ПЪРВО ЮНОШЕСТВО (Първа част)

Възрастта на първите стъпки, за която говорихме, започва, когато детето ви проходи, тоест на около една година, и продължава горе-долу до края на втората година.

Но ако се опитаме да приложим тази схема към първо­родния ми син, ще видим, че той навлезе в етапа на първи­те стъпки на около деветмесечна възраст, защото точно то­гава проходи. И макар схемата да сочи двегодишната възраст като начало на „първото юношество“, за него то започна на около година и осем месеца. Как разбрахме ли? Ами той недвусмислено ни даде да разберем по следния начин: през целия период на първите стъпки, когато нещо не му харесваше, той казваше „не, не“ със спокоен глас, без да настоява и без да прави истории. Но на около година и осем месеца в разстояние на една седмица изведнъж се превърна в друго дете. Когато го питахме иска ли нещо, крещеше с всичка сила: „Не, не и не, не искам!“ Тогава ни стана ясно – макар да нямаше две години, той навлизаше в нов стадий на развитие. В емоционално отношение бе дос­тигнал до своето „първо юношество“.

Така че продължителността на стадиите в развитието може да е различна за отделните деца – всяко едно преминава през тях в посочения в тази книга ред, но следвайки собствения си ритъм, в някои моменти по-бърз, в други по-бавен.

Типичното поведение за първото юношество се забеляз­ва при около 50% от децата, навършили две години; на същата възраст 25% вече са задминали етапа, а 25% още не са го достигнали.

Затова не смятайте, че детето ви задължително трябва да изживее различните фази в развитието си точно по на­чина, по който са описани. Примерите се. дават само за да привлекат вниманието ви върху вероятната посока на про­мените, които то ще претърпи. Важно е да знаете реда на етапите. Но детето ви ще остави отпечатъка на своята ин­дивидуалност върху всеки от тях.

Развитието на детето не е равен и гладък път, водещ с течение на времето до по-зряло поведение. Напротив, то преминава през периоди на равновесие, следвани от перио­ди на неравновесие. Например първите стъпки са период на равновесие, а първото юношество (между две и три го­дини) – на неравновесие. След това стадиите продължават да се редуват. Любопитно е, че природата сякаш е искала да запомним по-лесно този процес и е обозначила по-ста­билните периоди с нечетни числа (1, З,5 години), а по-нес­табилните – с четни (2,4 години).

Ако искате просто й разбираемо за всяка майка опреде­ление за равновесие и неравновесие, смятайте, че когато детето ви доставя радост с присъствието си (на три години например), то е в период на равновесие. А когато се държи като малко зловредно чудовище (на две години например), то е в период на неравновесие. Надявам се да съм ясен.

Първото юношество е стадий на преход – първия преход, който наблюдаваме в растежа на детето. Нарекох го „първо юношество“ заради фрапиращата прилика с истинското юношество между тринайсет и деветнайсет години (което можем да наречем „второ юношество“).

Преходът от детството към зрелостта се извършва меж­ду тринайсет и деветнайсет години. Преди да навърши три­найсет години, детето действа в границите, наложени му от родителите. То още не е достатъчно зряло, за да се проявя­ва самостоятелно вътре в очертани от самото нега граници и според свои собствени закони. Но в рамките, определени от родителите му, бъдещият юноша вече е достигнал до известно психологическо равновесие. За да премине към по-висшето равновесие на възрастен човек, той трябва като начало да наруши равновесието на детството. Схванат ли бащата или майката този основен принцип, объркващата сложност на юношеското поведение веднага става обясни­ма. Тогава вече родителите могат да разберат защо юно­шата изпитва психологическа потребност да обича друг вид музика, да има друга прическа, да се облича другояче и изоб­що да се държи не така, както възрастните изискват от него.

Марк Твен добре го е казал: „Когато бях шестнайсетгодишен, мислех, че баща ми е най-глупавият човек на света. А когато навърших двайсет, направо не можех да повярвам колко много е научил за пет години!“

И двете юношества са етапи на бури и напрежение, изпълнени с отрицание и бунт.

Много е важно родителите да схванат положителните аспекти на онова, което нарекохме неравновесие. Тези от тях, които вече имат опит, наричат това време „ужасната година- и се боят от него. Но да погледнем на нещата от друг ъгъл: да вземем едно дете между година и четири ме­сеца и година и половина. То е още бебе. Как може приро­дата да го превърне в тригодишно дете, чиято личност да притежава зрелостта, характерна за дете, а не за бебе? Май­ката природа не може да извърши тази промяна, без да на­руши равновесието, достигнато от бебето. Затова, когато най-малкият ни син започна високо да крещи „не, не!“ още на година и осем месеца, ние разбрахме, че бебешкото му равновесие се пропуква.

Въпреки трудностите, които поведението на отричане и противопоставяне на двегодишното ви дете ще ви причи­нят, спомнете си, че наистина става дума за положителна фаза в развитието му, без която то ще застине в бебешкото си равновесие.

