САМОДИСЦИПЛИНАТА

Дотук изложихме методи за приучване към дисциплина и за обучение, основани на насърчението, като се опирахме на проведени с различни животни опити. Сега стигаме до специфичните за децата методи, които не могат да бъдат изпробвани върху кучета, делфини или папагали. Те имат една обща характеристика: укрепват себепредставата на детето. Кучето или делфинът не се схващат като личност, докато детето ви се схваща.

Става дума за умствения образ, който то има за себе си. Детето ви ще успее в училище и в живота, ако притежава силна и положителна себепредстава. Да си спомним, че ко­гато го учим на дисциплина, крайната ни цел е да формира­ме индивид, съумяващ да се контролира, и че колкото по-могъща е представата му за себе си, толкова по-способно ще бъде на самодисциплина.

Какво да направите като родители, за да му помогнете да укрепи себепредставата си и да го насочите към желана­та цел? Препоръчвам ви следните методи:

Организирайте всекидневната вселена на детето си – така няма да имате нужда от други методи за дисциплиниране.

Да предположим, че посетите някое детско заведение и се озовете в гола стая без никакъв образователен или игрови материал. Нито едно кубче, камионче, автомобилче, колич­ка; липсват пастели, боя, хартия, пластелин. Нищо, с което децата да могат да си играят. Същото е и в двора – нищо за катерене, пързаляне, нито един голям куб или велосипед.

Ако възпитателната се опита наистина да накара децата да учат на подобно оголено място, тя ще има сериозни проб­леми с дисциплината.

Така че поогледайте дома си. Той може да съдържа малко детски играчки и да е претрупан с предмети за „големи­те“, които не бива да се пипат. Ако случаят е такъв, има голяма опасност да се сблъскате с многобройни и излишни проблеми, свързани с дисциплината. Но ако къщата ви и евентуално градината ви са пълни с интересни и стимули­ращи неща, вие ще избегнете тези проблеми, защото добре сте организирали всекидневната вселена на детето си.

Помислете за дългите преходи с автомобил. Познавам родители, за които пътуването се превръща в кошмар само защото не умеят да занимават децата си в колата. Не се сещат да вземат играчки, да скрият някъде малко „изнена­ди“ и да ги извадят, когато разправиите между братя и сес­три достигнат връхната си точка.

Не предвиждат спирки втората или на места, където де­цата могат да излязат от колата и да потичат, А пък се пи­тат защо малките се бият, хленчат и правят пътуването от­вратително. Малко организация преди дългия път ще ви спести енергията, необходима за налагането на ред и дис­циплина.

Именно организацията на детската вселена липсва най-много на родителите. Колкото по-адекватна среда им оси­гурите, толкова по-малко проблеми ще имате.

Личният контакт с всяко дете благоприятства развитието на добра себепредстава.

На теория родителите знаят, че всяко дете е единствено по рода си, но на практика често се опитват да използват едни и същи методи за приучване към дисциплина, сякаш деца­та им са напълно еднакви. Само че те съвсем очевидно не са такива. Всяко е продукт на различна комбинация от гени. Така едното ви дете може да е лесно за гледане, другото да е „костелив орех“. Освен това, заради „поредността“ ри в семейството всяко дете наистина израства в своя собствена вселена. Първото е изцяло заобиколено от възрастни чак до раждането на второто, То учи родителите си как се от­глежда дете (това несъмнено обяснява защо децата, нужда­ещи се от психотерапия, са първородни в голямото си мно­зинство). Второто дете винаги има друго пред себе си, по което може да се равнява, което е по-силно от него и знае повече, понеже е по-голямо.

При раждането на третото, второто става междинно дете. То няма предимствата да е първо, нито да е последно. В известна степен е вечно пренебрегваното. Третото става бе­бето и се ползва от уважението, дължимо на ранга му. И така нататък… Няма значение колко деца има в семейство­то; всяко расте в среда, която е лично негова.

Та заради комбинацията от гени и заеманата позиция в семейната хронология кое да е ваше дете е различно от дру­гите. Затова ви са нужни различни възпитателни методи за всяко едно Напрегнатото и неспокойно дете не може да бъде третирано като спокойното и весело дете. За съжаление по­вечето родители не държат сметка за тези неща. Те се опит­ват да използват абсолютни и универсални методи на приуч­ване към дисциплина, които да прилягат на всички деца. Любопитно е впрочем да се отбележи, че единствените уни­версални методи, „работещи“ при всички деца, са отрица­телните, онези, които пораждат у детето несъвършена себе­представа, какъвто и да е характерът му. За сметка на това положителните методи, които благоприятстват развитието на добра представа за себе си, трябва да бъдат персонализирани. Това означава, че сме длъжни да намерим време, за да изучим индивидуалните характеристики и склонностите на всяко от нашите деца, все едно дали са отворени или вглъбе­ни в себе си, дали са безгрижни или разсъдливи.

Давайте на детето възможност да изследва средата си и да се учи на самодисциплина винаги, когато е възможно, на всеки етап от развитието му – това благоприятства изграждането на положителна себепредстава.

