5 – Свръхестественият всемир

Нашето поколение е изключително земно. Почти изцяло сме предадени на схващането за неделимостта на естествените причини в една затворена система. Това е отличителният ни белег. Ако не сме внимателни, дори и да твърдим, че сме библейски вярващи и че признаваме свръхестественото, натурализмът на нашето поколение ще ни завладее. Без дори да разберем, той може да просмуче нашето мислене подобно на мъгла, която пропълзява през открехнат прозорец. Щом това стане, вярващите ще започнат да губят реалността на християнския си живот. В различните страни, където съм говорил, ми е направило силно впечатление колко често християни се допитват до мен относно загубата на реалност в християнския си живот. Сигурно една от най-важните (може би най-важната) причини за това е, че докато казваме, че вярваме в нещо, ние не разпознаваме духа на натурализма, който прониква в нашето мислене. Често ние губим почва, защото допускаме „таванът“ на мисленето ни да падне твърде ниско над главите ни. Това е „таванът“, който ограничава нашия поглед единствено до земните неща.

Както казахме в предишните глави, християнската духовност, не съществува сама по себе си. Тя е част от библейския възглед за всемира. Това означава, че трябва да разберем – интелектуално, с открити умове – че всемирът не се изчерпва с това, което нашето поколение вижда на земята. Това веднага ни връща към размишленията ни в предишните глави. Например заключихме, че е необходимо да обичаме Бога толкова, че дори всред битката да кажем: „Благодаря“. Трябва обаче веднага да признаем, че това няма никакъв смисъл, ако не сме осъзнали, че живеем в личностен всемир, в който един личностен Бог съществува обективно.

По-нататък ние се докоснахме до същата мисъл, когато видяхме, че по човешки е много трудно да кажеш „не“ на материалните неща и на себето, когато манталитетът на нашето съвремие се концентрира именно върху тях. Но същевременно на планината на Преображението се изправихме лице в лице със свръхестествения всемир. Тук Мойсей и Илия разговаряха с прославения Христос. Видяхме, че този свръхестествен свят не виси в нищото. Тъкмо напротив, там съществува съвършена хронологичност, също както и в нормалния живот. Така в Лука 9:37, след като се случиха тези неща, Исус и учениците слязоха от планината обратно в естествения живот. Нормалният ход на нещата не спря, докато те бяха на планината. Ето един съвършен пример на времево-пространствена близост. Когато изкачиха планината, те не преминаха в някакъв философски „друг“ свят. И ако имаха на ръцете си часовници, стрелките нямаше да спрат, а щяха да продължат да се въртят. Когато слязоха, беше следващият ден и нормалната хронологичност продължаваше. Тук виждаме свръхестествения свят, успореден на нормалното време и пространство на нашия свят.

Разгледахме също така Христовата изкупителна смърт, която няма никакъв смисъл без свръхестествения свят. Единствената причина думите „изкупителна смърт“ да придобият значение е, че съществува Бог, Който е личностен и има характер. Той не е нравствено неутрален. Когато човекът съгрешава срещу Неговия характер, който е моралният критерий на всемира, той е виновен и Бог ще го съди на основата на тази вина. Ето как думите „изкупителната смърт на Христос“ имат смисъл; в противен случай те са нелепост.

Трябва да си припомним за какво говорим. Истинският християнски живот, както го разгледахме, не може да бъде отделен от единството на библейското учение. Той не може да се откъсне от свръхестествения всемир. Това дава смисъл на библейския образ на християните (изправени лице в лице със свръхестествения свят) като невяста, която се свързва със своя младоженец Христос, така че Той да може да принесе плод посредством нея. Тази метафора вече не е толкова странна.

Все пак имам чувството, че дори хора, които са добре запознати със спасението и с другите аспекти на християнския живот, често намират идеята за Христос като Младоженец, Който произвежда плод чрез Църквата, по-скоро за екзотична и интригуваща, или най-малкото абстрактна доктрина. Ако обаче това сравнение се постави в контекста на библейското учение за свръхестествеността на цялостния всемир, в който живеем, то няма да е вече толкова озадачаващо.