Преди време една приятелка, не особено запозната с дет­ската психология, ми написа по повод на дъщеря си, тогава на около две години и половина, следното: отивали в мага­зина, когато малката внезапно клекнала на тротоара и от­казала да помръдне и на сантиметър за голямо учудване на майка си, която никога не я била виждала да се държи така.

Та приятелката ми ме питаше: „Защо прави това?“ Най-простият отговор несъмнено би бил: „Защото е на две го­дини и половина!“

Тя впрочем веднага щеше да разбере защо дъщеричката й постъпва по този начин, ако бе прочела описанието на дете на две години и половина в „Малкото дете в съвремен­ната цивилизация“ на д-р Гезел. Ето какво се казва там:

Ако накараме група родители да определят с тайно гла­суване най-уморителния период от предучилищната възраст на децата им, мнозинството с положителност биха посочи­ли две години и половина, защото на тази възраст децата проявяват крайности. Ето защо честотната крива на перда­ха достига своя връх точно тогава.“

На този стадий детето не се вписва добре в никоя соци­ална група и не е истински склонно да общува със себепо­добните си. То все още се нуждае от майка си. Майката е слънцето, около което се върти младата планета.

Обикновено детето е упорито и непреклонно. Изисква желанията му да бъдат задоволявани на минутата. Не си пада по компромисите, не обича да дели онова, което смя­та за свое, зле се приспособява към реалността. Не приема никакво изменение в съществуващото. Яростно протести­ра, ако мама или татко променят или прескочат някоя дума в позната песен или приказка. Възприема всяка рутинна домашна дейност като поредност от строго определени събития и абсолютно държи да се спазва установения ред. С това ни напомня за някой придирчив стар ерген перфекционист с веднъж завинаги изработени навици. Но за разлика от ергена детето може изцяло и внезапно да се проме­ни. Давате му плодов сок в стъклена чаша, то иска в порце­ланова. Предлагате му порцеланова, то държи на стъклена. Детето е тиранично. То обича да заповядва. Държи се като малък цар, като господар на къщата. Опитва се да върши неща, с които очевидно не може да се справи само, като наиример да си завърже връзките на обувките, и кате­горично отказва да приеме помощта ви. А когато забележи че не се получава, избухва в сълзи и прави страхотна сцена. Може дори да ви обвини, че не сте му помогнали.

Този период е и време на силни изблици, на бури и нап­режения, на чести смени на настроението. На всякакви край­ности. Детето често се затруднява да направи и най-прост избор и да се спре на него окончателно. То се колебае, раз­търсвано от противоречиви чувства, които го тласкат от „искам това“ до „не го искам“ и от „искам да правя еди какво си“ до „не искам да правя нищо“. Понякога взимане­то на такова просто решение като това дали иска сладолед и дали да спрат да му купят може да предизвика у него ос­тра криза на нерешителност.

По същото време то, бие всякакви рекорди във всички области – може да прави едно и също нещо неопределено дълго време или да повтаря все една и съща фраза или дума, докато на майката й дойде до гуша и помоли за ми­лост. Трудно приема новостите като ястие, което не е опит­вало, или дреха, която току-що сте му купили. Необходи­ма му е сигурността на старото и познатото. Затова обича ритуалите: всичко трябва да се прави винаги по един И същи начин. Детето на две години и половина е известно със своята взискателност. Не му противопоставяйте ва­шата! С дете на тази възраст трябва да се отнасяме с мно­го търпение. Способността му да дели, да чака, да отстъпва е силно ограничена.

Колкото до положителния аспект, нека кажем, че през този период детето се налага със своята бодрост, ентуси­азъм, енергия. Ако майката прояви разбиране, тя ще може да го оцени и да открие различните страни на обаятелната му личност. Защото понякога то умее да бъде и чаровно с цялата си буйност, наивност, въображение, въодушевление, щедрост, с възторга си от новия и непокътнат свят, който открива. А какво научава детето ви на този стадий от раз­витието си? Майката на такъв „пръв юноша“ несъмнено ще ви отговори със същата фраза, която би използвала май­ка на истински юноша: „Питам се научава ли нещо друго, освен да бъде непоносим и да ме дразни!“ И нека бъдем честни – има немалко истина в тези майчини жалби.

Но ако погледнете отвъд всекидневните изпитания, на които ви подлага, ще разберете, че детето ви е на път да .открие своята индивидуалност, противопоставяйки я на социалния конформизъм. (Това е умаленият образ на раз­витието му между тринайсет и деветнайсет години.)

Спомнете си, че новороденото не съзнава „аз“-а си. Трябва му известно време, за да различи своя „аз“ от „не-аз“-а на вселената си. През стадия, за който говорим, вашето дете за пръв път придобива истинско чувство за уникалната си личност. И едно от нещата, което задължително трябва да направи, за да придобие това чувство за самоличност, е да се противопостави на родителите си, като възприеме отри­цателно поведение. За да определи какво представлява и какво иска, то трябва да премине през фазата на отричане и предизвикателство:

С други думи придобиването на отрицателно самосъзна­ние е част от борбата, водена на тази възраст за придобива­нето на положително самосъзнание.

