УЧИЛИЩЕТО ЗАПОЧВА ВКЪЩИ (ВТОРА ЧАСТ)

Как да насърчим развитието на езика у детето ни?

Езикът има два аспекта – устен и писмен. Съществуват няколко начина за стимулиране и на единия, и на другия.

Първият изисква да четете на детето приказки и книжки.

Като начало можете да го заведете в библиотеката още на тригодишна възраст и да му помогнете да си избере книж­ки. Представете го на библиотекарката и гледайте двамата да се сприятелят.

Учудващо е колко малко родители, които посещават биб­лиотеки, познават библиотекарката на децата си. (Впрочем ако има само една библиотекарка, и тя би ви насочила в избора на детски книжки.)

Библиотекарката може значително да ви помогне да на­учите детето си да открива богатствата на книжното й цар­ство и да се чувства в него като у дома си.

Свикнете редовно да взимате книги от библиотеката. (Не забравяйте следното: малките деца трудно разбират, че кни­гите трябва и да се връщат; проявявайте разбиране и търпе­ние – детето не прави разлика между купуване на книга и заемането й за две седмици.)

Но не се ограничавайте с библиотеката. Купете му и кни­ги само за него. За тази цел отделете един час и вижте как­во предлага детският щанд в книжарницата.

Много родители не схващат значението на подбора на книгите и гледат да купят какво да е, стига да е по-евтино, от универсалния магазин. Мисля, че грешат. Подборът е от първостепенно значение.

Да се чете на дете е цяло изкуство. Необходимо е преди всичко да го вземете на коленете си или да седнете съвсем близо до него. Така миговете на четене ще представляват нещо повече от интелектуален обмен, те ще бъдат и време на топло и нежно общуване. Преди да започнете да четете, кажете на детето името на автора и заглавието на книгата, както и наи­менованието на издателството и годината на издаването. Ако книгата е с илюстрации, споменете и художника.

Като действате по този начин, вие насърчавате у детето идеята, че трябва да се интересуваме от човека, който е на­писал книгата, който е нарисувал картинките, който я е из­дал, както и от времето, когато това е станало. Подобен навик ще му бъде много полезен в училище, където тези подробности ще придобият литературно и историческо зна­чение.

Когато четете, застанете така, че детето ви да вижда кар­тинките. Показвайте, му по-важните подробности от тях: „Виждаш ли мишката в ъгъла? Какво прави тя според теб?“ Насърчавайте го да забелязва детайлите. Така засилвате не­говата наблюдателност, като в същото време му позволя­вате да участва в четенето активно, а не само пасивно да слуша.

Не четете с монотонен глас. Представете си, че играете в пиеса. Повишавайте и снишавайте тона си, за да наблег­нете на текста.

Четете само на едно дете. Много е трудно да се чете на няколко деца на различна възраст. Не ви го препоръчвам.

Трябва ли да му четете често? Колкото ви се ще. Във всеки случай опитайте да прочитате по една цяла; приказка или по една цяла малка книжка всяка вечер.

Има много поредици за деца, които се учат да четат. Аз ги наричам книга с двойно предназначение, защото от една страна те могат да се четат на детето, преди да е тръгнало на училище, а от друга, ще са първите, които само ще по­желае да прочете през последната година в детското учи­лище или в първи клас. Те впрочем много ще му помогнат да се научи да чете, защото ще ги е слушало безброй пъти и ще знае текста наизуст. Ще му бъдат като стари приятели и с тях ще общува далеч по-лесно, отколкото с нови и непоз­нати истории.

Освен да купувате и да взимате книги от библиотеката, абонирайте детето за някой вестник. Децата нямат лична кореспонденция. Адресирано до тях писмо или колет вина­ги им доставя огромна радост. Изберете измежду младеж­ките списания някое подходящо за възрастта на детето ви. Така то ще свикне да чете списания, както и книги, и то още в предучилищна възраст.

Трябва ли да го запишете в детски клуб по четене? Аз съм пo-скоро против. Мнението ми може да ви изненада, но смятам, че вие сте способни на по-сполучлив избор, от­колкото клубът по четене. Вече казах, че родителите тряб­ва да използват пълноценно здравия си разум. Ето това е още един случай да го направите. В крайна сметка вие най-добре познавате детето си, вкусовете и предпочитанията му. И ще се спрете тъкмо на книгите, които съответстват на потребностите и вкуса му. Ако живеете далеч от книжарница, помолете книжаря да ви изпраща редовно ката­лога си. Някои книжари дори ще ви направят извадка.

Втората ви задача в езиковото обучение на детето е да го научите да пише.                                             

Започнете на три години и половина например. Снабде­те се с азбука с печатни и ръкописни букви, с флумастер, с който се борави по-удобно, отколкото с молив, или с пасте­ли. Започнете с печатните букви, защото те са по-лесни за писане за начинаещо дете. Детето рано или късно ще се научи да изписва и ръкописните, но е по-добре да се започ­не с по-простото, за да му се вдъхне увереност.

Според някои детски учителки съществува „начин“, по който децата трябва да пишат буквите. Не им обръщайте внимание. Няма специален „начин“. Нека детето ви изпис­ва буквата както му е удобно. В края на краищата по-късно винаги може да си промени „начина“.

Няма причина да започнете с буквата А и да карате на­ред до Я. Първо го научете да пише по-лесните букви, след това преминете към по-трудните. Ето един възможен ред за главните печатни букви: Г-Л-И-М-Н-О-П-С-Т-Х-Ш-Щ-Б-В-Е-3-Р-Ц-Ч-Ж-У-Ю-Я. Но и той не е задължителен. Важното е да спазвате правилото на прехода от простото към сложното. А и предложеният ред важи за „децата изоб­що“, докато вашето дете не е „дете изобщо“. Така че сигур­но съществува ред, валиден само за него!

