10 – Комплексно изцеление от психологическите проблеми

В миналата глава обсъдихме мисловния живот. Сега ще разгледаме християнския живот във връзка с психологическите проблеми. Това е проблемът за отделянето на човека от самия себе си и връзката му със себе си в мисловния свят. Както Бог е Личност със Свои мисли, действия и чувства, така и аз съм личност със свои мисли, действия и чувства. Личността притежава единство. Аз съм съставен от дух и тяло, или от телесна част и духовна част. От друга страна е вярно, че съм съставен и от разум, воля и чувства. Но ние ще подминем библейското схващане, ако забравим, че човекът не е само сбор от елементи. Той е единство. Оттук трябва да започне нашето мислене. Франсис Шефър не е нито само сбор от изолирани една от друга части, нито поток на съзнанието[1]. Всичко, което нарушава това единство, е пагубно и за самия човек, и за неговото предназначение.

Веднъж осъзнал това, аз вече мога да виждам греха отвъд ограниченото ни разбиране, че е просто повод за наказание. Това наистина е така, защото Бог е свят и трябва да ме обяви за виновен. Но грехът не е само въпрос на закон. Той е нещо повече.

Истината не е абстрактна. Съществува конкретна истина за това, кой съм аз. Когато разглеждаме човека, можем да мислим в две основни насоки. Първата е битието или въпросът за неговото съществуване. Това е дилема за всички хора, независимо от тяхната философия. Основното нещо, от което никой не може да избяга, е, че човекът трябва да съществува. Невярващият човек среща огромни проблеми със своето битие. Независимо кой е той и каква е неговата философия, той съществува и това е факт. Той не може да избяга от тази дилема дори ако извърши самоубийство. Може би той ще мисли, че така ще престане да бъде. Но дори при неговото мислене той не може да заличи факта, че вече е бил. Така преди всичко трябва да мислим върху проблема за битието.

Втората мисъл се отнася до това, какво е човекът в областта на своето съществуване. С други думи, аз съм човек, но какво представлявам, сравнен с Бога? Аз съществувам и Бог съществува. Каква обаче е разликата между областта на моето съществуване и областта на Неговото съществуване? От друга страна, каква е разликата между моето съществуване и това на животните, растенията и неживата материя? Аз съществувам, но има разлики между самия мен и Бога, от една страна, и животните, растенията и камъните, от друга.

Битието само по себе си няма разумен смисъл без Бога, без безкрайния и личностен Бог, без Този, Когото Библията нарича Творец. Решението не е в думата „Бог“, а в съществуването на Бога на Библията. Без Този личностен Творец, без непреходна опорна точка в личностната Му природа, битието няма разумен смисъл.

В борбата си с този проблем човекът се нуждае от две неща. Преди всичко му трябва непреходна опорна точка. Но дори и тя не е достатъчно възвишена, ако няма личностна природа като библейския Бог. От друга страна, когато като християнин аз се покланям на Бога, Който е, аз ще мога да се придвижа отвъд единствената логична позиция, която може да държи нехристиянинът. Иначе казано, нехристиянинът обитава съзнателно, но мълчаливо в своето битие, без да знае нищо извън себе си. Това е крайната дилема на всеки позитивизъм. Ако наистина иска да бъде последователен рационално и интелектуално, човек може само да обитава в своето мълчание. Може да знае, че е там, но не може да направи първото движение извън него.

Ако християнинът се покланя на Бога, той ще може напълно рационално да пристъпи извън своето битие. Човекът без Бога, ако е напълно последователен в своето положение, може да съзнава, че съществува, но нищо повече. Той не може да бъде сигурен, че каквото и да е друго нещо съществува. Проблемът му е, че не може да живее така. Никой човек не може последователно и разумно да живее сам със себе си. Така че в ума си той се осъжда не само от Бога, Който казва: „Ти си грешник“, но и от самия себе си, защото Бог го е направил разумен. Той не може да помръдне извън себе си, а знае, че трябва. Тази дилема го смазва.

Осъждането не е просто законов акт от страна на Бог, макар че и това е вярно. Естеството на човека го отделя от самия него. Това, което е човекът, го отделя от него. Напрежението е вътре в човека. От друга страна, когато християнинът се покланя на личностния Творец, за Когото самото съществуване на човека е ценно, тогава пред него се разпростира безкрайно поле от отговори. Тук е разликата.

