11 – Комплексно изцеление на личността

В предишната глава започнахме да разглеждаме комплексното изцеление. Искам да посоча, че когато си служим с думата „комплексно“, трябва да сме наясно с две неща. Първо, комплексно изцеление е възможно. Второ, „комплексно“ не значи „съвършено“.

Библията ясно казва, че изцелението е възможно, а нашият опит потвърждава това. Познаваме примери, когато Бог се намесва в историята и изцелява напълно, било физически, било психологически. Но следва да посочим, че и Писанието, и опитът показват, че понякога Бог го прави, а понякога – не. Това невинаги е въпрос на вяра или на неверие. Бог е личностен и има Свои собствени цели. Той не е машина за раздаване на блага. Дори и даден човек да не е изцелен физически, това не винаги говори за недостатъчна вяра.

Нека да отбележим, че дори когато Бог изцелява някого от дадена болест, това не значи, че този човек вече има съвършено здраве. Да приемем, че той има херния, която в отговор на молитва е напълно излекувана. Бог е сторил това чудо в отговор на молитва, в отговор на вярата и според Своята промисъл. Но това не означава, че този човек е вече физически съвършен във всяко отношение. Той може още същата нощ да получи главоболие! Въпреки това чудото на изцелението му ние ще наречем „комплексно“. Съвсем същото е с психологическото изцеление. Човек може да бъде изцелен психологически, но това не означава, че той ще бъде психологически съвършен през остатъка от своя живот. Често си мисля за Лазар, който бе възкресен от мъртвите. Той сигурно е продължил да страда от една или друга физическа болест. Може да е изпадал и в униние и меланхолия. Освен това трябва да помним, че накрая той все пак е умрял. Последствията от грехопадението продължават до второто идване на Христос.

Ако не се откажем от идеята за физическо, нравствено или психологическо съвършенство, няма да достигнем това, което можем да имаме. Съществува опасност дори християнинът да пожелае да бъде като Бог, т.е. съзнателно или несъзнателно да си постави твърде висок стандарт на живот, основан на неестествената стойност, която сам си придава. Понякога го правим самите ние. Понякога ни го внушават в нашите семейства. Едно семейство може да упражни огромен натиск върху детето, като поставя пред него неимоверно високи очаквания за поведението или успеха му, само защото то е тяхно дете. Често викът „Аз не съм като другите“ в действителност означава „Искам да бъда по-добър от другите, а не съм“. Нека да бъдем внимателни и честни в тази област. Много лесно е да си възвърнем стария стремеж да бъдем като Бога и да викаме в себе си: „Трябва да се стремя към повече, трябва да постигам повече.“ Ако не приемаме реалността на своето ограничение и отричаме психологическите борби, ние всъщност отхвърляме учението за грехопадението и си създаваме нова романтичност. По този начин губим „комплексността“ и сами се обричаме на неуспех в стремежа си да бъдем такива, каквито не сме.

Не бива да поставям себе си в центъра на всемира и да приравнявам всичко със стандартите, които съм поставил за собственото си превъзходство. Не бива да си внушавам, че трябва да бъда съвършен, защото ако не съм, не ми остава друго, освен психологическото отчаяние. Някои хора са изцяло обсебени от това. Истина е обаче, че всички имаме по нещо такова вътре в нас и се движим като махало на часовник между тщеславието и отчаянието.

Разбира се, това е вярно не само в психологическата област. То засяга всички страни на живота. Не е необходимо да бъдем дългогодишни пастири, за да познаваме съпружески двойки, които не се ползват от голяма част от предимствата на брака, защото са си поставили лъжлив стандарт за превъзходство. Те са си изградили някакви романтични очаквания за сантименталната или за физическата страна на любовта и ако бракът им не отговоря на високите им изисквания, те разрушават всичко. Те трябва да имат идеалната любов, само защото това е тяхната любов! Действително много разводи и повторни бракове се дължат именно на това погрешно разбиране. Една двойка отказва да се задоволи с по-малко от онова, което си е предначертала като романтичност, забравяйки, че грехопадението е грехопадение. Друга може да желае от сексуалната връзка повече, отколкото последствията от грехопаденията позволяват. И тогава изведнъж бракът се разпада. Всичко става на парчета, двамата се отчуждават един от друг, разрушавайки нещо наистина реално и прекрасно. Причината е просто, че са си поставили твърде висок стандарт и отказват да се задоволят с добрия брак, който могат да имат.