Детето няма веднага да се научи да пише буквите, някои от които, както казах, ще му се сторят по-мъчни. Бъдете търпеливи. Покажете му от колко чертички се състои една буква и му дайте необходимото време. Ако започнете обу­чението на три години и половина, може би ще му трябва около година за печатните букви. Всичко зависи от него, но нали за никъде не бързате? Детето ви има цял живот пред себе си, не го притеснявайте!

Когато вече е овладяло буквите, които образуват името му (можете да промените горния ред така, че да научи първо тях), покажете му как да ги подреди. Изписването на собст­веното име е велик момент в живота на детето от предучи­лищна възраст! То несъмнено ще пожелае да напише и имената на някои други хора, на мама и татко например или на някое свое другарче.

Понякога детето упорито настоява да го научите да пише най-напред собственото си име. Защо не, след като му е интересно? Това е основно правило в педагогиката. Поис­ка ли детето да научи нещо, отложете онова, което вие сте намислили. Откликнете незабавно на желанието му.

С някои изключения ръкописните букви са по-трудни. Не се опитвайте да го учите на тях, преди да е усвоило писа­нето на печатните, освен, разбира се, ако то, а не вие поже­лае да то сторите. Когато стигнете дотам, най-напред му покажете, че вече знае някои ръкописни букви и че разли­ката е само в това, че са по-закръглени от печатните: и – к -л-м-н-п-р-х, а-о-ъ-с пък са съвсем еднакви.

Ще му трябва може би още година, за да се научи да пише и тях. И това е съвсем нормално. Имате достатъчно време, никой не ви гони. Дори така, без да бързате, детето ви ще знае да пише, когато тръгне на забавачка.

Съществуват образователни материали, които могат да помогнат на детето ви в това обучение. На пазара се пред­лагат печатни и ръкописни букви от дърво или пластмаса. Има и намагнитени пластмасови букви, които се поставят върху метално табло, продавано заедно с буквите, или върху всякаква друга метална повърхност. Вратата на хладилни­ка например е забавно табло – оставяйте си върху него „бе­лежки“, с които детето да свиква. Можете и да направите букви от гласпапир със средна големина. След като ги из­режете, залепете ги върху правоъгълен картон, така че де­тето да следи с пръст очертанията им.

Предложете му следната игра: да разпознава релефните букви от дърво, пластмаса или гласпапир, като ги опипва със завързани очи. Най-напред играйте с печатни букви, после с ръкописни. Но не смесвайте едните с другите, ще объркате детето.            

Третото нещо, с което бихте могли да насърчите езико­вото развитие на детето си, е да го научите само да си пра­ви книги.

Правенето на книги е извънредно занимателна дейност. Изберете момент, когато и двамата сте в настроение, и му кажете: „Хайде сега да направим книга. Мама ще ти пока­же как. Тя ще бъде твоя книга!“ За целта ще ви трябват стари списания, особено такива, в които има много илюст­рации, ножици, хартия, телбод или тънък конец (за да свържете страниците), картон за кориците, флумастери, пастели или цветни моливи.

Има два вида книги – едните пишете вие, а детето ви диктува; другите то пише самд, когато усвои писането. За­почнете, естествено, с първите. Както за всички образова­телни игри, подходящата възраст за начало е третата годи­на – тя е време на равновесие и тогава детето е по-сговор­чиво, отколкото през първото юношество между две и три години.                      

Какъв да е сюжетът на книгата? Оставете детето само да реши. Може би ще пожелае да напише книга за кучетата или камиончетата, или куклите, или пък за динозаврите, за посещението у баба си, за костенурката си!… Все едно! Точно това му е хубавото. Не се мъчете да избирате тема на книгата, след като тя ще си е само негова. Кажете просто: „За да се направи книга, трябва да се разказва и да се записва. Ти ще разказваш, аз ще записвам. Хайде, започваме.“

Ето един истински пример за книга, диктувана от триго­дишно момченце на майка му, след като тя го попитала за какво иска да е книгата, а то отговорило: „За Ватман“.

– Добре, отлично. Какво искаш да кажеш за Ватман? – Че е добър.

– Хубаво. Това ще е първата страница.

И майката написала бавно и внимателно с големи букви на първата страница: „Ватман е добър.“ Нямала подръка картинка с образа на Ватман, но оставила място, та мом­ченцето да го нарисува или да залепи негова картинка. После попитала:

– Какво още искаш да кажеш за Ватман?

– Той помага на полицаите да ловят бандитите. Майката написала това изречение на втората страница и така продължила с по една фраза на страница. Отбелязала всичко, което й продиктувало детето, без да се замисля дали не е могло да избере по-интересна тема или да се изразява на по-добър стил, защото това било само негова книга, не нейна.

– И какво още искаш да кажеш за Ватман?

– Робин е най-добрият му приятел.

И това изречение се появило на следващата страница, като детето диктувало, а майката пишела.                     

Ето, толкова е просто! Докато детето е увлечено от те­мата и диктува, пишете. Когато интересът му отслабне, време е да завършвате книгата.

Измислете набързо някое заключение и сложете точка, Използвайте и печатни, и ръкописни букви точно като в. истинска книга, дори детето да не знае още да чете. Ако си служите само с печатни букви, написаното няма да прили­ча на истинско.

Щом свършите книгата, прочетете я на глас. Всъщност детето сигурно ще ви помоли да я препрочетете два-три, пъти, защото само я е направило и й придава голяма стой­ност. Тя е наистина неговата книга.

Заглавието на първата книга трябва да съдържа името на детето. Напишете върху картонената корица „Книгата на Дани“. После поискайте от някого, наемете, открадне­те,; ако щете, един полароид, снимайте детето и залепете снимката му върху корицата. За предпочитане е да използ­вате полароид, тъй като така ще можете да направите сним­ка веднага след свършването на книгата, което е къде-къде по-приятно! Ако нямате полароид, използвайте някоя ста­ра негова снимка. Но нека във всички случаи личицето му да краси корицата. Това ще придаде на първата му книга изключителност, каквато тя заслужава. Следващите книги . могат да носят заглавие, свързано с темата, например: „Мо­ята костенурка“, „На гости у баба“ или „Динозаврите“, но на корицата на първата непременно трябва да фигурира името му. Освен това след всяко ново заглавие добавяйте: „от Дани Джоунс“ – нали детето ви наистина е авторът!