Християнската позиция заявява две неща. Съществува безкрайния и личностен Бог и ако сте сътворени по Негов образ, значи и вие съществувате. Пред вас чак до безкрайността е отговорът, който прави възможно първото придвижване извън самите вас. Бог говори и това, което казва, е в единство с това, което е сътворил. Щом започнете с тези две неща, пред вас вече има мост подобен на сребърната пътека, която луната оставя върху океанските вълни от хоризонта до вас.

Чудото обаче е, че тези отговори не свършват с абстрактното, голо и схоластично разбиране на битието, макар че и това само по себе си вече е чудесно. Крайната цел е общението с безкрайната личностна опорна точка, която е Самият Бог. И това е великолепно. Тогава можете да бъдете поклонници. Ето къде е истинското поклонение. Не в прозорците от цветно стъкло, свещите или олтарите, нито в безсъдържателните преживявания, а в общението с Бога, Който е – общение и сега, и през вечността с безкрайния и личностния Бог като Авва-Отец.

Всичко дотук е въведение към това, което следва. Сега трябва да запитаме какво означава да бъдем хора. Има много отговори, но „разумни и нравствени“ е най-доброто, което може да се каже в ХХ век. Аз съм, аз съществувам, но съществувам именно като разумен и нравствен. Това незабавно ме ограничава отвсякъде. Преди всичко аз съм отделен от Бога защото Той е вечен, а аз – преходен. Той съществува, и аз съществувам. Той е личностен Бог, а аз съм създаден като личност по Неговия образ. Но Той е вечен, а аз – преходен. От друга страна, аз съм отделен и от животните, растенията и машините, защото те не са личности, а аз съм личност. Ако започна да разглеждам своята дилема в настоящия живот – отделянето ми от самия мен, – добре е да се запитам кой съм аз. Аз съм личност, аз съм разумен, аз съм нравствен. Като личност аз съм подобен на Бога, но като преходно същество съм като животните и машините. Но аз съм отделен и от тях, защото те не са личностни.

Непокорният човек се опитва да излезе извън кръга, в който Бог го е поставил. Той се опитва да бъде това, което не е. Но тогава всички Негови елементи се изправят срещу него. Когато човекът застане пред съда на Бога, тогава самото му естество го осъжда.

Нека погледнем това първо в светлината на рационалното. В тази област днес човекът, както никога досега, е склонен да се довери на сляп скок в абсолютния мистицизъм, търсейки истински отговори на проблеми като единството на цялото или целта на човека. От една страна той казва: „Защо съществуването трябва да има цел? Защо да не се приеме просто като ирационално?“ Но от начина, по който Бог го е сътворил, той разбира, че трябва да има някакво единство. Така всеки човек изпитва напрежение вътре в себе си, защото е сътворен от Бога разумен. За разлика от животните и машините той е разумен и собственият му разум го осъжда. Започвайки с непокорство спрямо Бога и гласно съзнателно неодобрение, той завършва със скок в мрака. Но и след скок в мрака, неговата рационалност продължава да изисква отговори и това постоянно го притеснява и разкъсва от вътре. Той не е способен да започне от себе си и да продължи навън, защото не разполага с непреходната гледна точка. В областта на рационалното човекът е отделен от себе си.

В областта на нравственото намираме точно същото нещо. Човекът не може да избяга от наличието у него на истинско разбиране на правилното и неправилното. Не говоря за социална или хедонистична нравственост, а за истинската нравственост, действителната разлика между добро и зло. Той обаче не може да поддържа нито този абсолютен стандарт, нито дори жалкия относителен стандарт, който си е изградил. Така и в областта на нравственото, както при рационалното, опитвайки се да бъде това, което не е, човекът бива смазан и осъден от това, което е.

Погледнете го от друга страна. Можем да кажем, че личностното се изявява чрез мисленето, поведението и чувствата. Вече разгледахме света на мислите. Но нека да вземем поведението. То е воля и действие. Волята ми обаче е в постоянно противоречие. Желая да направя нещо, но не мога да превърна волята си в постоянно, непрестанно действие. Дори на тясното платно на художника не мога да го сторя. Не мога да бъда постоянен и в малките неща от живота, да не говорим за по-големите. Не мога да бъда твърдо последователен нито в живота като цяло, нито в конкретна житейска област. Не мога да бъда бог в поведението си. Тогава отново падам на земята, сразен от естествените напрежения у мен, и лежа там като пеперуда, която някой е докоснал и чийто чудесен прашец е изчезнал от крилата й.