Очакваме възкресението на тялото. Очакваме окончателното приложение на завършеното дело на Христос за целия човек. Поради грехопадението и преди да дойде Христос обаче не бива да настояваме за „съвършенство или нищо“. Така само ще завършим с „нищото“. Това се отнася до областта на психологическите проблеми, както и до всички други области на живота.

Нека обаче да добавим, че не бива да отиваме в другата крайност и да си поставяме по-нисък стандарт от този, който Бог постави пред човека като разумно и нравствено творение, създадено по Негов образ. Какво означава това? Спомнете си за звънеца на Павлов, който постави началото на поредица експерименти върху условния рефлекс. Всеки път преди да нахрани кучето, Павлов включва звънеца. След достатъчен брой повторения кучето започва да отделя слюнка дори и вече да не получава храна. Условният рефлекс важи при кучетата, защото такива ги е направил Бог. Но тежко на човека, ако започне да се държи, като че ли е бил създаден на същата основа, на същото ниво на творението като кучето. Не. В творението ние стоим много по-високо, защото Бог ни е създал според Своя образ не само нравствени, но и разумни същества.

Условният рефлекс при човека има ограничено действие. Ако изучавам физиологията си, ще открия, че тялото ми наистина реагира механично – напр. при мускулната координация и т.н. Но човекът е нещо повече. Ако гледате на него просто като на машина, грешите, а ако го третирате само като набор от психологически условности, се отклонявате от най-важното. Следователно когато започнат да се занимават с психология, християните трябва да подхождат със съзнанието кой е човекът. Аз съм създаден по Божия образ. Като такъв аз съм разумно и нравствено същество и следователно трябва да се държа съзнателно и отговорно. Не бива да мислим, че ако просто успеем да мотивираме себе си или другите чрез условни рефлекси, всичко ще бъде наред. По този начин ще отречем това, в което казваме, че вярваме. Във всяко действие, което поне малко се доближава до сърцевината на психологическия проблем, винаги ще има елемент на съзнание, защото Бог е направил човека по този начин.

Основният психологически проблем е опитът да бъдем това, което не сме, и да носим това, което не можем да носим. Главната причина за това е, че не желаем мястото си на творения пред Твореца. Нека си представим, че срещнем Атлас, който носи света на раменете си. В класическата митология той няма проблеми да носи света на раменете си, защото той е Атлас! Вие го срещате някъде по крайбрежието на Северна Африка, където са Атласките планини. Той ви вижда и казва: „Ето, поносете за малко света.“ Това обаче ви смазва, защото не можете да носите такъв товар. Психологическият паралел е, че човек се опитва да бъде центърът на вселената и отказва да бъде творението. Той се опитва да носи света на раменете си и това го смазва по простата причина, че светът е по-тежък, отколкото той може да носи. Всичко е много просто. Той е смазан, защото се опитва да носи онова, което никой освен самия Бог не може да повдигне.

Сломяването може да стане по различни начини. Ако напомпаме твърде много въздух в протрита гума, тя ще се спука. Причината ще бъде в прекомерното налягане, но пробивът става там, където гумата е най-тънка и слаба. От грехопадението насам всички имаме слаби места. У някои от нас те са физически, у други – психологически. Ако се нагърбваме с това, което не можем да носим, пукването ще дойде и то – където сме най-слаби. Основното напрежение идва от стремежа да бъдем в центъра на всички неща, защото не желаем да бъдем творенията, които сме, защото отричаме съществуването на Бога или дори ако Го признаваме умствено, практически отказваме да се покланяме пред Него всеки миг от живота ни.