Никоя друга дейност не допринася за придобиването на увереност в себе си в областта на устния и писмен език повече от писането на собствени книги.

В началото детето ще ви ги диктува. По-късно, когато се научи да пише, ще работи само, а вие само ще го насочвате в правописа.

Стигне ли до този стадий, не бива да го критикувате за кривите букви или за начина му на пренасяне. Ако му посо­чите всички грешки, ще го обезсърчите в писателската му кариера. За момента ролята ви се ограничава до това да приемате и да го поздравявате за произведенията му.

Важно е темата и структурата на фразите да бъдат него­ви, а не ваши. На четиригодишна възраст синът ми знаеше цялата азбука и в един момент реши да напише първото си изречение. Какво мислите, че бе то? „Дик играе“ или „Джейн тича“? Нищо подобно. Първото му изречение 6е за по-голямата му сестра и гласеше: „Робин е лоша“!

Когато темата и формата наистина произлизат от дете­то, то е силно мотивирано да напише книгата. А вие сте сигурни, че тази дейност го интересува и му харесва. Възможно е да ви продиктува една книга и после само да напише друга. Това ще го насърчи да продължи да развива устния и писмения си език и да иска да пише все повече книги.

Ако в близката библиотека или в службата ви има фото-копирна машина, използвайте я, за да прибавите нещо уни­кално към изработването на книгата. Детето ви ще бъде очаровано, когато разбере, че могат да се правят и копия. Така ще има екземпляри, които да подари на другарчетата си, да изпрати на баба или да занесе в детското училище. Получените поздравления ще го подтикнат да продължи предучилищната си писателска кариера. Няма нищо по-приятно за един автор, бил той на три или четири години, от поздравленията на читателите му.

За да насърчите езиковото развитие на детето си, добре е също да събудите любопитството му към думите и смисъ­ла им.

Това би следвало да е част от всекидневието ви. Дайте му да разгледа пакетите с пуканки, бисквити или кутиите сладолед в магазина. Когато пътувате с кола и видите табе­ли, насочвайте вниманието му върху думите: „стоп“, „пар­кирането забранено“, „продава се“, „играчки“, „сладолед“, „ресторант“ и т. н. Гледате ли заедно телевизия, показвай­те му думите на екрана (хем така по-лесно ще понесете рек­ламите). Ако по този естествен и непринуден начин про­буждате интереса му, то много бързо ще започне да ви пита какво означава една или друга дума. Така ще узнаете, че у него се е зародило любопитство към езика, което ще насърчи желанието му да се научи да чете.

Научете детето си да чете

Петата ви задача е да дадете на детето си възможност да се научи да чете.

Четенето е единствената „наука“, единствената техника, която ще му е необходима през целия училищен живот. Каквото и да учи, ще трябва да знае да чете. Качеството и бързината на четенето са решаващ фактор за успеха по всич­ки предмети.

Несъмнено знаете, че проблемът с четенето е обект на много спорове. Трябва ли да чакаме детето да навърши шест години и да тръгне на училище, за да го научим да чете, или да започнем по-рано, е въпросът, който разделя педагози­те. Майката ли да научи детето да чете или само учителят е компетентен в тази област? Изследванията на д-р Долорес Дъркин дават отговор и на двата въпроса.

Д-р Дъркин наблюдавала деца, научили се да четат, пре­ди да тръгнат на училище. Опитала се да разбере как са направили това, след като не са били обект на професио­нално обучение. Работила с 5103 ученика в първи клас на държавните училища в Оукланд, Калифорния. От тях 49 вече знаели да четат.

Проследила развитието на децата през всичките години на началното училище, като всяка година проверявала чрез тестове качеството на умението им да четат. Групата на четирийсет и деветте останала начело през целия начален курс. (Тези резултати опровергават бабешките твърдения, според които няма смисъл да се учат децата да четат много рано, тъй като научилите се по-късно и без това ще ги нас­тигнат.) Изследванията на д-р Дъркин показват, че „късни­те“ деца не догонват „ранните“, не и в началното училище (за по-горните класове тестове не са правени).

Какъв е случаят с тези ранни читатели? Д-р Дъркин кон­статирала, че те не се различавали особено от другите деца по интелигентност и като личности. Разликата била не в децата, а в родителите, и no-специално в майките. Майки­те успели да им създадат по-добра стимулираща среда. За­това и се научили да четат по-рано. За да бъдем по-точни, нека кажем, че всяка от тези 49 майки имала в дома си чер­на дъска, за да може детето й да рисува и пише на нея, пре­ди да тръгне на училище.

Във второ изследване, направено в Ню Йорк, д-р Дъркин разделила децата на две групи, едната експериментална, другата контролна. Експерименталната се състояла от трий­сет деца, научили се да четат, преди да тръгнат на училище, а контролната – от други трийсет деца, които на същата възраст не знаели да четат.

Децата от.двете групи имали еднакво ниво на интели­гентност, установено с тестовете на Станфорд-Бинет. Така била отстранена възможността децата от първата група да са се научили да четат поради по-голямата си надареност.

И този път сравнили качеството на умението на децата да четат, като експерименталната група била определено по-напреднала. Не само това. Тя запазила аванса си през целия период на опита – трите първи години от началното училище.

Значи имало две групи еднакво интелигентни деца. Д-р Дъркин си поставила въпроса: защо едната група се е на­учила да чете, преди да тръгне на училище, а другата не.