Първия път, когато грабне лъжицата и ви покаже, че иска да яде само, позволете му. Повече или по-малко „мръсотия“ на тази възраст – много важно! Нали се опитва да се учи на дисциплина и самоконтрол!

Ако продължавате да го храните, ще възпрете стремежа му към независимост и самодисциплина. Така е и с всяка друга дейност. Щом се научи да се облича, да си пуска душа или да си мие зъбите, оставете го да прави тези неща само.

Това, разбира се, изисква търпение. Несъмнено ще ста­не много по-бързо, ако вие го нахраните или му измиете зъбите. Но ще бъде и безкрайно по-малко благотворно за него.

Децата и възрастните схващат нещата от живота различ­но. За нас ципът е само вид закопчалка, която улеснява об­личането. Детето вижда в него нещо като играчка.

За мама ципчето се плъзга лесно, за мен е влакчето чудесно.

Ваната ни служи за къпане – на детето тя му е необходи­ма, за да си играе във водата. Така че да се въоръжим с търпение и да му дадем възможност и време да върши не­щата по свой начин.

Да позволим на детето да действа само означава, че сме решени да го оставим да порасне. Когато чуя някоя майка редовно да нарича „бебе“ дете, навършило две години, аз съм сигурен, че тя несъзнателно не желае да го види порас­нало. Ние често се колебаем да дадем самостоятелност на детето си, защото дълбоко в себе си се боим от промените. А можем много да направим за него, ако уважаваме ин­стинктивния му стремеж към свобода и го оставим да се развива на воля.

Отнасяйте се към чувствата и действията му различно – така ще насърчите изграждането на положителната му себепредстава

(Прегледайте отново глава 4.)

Доверявайте се на всемогъществото на несъзнателното подражание – то е решаващ елемент от изграждането на положителна себепредстава.

Децата са изключителни имитатори. Благодарение на тази тях­на дарба ние разполагаме с ефикасен възпитателен инструмент. Ако им предложим живи модели с положителни личностни черги, те ще се учат от тях, като несъзнателно им подражават.

Разберем ли за какво става дума, ще си спестим много излишни битки. Ако им дадем пример за добри обноски на масата, децата ни ще се хранят прилично, когато пораснат достатъчно. Не на две, нито на четири години – по-късно. Ако когато вършим нещо, не се отказваме при първата труд­ност, децата ще подражават на упорството ни. А искаме ли да ги научим да уважават чуждите права и чувства, следва и ние да уважаваме техните. Добрият пример е най-успешна­та форма на възпитание, която можем да им предложим. Когато се караме на детето, че не зачита чувствата на дру­гите, ние му показваме, че самите ние не зачитаме негови­те. Затова трябва да знаем, че действията ни имат много по-голяма възпитателна стойност от думите ни.

Един от моите пациенти, шестнайсетгодишен младеж, многократно бе виждал баща си да изпада в ужасен гняв и да хвърля бутилки из къщи, да удря майка му и дори да я просва в безсъзнание. Двамата се развели, но момчето за­почнало да възпроизвежда поведението на баща си, което го и доведе при мен. Когато било ядосано на майка си, то изразявало фрустрацията си, като я замервало с бутилки и изхвърляло питието й през прозореца. Децата правят това, което виждат около себе си!

Детето не само несъзнателно подражава на поведението на родителите си, но и попива общата атмосфера в дома си – на приятелско сътрудничество, на враждебно противопо­ставяне или на привидно спазване на благоприличието. Се­мейната атмосфера е основата на всичко, което се опитва­ме да възпитаме чрез дисциплина. Затова родителите след­ва да. помислят за нея и за специфичните примери за подра­жание, които предлагат. Ние всеки ден учим децата си на нещо чрез мълчаливия език на поведението ни. Предлага­ме им модели, които те несъзнателно имитират.

Афективната подкрепа на родителите помага на детето да превъзмогне чувството си за неприспособеност и да си изгради солидна себепредстава.

В контакта си със света всички деца се чувстват неприспособени поради малкия си ръст и липсата си на опит. Много възрастни омаловажават тези два фактора и предизвика­ните от тях емоции.

Децата са дребни и безпомощни. Те са далеч по-непълно­ценни от родителите си и останалите възрастни, когато трябва да се изправят лице в Лице със заобикалящата ги действителност. Ако не ви се вярва, направете следния опит. Походете на колене известно време и вижте как ще ви се стори оттам гигантския свят на възрастните. Чувството на безпомощност, което ще ви обземе, съответства на изпит­ваното от децата. Те имат нужда от афективна подкрепа и от насърчението на родителите си именно за да смекчат усещането си за непригодност.

Както казах в предишните глави, можем да им помог­нем главно чрез техниката на отразяване на чувствата – като им покажем, че схващаме какво им е. Това е единственото наистина успокоително средство, което сме в състояние да им предложим. Самият факт, че прекрасно разбираме тре­вогата им, по доста изненадващ начин им носи облекчение.

