6 – Спасението – минало, бъдещо, настоящо

Библията казва, че в един определен исторически момент човекът е съгрешил. Тогава и той, и светът, над който той имаше власт, са станали ненормални. Може би от последвалата история на човека изглежда, че създаването на разумни и нравствени творения е неуспех за Бога.

Но след това Христос дойде, умря и възкръсна – също в историята. Необходимата победа беше спечелена. Когато Христос се завърне, Неговата победа ще се изяви докрай. Но днес на земята все още няма пълен мир както за отделната личност, така и за цялото човечество. Наистина светът през ХХ век не е много по-различен от асирийския, вавилонския или римския свят.

Означава ли това, че от времето на кръста, през днешния ден, и до второто идване на Господ Исус Христос, Бог не е предвидил да ни даде реално доказателство за победата на кръста?

Когато изследваме Писанията, със сигурност ще забележим, че Бог е промислил за такова доказателство. „Вие сте избран род, царско свещенство, свят народ, люде, които Бог придоби (т.е. отделени с определена цел), за да възвестява превъзходствата (или добродетелите) на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина; вие, които някога не бяхте народ, а сега сте Божий народ…“ (II Петър 2:9, 10)

Тук се казва, че в този живот християните имат една цел – да изявяват превъзходствата на Бога. С други думи, Бог не възнамерява да остави света без свидетелство за реалността на победата на кръста между възнесението на Исус и повторното Му идване. Божието намерение винаги е било именно животът на християните да бъде свидетелството, изявата на Христовата победа на кръста.

Християните са призовани да вярват в правото, истинното учение – учението на Писанията. Но това не значи само да се съгласят с правилното учение, макар че и това е необходимо. Не означава и само да проявяват активност, която може да се обясни чрез естествен талант или характер, или енергия. Трябва да разберем, че е важно не само какво вършим, а и как го вършим. В Деяния 1 гл., между Христовото възкресение и възнесение, Той заповядва не просто да проповядват благовестието, а да изчакат даването на Святия Дух и едва тогава да проповядват. Да проповядваме благовестието без Святия Дух означава да пропуснем основния смисъл на Христовата заповед за нашето време. В християнската активност и християнското служение това, как правим нещата, е поне толкова важно, колкото това, какво правим. Всяко действие, което не изявява съществуването на Бога, обезсмисля целта на християнския живот тук, на тази земя. Според Библията ние сме длъжни да живеем свръхестествен живот – тук и сега. Това е възможност, която няма да получим повторно. Вечността ще бъде чудесна, но няма да съдържа призванието, възможността и привилегията да живеем свръхестествен живот чрез вяра тук и сега – преди да видим Исус лице в лице.

Истинското свидетелство, което Бог е предвидил за света, докато дойде Христос, е самият християнин. Вярващите са призвани в настоящата история да изявяват, че свръхестественият, нормален невидим свят съществува, и нещо повече – че Бог съществува. Те трябва да извършват това поотделно и заедно – всяко поколение християни в своето съвремие. Така ние трябва да бъдем свидетелството на втората половина на ХХ век. Очевидно не можем да бъдем свидетелство на миналото; чрез нашите книги и трудове оставяме само частичен документ за бъдещето (макар че през вековете това свидетелство се увеличава като търкулната снежна топка). Преди всичко обаче всеки християнин трябва да е свидетел в своя собствен исторически момент, на собственото си поколение.

Християните трябва да изявяват Божия характер и това не означава само неговата нравствена страна, а също и факта на Божието битие, на Неговото съществуване. Колко удивително призвание! Сигурно всеки, който е честен пред себе си и не е романтичен идеалист (в лошия смисъл), ще се съгласи, че подобен опит би бил изцяло безсмислен само чрез собствени усилия, чрез собствена воля. Ето защо е толкова важно учението на Библията, че Исус е като Младоженец, който произвежда в нас плод посредством действието на Святия Дух чрез вяра от наша страна. Той прави това като разпнат и възкресен Христос посредством действието на Святия Дух чрез вяра. Сравнението напълно се вписва в единството на библейското учение за призванието на християнина в настоящия свят. Това е второто от библейските единства, които разгледахме. Първото беше единството на библейското учение за свръхестествената природа на всемира.