Дали пък това не се дължало на личностите на децата? Не. Д-р Дъркин получила от учителите точни сведения за особеностите на децата и установила, че между двете групи нямало чувствителни отлики. Всъщност тя не открила ни­каква истинска разлика между тях. Защо тогава едната зна­ела да чете преди другата? Точно тук д-р Дъркин формули­рала решаващото си заключение: разликата не била в деца­та, а в майките им. Майките на децата от първата група успели да създадат в дома си по-стимулираща среда от май­ките на късно научилите се да четат.

Какво правили те в повече от другите?

Чели на децата си още в предучилищната им възраст. Осигурили им материали, които да пробудят интереса им към четенето. Дали на детето си хартия, моливи и флумастери) за да драска, рисува и пише. Снабдили го с книги, ко­ито купували или взимали от библиотеката. До една поста­вили в дома си черна дъска.

Насърчавали желанието на детето си да опознае значе­нието на думите, когато го водели на пазар, когато гледали заедно телевизия или при други случаи от всекидневието.

Обяснявали му смисъла на думите и го научили да ги пише.

Тези майки се проявявали различно от другите не само с действията си, но и с мненията и принципите си.

Смятали, че родителите трябва да обучават децата в пре­дучилищна възраст в техниката на четенето.

Отказвали да повярват, че само учител може да научи детето им да чете.

С други думи: майките на децата, които не се научили да четат рано, мислели, че само учителите и учителките мо­гат да преподават четене. А майките на ранните читатели намирали за желателно сами да научат детето си да чете още преди да тръгне на училище.

Всички констатации, които цитирах, се опират на цифри и разлики в процентите между двете групи майки. Според специалистите тези разлики са показателни в статистичес­ки план.

Но има и едно друго важно наблюдение, което не може лесно да се изрази в цифри, но което позволило на д-р Дъркин да определи основното различие между двете групи майки. Майките на децата, които не знаели да четат, до една се обя­вявали за „много заети“. Непрекъснато повтаряли тези думи, когато говорели за себе си и живота си. Твърдели, че не им достигало време, за да се посветят изцяло на децата си. До­като майките на ранните читатели не казвали нищо подоб­но. Когато обаче сравнила двете групи, д-р Дъркин устано­вила, че „заетите“ майки всъщност не вършели нищо в по­вече и нямали повече отговорности от „незаетите“.

Последните впрочем извличали много радост от занима­нията ей с децата. Една от тях се изразила така: „Живо удо­волствие е това дете!“ Майката на дете от групата на „незнаещите“ усещала присъствието му като тегоба, когато го водела със себе си на пазар. Детето я притеснявало и й пре­чело да направи покупките си рационално и бързо. Докато майката на един от младите читатели, която имала същото задължение – да пазарува за семейството, – автоматично превръщала задачата си в истинско приключение за детето си. Казвала му: „Да видим сега какво пише върху кутиите с царевични зърна. Върху тази – „Капитан Крънч“, а върху тази – „Пуканки“.

Изследванията на д-р Дъркин показват, че родителите могат да научат децата си да четат много рано. И също, че ранните читатели са най-добрите в класа си и остават таки­ва, що се отнася до четенето, до края на експерименталния период. Че ранните читатели не са специално надарени деца. Че не се различават от останалите нито като личности, нито по интелигентност. Чисто и просто ранните читатели имат различна майка.

Резултатите от работата на д-р Дъркин разкриват завла­дяващи перспективи пред майките на деца в предучилищна възраст. Те означават, че ако искате детето ви да бъде добър ученик, можете да го постигнете. Означават, че ако на тази възраст му осигурите стимулираща среда, твърде вероятно е да има добър успех в училище. Няма как да не сте забеля­зали, че майките на онези ранни читатели са правели точ­но каквото ви посъветвах да правите за детето си през го­дините, предшестващи училищната му кариера. 

Четенето и детето в предучилищна възраст

В наши дни има тенденция четене да се преподава единст­вено на шестгодишни деца и в първи клас. Многобройни опити показват обаче, че ако някои деца се научават да че­тат на шест, дори на седем или осем години, други са дос­татъчно узрели за тази дейност още на четири или пет.

Като се има предвид следователно, че е възможно да се научи детето да чете преди първи клас, се поставя въпросът: необходимо ли е това?

От 1967 г. насам сме въвели в детското ни училище в Ла Примера часове по четене през последната година, като използваме материала за програмирано обучение .на д-р Съливан от Пало Алто. философията на преподаването е проста: децата не бива да се притискат, нито насилват. Вяр­ваме в това, което наричаме обучение „по листа“. Също като в ресторанта детето може да хапне нещо или да отка­же да яде от образователното меню. Фонетичното обуче­ние, упражненията за езиково развитие и четенето са само „ястия“ като всички други.                                           

Тринайсет деца посещаваха доброволно часовете по че­тене през 1967 г. Всички с изключение на едно знаеха да четат още преди края на годината.

През 1968 г. групата се състоеше от петнайсет деца и три­найсет от тях се научиха да четат. Под „научиха се да че­тат“ разбирам, че се справяха с упражненията по четене от първи клас. Някои правеха и упражненията за трети клас.

През следващата година сформирахме експериментална група с четиригодишни деца. Обяснихме на родителите, че става дума именно за „експеримент“. В класа имаше четиринайсет ученика. Две от децата се научиха да четат, като едното достигна до упражненията за първи клас, а другото, което бе много надарено, до тези за пети клас. Минимумът, овладян от останалите дванайсет, се състоеше в умението да правят упражнения, въвеждащи ги в четенето и фонетиката.

Тази година най-малкият ми син Ръсти е записан в този експериментален клас. Искрено казано не сме сигурни, че ще се научи да чете до края на годината, но знаем, че обо­жава заниманията и мрази да отсъства, когато е болен. Знам също, че онзи ден в ресторанта ми каза: „Татко, салам за­почва с буквата с.“

Убеден съм, че да се учи детето да чете на четири или пет години му е от полза и в интелектулно, и в афективно отношение.                                   

Преди всичко, когато дете на тази възраст се научи да чете, неговата самостоятелност, доверието му в себе си, самодисциплината му получават забележителен подтик. От този момент нататък то може да долавя всякакви сигнали, препоръки и послания на културата ни.