Чрез разумни доводи и на практика християнството е способно да разреши психологическите последствия от грехопадението. Благовестието е не само теоретичен, а и практичен отговор, основан на единството на библейското учение за общението между творението и Твореца, между изкупените и Изкупителя. Библейската психология не е само теория. Тя е реално приложима.

Един от психологическите резултати от човешкия бунт е страхът. Страхът може да дойде в много лица, но най-често се появява в три области: страх от неличностното, страх от небитието и страх от смъртта. Можем да изброим и други видове страх, но повечето от тях ще попаднат в някоя от тези три области. Страхът може да бъде малка уплаха или неописуем ужас, или пък нещо друго между тези две крайности. Много съвременни хора, които стигат до философията на отчаянието, са преминали през някаква ужасна тъмнина. Много психолози (като Карл Густав Юнг например) ще посрещнат този страх, като просто препоръчат на пациента си да се държи сякаш Бог съществува. В последното си интервю, около осем дни преди смъртта си, Юнг дефинира Бога като „онова, което пресича моята воля извън самия мен или което извира от колективното съзнание вътре в мен“. Неговият съвет е да наречем това нещо „Бог“ и да го възприемем, сякаш то съществува реално.

Но в единството на библейското учение Бог наистина съществува. Той не е просто „проектиран образ на бащата“, както твърди съвременната психоанализа. Християнската система започва с осъзнаването и изповядването на Неговото обективно съществуване. По този начин отпада страхът от неличностното. Но ако хората нямат такъв Бог, тогава това, което им остава, е само някаква абстрактна безлична сила. Ако си поставят покривало и откажат да погледнат нагоре, те остават затворени в един безличен хуманизъм. И колкото повече опознават този хуманизъм, толкова повече те разбират колко безличен е той. От това произлиза истинският страх от неличностното и те са прави да се страхуват.

Но решението за християнина е, че не трябва никога да изпитва страх от неличностното, защото безкрайния и личностен Бог наистина съществува.

Животът не е театрално представление. Ако живеем в светлината на това, в което казваме, че вярваме, тази твърде основна форма на страха се изпарява. Именно това родителите християни се опитват да внушат на малкото дете, което се страхува да остане само, когато майка му излезе от стаята. Няма нищо сложно тук. Малкото дете се страхува да остане само с неличностната тъмнина и ние можем да останем там и да го утешаваме. Християнският родител обаче непременно трябва да каже: „Не трябва да се страхуваш, защото Бог е тук.“ Това е една дълбока истина не само за децата. Наистина превъзходността на християнската вяра е, че малките неща са дълбоки, а дълбоките – изключително прости.

Така ако майката е научила малкото дете, че Бог е с него, когато то порасне и само разбере, че има добри и достатъчни основания да приеме, че Бог съществува, това ще окаже дълбоко влияние на целия му живот, през всичките му философски лутания и в мрака на нощта. На основата на съществуването на библейския Бог и на това, Кой е Той в цялостната структура на християнската вяра, вярата не е безсмислена както за малкото дете в тъмното, така и за най-усърдния студент по философия, който някога е бродил през мрачините на интелектуалните търсения. Не трябва да се страхуваме от неличностното.

Вторият основен страх е страхът от небитието. Защо толкова много хора днес са уловени в страха от небитието? Защото съвременният човек няма идея откъде идва и без отговор за съществуването си, задължително остава заключен в лабиринта на чистата случайност. Оттам той естествено изпитва страх от небитието. Но християнинът, както вече видяхме, въз основа на цялостната система на вярата си, има отговор за битието. Ето защо той и не се бои от небитието. Аз съм създаден от един безкрайния и личностен Бог и реално съществувам извън Него. По този начин аз зная кой съм в моето битие. Затова и нямам причина да се страхувам от небитието. Има причина да се страхувам от ада, ако се бунтувам срещу Бога, но не и от небитието.