За беда много родители си представят детството като без­грижно време. Всички ние имаме склонност да омаловажа­ваме значението на чувството за несигурност и страх. Да гледаме на онова, което безпокои децата ни, като на незна­чителен проблем в сравнение с проблемите, възникващи в живота ни на възрастни. Един от моите шестгодишни па­циенти даде отлична дефиниция на въпроса. След като ми разказа за събитие, което го бе разстроило, а баща му ка­зал, че няма за какво да плаче, детето възкликна: „За него това е нещо малко, а за мен е нещо голямо!“

Когато детето се сблъсква с нова задача, която поражда у него чувство на несигурност, покажете му, че прекрасно го разбирате. Подкрепете го в афективно отношение, като го убедите, че му имате доверие и сте негов съюзник. Важ­ното е да схване, че не е само. Важното е всеки път, когато се нуждае от вас, да може да поиска помощта ви. Вие тряб­ва винаги да сте му на разположение и това е въпрос, към който не бива да се отнасяте лекомислено. Понякога май­ката или бащата физически присъстват в дома и в същото време детето усеща, че всъщност ги няма, че не са му „подръ­ка“, когато има нужда от помощ и разбиране.

Родителите могат да окажат афективна подкрепа, като осе­заемо проявяват нежността си. Детето никога не загубва сво­ята потребност от доказателства за обич. Погалете го, целу­нете го, прегърнете го през раменете, завийте го, когато си легне – това се все много важни мълчаливи доказателства, че „сте там“, че сте до него всеки път, когато сте му нужни. Ро­дителите често забравят изпълнените с емоционално съдържа­ние вълшебни думи: „Обичам те“. Те сякаш си казват: показ­вам му обичта си с действията си, защо да я изразявам с думи?

Ако мислите така, нека ви задам един въпрос: макар от­ношението на съпруга ви към вас да показва любовта му, ще бъдете ли доволна да прекарате остатъка от живота си, без да чуете от него, че ви обича? Сигурно не. И децата ви са на същото мнение. И те имат нужда да чуят, че ги обичате.

Но внимание. Ако не сте в настроение, не проявявайте физически обичта си и не казвайте на детето „обичам те“. Не се отдавайте на излияния само защото смятате, че това е добро за него. Направите ли го, то ще долови, че не сте искрени. Че думите или жестовете ви на обич не отговарят на истинските ви чувства. Това ще го обърка и обезпокои, защото ще усети, че получава от вас двусмислено послание – думите и жестовете ви обявяват, че го обичате, но дълбо­ките ви чувства твърдят обратното. Така че ако в даден мо­мент не изпитвате към детето особена обич, по-добре нищо не казвайте и нищо не правете. Не разигравайте комедии.

Оставете детето си само да понесе естествените последици на действията си – така ще му помогне­те да си изгради здрава себепредстава.

Това е един от най-ценните инструменти, с които разпола­гаме. За съжаление малко родители го използват. Да раз­гледаме темата за естествените последици.

На закуска детето не яде това, което е в чинията му. То се помайва, играе си и прави всичко друго, освен да се хра­ни. Майката не се ядосва и не го заплашва с наказание. Тя просто вдига масата и оставя нещата в ръцете на естестве­ните последици. След малко детето вероятно ще поиска да хапне нещо.

Тогава майката може да му отговори: „Съжалявам, ако си гладен. Неприятно е, но ще трябва да изчакаш до обяд.“ Гладът, който детето изпитва, е естествената последица от отказа му да закусва. Той ще внесе промени в поведението му далеч по-бързо, отколкото всяко мъмрене или наказа­ние.

Един от проблемите, които много родители от години споделят с мен, е, че децата им „се размотават“, когато се приготвят за училище. Доста майки са ми разправяли как­ви мъки преживяват всяка сутрин и как изпращането на детето ги докарва до истинско нервно изтощение. Тръгва­нето на училище се превръща в дългосрочно изпитание, белязано с непрекъснатата съпротива на детето и разпра­виите му с майката.

На тези майки казвам, че от тях се искат три неща: да решат предишната вечер заедно с детето какво ще облече то сутринта и да извадят от гардероба дрехите му; да го събудят навреме; да му приготвят закуската също навреме. После да оставят детето да се оправя само – да се измие и облече; да закуси; да си подреди чантата и да отиде на учи­лище.

Когато излагам този план на някоя майка, тя неизменно ми казва с обезсърчен глас:

– Знам какво ще стане, ако направя така!

– Е, и какво ще стане?

– Ще се мотае, колкото може, и ще изпусне училищния рейс.

– И какво от това?

– Ами ако го изпусне, ще трябва аз да го карам с колата. -Защо?

– Ако не го закарам, ще закъснее за училище.

– И какво от това? Да иде пеш.  

– Далече е, ще се умори.

– И какво от това?                                 

– Ще му е неприятно да закъснее толкова за училище.

– И какво от това?