Един забавен пример за това ни бе Даден от сина ми Ранди, когато се научи да чете в края на детското училище пре­ди шест години. Бяхме отишли заедно на пазар и по едно време му се припишка. Посочи надписа над вратата на тоа­летната и гордо обяви: „Там пише „мъже“, значи мога да отида сам!“

Второ, четенето отваря за детето многобройни интелек­туални „врати“, дава му свободен достъп до много знания и удоволствия, които преди това са му били забранени.

Трето, ако научите детето си да чете на четири или на пет години, когато влезе в първи клас на шест, ще сте му спестили една голяма принуда! Как ли? Ами никой не изис­ква от четири или петгодишното дете да знае да чете, дока­то в нашата културна система стигне ли то магическите шест години, обществото очаква и настоява да започне да го прави тъкмо тогава. Не успее ли, ще изпита чувство за поражение. И това ако не е принуда! След като е вредно да се насилва четири или петгодишно дете, как изведнъж на­тискът става благотворен година по-късно?

Четвърто, за четири или петгодишните деца фонетични­те упражнения са забавни. Те обичат да повтарят, да си иг­раят със звуците. Спомнете си какво казах в шеста глава за чародейното въздействие на езика, на думите и звуците върху четиригодишните деца. На тази възраст децата из­питват удоволствие от устните упражнения и повторение­то. Обаче същата тази фонетика, която приемат с въоду­шевление на четири години, може да им се стори досадна на шест.

Понятието „зрелост“ по отношение на четенето, което бе твърде полезно преди двайсет и пет години, е добило в наши дни абсолютно и преувеличено значение, като често ни пречи да видим ясно реалността, Думите на д-р Джеймс Хаймс, който иначе е специалист в областта на предучи­лищното обучение, добре илюстрират този факт. Д-р Хаймс е написал много отлични книги и статии за възпитанието през първите години и не оспорвам авторитета му. Но не мога да се съглася с него, когато казва:

Ние носим у себе си наше собствено разписание. Наш личен ритъм на растеж… Не можем да попречим на детето да пълзи… не -на един месец, а когато достигне възрастта на пълзенето. Не мо­жем да му попречим да се катери по стълбите… не на шест месеца, а когато достигне възрастта на катеренето. Не можем да му попречим да про­говори, не на десет месеца, а когато достигне възрастта на говоренето. Същото важи и за че­тенето.

Този цитат, който отразява мнението на много хора за обучението през първите години, предполага, че готовност­та за пълзене, ходене, говорене или четене произлиза от една и съща тайнствена способност, заложена в детето. Подобна гледна точка умишлено пренебрегва влиянието на средата върху развитието на умението ни да усвояваме раз­лични техники.

Научната истина е, че може да се забави пълзенето на детето. Припомнете си наблюденията на д-р Денис в сиро­питалищата на Техеран, които цитирах в глава 2. Зловещи­те и затъпяващи условия в тези заведения са забавяли и пълзенето, и прохождането на децата. Ако не дадем на де­тето възможност да се научи на нова техника, като напри­мер да боядисва с пръст или да кара колело, или да чете, това най-малкото ще отложи усвояването й.

Така че нека не твърдим, че детето не възприема новата техника, понеже още не е развило „естествената си способ­ност“ за нея. Нека no-скоро приемем, че не я е възприело, защото не сме го учили на това!

Стане ли дума за ранно обучение, много хора казват: „Не е спешно! Защо да учим да чете дете на четири или пет години, след като още не е „готово“ за това? Защо да го лишаваме от детството му?“ Бих обърнал внимание на фак­та, че този аргумент е нож с две остриета. Да предполо­жим, че някой попита (чудна работа, още никой не е попи­тал): „Защо да учим да чете дете на шест години? Закъде бързаме? Може би то още не е „готово“. Затова нека прави нещо друго в първи клас. Няма да го учим да чете.“ Бихте ли приели това? Не и аз. И мисля, че много хора също не биха го приели. Само че аргументът е две остриета, този за „готовото“ дете, е един и същ на пет, както и на шест или седем години: „Няма нищо спешно!“ От различните науч­ни данни заключавам, че да се учи да чете дете на четири или пет години е полезно не само в интелектуален, но и в афективен план. Умението да чете силно насърчава себе-представата на детето и укрепва чувството му на задовол­ство и вяра в себе си. Новоусвоената техника му позволява да разбира какво пише в книгите, по афишите, да вниква в обясненията и начините на употреба, да схваща света както никога дотогава.

Затова казвам на привържениците на формулата „Не е спешно!“: преразгледайте мнението си. И вие, и аз разпо­лагаме с едни и същи данни, а правим от тях различни из­води. Вие стигате до заключението, че е нецелесъобразно да се учи да чете дете, което още не ходи на училище, въпре­ки че науката доказва обратното.

Групата, към която принадлежа,, заключава, че като цяло е добре да се учи детето да чете още в предучилищна възраст, че е полезно и за интелектуалното, и за афективното му развитие. Двете групи стигат до различни изводи на базата на едни и същи факти, защото тръгват от различни предпос­тавки,

Аз лично съм сигурен в себе си, твърдейки, че е добре да „се даде на децата възможност да се научат да четат още в детското училище. Признавам обаче, че имам резерви, ко­гато обучението се извършва от родителите.

Вредно е да се оказва натиск върху детето дори за да се научи да боядисва с пръст! А прекалено добре знам, че много днешни родители се стремят децата им да „изпреварят“ другите. И започват принудително да ги подтикват към това още в предучилищна възраст. Познавам явлението, защото съм лекувал деца, притискани и насилвани от родителите си. Резултатът: децата стават слаби ученици, сякаш несъзна­телно искат да накажат мама и татко, че прекалено рано са ги карали да учат. Този вид принуда може наистина да ока­же обратен ефект и да доведе до катастрофални резултати.