На трето място ще разгледаме единството на библейското учение за същността на спасението. Библията казва, че когато наистина приема Христос като свой Спасител, Бог веднага ме обявява за оправдан. Бог, като Съдия, юридически обявява вината ми за нищожна, въз основа на заместническото дело на Христос. Това не означава, че Той пренебрегва греха. Той е свят и тъй като е свят, всеки грях води до истинска вина. Но когато аз приема Христос за свой Спасител, моят грях се наказва в Христос – в историята, пространството и времето – на кръста. Бог обявява вината ми за премахната, като че ли никога не съм съгрешавал. На кръста Исус пое цялото ни наказание. Това означава, че ние няма да понесем наказание нито в този, нито в другия живот. Тъй като Христос е Бог, Неговата смърт има безконечна ценност – достатъчна да ни замести и да покрие целия личен грях и цялата вина на всички, които някога ще отидат при Него.

Оправданието е абсолютно неотменимо, защото Христос понесе наказанието за всичките ни грехове, а не само за греховете до момента, когато Го приемем като наш Спасител. На нашата сметка не остава нищо. Библията никъде не говори за степени на оправдание. Не можем да бъдем повече или по-малко оправдани. В този смисъл не можем да бъдем повече или по-малко християни. Точно както човек или е роден, или не е роден, или е сключил брак, или не е, по същия начин той или е приел Христос като Спасител и е обявен за оправдан пред Бога, или не е. Няма половинчатост или степенуване. Вината на християнина се премахва напълно и завинаги. Затова за християнина оправданието е нещо минало.

Но тук трябва да бъдем внимателни. Спасението (така, както тази дума се употребява в Писанията) е по-широко понятие от оправданието. То е в миналото, то е в бъдещето и също толкова реално, то е в настоящето. Необхватното дело на Христос на кръста носи на християнина нещо повече от оправдание. В бъдещето това е прославянето. Когато Христос се завърне, ще има телесно възкресение и вечност. Но спасението има и сегашен аспект. Настоящото ни общение с Господа е нашето освещение – в сегашно време.

При освещението вече съществуват степени. Казахме, че оправданието няма степени, защото вината е всецяло премахната. Но в настоящото общение с нашия Господ съществуват степени. Степени съществуват у отделните християни и, трябва да признаем, степени има и в личния ни живот.

Християнският живот не е непрекъсната възходяща права. Понякога тя води нагоре, а понякога – това трябва да признаем всички, ако не искаме да се самозалъгваме – надолу. Не можем да бъдем повече или по-малко оправдани, но е възможно да бъдем повече или по-малко осветени. Оправданието засяга вината за греха; освещението се занимава със силата на греха в християнския живот – и тук има различни степени.

Спасението не е просто оправдание, последвано от безвремие до момента на смъртта. Бог не го е планирал така. Спасението е единство – непрекъснат процес от оправданието, през освещението, до прославянето. „Знаем, че всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение. Защото които предузна, тях предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя. А които предопредели, тях и призова; а които призва, тях и оправда; а които оправда, тях и прослави.“ (Римляни 8:28-30) От използваната глаголна форма тук е явно, че спасението е непрекъснат процес.

Има и други примери за тази истина: „И тъй, оправдани чрез вяра (в миналото) имаме мир (в настоящето) с Бога, чрез нашия Господ Исус Христос. Посредством Когото ние чрез вяра придобихме (в настоящето) и достъп до тая благодат, в която стоим, и се радваме поради надеждата за Божията слава. И не само това, но нека се хвалим и в скърбите си, като знаем, че скръбта поражда твърдост, твърдостта – изпитана правда, а изпитаната правда – надежда. А надеждата не посрамява, защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения нам Свят Дух“ (Римляни 5:1-5). Можем да вземем и ключовите стихове от първата половина на Посланието до римляните: „Не се срамувам от благовестието Христово, понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва – първо на юдеина, а после и на езичника. Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра, както е писано: Праведният чрез вяра ще живее“ (Римляни 1:16, 17). Тук думата „спасение“ не означава оправдание. Думата „спасение“ обхваща всичко: оправдание, освещение, прославяне. „Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра.“ Не просто моментна вяра при оправданието, а вяра чрез вяра към вяра. „Както е писано: Праведният чрез вяра ще живее.“ Не само ще се оправдае чрез вяра, а и ще живее чрез вяра.

Освещението е сегашният дял от спасението и в този смисъл е най-важната грижа на християнина сега. Оправданието е веднъж завинаги; освещението е продължителен процес – от приемането на Христос, чак до нашата смърт. Нашето изследване на християнския живот и истинската духовност се занимава именно с този сегашен дял от нашето спасение. С други думи, предметът на разсъжденията ни е библейското учение за освещението.