Продължавам да питам „И какво от това?“ и „Какво ще стане, ако…?“ Искам по този начин да й покажа, че престане ли да предпазва детето си от естествените последици от действията му, те по-добре от нея ще насочват поведението му.                                                

Ако естествените последици са приятни, детето ще продължи да се държи по същия начин. Ако не са, ще изпи­та необходимост да промени нещо, освен ако ние, родите­лите, не се намесим, за да го предпазим от онова, което логически може да му се случи. За съжаление именно така става обикновено. Когато родителите спестяват на детето си неприятните последици от действията му, то не може да се възползва от възпитателната стойност на своя опит. За­почва да смята, че мама и татко винаги ще се появяват на­време. А това е вредно за себепредставата му и му пречи да се научи да разчита на себе си. Трябва, естествено, да про­явявате здрав разум, когато използвате естествените после­дици. Ако оставите малкото дете само да види какво ще стане ако пресече улица, по която минават много коли, ре­зултатът може да е трагичен. В този случай сте длъжни да се намесите и да го възпрете. Но когато естествените пос­ледици са само неприятни за детето, стойте настрана и ос­тавете нещата да следват логичния си ход.

Чудесно би било да се опрем изцяло на естествените пос­ледици от поведението, за да дисциплинираме детето. За съжаление те не винаги са достатъчни. Понякога се налага да създадем изкуствени, за да санкционираме постъпките му.

За тази цел съществуват три основни метода:

1. Можем да лишим детето от нещо, на което държи.

Да си представим, че петгодишното ви дете драска по сте­ните на стаята ви. Това е „нормално“ за двегодишно бебе, но е акт на враждебност на пет години. За съжаление той не влече никакви неприятни последици за детето и следователно не го учи на дисциплина. Затова трябва да създа­дем изкуствени и произволни последици, които да очерта­ят пред него строги граници и наистина да означават: „Край, повече никакви такива!“

Ако много се разгневите, когато откриете постьпката, сигурно ще го напляскате. Това е изкуствена и неприятна за детето последица. А бихте могли и да го лишите от нещо, което харесва, като кажете: „Дани, ти си достатъчно го­лям, за да знаеш, че не бива да се драска по стените. Приби­рам ти боичките за три дни. Така ще запомниш, че можеш да рисуваш само на хартия, не и по стените.“

2 Можем да изолираме детето, като го откъснем от социалната му група или го изпратим в стаята му.

Да си представим, че четиригодишният ви син пречи на де­цата в градината или у вас да си играят. Кажете му следно­то: „Чарлс, виждам, че не си способен да си играеш с дру­гарчетата си. Непрекъснато ги удряш и всяваш безредие. Върви да си играещ сам в стаята и ми се обади, когато смет­неш, че можеш да си по-сговорчив и да се контролираш.“ Когато прилагате изолирането като наказание, винаги оставяйте, така да се каже, „вратата отворена“. Това е мно­го важно. Не изпращайте детето в стаята му така, сякаш ще остане завинаги там. Целта ви не е да го затворите за неопределено време, а да предизвикате промяна в поведе­нието му. Нека знае, че когато отношението му се промени и се почувства способно да си играе спокойно с другарчета­та си, ще може да се върне при тях.

3. Можем да напляскаме детето.

Държа ясно да уточня, че има „добро“ и „лошо“ пляскане. Наричам „лош“ жестокия и садистичен бой, който вдъхва на детето омраза и дълбоко желание за отмъщение. Това е налагането с каиш или пръчка или всякакво друго „оръ­дие“. Наричам „лош“ и унизителния плесник.

„Добрият“ начин да се напляска детето не изисква аксесоари. Майчината или бащината ръка, която удря два-три пъти детето по дупето, е достатъчна: Уместното пляскане е положителен акт. То прочиства атмосферата и е далеч за предпочитане от обвинителното четене на морал.

Може би сте чували стария съвет: „Никога не удряйте де­тето, ако сте ядосани“. Смятам, че в психологически смисъл това е много лош съвет и ви предлагам точно обратното: „Удряйте детето само ако сте ядосани“. Детето приема да го ударите в момент на яд. То знае, че ви е вбесило и знае с какво. Това, което не би приело, е да не послуша майка си за нещо в десет часа сутринта, а тя да заяви: „Отлично, момче­то ми, баща ти ще те оправи довечера!“ И когато бащата се прибере, да го напердаши, за да „му даде добър урок“. Подо­бен хладнокръвен бой детето не разбира и не прощава.

Аз лично препоръчвам пляскане от типа „Пляс! Ох!“ Ва­шето „пляс“, последвано от детското „ох“. Прилагайте го само когато сте истински разгневени и желаете да разре­шите проблема незабавно. В наши дни много майки като че ли ги е страх да ударят детето си. Те прекалено говорят и крещят, дълго се опитват да преговарят. Това е огромна грешка, защото разрушава родителския им авторитет.

Съобщете на детето веднъж или може би два пъти какво искате да направи или да спре да прави. Ако откаже да ви послуша и сте, раздразнени, напляскайте го.

Нищо чудно после да ви е неприятно и да се почувствате виновни, задето сте излезли от кожата си.

Смелост, госпожо, не всичко е загубено!

Винаги можете да кажете на детето, като намерите под­ходящите думи: „Видя ли каква глупост направи мама. Ядо­сах се и сега ми е много мъчно.“ И да приключите въпроса, без да се поддавате на чувството за вина, фрустрация и при­теснение.                                              

Изчакайте да се успокоите. Ще ви отнеме пет минути или пет часа. Но ако смятате, че не сте били прави, важно е детето ви да го узнае. И в никакъв случай не го убеждавай­те, че сте го набили за негово добро. Това дотолкова не е вярно, че то веднага ще разбере.