Преди няколко години, когато веднъж ровех из детските книжки в кварталната книжарница, влезе една млада май­ка и поиска от продавача „книгата, в която се обяснява как да научим бебето да чете“. Продавачът не бе чувал за нея, а майката обясни: „Изглежда, че може да се започне на десет месеца, а дъщеря ми е вече на годинка!“

Изтръпнах, като чух как тази майка нямаше търпение да „натъпче“ с четене едногодишното си бебе! Смешно е да се опитваме да учим да чете дете на тази възраст.

Знаех заглавието на книгата, но не й го казах.

Когато майката се опитва да принуди детето си да чете или да усвои каквато и да е друга форма на интелектуална дейност, тя му причинява повече зло, отколкото добро. Въпросният феномен е много забавно илюстриран в наско­ро излязлата книга на Шейла Гринуолд „Историята на моя живот“:

Още щом се родих, родителите ми се погрижиха да направят от мен първенец по всичко. На две години ме заведоха в Ню Хейвън. Затвориха ме в една стаичка, за да се науча да пиша на маши­на. Не научиш ли това на две години, значи просто си губиш времето. Когато двегодишното дете, ко­ето не знае да пише на машина, срещне свое другар­че, което знае, то се чувства объркано, унизено и от този миг нататък става последно по всичко. На две години и половина ме изпратиха на учили­ще, за да си играя с образователен материал. По­казах блестящи резултати в беленето на морко­ви. Не си губех времето в лекомислени и безполез­ни дейности. Научих, се да разпознавам материи­те и цветовете.

На три години мама ме научи да чета. Не знаеш, ли да четеш на тази възраст, все едно си губиш времето. Нечетящите деца не напредват в учили­ще и остават последни по всичко. Родителите ми никога не са пренебрегвали соци­алния аспект на развитието ми. Непрекъснато бях в контакт с други деца.                           

След училище ходех в група за отдих. Никога не е прекалено рано да установиш наложителните връзки с деца на твоята възраст. Ако не стори това навреме, детето няма да може да се разбира с другарите си, когато тръгне на училище. Тогава то не напредва и става последно по всичко. Започнах да уча музика на три години и половина. Биех барабана и подскачах като маймуна, което не ми изглеждаше особено сериозно, обаче ме обогатяваше, така че ще бъда първенец по всичко по отношение на музиката.

Сега съм на четири години и вярвам в себе си. Ко­гато през есента вляза в избраната от мен дет­ска градина, ще бъда изпълнен с решителност и готов да посрещни всяка ситуация. Ще започна да се превръщам в първенец по всичко! Когато порасна, искам да стана боклукчия.

Този текст не е толкова хумористичен, колкото би могло да ви се стори, като се имат предвид всички деца от САЩ, чиито родители ги подлагат на принудително преждевре­менно обучение, за да ги превърнат във феномени. Надя­вам се да устоите на изкушението да насилвате детето си, когато му създавате стимулираща среда. Възможно ей да го принудите да се научи да чете рано, но рискувате да пре­дизвикате у него афективни проблеми, които по-късно ще го отведат при психолога. Ако имате съмнения, оставете детето намира. 

Въвеждане в математиката

И математиката като езика е жизненоважна област, в коя­то детето ви се нуждае от стимулиране, преди да тръгне на училище.

За беда тази тема причинява голямо безпокойство на много родители. Повечето охотно се съгласяват да учат децата си да пишат, да произнасят буквите от азбуката и т. н. – все неща, които са им близки.

Докато математиката ги смущава, освен ако не са инже­нери или хора на точните науки. Нещата се влошиха след въвеждането на модерната математика. Родителите чуват да се говори за „теория на множествата“, за „втора база“, „модулна аритметика“ и други съвсем нови за тях неща. Още в началното училище децата изучават аритметиката по коренно различни методи от познатите на родителите им. Непосредственият резултат е, че последните започват да се чувстват несигурни по отношение на математиката изобщо.

Успокойте се. Методът, който ще ви предложа, за да пос­ветите децата си в математиката, е основан на пълното ви невежество по въпроса. Предлагам ви да си послужите за тази цел с вече споменатите линийки на Кюизнер.

Те могат да се използват от тригодишно дете. Ще видите какво чудесно пособие са и с положителност ще съжалите, че когато сте били деца, не сте учили математика и арит­метика по този начин. 

Как да научим детето да брои

Междувременно научете детето си да брои, макар това да не е толкова лесно, колкото си мислите.

Много родители само си въобразяват, че детето им знае да брои. Те казват „Ричард, покажи на чичо си Джими, че можеш да броиш до двайсет!“ Детето охотно изрежда чис­лата от едно до двайсет и чичо Джими съвсем правилно е впечатлен. Но ако чичото постави пред Ричард двайсет коп­чета и му каже: „Ричард, я да видим можеш ли да пребро­иш тези копчета“, родителите веднага ще си дадат сметка за разликата между умението да броиш и наизустяването на двайсет цифри!

Броенето е толкова важна част от аритметиката и математиката, че си струва детето ви да го усвои. Както и с пи­сането, започнете, когато то стане на около три години.

Необходими ви са няколко предмета като копчета или кубчета. Нека да са копчета.

Сложете три, не повече, копчета пред детето си, на раз­стояние едно от друго, за да ги вижда добре и да не се обърква. Обяснете му правилата на новата игра, която бих­те могли да наречете „игра на броене“. (Не забравяйте, че е винаги добре да представяте обучението като игра.)

Кажете му: „Сега ще докосваме с пръст всяко от копчета­та, но само по веднъж. Щом пръстчето ти докосне копчето, ще му дадеш номер. Значи започваме. Трябва да разберем колко са копчетата. Поставям пръста си на първото копче и казвам „едно“. След това минавам на другото копче и казвам „две“, после на следващото и казвам „три“. Значи копчетата са три. Виждаме три копчета и докосваме три копчета.