Същото е в областта на чувствата. Няма по-добра илюстрация за това от примера на Фройд и годеницата му. Фройд, който не вярвал истински в любовта и казвал, че краят на всички неща е сексът (но все пак имайки нужда от истинска любов), пише на годеницата си: „Когато идваш при мен, малка принцесо, обичай ме ирационално.“ Често съм казвал, че човек като Фройд не може да измисли по-песимистично изказване. Тук той стига до нещо, което бих нарекъл „тревожен предел“. Той се обрича от собствения си копнеж за истинска любов, защото е бил сътворен по Божия образ. Така отново идваме до отделянето на човека, разбунтуван срещу Бога, от самия себе си.

Така в бунт срещу положението, в което се намира, и опитвайки се да заприлича на Бога, човекът всеки път се проваля. Тогава той има само две разумни възможности. Може да се завърне на мястото си като личностно творение пред личностен Творец. Или може да слезе от това положение, отричайки уникалността си като човек. Този втори избор не е въз основа на каквито и да е обосновани интелектуални причини. Поради своя бунт обаче човек избира да отиде по-долу, вместо да се завърне на подобаващото му място като творение пред своя абсолютен Творец. Той избира пътя надолу, защото трета възможност просто няма. Човекът, разбунтувал се срещу Бога, не гледа нагоре като ренесансовите изображения на Йоан Кръстител. Грешният човек заема мястото си на по-долните нива на съществуването. Той се придвижва от положението на човек към по-нисшото битие на животните и машините. По този начин той се отделя от себе си във всяко отношение. Мислете за него по какъвто искате начин. Той е отделен от себе си в своя бунт, в рационалното, в нравственото, в мисленето си, в действията си, в чувствата си. Чрез бунта си той се отделя от Бога посредством истинска морална вина и се осъжда от самия себе си, от желанието си да стане Бог и от невъзможността да бъде, защото е преходен. Той се осъжда и защото не може да се скрие сред животните и машините. Той се осъжда и от двете страни от всичко, което Бог е сътворил у него. Всяка част от неговата природа вика: „Аз съм човек!“ Независимо колко мрачна е нощта на непокорството в душата му, от всяка част на естеството му гласове говорят: „Аз съм човек, аз съм човек!“

Не е чудно, че при грехопадението човек се отделя не само от Бога и от другите хора (както Каин уби Авел например), а и от самия себе си. При смъртта душата и тялото се разделят, но Бог заявява, че още в сегашния живот по много начини човекът е отделен от тялото си. Когато чета думите, с които Бог прокле Адам в Битие 3 гл., виждам съвсем ясно, че повечето от последствията на греха му са в отделянето на човека от самия себе си сега. Наказанието е предимно физическо, но то води и до други неща. „На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността. Със скръб ще раждаш чада и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание, и той ще те владее. А на човека рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради теб. Със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си. Тръни и бодили ще ти ражда. И ти ще ядеш полската трева. С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет. Понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш.“ При смъртта ние се разделяме с тялото си, но това откъсване не бива да чака смъртта. Отделянето на човека от природата му и от самия себе си може да бъде тук и сега. Той се отделя от себе си в мисловния свят, за който говорихме. Той се отделя от своята индивидуалност. От грехопадението няма нито един наистина здрав телесно и изцяло психологически уравновесен човек. Резултатът от грехопадението уврежда всички наши характеристики.