Главната цел на пляскането – каквото и да си разправя­ме – е да облекчи родителите. Всички ние имаме нужда от подобно разтоварване от време на време, когато децата ни „лазят по нервите“.

Ако бяхме идеални родители, до един щяхме да сме толко­ва хладнокръвни, че никога нямаше да удряме децата си, освен в изключителни случаи (когато например избягат от нас на улицата). Обаче ние не сме стопроцентово съвърше­ни. Не сме способни винаги да запазим спокойствието и вед­ростта си, когато учим децата на дисциплина. Всичко щеше да е чудесно, ако не беше така. Но явно природата е решила другояче. Когато децата ни правят глупости, ние се нер­вираме, загубваме самообладание и ги удряме. Е, няма защо да се чувстваме виновни за това! На нас ни олеква, на тях също и атмосферата се пречиства. И родители, и деца мо­гат да продължат нататък. Изтръгнали сте от отношения­та си гнева и лошите чувства и всичко отново „е наред“ между вас и детето ви. Сега вече сте в състояние да възста­новите нормалния си майчин или бащин авторитет.

Някои читатели може би ще се смутят от мисълта, че боят служи главно да успокои родителите. Може би все още си правите илюзията, че целта на пляскането е единствено да упражни върху детето благотворно въздействие. Ако е така, ще ви напомня за една моя любима карикатура, на която един баща бие детето си и му казва: „Ще те науча аз как се бият другите!“ (Ще го научи, и още как!)

Работата е там, че ние, родителите, сме човешки същества. Затова казвам: „Напляскайте детето си, ако е необходимо и ако от това ще ви олекне“. Но се надявам, че следвате ли съве­тите, дадени в тази глава, no-рядко ще стигате дотам.

Ако сте съвсем честни със себе си, ще признаете, че по­някога твърде бързичко се вбесявате и после си давате смет­ка, че сте били прекалено резки. Възможно е през този ден да сте се ядосали на съседа или на съпруга си. Или ви е било криво по друга някаква причина и сте излели гнева си върху детето.

Как да постъпите в такъв случай? Винаги можете, раз­бира се, да изиграете ролята на непогрешим и добродете­лен родител и да заявите, че детето ви си е заслужило пори­цанието. Но по-добре е да съберете смелост и да му кажете ето това например: „Знаеш ли, Дани, мама се ядоса и мно­го ти се накара. Обаче сега си давам сметка, че не си сто­рил нещо чак толкова лошо. Днес бях много раздразнена, но не заради теб. Извинявай.“

Като чуе признанието ви, че сте човешко същество, че и вие не сте безгрешни, детето ви ще се почувства обзето от топла загриженост за вас. И това ще има чудесен ефект върху, неговата и вашата себепредстава!

Да обобщим. Казах, че естествените последици от лошо­то държане на детето могат да бъдат подсилени от изкустве­ни. Но дори ако последствията са изкуствени, а не естестве­ни, прилагането им се опира на няколко основни принципа:

1. Изкуствените последици трябва да бъдат достатъчно логични.

Едно и също поведение следва да влече едни й същи пос­ледствия. Ако веднъж конфискувате флумастерите на де­тето, защото е драскало с тях по стените, а на другия ден му отправите снизходителна усмивка за същото провинение, едва ли ще го научите да не прави повече така.

2. Изкуствените последици трябва да бъдат незабавни.

Колкото по-бързо идва последствието след причинилото го действие, толкова по-полезно за детето ще е то. Когато не­приятните резултати се появят след дълъг период от време, детето трудно ще направи връзка между едното и другото.

Ако например е извършило някоя глупост сутринта, на­казанието трябва да последва незабавно, а не да се отлага до прибирането на таткото вечерта. Кажете: „Много доб­ре, Джими, днес няма да гледаш телевизия.“

3. Ако лишите детето от нещо, което харесва, периодът на лишаването трябва да е разумно дълъг.

Да лишите детето от телевизия за цял месец е неразумно. В подобен случай наказанието загубва всякакъв смисъл. Защо­то няма какво да подтикне детето да подобри поведението си. Докато лишаването от телевизия за няколко дни е умно наказание, което го насърчава да промени държането си.

4. Никога не наказвайте дете, като го лишите от нещо съществено за него.

Познавам родители, които наказват детето си, като го ли­шават от посрещане на рождения му ден или от отдавна обещаното посещение в лунапарк. Подобни наказания не променят кой знае какво в поведението му. Те no-скоро рис­куват да предизвикат у него враждебност или желание да си отмъсти. Според думите на едно дете, лишаването от посрещане на рождения ден е „жестоко и ненормално на­казание“. Чиста истина.

5. Неприятните изкуствени последици трябва да са възможно най-тясно свързани с причинилата ги лоша постъпка.

Ако детето е драскало по стените, последствието, предиз­викано от това провинение, трябва да е отнемането на 6о-ичките или флумастерите му. Така за него наказанието ще бъде логично и справедливо.