Хайде сега пак. Но нека най-напред им сменим местата и ги разбъркаме. Местя ги, за да не си помислиш, че черве­ното копче е винаги „едно“, а зеленото винаги „три“. Първо­то копче, което пипнем, се нарича „едно“, каквито и да са цветът и големината му, а ,две“ е името на второто копче, каквито и да са цветът и големината му.“

Една подробност: гледайте винаги да броите копчетата от ляво надясно, тоест в посоката на четенето и писането.

Изиграйте няколко пъти тази игра. После оставете дете­то да брои, като му помагате по малко. Хванете пръстчето му, поставете го върху копчето и отбройте „едно“. Нака­райте го да каже високо „едно“.

След като поиграете заедно, нека да опита съвсем само. Ако не успява, пак му помогнете, докато усвои процеса на броенето. Похвалете го и не забравяйте, че не бива да го насилвате. Играйте на тази игра не повече от пет минути, дори ако възприема бързо.

Опитайте се да я играете всеки ден. Когато детето започ­не с лекота да се справя с трите копчета, прибавете още, като постепенно стигнете до десет.

Използвайте всяка възможност да играете на броене и с други предмети, като внимавате всички те – ключове, пор­токали или ябълки, да. са едновременно в полезрението му. Иначе играта става прекалено трудна. Да брои например камионите, които минават по пътя, когато сте в кола, е почти непосилно за детето, именно защото те не са еднов­ременно в полезрението му. Насочете се no-скоро към пред­мети като портокали, ябълки, кутии или пакети, купени в магазина.

След три-четири месеца прибавете към играта ново пра­вило. Накарайте детето да отделя предметите, които е преб­роило, и дати трупа на купчина. Така те ще сменят место­положението си. Първо направете това, вие, после го оста­вете да опита само.

Щом се справи, въведете ново изискване – поставете де­сет копчета на пода. Покажете му как да спре да брои до пет, като вдигнете от пода пет копчета и произнасяте на глас „едно, две, три, четири, пет“.

Тогава кажете: „Добре. Сега е твой ред. Брой до пет и спри.“ Ако успее, похвалете го, ако не, покажете му още веднъж и го накарайте и то да опита още веднъж. Възможно е детето ви да се обърка от тази нова игра. Дръжте се мило и търпеливо и то постепенно ще свикне.

Най-трудно ще му е да брои от шест до десет. Не се тре­вожете, и на това ще се научи, ако го упражнявате и про­явявате търпение. Като борави с конкретни предмети, кои­то могат да се броят, детето ви ще усвои основните прин­ципи на смятането. Ако започнете да го учите на триго­дишна възраст, на четири години вероятно ще е наясно с главните механизми.

Забележете, че и двете математически игри, които спо­менах – линийките на Кюизнер и играта на броене, – се основават на боравенето с конкретни предмети. Една от причините, поради които толкова възрастни и деца имат трудности с аритметиката и математиката, е, че още отна­чало са ги карали да нанасят числа и абстрактни символи върху хартия, вместо да си служат с конкретни неща.

Обърнете внимание на разликата между усвояването на речта и усвояването на математиката. Обикновено децата много по-лесно се учат да говорят. Поради две причини:

– първо, езикът предполага мислене с думи, докато ма­тематиката изисква да се мисли с цифри и форми. За деца­та първото е много по-лесно от второто. Ако им дадем мал­ко повече време и възможност да възприемат цифри и фор­ми, те ще бъдат далеч по-силни по математика. Нашата култура ги подлага на истинска „бомбардировка“ от думи по телевизията, радиото, във вестниците, списанията и кни­гите. Но не бих казал, че ги засипва с цифри и форми;

– второ, ние си въобразяваме, че децата ни ще научат аритметиката и математиката и без да преминат през шко­лата на конкретните предмети. Само че именно чрез тях те усвояват абстрактните принципи на двете науки. Децата, които са си играли с линийките на Кюизнер и са броили копчета няколко години преди началното училище, са мно­го по-добре подготвени за аритметиката и математиката в сравнение с останалите. 

Усвояване на цифрите и числата

Сега вече можете да покажете на детето си как се пишат с цифри изброените от него числа. Предлагам ви да направи­те това, когато детето навърши четири години или малко по-рано.

Нанесете числата от 0 до 10 върху голям картон и го ока­чете в стаята му. Можете да ги напишете и върху черната му дъска или с пастели върху голям лист хартия. Помогне­те му да разчита цифрите, после да ги изписва само. (Меж­ду другото не е необходимо да правите разлика между циф­ри и числа. Детето ви ще се запознае с нея, когато започне да изучава модерна математика в началното училище. Са­мият аз не правя тук тази разлика, защото не е нужно роди­телите да я обясняват на дете в предучилищна възраст. То трудно ще я схване. Така че дори ако знаете, че всъщност трябва да казвате „цифрата две“ или „цифрата 6″, а не чис­лото З и числото 6, не го занимавайте с това. Изчакайте -малко по-късно то само ще открие абстрактните понятия.)

Назовете всеки символ: „Тази цифра се нарича едно.“

Полезно е да разполагате с конкретни материали като комплект цифри от пластмаса или дърво. Предложете на детето да очертае контурите им с молив или да почувства формата им, като ги опипва с пръсти. Можете също да на­правите като с буквите – да изрежете цифрите от гласпапир и да ги залепите върху картон.

Помогнете на детето да се научи да пише цифрите върху хартия с флумастер или пастел, или върху черната дъска с тебешир. Обърнете му внимание върху характерните чер­ти на всяка цифра:

0 здравата се е надула;

1 е дълга чертичка с клюмнала главичка;

2 е кукичка, стъпила ей тукичка;

3 като „З“ напиши;

4 е дълга чертичка със свита ръчичка;

5 си има таке и шкембе отпред;

6 е малко „о“ с щръкнало ухо;

7 има таке на главата и коланче по средата;

8 е куличка от две нулички;

9 е малко „о“ с клепнало ухо;

10 се пише с 1 и едно голямо „О“.