Това е посланието на Библията. Когато погледнем на нещата от тази перспектива (а не от натуралистичната позиция, която толкова лесно усвояваме), идеята за Христос като Младоженец, Който ще произведе плод чрез нас, вече не звучи странно. Библията настоява, че в действителност живеем в свръхестествен свят. Но ако премахнем обективното съществуване на свръхестествения всемир в която и да е област, великата реалност незабавно се унищожава, а християнството от такава гледна точка не е нищо повече от психологическа и социална защита на слабите. Без свръхестествеността от всемира остава само Прекрасният нов свят на Олдъс Хъксли, където религията е просто социално оръдие. В романтичния хуманизъм на Джулиън Хъксли религията има място не поради някаква истина в нея, а защото в странната си еволюция съвременният човек просто се нуждае от нея. Ето защо тя следва да му бъде наложена. Ако се премахне свръхестественото, ние оставаме само пленници на антропологията, психологията и социологията, а всичко, което казваме за религията въобще и за християнството в частност, не издържа критика, освен ако не се представи като психологически механизъм. Цялата реалност на християнството почива на обективното съществуване на един личностен Бог и на възприятието на всемира като действителна цялост между естествено и свръхестествено.

Сега обаче искам да се спра на друго положително твърдение, което следва от това. Истинският библейски повярвал християнин практически живее в този свръхестествен свят. Не казвам, че човек не може да се спаси и да отиде на небето, докато не заживее практически в този свръхестествен свят. За радост, това не е така, защото иначе никой от нас нямаше да отиде на небето. Това, което казвам, е, че истинският библейски повярвал християнин живее по този начин. Аз съм библейски повярвал християнин в пълния смисъл не само когато вярвам в правилните доктрини, но и когато живея практически в този свръхестествен свят.

Какво означава това? Според библейския възглед реалността има две страни: естественият свят (това, което виждаме) и свръхестественият свят. Трябва да внимаваме обаче когато използваме думата „свръхестествен“. От библейска гледна точка свръхестественото не е по-неестествено във всемира от това, което наричаме естествено. Единствената причина да го наричаме свръхестествено е, че обикновено не го виждаме. Това е всичко според библейския (юдео-християнския) възглед. Реалността има две половини – като двете половини на един портокал. Портокалът няма да бъде цял, ако едната му част липсва. Половината е нормално видимото, другата – нормално невидимото.

Представете си стая с два стола, поставени в противоположни ъгли. Хората, които седят на тях, виждат съвсем различни неща. Във всеки един момент от живота си ние седим на единия или на другия стол. Човекът на първия стол вижда цялата реалност на всемира – и видимата, и нормално невидимата част. Той вижда истината именно на този фон. Християнинът е човек, който казва: „Седя на този стол.“ Невярващият обаче седи на другия стол. Той вижда само естествената част от всемира и си обяснява истината на нейния фон. Нека се съгласим, че тези две позиции не могат да бъдат еднакви. Едната е вярна, а другата – не. Ако наистина съществува само естествената част на всемира, и тя е затворена система, тогава, ако седим на другия стол, заблуждаваме себе си. Ако обаче съществува и втората половина на реалността, тогава да се седи на натуралистичния стол е изключително наивно и показва пълно неразбиране на света. От християнска гледна точка човекът никога не е бил така наивен, нито така невеж относно всемира, както през ХХ век.

За да бъдем истински, библейски повярвали християни, трябва да разберем, че не е достатъчно да признаем, че всемирът се състои от тези две половини. Християнският живот означава да живеем и в двете половини на реалността – както в естествената, така и в свръхестествената. Бих казал, че е напълно възможно един християнин да бъде така пропит от мисленето на ХХ век, че да живее по-голямата част от живота си като че ли свръхестественото не съществува. В известна степен всички го правим. Свръхестественото обаче не докосва християнина само при новорождението и при смъртта му или при второто идване на Христос, оставяйки повярвалия сам на себе си в един натуралистичен свят. Библията не казва това. Да бъдеш повярвал християнин означава да живееш сега в свръхестественото не само на теория, а и на практика. Ако човек седи на единия стол и отрича съществуването на свръхестествената част от света, казваме, че е неповярвал. Как тогава да наричаме себе си, когато седим на другия стол, но живеем така, сякаш свръхестественото не съществува? Такова поведение не заслужава ли да се нарече „неверие“? „Неверие“ е когато християнинът не живее в светлината на свръхестественото. Тогава християнството става просто една „добра философия“.