Трудно е да се опише с думи разликата между чувствата за собствена индивидуалност у проходилото дете и у също­то дете по време на първото юношество. „Младият турист“ притежава наивна, невинна, спонтанна способност за екс­панзия, защото е още бебе, макар да умее да се придвижва. Докато същото това дете в първото си юношество е загу­било своята наивност, невинност, спонтанност. За него животът вече не е еднопосочен, а има две посоки на движе­ние. За пръв зът в младия си живот то се сблъсква с мощни противоречиви тенденции вътре в себе си. Поведението му показва, че непрекъснато се пита: „Хей, накъде да се запъ­тя? Дали да се върна назад и пак да стана бебе, или да вървя напред и да се превърна в дете? Какво точно искам? Дали онова, което родителите ми ме карат, или онова, което ис­кам аз, тоест точно обратното? Пък и дали е само обратно­то? И кое е това „аз“, което желае всичко това? И кой съм аз всъщност?“

Един пример от света на „големите“ юноши може да ни помогне да уточним това типично поведение на двегодиш­ното дете. Петнайсетгодишна ученичка отива да си купува рокля с майка си. Пробва много рокли, но все не може да се реши. Накрая се обръща хъм майка си и я пита: „Коя да взема?“ Майката казва: „Струва ми се, че синята ще ти оти­ва“. На което момичето сухо отвръща: „О, мамо, винаги се опитваш да ми повлияеш!“

След няколко месеца двете отново пазаруват, като този път търсят бална рокля, и момичето, което отново не може да вземе решение, се обръща към майка си за съвет. Поуче­на от предишния път, майката казва: „Сигурна съм, че мо­жеш да избереш сама.“ Девойката: „О, мамо, никога не ми помагаш, когато имам нужда!“ Майката е абсолютно сра­зена. Когато ми разказа тази история, тя възкликна: „Стру­ва ми се, че никога няма да ги разбера тези юноши!“

А всъщност, стига човек да е информиран, не е трудно да се разбере противоречивото поведение на девойката. Юно­шеството е преход между детството и зрелостта. Първия път момичето е искало главно да бъде възрастен човек. Затова не е пожелало мама да му помогне. Втория път е изпитвало желание да бъде зависимо, да си остане моми­ченце, затова се е нуждаело от майчината помощ.

„Първото юношество“ притежава сходни черти. Най-чес­то то се характеризира с „остави, мамо, мога и сам“. Дете­то отказва помощта на майка си например в обличането и ядосано възкликва: „Аз сам!“

В други случаи обаче то се лепва за майка си, заявявай­ки, че е още бебе, и настоява тя да прави всичко вместо него. Също като юношата двегодишното дете всекичасно и всекидневно се люшка напред-назад между стремежа си към самостоятелност и желанието да остане в инфантилна зависимост от майка си. То приема облика на „господин Да-Не“. Поради тази причина налаганите му ограничения трябва да бъдат гъвкави. Погрешно е да се принуждава дете на тази възраст да спазва строги принципи по отношение на обличането, часа за къпане и пр. Абсолютните и неиз­менни правила просто са неприложими на този стадий от развитието, дотолкова той е съставен от сложни чувства и стремежи. Общо взето, желателно е родителите да не нала­гат точни и ясно определени правила и ограничения, преди детето да навърши три години. Но между втория и третия рожден ден те биха могли печелившо да последват мъдрия съвет на Емерсън: „Глупавото постоянство е демонът на дребния дух“.                                   

Значи новата задача, поставена на детето през този ста­дий и развитие, е да придобие силен усет за своята инди­видуалност, дълбоко чувство за това, което е. В същото вре­ме обаче то трябва да се научи да се съобразява с очаквани­ята на обществото (тоест на тази възраст главно на родите­лите).                                                                     

И тук нещата могат да тръгнат на зле по два начина. Ако родителите упражняват твърде строг контрол и изискват абсолютно подчинение, детето става прекалено послушно. Сещам се за едно познато момченце, което така и не пре­мина през стадия на противопоставяне, типичен за двего­дишните, защото майка му просто не му позволи. Тя напра­во го дресира да бъде пасивно и покорно. Не търпеше ни­какъв импулсивен порив или емоционален изблик, така характерни за възрастта му. Напротив, награждаваше сина си всеки път, когато се държеше спокойно, пасивно и „ми­ло“. Тази система действаше отлично в смисъл, че, за май­ката въпросният стадий на развитие съвсем не беше изпи­тание, напротив, премина относително безболезнено, но не свърши работа на детето. Когато то тръгна на детско учи­лище[1], учителката забеляза, че е плахо, не си играе с други­те деца и е по-скоро затворено. Явно майката прекалено добре го бе приучила към пасивност и кротост. А подобно поведение можеше да го превърне в стеснителен и лишен от агресивност мъж, неспособен да се впусне в живота и да предприеме нещо ново.

Но не всички деца се огъват така лесно пред строгостта на родителите си. Някои малчугани по природа са по-издръжливи от други. Тогава излишъкът от строгост се сблъсква с яростната съпротива на детето, готово да се бори докрай, но не и да отстъпи. И цялото,първо юношество се превръща в конфликт между две воли -. на родителите и на детето. При това няма значение кой ще спечели, тъй като детето със сигурност губи онова, което би могло да придо­бие през този период.