Повечето от тези символи ще се сторят на детето ви по-трудни за заучаване от много букви от азбуката. Конфигурацията на цифрите е по-сложна. Бъдете търпеливи, дока­то детето ви прави усилия да овладее новите знаци и глав­но, когато допуска тъй често срещаната при децата грешка да смесва 6 с 9.

Докато го учите на цифрите, можете да играете с него на игри, в които то да ги повтаря и познава. Вземете картона, върху който сте ги изписали. Посочете му една от тях и попитайте: „Коя е тази цифра?“ Ако познае, похвалете го: „Много добре“. Ако сбърка, поправете то: „Това е седем“ -и минете на някоя друга.

Разнообразете играта, като го помолите да открива циф­рите: „Намери ми едно четири. Добре! Сега едно осем.“

През последния етап от усвояването на цифрите детето се учи да отделя символа от обичайния му контекст. Вмес­то да му показвате подредени цифри, използвайте черната дъска и тебешира или белия лист и пастела. Кажете му: „Сега ще напиша едно число. Хайде да видим ще го позна­еш ли.“ Ако успее, пак го похвалете: „Браво!“ В противен случай уточнете: „Не, това е четири. Хайде да опитаме с друга цифра!“ Крайно важно е детето ви да схване, че нула­та също е число. Много родители не са достатъчно ясни по този въпрос и смятат, че нулата отговаря на „нищо“ или „никой“, което не е вярно. Нещата стават разбираеми, ако вземем например числата 43 и 403. В 43 няма нищо между 4 и 3. В 403 между 4 и 3 има нула. Ще рече, че имаме четири стотици и три единици, което, разбира се, е много различно от 43.

Някои малки песнички също могат да помогнат на дете­то ви да“ разбере, че нулата е число. Например следната:

Сбили се пет котарака за чифт нови гетри. Единият избягал, останали четири.

Сбили се четири котарака за касичка с пари. Единият избягал, останали три.

Сбили се три котарака за парче халва. Единият избягал, останали два.

Сбили се два котарака за парче млин. Единият избягал, останал един.

Сам един котарак, паднал от кула и на покрива горе останала нула.

Или пък задавайте на детето си смешни въпроси, които ще му покажат, че нулата е число. Попитайте го например: „Пит, колко тигъра имаш в джоба си?“ Или: „Колко кроко­дили има в хола?“

Едно от най-добрите средства за усвояване на числата е играта със зарове – дама, „не се сърди човече“ и др., в които се местят пулове или фигурки. Ще се изненадате, като ви­дите колко бързо детето ви ще започне да разпознава циф­рата 6 и ще премества пула или фигурката си, без да брои междинните квадратчета.

И сами можете да направите такава игра. Купете две зарчета, вземете един голям картон около 100 на 60 см. Дого­ворете се с детето каква да бъде играта. Да предположим, че то обича автомобилните състезания. Разчертайте с флумастер маршрута на състезателите, разделен на квадратче­та, като предвидите „старт“ и „финал“. На неравни интер­вали отбележете „три квадратчета назад“, „четири напред“ или „направо на финала“. Купете няколко автомобилчета, които да ви заместят пуловете. Играта е готова. Детето ви ще се влюби в нея, защото ще сте я направили заедно, и в същото време ще се учи на аритметика.

Рулетката и лотото са други игри, чрез които детето ви лесно ще усвои основните математически понятия. Когато играете на лото, назовавайте цифрите по следния начин: „Двайсет и три – значи две и три.“

Всички тези игри ще позволят на детето ви да тръгне на училище с добър практически опит в аритметиката, което много ще му помогне и в математиката.

В тази глава се опитах да ви предложа известен брой дей­ности, които можете да вършите с детето си, за да насърчи­те максимално развитието на интелигентността му и да му осигурите стимулираща интелектуална среда, без да чувст­ва натиск или принуда. Да се спрем сега на проблема с тех­никите на обучение. 

Педагогика за родителите

Как да разбере родителят дали насилва детето си? Довере­те се на следното правило: когато детето покаже, че инте­ресът му към дадена игра или дейност отслабва, прекратете я незабавно. Не го ли сторите, вие оказвате натиск върху него.                                 

Децата в предучилищна възраст не могат дълго да се съсредоточават. Затова много от интелектуалните игри, които предложих в тази глава, не бива да траят повече от пет минути. Вашата представа за времето е напълно раз­лична от детската. Ограничете времетраенето на играта, иначе детето ще престане да я харесва. Ако, разбира се, ви­дите, че то особено са забавлява от дадена игра и иска да я продължи, поиграйте с него още няколко минути. Довере­те се на здравия му разум – то знае кога да спре. Настоявам обаче върху следното: по-добре рискувайте да прекратите играта преждевременно, отколкото да я удължите, когато детето започне да се разсейва.

Учите ли го на нещо, наказанията са абсолютно забране­ни. Никога не му се карайте, никога не го порицавайте, ако греши или не разбира какво му обяснявате.

Ако предложите на детето си някаква дейност или му обяснявате понятие, а то не схваща за какво става дума, не се тревожете. Кажете си, че крушката си има опашка. Или детето е твърде малко, за да ви разбере, или вие му пред­ставяте нещата в неразбираема за него форма. Не се инате­те, сменете темата,

И главно: не забравяйте, че ученето трябва да носи удо­волствие. Не създавайте у детето си впечатлението, че всич­ко, което правите заедно, следва да е поучително и полезно от интелектуална гледна точка. Ако някоя от предложени­те от мен дейности ви се стори скучна, забравете я. Няма да е от полза нито за вас, нито за детето ви, ако упорствате, без да ви е приятно, като си казвате: „Изпитвам ужас от това, но се налага да го правя, за да му повиша коефициен­та за интелигентност.“ Всичко, което вършите заедно с де­тето си, трябва да се харесва и на двама ви. Както е казал поетът Джон Мейсфийлд: „Щастливите дни ни носят мъдрост.“