Всичко би било прекрасно, ако можехме да прилагаме „техниките за подсилване“ от предишната глава и да из­ползваме естествените последици от дадена постъпка като единствени методи за.приучване на детето ни към дисцип­лина. За съжаление нещата не са толкова лесни. От време на време, когато децата ни се държат лошо, на повечето от нас се налага да прибягваме до изкуствените последици, наречени наказания.

6. Предложете на детето си положителен модел за това какво трябва да прави.

Ако прекарате един ден близо до майки с деца, ще открие­те, че много от тях посвещават голяма част от времето си на обяснения какво детето не трябва да прави. Изненадани ли сте? Ще ви дам следния пример. Един мой познат, кукловодът Престън Хибард, отлично познава психологията на децата, поради което те обожават представленията му. В даден момент от спектакъла, когато куклата е яхнала кон, кукловодът се обръща към публиката си: „Внимание, ни­кой да не казва „хайде, хоп“, защото чуе ли „хайде, хоп“, конят се спуска напред и хвърля куклата на земята. Нали се разбрахме, никакво „хайде, хоп“!“ Едва изрекъл тези думи, и децата започват весело да викат: „Хайде, хоп!“ Много май­ки като че ли не разбират какъв ефект предизвиква нареж­дането детето да не вика „хайде, хоп“. Те са учудени и не­щастни, когато то започне да върши онова, което психоло­гически съответства на „хайде, хоп!“.

Когато желаем да насочим действията на детето, нека му обясним какво трябва да прави и да се въздържаме да му втълпяваме какво не трябва да прави.

Вместо „Стига си хвърлял пясък“ можете да му кажете: „Пясъкът е за игра, не за хвърляне“. Вместо „Не удряй Лари с кубчето!“ кажете му: „Кубчетата са направени, за да се строят къщи с тях, а не за да се удрят другите“.

7. Проявявайте здрав разум в опасни ситуации.

Опасна ситуация за дете до шест години е когато например пресича улицата, без да се оглежда, когато си играе с огън, вряла вода, нож или отрова. Ако разумно нагодите към де­тето всекидневната му среда, ще отстраните някои от тези рискове. Оградете добре градината си и тогава то няма как да излезе на улицата. Приберете токсичните препарати на недостъпно място и няма да се страхувате, че ще се отрови. Но рационалното организиране на детската среда не е достатъчно, за да ви предпази от всяка евентуална заплаха. За да помогнете на детето да избягва опасните ситуации, добре е да му внушите разумен и здрав страх от опасността, без да го стряскате прекалено. Оставете го само да открие вредните последствия от действията си в неопасни ситуа­ции. Така то ще бъде по-разположено да ви обърне внима­ние и да ви изслуша с доверие, когато го предупреждавате за опасност, отколкото ако прекалено го предпазвате и не му позволявате да понесе естествените последици от постъпките си.

По отношение на огъня например мисля, че е мъдро да научите детето да си служи с кибрит и да познава кога огъ­нят е опасен веднага щом узрее достатъчно. Нека пали с клечка кибрит огъня в камината или в печката. Това е да­леч за предпочитане пред абсолютната забрана да пипа киб­рита, която ще превърне огъня и свързаните с него предме­ти в табу. Детето може да пожелае да си играе с огън един­ствено ако това му е забранено.

Ако следвате тези седем положителни принципа, ще извършите чудеса в укрепването на себепредставата на де­тето ви и ще му помогнете да си наложи самодисциплилна.

Преди да ви запозная с възпитателните методи, които трябва да избягвате, държа да уточня, че всички познати ми родители, а и аз също, поне частично сме ги използвали в даден момент и че сигурно ще продължим да ги използва­ме, докато децата ни не пораснат и не станат отговорни личности. Понякога от невежество, понякога защото не сме съвършени същества. Все пак искам да изложа тези мето­ди поне за да не бъдат прилагани от невежество. Ето ги дванайсетте заповеди към родителите:

1. Не унижавайте детето си.

Когато възкликваме: „Как можа да го измислиш!“ или „Ама че си идиот!“ или „За нищо не те бива!“, ние нараняваме себепредставата на детето си.

2. Не прибягвайте до заплахи.

Заплахите отслабват представата за себе си. Казваме: „Ако още веднъж направиш това, мисли му!“ или „Ако пак уда­риш брат си, мама така ще те напляска, че ще има дълго да го помниш!“ Всеки път, когато заплашваме детето, ние го учим да се чувства неуютно, да се бои от нас и да ни мрази. Заплахите имат отрицателен психологически ефект върху детето. Което не означава, че е лошо да му налагаме някои ограничения. Майките често разбират погрешно въпроса със заплахите и решават, че на детето никога не бива да се казва „не“.

Напротив. Когато детето премине границите и ви се на­ложи да го спрете, направете го, дори с цената на пошляпване. Но нето уведомявайте предварително какво ще му се случи, ако не слуша. Заплахите се отнасят до бъдещето, а децата живеят в настоящето. Заплахата няма ефект върху бъдещото поведение.

3. Не корумпирайте детето си.