Възможно е също, като се натъкне на прекалена властност, детето да се подчини външно, потискайки своята враж­дебност. То неохотно ще прави каквото се иска от него, но ще стане притворно. При всеки удобен случаи, когато не го виждат, ще освобождава по малко от враждебността си върху околните, ще счупи нещо, ще ощипе сестра си или ще извърши друго недоброжелателно или разрушително действие. А като порасне, нищо чудно да стане добродете­лен и нетолерантен моралист, външно изтъкан от благоче­стиви принципи, но дълбоко в себе си изпълнен с враждеб­ност. Точно като описаните от Исус фарисеи: „Варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота.“ (Евангелие от Матея, 23, 27)

Все по това време може да възникне и друг проблем -този на майката, която се бои да упражни авторитета си. Тя отстъпва на всички изисквания на детето,,като незабавно разширява определените от нея граници, щом то откаже да се вмести в тях. Така детето винаги има последната дума. Скоро се оказва, че ролите в семейството са разменени. Господар е детето, а не родителите. Така се стига до „синд­рома на гаменчето“. Този тип деца абсолютно не се науча­ват да се съобразяват с реалностите през първото си юно­шество, а това им създава многобройни трудности, когато отидат в детски дом и открият, че учителката и другите деца изискват от тях елементарно уважение към обществе­ните норми. На такова уважение те са неспособни, защото майката не го е възпитала у тях през стадия на първото юношество.

Огледайте се около вас. Сигурно познавате ужасно стес­нителни и притеснени хора, както и хора покорни и кон­формистки настроени. Човек би казал, че те никога не се отпускат – толкова са напрегнати, докачливи, пълни с пред­разсъдъци. Други пък са винаги в опозиция. Можете да сте сигурни, че ще заемат обратното становище по какъвто и да е въпрос. В различните клубове и сдружения точно те винаги създават проблеми, тъй като имат психологическа потребност винаги да се борят срещу някого или нещо. Прекалено покорните възрастни, както и вечно непокор­ните са били в мнозинството си „зле подхванати“ на прага на детството си, което обикновено започва с периода, наре­чен от нас „първо юношество“. 

Дисциплината

Упражняваният от родителите контрол ни води до дисцип­лината. Досега не сме говорили за дисциплина в истинския смисъл на думата. Няма никаква причина майката да я на­лага на бебето или на „младия пътешественик“, ако му оси­гури среда, съответстваща на потребностите му. Но през периода на „първото юношество“ детето трябва да се на­учи на дисциплина и майката следва да знае как да действа в това отношение.

В тази глава ще говоря за дисциплината само през ста­дия на първото юношество, но не е зле човек да знае в общи линии кое трябва и кое не бива да се налага на децата. Зато­ва преди да продължите нататък, съветвам ви внимателно да прочетете глави 8 и 9. След това се върнете на тази гла­ва.

Предлагам да започнем обсъждането на дисциплината през първото юношество, като окончателно зачеркнем от речника си думите „строг“ и „снизходителен“. Те объркват родителите, които все се питат: „Да не съм много строг?“ или „Да не би да съм много снизходителен?“ Никога не си задавайте тези въпроси и не употребявайте тези думи. Ус­пехът или неуспехът на възпитанието в дисциплина нямат връзка с вашата строгост или снизходителност.

Първото нещо, което се иска от родителите, специално за децата на разглежданата възраст, е да правят разлика между действия и чувства. Под действия разбирам външното поведение на детето. То пресича улицата, след като вие сте му забранили да го прави; хвърля пясък, след като сте му казали „Не хвърляй пясък!“             

Под чувства разбирам вътрешните усещания на детето – то може да бъде ядосано или щастливо, да се бои, да изпит­ва стеснение или обич.

Важно е родителите да не смесват чувства и действия, защото детето може да се научи да контролира действията си, но не и чувствата си. Чувствата на детето, както и мис­лите му, го обхващат спонтанно. То не избира нито момен­та, нито вида им.

Да вземем например гнева. Детето не може да се въздържи да не усети яд или враждебност от време на вре­ме. Но сме в правото си да се надяваме, че ще се научи да избягва социалните действия, в които се изразяват тези чув­ства – да удря, да хвърля пясък, да хапе.

Първото, което трябва да сторим с дете, навлязло в пе­риода на „първото юношество“, е да му помогнем да очер­тае разумни граници пред действията си. За беда много ро­дители явно зле са разбрали модерната психология, като са решили, че да се налагат ограничения на детето означава да му се нанасят травми или да се спъва развитието на лич­ността му. Психоложката Еда Лешан разказва по този по­вод как един ден на съпруга й се обадил негов приятел от телефонна кабина и му казал следното: „Не мога да ти звънна от къщи, защото Боби непрекъснато ми затваря телефона.“                     .

Да видим сега кои са разумните граници за малкото дете. Няма абсолютно правило. Най-напред си поставете въпро­са: „Колко категорични забрани мога да му наложа на тази възраст?“ Току-виж се изненадате, когато установите, че съставеният от вас списък е по-кратък, отколкото сте си мислили.