Всъщност за мен християнството наистина е добра философия. Мисля дори, че то е най-добрата философия, която някога е съществувала. Нещо повече, то е единствената философия, която е вярна на себе си и отговаря на въпросите на реалността. То е добра философия точно защото се занимава с истинските проблеми и им дава отговор. Независимо от всичко обаче то не е само добра философия. Библията не е абстрактна книга. Християнството не е далечна религиозна идея. То говори за човека като за Човек. То се обръща към личността, към всеки човек като личност и ни казва как да живеем в реалния, съвременен свят. Премахнете това, и от християнството ще остане просто диалектика.

Както казах, аз съм или на единия, или на другия стол във всеки един момент от живота си. За нещастие, християните твърде често се опитват да балансират между двата стола. В единия миг те са на стола на вярата, а в следващия – на стола на неверието. Веднъж приел Исус Христос като Спасител, аз съм спасен, защото почивам в ръцете Му на основата на Неговото завършено дело. Но Бог работи с мен, като с човек. Аз не съм машина, не съм бездушен инструмент. Съвършено възможно е християнинът да се мести от единия стол на другия. Но ако се опитвам да живея християнски живот на стола на неверието, ще се хвана в няколко капана. Най напред, това ще е дело на плътта. Няма значение каква е моята активност. Няма значение колко шум вдигам около успешното си евангелизаторство или други гръмки дейности. Всичко ще си остане дело на плътта. Ще съм поставил себе си, творението, в центъра на всемира.

Второ, ако се опитвам да живея християнски живот на стола на неверието, аз просто ще играя, а няма да го живея. Истинската борба не е срещу плът и кръв, а в „небесни места“ и аз няма да мога в плът да участвам в нея. По време на война, когато големите братя са тръгнали на истинска битка, малките момчета вкъщи играят на войници. Те се държат като войници, но нямат дял и участие в реалната битка. Когато се опитвам да живея християнски живот, седейки на стола на неверието, аз само ще играя на война. Няма да имам никаква връзка с истинската борба.

Трето, Господ няма да признае нашите оръжия, ако седим на стола на неверието, тъй като те няма да Му принасят почит и слава. Фактически те ще крадат от Неговата почит и слава, включително от достойнството Му на Творец и център на вселената. Павел пише, че „всичко, което не става от вяра, е грях“ (Римляни 14:23, Верен). Хъдсън Тейлър е казвал: „Когато вършим Божието дело по Божия начин, никога няма да ни липсва Божията промисъл.“ Той е имал предвид най-вече материалната страна, но сигурно би включил и духовната. Бих го парафразирал така: Божията работа, вършена с човешки сили, не е вече Божия работа. Работа е, но не е Божия.

Тук възникват два въпроса. Първият е: Ако истинската битка е в „небесни места“, тогава тя не е ли твърде далече? И второ, личното ми участие има ли в действителност някакво значение?

И така, според Писанията, далече ли се намират „небесните места“? Отдалечен ли е свръхестественият свят? Отговорът е решително „не“. Планината на Преображението показва достатъчно ясно, че свръхестественият свят не е отдалечен. Не е необходимо да полетим на космически кораб и да пътуваме в продължение на две поколения, за да достигнем свръхестествения свят. Свръхестественото при Преображението беше на върха на един хълм. Времето течеше и когато те слязоха, беше следващият ден. Писанието категорично показва, че свръхестественият свят не е отдалечен, а наистина твърде, твърде близо.

Говорейки за явяването на Христос по пътя за Емаус, Лука пише: „И очите им се отвориха и Го познаха. А Той стана невидим за тях“ (Лука 24:31).