Най-невероятното „корумпиране“ на дете, с което лично съм се сблъсквал, е случаят с онзи баща, който бе обещал на петнайсетгодишния си син, че ще му купи порше, ако завърши гимназия със средна оценка „добър“. Ефектът от подобно обещание е, че мотивациите на детето се измест­ват отвътре навън. Вместо да учи за собствено удовлетво­рение и за обогатяване на себепредставата си с нови зна­ния, то се старае единствено заради чисто външната награ­да.                                

Ако се намирате в магазина или в супермаркета, където майките пазаруват с малките си деца, ще чуете как първи­те дават, а вторите приемат най-разнообразни обещания за награда, които са си чисти „подкупи“. Детето нервира май­ка си, като взима разни пакети и кутии и разбърква рафто­вете. Изтощената майка му обещава: „Ако си послушен и не пипаш нищо, ще ти купя една играчка.“ Подобно обеща­ние е идеалният начин да го научи да шантажира другите и най-напред нея самата. А това никак не е полезно нито за добрата себепредстава на детето, нито за превръщането му в самодисциплиниран индивид, който уважава чуждите пра­ва.

4. Не изтръгвайте насила добрите решения.

Да разгледаме заедно следната сцена. Малкият Уили е извършил нещо лошо. Мама кипва и му казва: „Обещай ми друг път да не правиш така!“ Уили хитро се съгласява. Не минава и половин час, и простъпката се повтаря. Много ядо­сана, мама едва прикрива гнева си и обвинително възклик­ва: „Но, Уили, нали ми обеща!“, без да знае, че за децата обещанията нямат никакъв смисъл. Обещанието, както и сестра му – заплахата, се отнасят до бъдещето. А малките деца живеят в настоящето. Ако детето е по-чувствително, изтръгнатото от него обещание само ще го накара да се чув­ства виновно, задето не го е изпълнило. Или, ако не е особе­но чувствително, ще го научи да бъде цинично и да замества истинската промяна в поведението си с голи думи.

5. Не закриляйте детето си прекалено.

Свръхзакрилата подкопава представата за себе си. Когато майката прекалено закриля детето си, тя го научава на след­ното: „Ти не можеш да направиш кой знае какво сам. Трябва непрекъснато да бъда наблизо и да се грижа за теб.“ Пове­чето родители като че ли твърде малко се доверяват на де­цата си. А девизът им би следвало да бъде: „Никога да не върша вместо детето онова, което то може да свърши без чужда помощ“.

6. Не бъдете многословни.

За детето дългите речи означават: „Не си способно да раз­береш тия неща, затова по-добре слушай какво ти говоря.“ Цитираните по-долу забележки добре показват как реаги­рат децата на родителското красноречие. Веднъж едно пет­годишно хлапе попитало баща си: „Татко, защо винаги ми отговаряш толкова дълго, след като аз ти задавам толкова кратък въпрос?“

Друго дете на същата възраст хванали да заплашва свое другарче от детското училище с думите: „Ще те набия, ще те нарежа на парчета, ще ти обясня аз на тебе!“

7. Не изисквайте сляпо и незабавно подчинение.

Да предположим, че съпругът ви каже: „Скъпа, зарежи това, което правиш, и веднага ми донеси чаша кафе!“ Мисля, че no-скоро ще ви се прище да му хвърлите чашата в лицето. Е, вашето дете изпитва същото чувство, когато поискате от него веднага да прекрати играта, която го е погълнала, и да изпълни нареждането ви.

Дайте на детето време да реагира. Уведомете го: „Джи-ми, след десет минути ще обядваме.“ Доставете му удовол­ствието да помърмори малко, преди да се отзове: „Ийй, мамо, веднага ли трябва да спра да играя?“ Незабавното подчинение би подхождало на кукла на конци или на граж­данин на тоталитарна държава, но не може да фигурира в нашия педагогически репертоар, ако искаме да възпитаме свободни индивиди, способни на самодисциплина.

8. Не глезете детето и не бъдете прекалено снизходителни към него.

Глезенето на детето и изпълняването на всичките му мол­би довежда до това, което много родители наричат „разва­лям“. Всъщност родител, който лесно отстъпва на детето си, се бои да му каже „не“, да прояви твърдост по отноше­ние на вече определените граници, като по този начин създа­ва у него впечатлението, че всички правила са разтегливи и че е достатъчно да понапъне малко, за да поддадат. Това може и да върши работа в семейната клетка, но готви на детето мъчително пробуждане при съприкосновението му със света. Когато позволяваме на децата си прекалено мно­го, ние зачеркваме шансовете им един ден да станат оправни, независими и способни на самодисциплина.

Я Бъдете последователни в налагането на правила и закони.

Ако в понеделник майката безгрижно прощава всичко на детето, но наказва същите грешки във вторник, ефектът ще бъде като при автомобилиста, за когото червеният све­тофар днес означава „премини“, а утре – „спри“. Детето има нужда от еднакво отношение и поне минимална сигурност за онова, което се очаква от него.

10. Не въвеждайте правила, несъобразени с възрастта на детето.

Не очаквайте от двегодишно дете да се подчинява като пет­годишно – така само ще пробудите у него неприятно чувство и омраза към вас. Изисквайки зряло поведение, на което то не е способно, вие спъвате развитието на представата му за себе си.