Третият основен страх е страхът от смъртта. Споменавам го, защото е най-очевидният страх и защото в светогледа на християнина е ясно, че не трябва и не е нужно да се страхуваме от смъртта. Умирането с цялата присъща нему болка естествено ни плаши. Но самата смърт не трябва да създава страх у нас. За християните животът е непрекъсната права линия от този свят към бъдещия. Входът е новорождението, а не смъртта. Ние вече сме преминали от смърт в живот. На планината на Преображението видяхме непрекъснатостта на пространството и времето. Възнесението на Христос, Стефан, който видя Исус, Павел, който видя Исус по пътя за Дамаск, Йоан, който видя и чу Исус на Патмос – всички те са историческа действителност. Следователно в светлината на цялостното единство на своята вяра, християнинът трябва да бъде убеден, че няма причина да изпитва страх от смъртта.

Сега обаче достигаме до практичната страна на проблема. Понякога, когато се намираме в психологическа криза, тези истини са трудно приложими. Ние обаче притежаваме рационален светоглед, вътре в който можем да работим, да мислим и да говорим и който е изцяло различен от този на човека, който се бунтува срещу Бога. Това, което е необходимо да направим при психологически смущения, независимо дали са временни или по-продължителни, е да си помогнем един на друг да приложим на практика пълното християнско учение. Това изцяло се различава от усилията в мрака без рационална основа. Трябва да общуваме един с друг. Трябва да си помагаме взаимно да мислим в светлината на истината на цялостната, завършена християнска система. Така ние вече имаме основа за разговори и общение и тя няма да се изплъзне под краката ни. Това е твърде различно от срещата с психиатър, който, седейки и пушейки лулата си, внушава на пациента да представи страховете си пред него, на основата на собствения си авторитет и способности, особено когато пациентът знае, че и той си има своите проблеми.

Сега желая да засегна и друга област на борби и напрежения: чувството за превъзходство и чувството за малоценност, които изпитваме спрямо другите хора. Мнозина от нас се лутат напред-назад между самонадеяността и ниското самочувствие, като махало на часовник. Ние сме социални същества и затова е естествено да се сравняваме с околните. Никой човек не живее за себе си. Никой не живее на самотен остров. По-късно, когато се занимаем с общуването на християнина с околните, отново ще се върнем на това. Но тук ще се спрем на вътрешните последствия от чувството за малоценност или превъзходство. Чувството за превъзходство ме издига над другите хора, като че ли не съм творение между равни творения. Положението и стойността на християнина не почиват на относителното общуване с околните. Като християнин не трябва да основавам своята стойност върху положението си, т.е. да мисля, че съм над другите. Моята стойност и положение са основани на това, че стоя пред Бога. Истинската ми стойност и същинското ми положение не зависят от становището на хората за мен. И тъй като проблемът с моята самонадеяност е изграден върху съвсем различна основа, аз мога да подходя към него, без да се страхувам, че ако огранича своите чувства и стремеж към превъзходство, моята стойност и положение ще се изгубят.

Почти същото е с чувството за малоценност. Тук обаче е обратното. Махалото на часовника се връща, след като съм се отрекъл от самочувствието си. Ако схвана реалността на битието си като творение, аз ще се откажа от мечтите си да бъда безконечен и неограничен или поне по-добър от другите. Зная, кой съм: аз съм творение. Виждам се в светлината на сътворяването ми от Бога и на действителното ми грехопадение. По този начин разбирам какъв съм аз и какви са всички останали хора. Отправната точка е съвършено различна. Не ми е необходимо вече да си изграждам желание или очакване вътрешно да превъзхождам другите, след което да се почувствам безстойностен, защото не мога да постигна това ниво. Ако въобще съществува нещо, което да отваря прозорците и да пуска слънцето, то е именно осъзнаването на истинското ми постижение пред Бога. Борбата с чувството за превъзходство и малоценност в цялостния мироглед на библейското учение може да бъде спечелена по същия начин, както и с чувствата за виновност. Като християни нека с Божията благодат да живеем според това, в което казваме, че вярваме.

Християнството тук има и друга силна страна. Когато намеря у себе си такива белези на напрежение или вътрешна борба, има нещо, което мога да направя по този повод. Какъвто и да е грехът у мен във всяка ситуация, когато го открия, аз ще имам надежда. Кръвта на Исус Христос може да ме очисти от всяка истинска вина – не само веднъж, а толкова пъти, колкото се нуждая. Винаги имам възможност за истинско ново начало, основано на напълно рационална основа. Благодарение на Бога винаги съществува такава възможност на основата на вечната стойност на кръвта на Исус Христос на Голготския кръст.