Веднъж при мен дойде една жена, разтревожена от стран­ните навици на детето си.

И по-специално от следния: вместо да си яде пастата като другите деца, то отделяло глазурата, навивало я на топка и я изяждало, а останалото не докосвало. По някаква чисто лична психологическа причина това вбесяваше майката. Бе дошла да се посъветва как по принцип да се държи с детето и ми разкри горната особеност по време на разговора, Зададох й въпроса какво е правила, за да го отучи от необи­чайния му навик, и тя ми отговори:

„Всичко опитах! Карах му се, плясках го, предлагах му пари. Нищо не помага.“

Тогава я попитах защо смята за толкова важно да отучи детето от ексцентричния му начин на ядене на пасти. Да не би той да му разваля зъбите или да му причинява гадене? „Не, каза ми тя, на мен ми причинява гадене – не мога да гледам как съсипва останалата част от пастата.“

Предложих й да направи малък опит. При следващото хранене по време на десерта момченцето отново започнало да отделя глазурата и да я прави на топка. Следвайки инст­рукциите ми, майката си замълчала за голямо учудване на детето, което я осведомило:

– Мамо, махам крема!

Помислило, че този път не са го видели.

– Знам – отвърнала тя, като се вкопчила в стола си.

– И не казваш нищо? – Не.

Тогава момченцето както обикновено отделило крема и го направило на топка. Изяло го, а пастата оставило недокосната. Това продължило четири дни. Майката все така не коментирала. На петия ден за нейно голямо удив­ление той изял пастата си като другите две деца в семейс­твото. Жената не можеше да дойде на себе си, когато ми разказваше това. „Как можа да се промени така?“, попита ме тя. „Комедията свършва, щом публиката си отиде“, отговорих й.

Този дребен инцидент е показателен за много неща, но аз бих искал да изтъкна следното – глупаво е било от стра­на на тази майка да настоява детето й да си яде пастата „като всички“. Когато става дума за двегодишното ви дете и за това какво искате то да прави, винаги се запитвайте: какво значение има дали ще прави това или онова? Струва ли си изобщо да говорим по въпроса? Съществуват предостатъчно основни забрани и граници за двегодишното дете свързани със запалените печки, с опасностите по улицата, с пясъка, който не бива да се хвърля в очите на другите деца и т. н., за да не усложняваме и неговия, и нашия живот с многобройни и съвършено излишни изисквания.

Много родители мислят, че някъде съществува магичес­ки списък на границите, които децата не трябва да престъпват. Няма такъв списък, защото всеки родител прите­жава лични качества и личен стил на живот. Някои са с по-широки сърца и смятат малък брой ограничения за важни. Други са по-строги и налагат повече забрани. Последните биха се чувствали много притеснени, ако позволяха на де­цата си да правят онова, което първите позволяват на сво­ите.

Ще ви призная нещо. Според мен границите, които очер­тавате пред децата си, не са от особено значение, стига да са разумни и логични, стига да ви изглеждат оправдани и на вас, и на тях.

Би било очевидно погрешно и противоестествено роди­телите да разрешават абсолютно всичко на децата си. И обратно, положението би станало неудържимо, ако се опи­тате всичко да забраните. Душевното и морално здраве на родителите и хармоничното развитие на детето се намират някъде между тези две крайности; мама и татко трябва сами да определят къде е това „някъде“.

Повечето родители са наясно с ограниченията, които трябва да наложат на действията на децата си, но обикно­вено се объркват, когато стане дума за чувствата им. 

Да държим сметка за чувствата

За да израснат децата психологически здрави и за да имат положителна представа за себе си, родителите следва да ги оставят да изразяват чувствата си. За съжаление действи­телността не е такава. Повечето родители не позволяват това на децата си.

Да вземем един пример измежду стотици други. Веднъж в една градинка чух следния разговор между майка и шест­годишното й момченце (там беше и четиригодишната сес­тричка): „Мразя те, Сузи“, повтаряше момченцето, явно ядосано на сестричката си, Да не мислите, че майката пред­ложи: „Томи, обясни ми какво чувстваш, кажи на сестра ти какво се е случило“.. Съвсем не. Тя каза:. „Хайде, хайде, Том. Виж колко е мила сестра ти. Ти не я мразиш, ти я обичаш“. Това обаче беше лъжа и момченцето отлично го знаеше. Майката се опитваше да го отклони от чувствата му. Естес­твено, няма начин тя наистина да преобрази в обич гнева, който то изпитва към сестра си. Единственото, което ще постигне, е да го научи да прикрива чувствата си, да сдържа импулсите си и едва по-късно скришом да им даде воля -като например набие сестра си, когато майката я няма.

Могат да се приведат множество Други примери за начи­на, по който родителите възпират децата си да им кажат какво изпитват.

И това е вярно за всички чувства, които смятаме за отри­цателни: гняв, страх, стеснителност, мъка или безпокойст­во.

