решение, което противоречи на същността на християнството. Истината е, че християнският живот никога не може да има механично решение. Истинското решение е всеки отделен миг да заставам в общение, в лично общение със самия Бог и Христовата истина да се изявява в мен чрез действието на Святия Дух.

Нека забележим докъде стигнахме. Точно това можехме да очакваме в светлината на единството на най-основното библейско поучение. Бог съществува, има характер, а следствието – човекът е направен по Божия образ. Вселената ни е сътворена от един Бог, който съществува и е личност. Ние също сме личности като сътворени по Негов образ и общението ни с Бога е на личностно ниво, а не механично. Не сме машини, не сме растения, не сме просто вид животни, а хора, създадени по Божия образ, разумни и нравствени. Когато бяхме сътворени, ни беше набелязана и определена цел. Тази цел, на която се подчиняват и всички допълнителни цели, е да бъдем в лично, доброволно и любящо общение с Бога, като творение със своя Творец.

Грехът е този, който разруши всичко това. Творението се опита да застане наравно с Твореца; преходните поискаха да заемат мястото на Непреходния. Когато Бог ни спасява въз основа на завършеното дело на Христос, вината ни се премахва и ние се завръщаме към първото си положение не в механичния смисъл, а в лично общение.

Ето защо съвременният човек не може да се пребори с проблема за личностния Бог и общението с Него. Според Писанието точно тук главната битка трябва да се води не върху повърхностните забрани и практики, а върху централния проблем за съществуването на Бог-личност. Отговорът на Библията е, че всички взаимоотношения се осмислят от взаимоотношението между Твореца и творението, което се възстановява в първоначалното си положение, когато човек приеме Христос за Спасител и се освободи от вината си.

След като това стане, не трябва да започваме отново да градим друг център на вселената. Това би противоречало на всичко, което се е случило. Когато приема Христос като свой Спасител, аз ще застана на определеното ми положение, на подобаващото място в лично общение с Бога. За това бяхме сътворени първоначално. Единствената разлика между общението ни с Бога сега и това, което човек щеше да бъде, ако не беше съгрешил, е, че сега човекът е под Завета на благодатта, а не под Завета на делата. Всичко вече почива на Христовото завършено посредническо дело. Това е единствената разлика.

От човешка страна, изкупеният човек като цялостна личност стои сега пред личностния Бог. Не само част от човека. Включват се и волята, и разумът, и чувствата. Значението на Христовото дело в нашия сегашен живот обхваща целия човек. Ева се усъмни в Бога, това беше нейният грях. Външното непослушание бе само резултатът. Първоначалният й грях беше вътрешното съмнение. Чрез това съмнение тя нарече Бога лъжец. Ева се усъмни в Бога, а аз, като Божие дете следва да върша точно обратното: да Му се доверявам. Ева се усъмни и разбунтуваното човечество продължава да се съмнява в Бога. Да Му се доверяваме не само когато приемаме Христос като Спасител, а и през всеки отделен миг във времето – ето това е християнският живот и истинската духовност.