Най-после нека вземем предвид и някои аспекти на положителното психологическо отношение. Като християнин, вместо да поставям себе си в центъра на всемира, аз трябва да направя нещо друго. То е добро и отказът да го сторя е грях, но освен това то ме касае лично в този живот. Трябва да мисля и да живея от гледна точка на Бога. Да мисля за Него така, както Той се открива в творението и най-вече – в Библията, означава да имам завършено разумно и практическо отношение към живота. На всяка друга основа то ще ми липсва. На всяка друга основа, освен тази, аз достигам до заключението на Еклесиаст, че под слънцето „всичко е суета“. Когато с Божията благодат разсъждавам от страната на Бога, аз мога да имам интелектуална ценност. Вече не се налага да играя на криеница с фактите, които не смея да посрещна.

Същото важи и за моята пълноценност като личност, като цял човек. Трябва да желая това, което Бог иска. Единствено у Него аз мога да бъда завършен и стойностен. Павел писа до ефесяните: „Не се опивайте с вино, следствието от което е разврат, а се изпълвайте с Духа. И разговаряйте с псалми и химни, и духовни песни, като пеете и възпявате Господ в сърцата си.“ (Ефесяни 5:18-19). Павел казва тук, че виното е погрешна основа за осмисляне на живота. Ако обаче приема за основа Святия Дух и чрез Него като Представител на Троицата получа общение с цялата Троица, аз мога да имам радост, мир и песен. Не е необходимо вече безцелно да си свиря в мрака. Сега от самия мен струи истинска песен, ако и навън да е нощ. Този пример със сигурност не се отнася само до виното и до пиянството. Всяко друго нещо би могло да се опитва да ми даде смисъл и цялост, само и само да измести Бога. По времето, когато следвах в университета, съм живял с много хора, които се опитваха да намерят смисъл в алкохола, а аз трябваше в четири часа сутринта да ги вкарвам под студения душ заради силното главоболие. В „разврата“, за който говори Павел, няма истинска радост. Той е опит да намерим смисъл, който сам по себе си не е достатъчен. Където и другаде да потърсим смисъл и себестойност освен у Бога, ще стигнем до същото. Това не е богословска или психологическа формула. Просто аз съм такъв. Нищо друго не може да ме интегрира напълно, защото съм сътворен за това, да обичам Бога с цялото си сърце, душа и ум. Във всяко останало взаимодействие аз ще бъда непълноценен, защото част от мен не се вписва в каквото и да е друго общение, освен в общението с Бога.

Има много области, в които хората напразно търсят реализация и мир, и е добре да разпознаваме тези области. Една от тях е развлеченията. Дори доброто развлечение може да бъде вредно и разрушително като порочното, ако го поставим на мястото на Бога. Няма нищо лошо в спорта. Много спортове са прекрасни, но ако спортът стане единствената ми реализация и целият ми живот се осмисля от едната секунда предимство при надбягването, аз съм загубен.

Същото е и с материалните неща. Християнското учение не казва нищо лошо за материалните неща сами по себе си. Напълно е възможно обаче християнинът да бъде материалист в своето отношение към колата или стереоуредбата. Човек, който се опитва да намери смисъла на живота в притежанията си, практически е материалист.

Дори добрата музика и изкуството не бива да стават крайна самоцел. Художникът се мъчи да свърже всички диагонали, хоризонтали и вертикали в своята картина така, че когато я гледате, да имате усещане за мир и покой. Изкуството има своето място и със сигурност в него няма нищо нередно. Но ако то се превърне в цел и стойност за вас, ако виждате в него смисъла на съществуването си, рано или късно ще се разочаровате. С музиката е същото. Музиката дава покой. Добре е да си пуснете музика, която ви успокоява, но това не е достатъчно да ви изпълни. Не само лошото, но и доброто занимание може да бъде разрушително.