Всъщност по-добре би било да се преведе: „Той престана да бъде видим за тях.“ Лука не казва, че Христос не е бил там. В този момент те просто вече не Го виждаха. Йоан 20:19,26 показва същото. Близостта на свръхестественото обаче не е само в историческия момент след възкресението на Исус Христос. Тя е вплетена в структурата на Писанията. Свръхестественото в Писанията не е далеч, а близо, около нас. Свръхестественото не е някъде в миналото или в бъдещето, а е действителност сега.

Вижте в Стария Завет.

„Тогава Яков отиде по пътя си и ангели Божии го срещнаха. А като ги видя, Яков рече: Това е Божие войнство. И наименува мястото Маханаим“ (Битие 32:1,2)

Еврейското име „Маханаим“ означава „две войнства“ или „два лагера“. Всеки лагер е също толкова реален, колкото и другият. Единият не е сянка или продукт на въображението на Яков. Пред Яков има две еднакво действителни групи. Първата – собственото му семейство, животните му и цялото му имущество, а втората – ангелите, които са не по-малко реални и също толкова близо.

Но може би класическият пасаж в тази връзка е IV Царе 6:16,17. Тук Елисей е заобиколен от неприятели, а младежът до него е ужасен. Но Елисей му казва: „Не бой се, защото ония, които са с нас, важат повече от ония, които са с тях.“ Точно в този момент това навярно е било доста слаба утеха. Но твърде скоро тези думи станаха действителност. „И помоли се Елисей, казвайки: Моля Ти се Господи, отвори му очите, за да види. И Господ отвори очите на слугата, та видя. И ето, хълмът бе пълен с огнени коне и колесници около Елисей.“ Младият човек вече нямаше проблеми! Важното обстоятелство за нас е, че молитвата не беше колесниците да дойдат. Те вече бяха там. Единствената разлика беше, че очите на младия човек трябваше да бъдат отворени, за да види това, което Елисей вече виждаше. Свръхестественото не беше някъде отвъд. То бе там. Младежът се нуждаеше единствено да му се отворят очите, за да го види.

Когато споменаваме свръхестественото, естественият човек незабавно е готов да го отхвърли. Той е готов да спори, че то не съществува. Това е причината либералното богословие (натуралистично в сърцевината си) да се опитва да създаде мислене, в което не е останало нищо, освен антропологията. Именно тук е съвременната борба за истината. Но ако ние разбираме това, тогава получаваме необходимостта, призванието и длъжността да живеем в светлината на съществуването и на двете части на всемира – на видимата и на невидимата част, – със съзнанието, че „небесните места“ не са някъде далече. Те са около нас, тук.

Сега – на втория въпрос. Ако истинската битка е свръхестествена, в „небесни места“, не е ли нашето участие в нея доста незначително? Коментарът на апостол Павел в тази връзка е: „Струва ми се, че Бог изложи нас, апостолите, най-последни, като човеци, осъдени на смърт. Защото станахме показ на света, на ангели и на човеци“ (I Коринтяни 4:9).

Погледнато само от натуралистична гледна точка, от стола, който нарекохме „неверие“, твърдението на Павел тук е неимоверно странно. Гръцката дума, преведена като „показ“ (СИ: „зрелище“), всъщност означава театър или спектакъл. Ние сме на сцена и ни наблюдават. Павел казва, че свръхестественият всемир не е отдалечен и че ако истинската борба е в „небесни места“, нашето участие в никакъв случай не е незначително, защото се наблюдава и от невидимия свят.

Това твърдение не почива на тази единична фраза. Например Павел го споменава на Тимотей, който не е апостол в тесния смисъл на думата: „Заръчвам ти пред Бога, пред Христа Исуса и пред избраните ангели…“ (I Тимотей 5:21).

Сам ли е Тимотей? Има ли случаи, когато не го наблюдават? Отговорът е „не“. Бог наблюдава, но освен това и ангелите наблюдават. Това се отнася не само за Тимотей, а и за всички нас. Разбира се, в това е и смисълът на книгата Йов. Йов не разбираше, че го наблюдават. Нещо повече, когато го сполетяха всички тези нещастия, без да знае, той взе участие в небесната война. Той се намеси в причинно-следствената връзка между видимия и невидимия свят. За тази връзка знаем и от учението на Христос, защото Той казва, че когато един грешник се кае, ангелите на небето се радват (Лука 15:7,10). На езика на ХХ век това е причина и следствие – причинно-следствена връзка. Причината е на земята, а в невидимия свят е следствието. Свръхестественият всемир не е отдалечен и нашето участие в него не е маловажно, защото сме наблюдавани и нещо повече – защото съществува причинно-следствена връзка с действителната битка в „небесни места“ на базата на това, дали живеем християнски живот, или не.