Но не се опитваме да отучим децата си от „положител­ните“ чувства на любов и нежност. Никога не съм срещал майка, която би попречила на детето си да й каже: „Мамо, обичам те!“

Защо сме такива? Защо не позволяваме на децата си да изразяват и отрицателните си чувства? Причината е съвсем проста. Когато самите ние сме били деца, и на нас не са ни позволявали. Така без да искаме предаваме на децата си собствените си психологически задръжки.

Необходимо е да оставим децата съвсем свободно да из­разяват всичките си чувства — и лошите, и добрите. Едва когато детето освободи и по този начин прогони отрица­телните си наклонности, положителните могат да заемат мястото им. Ако не го оставим да изхвърли целия си запас от гняв й враждебност, любовта и нежността няма къде да се настанят.

Потисканите чувства са почва за лошо душевно здраве. Като правило децата изразяват чувствата си, освен ако не поискаме от тях да крият какво изпитват. Затова две деца са способни да се сбият сутринта и да бъдат най-добрите приятели на света следобед. Докато родителите на същите тези деца могат да останат в обтегнати отношения в продължение на месеци.

Първото, на което психотерапията научава възрастните с психологически проблеми, е да изразяват нормално чув­ствата си. Но ако научим на същото децата в най-ранна възраст, когато пораснат, те ще бъдат в прекрасно душев­но здраве.

Малките деца не могат да изтласкват само някои чувст­ва, като гнева и страха например, без да потиснат и остана­лите. Ако ги възпитаме да не дават воля на гнева и страха си, несъзнателно ги възпитаваме да сдържат и „добрите“ си чувства на обич и нежност.

Не е достатъчно впрочем децата да обяснят какво става в тях. Те трябва също да знаят, че родителите им наистина разбират чувствата им. Когато са нещастни или ядосани, или обидени, те търсят разбиране. Как да покажете на де­тето си, че ви е ясно какво изпитва?

Можете да сторите-това формално, като просто му за­явите: „Знам какво ти е“. Но това е прекалено лесно и бързо и рискува да не го убеди. Има по-сигурен начин да засвиде­телствате на детето си дълбокото си разбиране. Този начин бе открит още през четирийсетте години от психолога д-р Карл Роджърс и се нарича „отразяване на чувствата“. 

Техника на отразяване на чувствата

Ето как се прави: показвате на някой друг, че наистина раз­бирате какво изпитва, като предавате чувствата му със свои думи, така че да ги отразите, все едно сте огледало. С две­годишни деца е много лесно, тъй като можете да повтори­те същите думи, които те са употребили.

Например двегодишното ви хлапе пристига с рев. Бясно е: „Джими (петгодишен) ме бие!“ Тук повечето родители въздъхват отегчено и си казват: „Хайде пак започна!“ Съби­рат двете деца и процесът е открит. „Кой започна пръв?“ и т. н. Методът на отразените чувства окончателно ви лиша­ва от ролята на арбитър. Наместо това, когато двегодишното ви дете се оплаче: „Джими ме наби!“, можете да отго­ворите със съчувстващ тон: „Ядосан си, защото Джими те е набил!“ или „Ядосваш се, когато Джими те бие, нали?“

Думите ви предават неговите чувства, като ги отразяват. Наричам този метод техника на обратното действие, защо­то препращайки на детето си собствените му чувства, вие му показвате, че наистина разбирате какво изпитва.

Преди няколко години една майка, която бях посветил в техниката на обратното действие, ми разказа случка, добре илюстрираща начина на действието й. Майката, която чле­нуваше в приятелска асоциация на детегледачи, една вечер гледала децата на друга семейна двойка. Родителите сло­жили Тими да спи и излезли. По едно време Тими изскочил от стаята си уплашен и притеснен й рекъл: „Госпожо Джо­унс, в стаята ми има вълк!“ Майката ми обясни, че преди да усвои въпросната техника, тя би реагирала зле в дадена­та ситуация, както впрочем повечето родители. Би казала: „Хайде сега, не ставай смешен, Тими, много добре знаеш, че в стаята ти няма вълк.“ И би обиколила стаята с мом­ченцето, показвайки му, че вътре няма вълк, което ни най-малко нямаше да намали страха му. Вместо да действа по този на пръв поглед разумен, но неправилен начин, тя под-ходила към въпроса другояче – приложила нашия метод.

Казала му: „Седни до мен и ми разкажи за вълка.“ И де­тето споделило колко се бои от вълка. Тя му отговаряла с фрази като: „Наистина те е страх от този вълк!“ или „Този стар вълк май много те плаши!“ и други подобни. Не се опитвала да го успокоява, нито да го разсейва. Задоволила се да му препраща чувствата, които описвало. Момченцето й казало, че много се бои от този вълк, че го мрази и че ще го хвърли в морето от скалите. Накрая, след около двайсет минути, през които тя само отразявала чувствата му, то се обърнало към нея и й рекло: „Госпожо Джоунс, сега мисля, че мога да отида да спя.“ Тя го завела в стаята му, завила го и след няколко минути то вече спяло.