Същото е със секса. Много често сексът днес се възприема просто като опит да се преживее нещо истинско в един свят, който изглежда напълно безсмислен. Често той се превръща в опит да се „достигне дъното“, когато такова няма. Ако сексът стане самоцел, той ще изгуби предназначението си. Не само при порочната сексуална връзка, но и при правилната му употреба сексът е вреден, ако се превърне в единствената причина да бъдем заедно. Той е създаден да осмисля близостта и е прекрасен, но ако се превърне в единствения смисъл на връзката ни, той я прави непълноценна и я разбива. Същото е и с яденето. Лакомството може също да стане самоцел.

Интелектуалните търсения могат да предложат погрешна себереализация. Те могат да прославят Бога. Но днес много от тези упражнения на ума не търсят и не изследват истината, а се превръщат в игра, която е по-вълнуваща и от ските или шаха. Тук, в L’Abri, ние вярваме, че християнството наистина трябва да дава интелектуални отговори и че всеки човек заслужава честен отговор на честния си въпрос. Но това не бива да е крайната ни цел. Крайната цел е самият Бог. Християните също поставят интелектуални въпроси пред Бога. Дори правилното учение може да бъде лъжлива основа за пълноценно общение с Бога. Днешното богословие често се превръща във висша игра, подобна на светското интелектуално мислене. То е твърде вълнуващ интелектуален спорт. Ако трябва да си избера някаква игра, за да запълня абсолютния вакуум на състоянието ми като нехристиянин без определен смисъл на живота, сигурно няма да мога да намеря в целия философски спектър по-вълнуващо занимание от богословската игра. А почти цялото днешно либерално богословие не е нищо повече от игра. От друга страна, и най-библейското богословие също може да стане просто интелектуална, самовглъбена дейност и в действителност по-скоро да ни затвори за Бога, отколкото да разкрие вратите към Него, както би следвало. Дори и добри и здрави религиозни организации, църкви и програми, които иначе имат своето предназначение, стават отрова, когато се превърнат в самоцел.

Всички тези погрешни области за реализация на човека могат да изглеждат задоволителни, ала на практика те не удовлетворяват, а оставят след себе си късове и парчета от разрушената личност. Представям си ги като кофа, в която се опитваме да пъхнем човек, която обаче е недостатъчно голяма. Ние го натискаме надолу, но главата му стърчи. Тогава го вдигаме и се опитваме да го пъхнем обратно, но този път стърчат краката му. Затова отново го вдигаме и го пъхваме другояче, но този път стърчи ръката му. Никога няма да вкараме там целия човек. Кофата просто не е достатъчно голяма. Това е слабостта на всички лъжливи полета за реализация. Поради обстоятелството, че Бог ни е направил по Свой образ и със Своя цел, винаги ще има непълнота при всеки погрешно интегриран живот. Психологически това означава ново разделяне на личността и нова необходимост от бягство. И при всяко едно пропиляно усилие християните губят нещо от наградите си в небето. От друга страна, те си спечелват и наказание в сегашния живот от своя Отец, Който ни люби и иска да ни върне при Себе Си.

Но тук ние говорим за нещо друго. Загубата е не само в бъдещето и не само в сегашния външен свят чрез наказателната, любяща ръка на Господа. Ние губим много и вътре, в нас, в мисловния си свят. Проблем съществува не само в бъдещото и не само в сегашното ми общение с Бога чрез Неговата любов, но също и в общението ми с мен самия.

В днешно време ние сме станали толкова просветени в психологията и психологическите проблеми, колкото никога преди не сме били. Вече подчертах, че съвременните психолози са достигнали до ценни прозрения, тъй като са се борили с немалко проблеми. Те често имат добри попадения, но без основа това не е достатъчно. Човек, Който живее според учението и заповедите на Библията, практически има пропорционално достатъчна психологическа база. Бог е добър спрямо Своя народ. Намерете един верен селски пастир, и ще видите човек, който се занимава с психологически проблеми на основата на учението на Божието Слово, дори и никога да не е чувал думата „психология“ и да не знае какво означава тя. За предпочитане е да имаш истинската основа и виждане за това, кой е човекът и какво е неговото предназначение, отколкото да притежаваш разпокъсано знание в пълен вакуум.