Спасението е единство. Когато приема Христос за свой Спасител и вината ми бъде премахната, аз се завръщам на мястото, за което бях първоначално създаден. Човекът е сътворен с цел. През втората половина на ХХ век непрекъснато се сблъскваме с въпроса: „Каква е целта на живота, ако въобще има такава?“ На този въпрос нашият век отговаря с мълчание. Но Библията казва, че предназначението на човека е да възлюби Господа своя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум. И това не е някаква абстрактна „религиозна“ любов, а едно истинско общение с Бога. Ограниченият човек, който мисли, реагира и чувства като личност, общува с Неограничения, Който е не просто безкраен, а неограничен като Бог-Личност – и поради това общението е възможно. Това е предназначението на човека, въпреки че след грехопадението той е погинал. Когато приема Христос като свой Спасител, вината, която ме е отделяла от Бога и от изпълнението на целта ми, се премахва. Сега аз стоя на мястото, което е било определено за човека при създаването му. Положението ми се възстановява не някъде далече в бъдещето – в хиляда годишното царство на Христос или във вечността – а именно сега.

Аз вече имам нова и жива връзка с всяка от трите Личности на Троицата. Първо, Бог Отец става мой Баща. Библията нарича това осиновяване. „А на всички, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч на тия, които вярват в Неговото име“ (Йоан 1:12). Когато приема Христос на основата на Неговото завършено дело, аз ставам Божие дете. Христос, втората Личност на Троицата, е единственият, вечен Син на Бога. Но Библията заявява – за наша радост, – че когато приема Христос за свой Спасител, моята връзка с Бог Отец незабавно се променя. Аз ставам Негов син, защото това е подобаващото ми място като Негово творение.

Второ, когато приема Христос като Спасител, аз незабавно влизам в нова връзка с Бог Син. Библията нарича този нов съюз с Христос „тайна“. В Посланието до ефесяните ни се казва отново и отново, че когато приемем Христос като Спасител, ние сме „в Христа“. В Римляни 7:4 Христос е наш Младоженец, а ние – Неговата невяста. В Йоан 15 гл. Христос е лозата, а ние – пръчките. Във всички тези пасажи единството на Христос и повярвалия човек се представя като тайна. А кой е този Христос, с Когото започваме взаимоотношение? Това не е детето Исус, нито е човекът Христос, не е и Христос, разпнат на кръста, а възкресеният, възнесен и прославен Христос.

Най-после, Библията казва, че ние влизаме в нов вид общение и с третата Личност на Троицата, със Святия Дух. Когато се оправдаваме, ние незабавно получаваме залога на Святия Дух. В Йоан 14:16, 17 Христос дава обещание непосредствено преди смъртта Си, което се изпълва на Петдесятница след възкресението и възнесението Му: „Аз ще поискам от Отца и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века – Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото не Го вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва с вас и във вас ще бъде.“

Учениците вече имаха връзка с Христос, но Той им каза, че предстои още нещо. Йоан обяснява това, когато казва, че Святият Дух не бе още даден, понеже Исус още не бе прославен (Йоан 7:39). В Посланието до римляните отново се пояснява, че ако сме приели Христос за свой Спасител, ние вече имаме това ново общение със Святия Дух и всеки, който няма общение със Святия Дух, не е християнин. „Вие обаче не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух. Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов.“ (Римляни 8:9) Павел, пишейки до всички християни в Коринт, пита: „Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас?“ (I Коринтяни 3:16). Това се отнася за всеки човек, който е приел Христос като Спасител. Когато Бог ме оправдае, Святият Дух започва да живее в мен и така аз встъпвам в това ново общение с третата Личност на Троицата.

По-нататък четем обещанието на Христос: „Аз ще поискам от Отца и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века – Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото не Го вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва с вас и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Йоан 14:16-18). Ние не сме осиротяли. Христос идва при нас чрез действието на живеещия в нас Свят Дух. А ст. 23 добавя: „Ние ще дойдем при него ще направим обиталище у него.“ Тук разбираме, че Святият Дух, Който обитава в отделния християнин, представя не само Христос, а и Отца. Следователно когато приема Христос за свой Спасител, вината ми се премахва, Бог ме запечатва със Святия Дух и аз встъпвам в съюз и с Отца, и със Сина, и със Святия Дух – с цялата Троица. По този начин в настоящия живот, ако съм оправдан, аз имам лична връзка с всяко Лице на Троицата. Бог Отец е мой Баща, аз съм едно със Сина и Святият Дух обитава в мен. Това не е само теория – за мен то е реалност сега.