В тази ситуация съвременният нехристиянски психолог се опитва да въведе някакво единство в мисловния свят. Но поради самата природа на това, в което вярва, той ще се опита да получи това единство на равнището на първоначалния бунт. Или пък най-многото ще се опита да го основе върху някакъв скок „над линията“. Той не може да стигне по-далеч от това. Като резултат предложеното единство ще бъде опит да се свърже това, което е разрушено в личността, с животните или машините. Или пък скокът ще бъде изцяло емоционален. Това не означава, че не можем да научим нищо от тези психолози. Има много, което можем да вземем от техните разсъждения, защото са чудесни хора и добри наблюдатели. Като цяло обаче съвременната психология не посреща истинската нужда, защото третира човека като такъв, какъвто той не е. По същия начин можем, когато се разболеем, да се предадем в ръцете на някой блестящ автомобилен механик само защото виждаме прилики между физическата структура на човека и на машината. Някои идеи лекарят наистина може да заимства от автомобилния механик, но това няма да бъде достатъчно! Основните въпроси обаче остават. Дълбоко в себе си човекът се опитва да се скрие от тези неща, но щом го направи, те предизвикват нови разделения и нови рани. Вътре в съзнанието си човекът не може да забрави, че е човек. Той не може напълно да отрече истинския си разум и истинската си нравственост.

Сигурно в този миг вече ще излезем от търпение. Няма ли някакво реално разрешение в този живот на проблема за отделянето ми от самия мен? Отговорът е: „Да, слава Богу, разрешение има.“ Мисля, че в един смисъл ключът е в задаването на следния въпрос: Как могат психолозите, които работят като че ли Бог съществува (на дело, но не на думи – като Крал Густав Юнг), да бъдат в състояние да помогнат частично на своя пациент? Мисля, че това което наистина им помага, е, че те налучкват правилната насока. Най-малкото човек като Юнг разполага с думата „Бог“. Или зад всичко може да съществува известна общопризната цел, приета слепешком и ирационално, както прави Виктор Франкл. Ако не друго, това поне е в правилна насока, особено при онези, които употребяват думата „Бог“. За такива хора подобни неща са като театрална пиеса. Без да знаят обаче, те се насочват по посока на реално съществуващото. Единствено личностният Бог е свят в нравствен смисъл. Те не Му се покоряват, не Го признават и все пак разбират от опит, че трябва да работят като че ли Той съществува.

Точно както в областта на мисленето, покоряването на човека в сферата на неговата съвест открива пред него мост, така че той започва да вижда нещата. Тогава той разбира, че трябва да се покори и в областта на отделянето от себе си и едва тогава пред него ще се отвори мостът на знанието и практиката.

Тук трябва да направим важно уточнение. Вследствие на нашия бунт ние можем да изпитваме чисто психологическа вина, без дори да има реална вина. Никой от Божиите абсолюти не е бил престъпен, не сме пренебрегнали даже човешкото право. И все пак съществува психологическо чувство за вина. Много ясен пример в тази връзка е човек, който се чувства виновен, ако не мие постоянно ръцете си. Мисля, че евангелските християни са често много сурови в това отношение. Те се държат така, сякаш психологическа вина не съществува. Но тя съществува и е действителна и жестока. Християнинът обаче знае, че пред святия Бог съществува и истинската морална вина, която е много по-страшна от психологическата вина.

Когато човек бъде изобличен в някое отношение, той се обърква, защото изпитва реална вина, а съвременните мислители му казват, че това е само „чувство за виновност“. Той не може да се освободи от тези мисли, защото наред с това той също така има и истинско съзнание и усещане за нравствената си вина. Можете да му кажете милион пъти, че не е истински виновен, той въпреки това ще изпитва вина. Няма да намерите човек, в чиято съвест да липсват подобни чувства.

Вече обсъдихме въпроса за спасението от нашата съвест. Видяхме ясния паралел между оправданието и спасението от съвестта. Като християнин аз наричам греха си грях и уповавам на завършеното дело на Христос. Мога да кажа на Бога „Благодаря“ и съвестта ми ще бъде успокоена. Нека отбележим, че при това реалната вина не се подминава. Тя не се смита под чергата. Истинската вина се изправя едновременно пред разума и пред чувствата. Когато разумът и съвестта ми са на място (на основата на съществуването на Бога и на завършеното заместническо дело на Исус Христос) моята вина не се подминава, а се счита като моя отговорност поради съзнателното извършване на греха. Тогава тя категорично, реално и обективно се премахва чрез непреходното заместническо дело на Христос. Сега мога да кажа на съвестта си: „Замълчи!“ По този начин реалната вина е отстранена и аз зная, че това, което е останало, е психологическата ми вина. Нея аз мога да посрещна без объркване и да я разглеждам като част от трагедията на падналия човек.