Това не намалява важността да извлечем ценни съвети от психолога, но и с тях, и без тях, ние нямаме реален отговор извън общението Творец-творение, разбирането на грехопадението и приемането на заместническото дело на Исус Христос в историята.

Ако аз откажа да приема мястото си на творение пред Твореца и не Му се предам, за да ме употреби, това е грях. А всичко друго е празнота. Как можем да се радваме в Господа на всяко друго равнище, освен на това, на което сме поставени, и в което се намираме и сега? Всичко друго ще опустоши и измъчи личността ни, и без това ограбена и раздвоена от грехопадението насам. Да живеем миг след миг чрез вяра на основата на Христовата кръв със силата на Святия Дух е единственият истински пълноценен начин на живот. Това е единственият начин да бъда в мир със самия себе си, защото само така не се опитвам да нося товар, който не мога да нося. Да правя нещо друго, означава да пренебрегна собствения си покой, цялостното психологическо преимущество, което като християнин мога да имам в настоящия живот.

Във всичко това аз съм личност и Бог е личност. Аз не предавам товара си на нещо безлично, а следвам поканата на безкрайния личностен Бог. Неговата покана е изразена в I Петрово 5:7: „Всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас.“ Това не е нещо безлично. Вие просто следвате Божията покана, в която Той казва: „Възложете на Мен всичките си грижи, защото Аз се грижа за вас.“ Това е тъкмо обратното на неличностната ситуация. Вие не възлагате грижите си на някаква безлична математическа формула. Вие възлагате грижите си на безкрайния личностен Бог. Исус казва: „Дойдете при Мен всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя“ (Матей 11:28). Това не е само покана към нехристияните да дойдат при Христос. Това е една покана и за християните. Той ни кани да възложим своите грижи не върху някого другиго, а върху Него. Веднъж разбрал това, вече не е нужно да се страхувам. Няма да бъдем искрени, ако не признаем, че често се страхуваме да предадем себе си на Бога, за да ни употреби, от страх пред бъдещето. Но страхът изчезва, когато разберем пред Кого стоим. Ние имаме динамично общение с живия Бог, Който ни люби и показва Своята любов до такава степен, че изпрати Исус да умре на кръста. Страхът изчезва и ние имаме дръзновението да Му се предадем, за да ни употреби. Вече не се страхуваме от зъбите на неличностното. Вече не се боим от този свят, който ни мрази в своята безчовечност. Ние се предаваме на Бога, Който ни люби. Той не е чудовище, а наш небесен Баща. Той няма да ни остави в битката като войник, който изхвърля част от военното си снаряжение в калта. Бог никога няма да постъпи с нас така. Той няма да си послужи с нас като с инструмент, без да се грижи за този инструмент. В Неговата ръка ние не само ще бъдем полезни в битката, но дори ударите, които ни бъдат нанесени, ще ни довеждат по-близо до Него, защото Той е безкраен и личностен и защото ни люби.

Щом практически се покоря в настоящия живот, общението ми с Бога става като общение между син и баща. Общението с Бога изисква умствено покорство. Но то изисква и покорство на моята воля в областите, които разгледахме в тези глави. Ние се оправдаваме, ако приемем Христос като Спасител. Но сегашното общение с Бога изисква непрестанно покоряване и на разума, и на волята. Без да се покорявам с разума си, без да разсъждавам от гледна точка на Бога, без да действам на основата на завършеното дело на Христос в настоящия ми живот и без практически да покорявам волята си, когато вълните на настоящия живот връхлитат върху мен, няма да имам достатъчно близко общение с Бога. В такива именно пропорции може да съществува лично общение с Бога. Доколкото тези неща са наистина така, аз няма да бъда разделен от себе си. А Създателят, моят Баща, ще пресуши сълзите ми. Това е смисълът на истинската духовност в общението ми със самия мен.