Госпожа Джоунс ми разказа всичко това седмица след случката и забеляза: „Знаете ли, наистина помага.“ Така е, помага. Опитайте. Впрочем тази техника съдържа нещо като саморегулатор. Ако не разберете какво изпитва дете­то, то почти сигурно ще реагира с думите: „Не, не е това, не ми е така.“

Методът на обратното действие е лесен за разбиране, но труден за приложение, защото когато ние, родителите, сме . били деца, към нас са се отнасяли другояче. И защото сме прекарали много години от живота си в опити да успокоя­ваме другите, да ги съветваме или да ги отклоняваме от чувствата им, особено ако ни се струват лоши. Методът на обратното действие противоречи на цялото ни възпитание.

Винаги съм оставял децата си да изразяват „отрицател­ните“ си и враждебни към мен чувства. Но трябва да приз­ная, че понякога, в момента, когато действам така, чувам в себе си едно гласче, което шепне: „Внимавай с кого гово­риш, момчето ми! Аз съм ти баща!“ Това гласче, което не принадлежи на психологически и научно осъзнатия баща, какъвто съм аз, е гласът на собствения ми баща – той ми казва, както когато бях дете, че нямам право да заявявам на всеослушание какво изпитвам.

Та ето защо не е толкова просто да се приложи техника­та на афективното отразяване – след като не са ни позволя­вали свободно да изразяваме чувствата си, когато сме били малки, несъмнено ще ни е трудно да позволим на децата си да го правят.

„Но не означава ли това да позволим на детето да пока­же неуважение към нас, особено ако го оставим да ни за­яви, че ни мрази?“ Този въпрос си задават много майки. Не мисля, че свободното изразяване на поривите има каквато и да е връзка с уважението или неуважението. Детето ува­жава родителите си, когато усеща, че те знаят повече от него, че се отнасят с него справедливо и на свой ред го ува­жават. Но от време на време детето „се сърди“ на родите­лите си. И тъй или инак ще „им се сърди“, дори ако, не му позволят да го изрази.                           

Защо тогава да не го оставим да се освободи от гнева си? Ако го възпрем, ще му бъде много по-трудно да контроли­ра поведението си. Няма нищо по-опасно от това да попре­чим на парата да излиза от котела.

Казах, че е важно да се прави разлика, между чувства й действия; предложих да се поставят разумни граници на действията на детето, но да му се позволи да изразява чув­ствата, които изпитва. Описах техниката на отразяването като средство да покажем на детето, че наистина го разби­раме. Сега бих искал да дам конкретен пример за дете на две години и половина като илюстрация на това как из­глежда на практика различаването на чувствата от дейст­вията.

Когато синът ми стана на две години и половина, често се случваше следното. Водех го в градината и той, много щастлив, си играеше на пясъка. Накрая идваше часът за тръгване. Предупреждавах го малко преди това, за да се подготви.          

– Ранди – съобщавах му, – след десет минути потегляме. След десет минути му казвах:

– Ранди, време е да си тръгваме. -Не, не искам.

Как всъщност съм могъл и за миг да допусна, че ще иска да си тръгне? Нали добре се забавляваше? Тогава започвах да „отразявам“ чувствата му.

– Знам, че не искаш да си ходим, защото добре се забав­ляваш на пясъка.

– Няма да си ходим!

– Толкова ти е хубаво, че не ти се ще да мръднеш оттук! Продължавах така няколко минути, накрая го грабвах и насила го отнасях до колата. Той крещеше и ме риташе, а аз все така „отразявах“ чувствата му през целия път: „Яд те е на татко, защото искаш да играеш, а той те води вкъщи!“

Да анализираме сега тази случка, защото тя е нещо като моментна снимка, позволяваща да размислим над многото начини, по които можем да се отнасяме към децата на този стадий на развитие.

Ако се бях подал и бяхме останали в градината, когато наистина бе време да си тръгваме, щях да го науча да се държи като малък тиранин и да отказва да се подчинява на умерени ограничения. И нямаше да му помогна да възпри­еме разумните обществени норми.

От друга страна, ако не му бях позволил да изрази недо­волството си, щях да нараня неговата оформяща се индиви­дуалност и чувството му за самоуважение.

А аз действах така, сякаш му казвах: „Имаш право да се ядосваш. И аз бих се разгневил, ако някой ми попречи да се забавлявам. Като човек, ти си в правото си да изпитваш такива чувства и да ги изразяваш.“

Горното добре илюстрира многобройните подобни слу­чаи, с които ще се сблъсквате на тази възраст на детето ви. Дайте му възможност да се изрази, но бъдете твърди и нас­тоявайте да не прекрачва с действията си разумните грани­ци.

Това, което описах, е идеалният начин на действие в по­добна ситуация. То не означава, че винаги ще постъпваме точно така. Защото ние, родителите, също имаме права! Имаме право на лоши дни, на моменти на раздразнение и на чувства на враждебност.