11. Избягвайте назидателното и обвинителното поведение.

Четенето на морал и обвиненията са залог за лоша себе-представа. Метод за приучване към дисциплина, който кара детето да се чувства виновно, му изпраща на практика след­ното послание: „Това, което извърши, е много лошо. Ти не си добро дете. Как можа да сториш такова нещо на мамче-то, което прави всичко за теб?“

Следващия път, когато решите да четете морал на дете под шест години, по-добре му дръпнете една малка реч на испански или на немски или просто изломотете нещо не­разбрано. Ще има същия ефект като конско евангелие на родния му език. И, разбира се, изобщо няма да му създаде усещането, че е сбъркало в нещо.

Всеки ден десетки хиляди упреци биват отправяни от ро­дителите към нещастните им деца. Ако можехме да скри­ем магнетофони навсякъде и да запишем тази канонада от хули, майките щяха да са поразени от приказките си. Лен­тата би възпроизвела всичките им проповеди, крясъци, на­падки, унизителни забележки и оскърбления.

У детето, подложено на такъв словесен обстрел, се забе­лязва интересно явление. Ушите му се запушват. То при­бягва до единствената защита, с която разполага, за да па­рира водопада от думи. Но тъй като не може „да изключи звука“ напълно, мозъкът му все пак регистрира, и то много добре, пропукването на себепредставата му.

Словесното неодобрение влияе много слабо върху поведе­нието на детето. То само подкопава представата му за себе си.

12. Не давайте заповеди, ако не възнамерявате да изискате изпълнението им.

Ето една класическа сцена. Майката казва на детето си: „Не се катери на стола.“ Детето продължава да се катери. „Ричард, нали ти казах да не се катериш на стола!“ Детето не й обръща внимание. „Ричард, чуваш ли? Току-що ти казах да не се катериш на този стол!“ Ричард все така се прави на глух и майката се предава. Така тя го научава да не се съоб­разява със заповедите и нарежданията й. За да избегнете този вид отрицателно възпитание, не изисквайте нищо, не заповядвайте нищо, ако не сте решени да се наложите.

Вече сме към края на главата за дисциплината, затова набързо ще обобщя това, което се опитах да ви кажа на тази тема.

Вие искате детето ви да стане възрастен човек, способен самостоятелно да играе ролята си, с две думи човек с чувст­во за отговорност и самодисциплина. За тази цел още от предучилищната възраст чак до късното юношество е не­обходимо да му наложите дисциплина, която по-късно ще се превърне в самодисциплина.

Определих дисциплината главно като обучение от стра­на на родителите и учене от страна на децата. Така че дис­циплинирането е процес, който се подчинява на определе­ни психологически принципи.

Някои от тях важат и за животните, и за хората. Добре е ние, родителите, да знаем кои са те й да ги прилагаме инте­лигентно. В противен случай ще претърпим повече прова­ли във възпитанието на децата си, отколкото дресьорите в опитите си да научат делфините на различни номера.

Но има и психологически принципи на обучение, прило­жими само към човешките същества. За родителите е осо­бено важно да ги познават, за да не използват безрезултат­ни методи й да разочароват и децата си, и себе си.

Ако от предучилищната възраст до юношеството се придържаме към възпитателни методи, чиято ефикасност е доказана от науката, ще научим децата си сами да си на­лагат дисциплина и няма да е нужно да го правим ние.

Какъв ще бъде резултатът, ако съумеем системно да при­лагаме стойностни и ефикасни методи и да избягваме не­подходящите? Ще възпитаме ли „дете за пример“? Надя­вам се, че не. Мен лично, като психолог, не ме привличат особено „децата за пример“. Детето за пример нито е щаст­ливо, нито е дисциплинирано. То ни показва само една фа­сада. Насилили са го да спазва външно приличие, но вътре в него цари афективен и емоционален смут. Случи ли ни се да видим шестгодишно дете, което е винаги спокойно и поч­тително, никога не се бунтува и не се изплъзва от родител­ския контрол, изпълнява с удоволствие и без да протестира всички изисквания на възрастните, дете, на което никой никога не вдъхва отрицателни чувства, което не проявява интерес към секса, не лъже, не бие брат си или сестра си, нито другарчетата си, дете добродетелно, алтруистично, с високи морални принципи, съзнателно, чистоплътно, ува­жаващо чуждата собственост, това би ознавало, че си ня­маме работа с дете. Че пред нас е същество, принудено да бъде миниатюрен възрастен в телесната обвивка на дете.

Когато приучваме децата си на дисциплина и ги насочва­ме към крайната цел – самодисциплината, нека никога не забравяме, че те са още деца. Друга моя любима карикату­ра представлява майка, която тегли момченцето си за ръката и му казва: „Престани, Джими, държиш се като дете!“ Раз­бира се, че се държи като дете! И това е негово право!

Методите ни на дисциплиниране трябва да канализират динамизма на детството така, че да се разгърне по-късно, без да нарушава възприетите социални норми. Но те нико­га не бива да заличават онази жизненост, която кара деца­та ни да действат, както им е присъщо.

следваща глава ДЕТЕТО ВИ И НАСИЛИЕТО