Да твърдим, че не съществува реална вина, е безполезно, защото човекът вътре в себе си знае, че това не е така. Но когато зная, че реалната ми вина е посрещната от Христос и вече мога без страх да се вглеждам дълбоко в себе си, тогава виждам, че чувството за вина, което остава, е психологическо, и нищо повече. Това не значи, че психологическата вина не е жестока. Но сега аз мога да бъда наясно с нея. Виждам я такава, каквато е и вече мога да я разграничавам от действителната нравствена вина. Това не означава, че ще бъдем психологически съвършени в този живот, както не сме и съвършени физически. Но благодарение на Бога сега мога да се движа. Вече не се хлъзгам като по лед. В това е разликата. Излязъл съм от безкрайния порочен кръг. Вече не съм кучето, което гони опашката си. Светлината е допусната. Нещата придобиват – смисъл аз мога да се движа като пълноценен човек, с целия разум, който притежавам. Не очаквам да бъда съвършен. Ще чакам повторното идване на Исус Христос и възкресението на тялото, за да бъда усъвършенстван нравствено, физически и психологически. Но дотогава мога категорично да преодолявам психологическото раздвоение в настоящия живот на основата на Христовото завършено дело. Това няма да бъде съвършено, но може да е реално и обективно.

Нека да поясним това. От грехопадението насам всички хора имат някакъв психологически проблем. Напълно погрешно и твърде далеч от библейското християнство е да се твърди, че християнинът никога няма психологически проблеми. Всички хора имат психологически проблеми. Те се различават по степен и вид, но от грехопадението всеки човек повече или по-малко среща психологически проблеми. А да се справи с това е част от сегашния аспект на завършеното дело на Христос на Голготския кръст.

Много практично за самите нас и за онези, на които искаме да помогнем, е обстоятелството, че не винаги е възможно да отделим истината от психологическата вина. Това е било така винаги, така е и днес. Тук важи принципът на айсберга. Непрекъснато ни се налага да се изправяме пред света на подсъзнателното. Човекът е много повече, отколкото се вижда на повърхността. Много често евангелските християни се държат, като че ли у човека няма нищо, освен онова, което се вижда над водата.

От грехопадението човекът е отделен от себе си и затова оттогава насам част от мен е под повърхността. Психологически тази част се нарича несъзнателното или подсъзнателното. Не бива да се изненадвам, че под повърхността има още нещо от мен. И така, ето какво представлявам – айсберг. Както отбелязахме по-горе, не можем в настоящия момент да кажем: „Зная, че съм съвършен и освободен от всеки съзнателен грях.“ Кой може съвършено да познава себе си такъв, какъвто е в момента? Това е трудно даже в най-добрите ни мигове, а пък да не говорим когато психологическите проблеми и бури се разразят над нас, което се случва с всички, включително и с християните. Когато някой дойде при вас, разкъсван от външни и вътрешни проблеми, не само че е неразумно, но е и жестоко да изисквате той да различава истинската от психологическата вина.

Всички имаме свои проблеми, но някои от нас преживяват изключително силни сътресения. Когато тези бури се разразят над нас, е ценно да помним, че самите ние не е необходимо да отделяме във всеки отделен случай истинската вина от психологическата вина. Ние не живеем в механичен всемир и не живеем само пред самите себе си. Ние живеем пред безкрайния и личностен Бог. Бог знае границата между истинската ми вина и чувството ми за виновност. Моят дял е да действам според това, което е на повърхността, и да моля Бог да ми помогне да бъда честен. Моят дял е да представя пред Бога тази част от айсберга, която е над повърхността, и да изповядам това, което зная, че е истинска вина, като го представя пред непреходното, завършено дело на Исус Христос. Аз смятам, както и много други Божии чеда, че когато сме достатъчно честни в действията си относно това, което е над повърхността, Бог го отнася към цялото. А с времето Святият Дух ни помага да надникваме все по-дълбоко в себе си.

Тъй като ценността на Христовата смърт е безкрайна, цялата истинска вина у нас е покрита и чувството за виновност не е истинска вина, а част от ужасната окаяност на падналия човек. То изхожда от историческото грехопадение, от живота на човешкия род и от моето минало. Постоянното осъзнаване на тези неща е жизнено важна крачка към свободата от последствията от връзките на греха и към комплексното психологическо изцеление на отделения от себе си човек.