Без да забравяме, че в I Коринтяни 4:9 ни се казва, че сме на „показ“ пред ангелите, трябва също така да отбележим какво казва Павел в тази връзка в I Коринтяни 2:4: „И говоренето ми, и проповядването ми не ставаха с убедителните думи на мъдростта, а с доказателство от Дух и от сила.“

Доказателство пред него? В светлината на бележката на Павел в 4 гл., това доказателство не е само пред изгубения свят или пред Църквата, а също така и пред ангелите.

Този стих често се разбира погрешно. Мнозина биха казали, че Павел препоръчва „простото“ проповядване на благовестието. Под „просто“ проповядване те разбират простия отказ да се разглеждат въпросите на нашето поколение и простия отказ да се преборим с тях. Те противопоставят „простотата“ в проповядването на опита да се дадат честни интелектуални отговори, когато се задават честни въпроси. Но нищо не е така далеч от смисъла на тези думи. Това, което Павел казва тук, е, че проповядването на благовестието и на учени, и на неуки, претърпява и в двата случая поражение, ако не включва проява на християнски живот, ако не включва делото на Святия Дух. Не е въпросът да дадем най-простото благовестие, което можем да си представим и да създадем пълно разминаване между вяра и интелектуална мисъл. Павел казва, че независимо на какви хора проповядвате, независимо каква терминология използвате, независимо от дължината на думите, с които си служите, и независимо дали говорите на селянин или на философ, във всички случаи трябва да има проява на силата на Святия Дух, на възкръсналия и прославен Христос чрез нас.

За все повече християни от това поколение действителността започва да се изплъзва. Постепенно тя бива скрита от наносите на натуралистичната мисъл. Мисля, че това е един от половин дузината въпроси, които най-често ми задават млади хора с християнско възпитание. Къде е реалността? Какво стана с реалността? Чувал съм това от немалко млади, но отчаяни християни в много страни. Когато покривалото на натуралистичното мислене се спусне над нас, проникне ни и ни завладее, реалността постепенно започва да се изплъзва. Но фактът, че Христос като Младоженец произвежда в мен плод чрез вяра, посредством действието на дадения ми Божи Дух, открива пред мен как като християнин да започна да познавам реалността на свръхестественото. Там трябва да живее християнинът. Учението е важно, но само по себе си не е всичко. Реалността трябва да се изживява във всеки един миг. А славата на опитаната реалност у християнина, за разлика от голото екзистенциално преживяване при източните религии, е, че можем да я изживяваме с отворени умове. Не се нуждаем от затъмнена стая. Не ни трябва да се подлагаме под въздействието на упойващи средства. Не е необходимо да слушаме определен вид музика. Можем да познаем реалността на свръхестественото тук и сега.

Резултатът от този опит обаче не е само „чиста“ свръхестественост без съдържание, която не можем да опишем и обясним. Досегът със свръхестественото е нещо много повече. Той е нарастващо и непрестанно общение с Христос и с другите две лица на Триединния Бог. Трябва да сме в общение с цялата Троица. Сега вратите са отворени – вратите на ума и вратите на реалността.

Това е начинът. Ето как можем да живеем освободени от връзките на греха. Не в съвършенство – това не ни е обещано в този живот. Но това е начинът да имаме още сега, в настоящето, свобода от връзките на греха и неговите последствия, както ще видим по-късно. Това е начинът да изявим реалността на свръхестественото на едно поколение, което е загубило пътя си. Това е християнският живот и истинската духовност. В светлината на единството на библейското учение за свръхестествената природа на всемира, ключът е в силата на разпнатия и възкресен Христос, чрез действието на вселилия се в нас Свят Дух, посредством нашата вяра.