Нека да подчертая още веднъж. Спасението обхваща всичко. Цялото спасение – минало, настоящо и бъдещо – има една основа. Тази основа не е нашата вяра. Ако сгрешим тук, грешим във всичко. Човек никога не може да се оправдае въз основа на собствената си вяра. Единствената основа на спасението е завършеното дело на Исус Христос на кръста. Вярата е празната ръка, с която приемаме Божия безплатен дар. Вярата е просто упование в Бога. Тя не е скок в мрака. Тя означава да престанем да наричаме Бога лъжец и да Му се доверим. Оправданието става само въз основа на завършеното дело на Христос. Вярата е само начинът, по който приемаме това завършено дело. И като средство, като начин, тя се отнася до цялото спасение.

Да разгледаме например увереността. Библията ясно показва, че християнинът има правото да знае, че е спасен. Един от Божиите дарове е човекът да може да бъде сигурен, че е християнин. Това се отнася не само до първоначалния факт, че сме приели Христос като Спасител. То има сила и през онези дълги съкрушаващи периоди в нашия живот, когато вълните се издигат така високо, че емоционално или духовно изглежда, че няма никога вече да стъпим на твърда почва. В подобен момент християнинът може да има увереност. Неговото спасение почива на завършеното дело на Христос, независимо дали той приема Божия мир, който следва от това, или не. Неговата увереност се простира дотолкова, доколкото той уповава на Божиите обещания в дадения момент.

Съвсем същото е и с освещението. В основата е завършеното дело на Христос, а средството да получим това, което Бог е промислил за нас в този миг, е вярата. Аз съм дете на Бога и моето освещение от момента на оправданието през настоящия живот е непрекъснато. Оправданието ми настъпва веднъж завинаги в мига, когато чрез Божията благодат приема Христос като свой Спасител. Освещението обаче не е еднократно действие, а всекидневен живот на вяра. Екзистенциалистът е прав тук, като заявява, че животът се състои от отделни моменти.

„Защото ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди. А заповедите Му не са тежки.“ (I Йоан 5:3) Вярно ли е това? В себе си съгласни ли сме, че заповедите Му не са тежки? Дълги години за мен те бяха наистина тежки. Години наред като пастир аз не проповядвах върху този стих по простата причина, че не го разбирах. За мен Божиите заповеди бяха тежки. Не можех да ги спазвам. И тогава, един ден, докато се борех с това, разбрах, че трябва само да погледна непосредствения контекст: „Всичко, що е родено от Бога, побеждава света. (За щастие стихът не свършва тук, иначе не бихме разбрали как.) И тази победа, която е победила света, е спечелила нашата вяра.“ На основата на завършеното дело на Христос, „победата“ е в ежеминутния живот на вяра. Не нашата, а Христовата победа, придобита за нас на Голготския кръст и сега предоставена ни чрез вяра.

Освещението и увереността са сравними. Човек може да бъде спасен, но да не съзнава това, просто защото не издига празните ръце на вярата в този определен момент и не уповава на Божиите обещания. По същия начин той може да не притежава и в освещението всичко, което Бог е промислил за настоящия живот, защото, въпреки че Христос вече го е придобил на кръста, той отказва да се довери на Бога в това отношение и не издига към Него всеки момент празните ръце на вярата. Сега нека повторя, за да изясня напълно този въпрос. Основата не е нашата вяра, а завършеното дело на Христос. Вярата е инструментът да получим от Бога това, което Христос вече е придобил за нас.

И така, това е третото единство – единството на спасението: едновременно и извършено действие, и непрекъснат процес. Веднъж завинаги аз съм станал християнин въз основа на завършеното дело на Христос чрез вяра. Това е оправданието. Християнският живот, освещението, има същата основа, но я преживява непрекъснато. Основата е същата (Делата на Христос) и средството е същото (чрез вяра) – единствената разлика е, че първото е веднъж завинаги, а второто продължава във всеки един момент. Цялото единство на библейското учение се основава на това. Ако се опитаме да водим християнски живот със собствени сили, в крайна сметка ще се обезверим. Но ако живеем чрез вяра, ние не само ще служим на Господа, но и вместо обезверение, ще открием в Него радост. Това е разликата. Тайната на християнския живот е в силата на разпнатия и възкресен Господ, посредством действието на обитаващия в нас Свят Дух, чрез всекидневна, ежеминутна вяра.

„А Бог на надеждата да ви изпълни с пълна радост и мир във вярването, тъй щото чрез силата на Святия Дух да се преумножава надеждата ви“ (Римляни 15:13). Такова е нашето призвание чрез действието на Святия Дух. Не просто изобщо да служим на Бога, а вярвайки в Него, да намерим радост и мир в служението си.