Не всеки път ще съумеем да запазим хладнокръвие и да се държим идеално с детето си. Не винаги ще имаме жела­ние да го оставим да каже каквото си мисли. Понякога само ще излаем: Млък! Мама решава, децата слушат!“

Много майки силно се притесняват, че са се ядосали и са се развикалите което всъщност няма нищо особено. Стру­ва им се, че трябва винаги да са спокойни и ведри. Това наистина е идеалният вариант, но аз още не съм срещал родители, способни на спокойствие и ведрост при всички обстоятелства. След като се опитваме да дадем на децата ни правото да изразяват своите чувства, би трябвало и ние, родителите, да имаме същите права. Така че ако ви се вика, викайте. И след като по този начин сте „елиминирали“ гнев­ните си чувства, отношението ви към детето ще бъде съвсем различно и ще можете да му кажете: „Мама много се ядоса и й беше много мъчно, но вече е по-добре.“ То ще ви разбе­ре.

Нека сега ви успокоя: не всички деца създават толкова неприятности през „ужасната втора година“. Между децата има дълбоки природни различия. В биологическо отноше­ние те ни най-малко не си приличат. Някои са по-възбудими, други – по-„лесни“. Което означава, че едно дете ще ви позволи по-охотно от друго да го насочвате по време на еднакво трудния преход.                     

Но всяко здраво и нормално дете би трябвало да прояви известна степен на негативизъм през този период. А ако усетите, че падате духом, спомнете си: това ще мине! След третия рожден ден на детето ви с учудване ще установите как внезапно е станало-сговорчиво и „лесно“ в сравнение с времето отпреди половин година.

Майките добре знаят, че любимата дума на тази възраст е „не“. Между другото да не се учудваме, че детето се на­учава да казва „не“ много преди да започне да казва „да“. Та нали от самите нас е чувало много по-често „не“, откол­кото „да“.“И ако през периода на прохождането сведем до минимум нашето „не“, детето може би по-рядко ще ни се противопоставя с „не“ през „първото юношество“.

Но тъй или инак ще станем свидетели на множество отрицателни прояви – детето бяга, когато го викаме, рита, гърчи се или се вцепенява, когато го караме да направи нещо, или пък изпада в истински „истерични“ кризи. Обик­новено този тип поведение не е присъщо на възрастта на първите стъпки. Как да го посрещнем сега?

Ако сте прочели глава 8 и 9 за дисциплината, вече знае­те, че „подсилените“ реакции имат тенденция да се повта­рят. Ако родителите отговарят на негативизма на детето, като се гневят, те несъзнателно подсилват този негативизъм и подтикват детето към още по-голям.

Има начини да се справим, без да прибягваме до такова ненужно подсилване. Преди всичко трябва да отличаваме словесния отказ от истински отрицателното поведение. Например ние казваме на детето: „Хайде да облечем пал­тото, че ще излизаме.“ И започваме да му помагаме. „Не, не искам!“, заявява то, но си противоречи, като пъха ръце в ръкавите. Това е добър пример за „словесен негативизъм“. То е все едно, че детето казва на майка си: „Знам, че навън е студено и наистина имам нужда от палто. Ясно ми е също, че ти си по-голяма от мен и можеш да ме принудиш да го облека. Но признай, майче, че и аз съм някой и имам право поне да попротестирам малко!“ Въпросният негативизъм прилича на игра – в известен смисъл детето играе с майка си на „неподчинение“.

Ако обаче не разпознае игровия характер на държането му и реагира, като втвърди позицията си, тя може да предизвика криза, каквато иначе е нямало да възникне.

Истинското отрицателно поведение, което се отличава от обикновената вербална съпротива, би се проявило при тези обстоятелства в бягство или яростно физическо про­тивопоставяне. В такъв случаи майката разполага с някол­ко „ответни удара“. Ако става дума за игра на двора, тя може да каже: „Трябва да си облечеш палтото, за да излезеш, но ти сигурно предпочиташ да останеш вкъщи.“ Ако детето наистина желае да излезе, има шансове неохотно да облече палтото си. Друга ситуация: майката иска да вземе детето със себе си на пазар, но бърза и няма време да разреши проблема спокойно. Тогава тя би могла да „отрази“ него­вите чувства („Знам, че не искаш да облечеш палтото си, знам, че това те ядосва“), продължавайки насила да пъха ръцете му в ръкавите!

Не само за възрастните е тежко да загубят достойнст­вото си. Това никак не се харесва и на децата през перио­да на „първото юношество“. Затова не е зле да се опита­ме да избегнем прекия сблъсък с дете, което проявява негативизма си, да му дадем малко преднина, за да не нараним гордостта му, като например му предложим ня­каква странична дейност или се опитаме да го умилости­вим с ласки. Стига да ни издържат нервите! Във всички случаи, отразявайки чувствата му, ние щадим достойн­ството му. А истината е, че му казваме: „Знам, че не си съгласен с всичко и това е съвсем нормално. Много съжа­лявам, защото ми е ясно какво изпитваш, но с прискърбие трябва да ти съобщя, че тъй или инак, ще ми се подчи­ниш.“ 

Как да реагираме на истеричните кризи

Истеричната криза е върховната проява на негативизъм. Това е състояние на такъв бяс, че детето може само да пла­че, да се дере или да се търкаля по земята, като рита с кра­ка във всички посоки. Ако отстъпите пред такъв гняв, вие само ще го засилите. Ще научите детето да реве още по-силно, за да наложи капризите си.

Дъщеря ми беше на десет години, когато покани една своя-приятелка да прекара с нас края на седмицата на къмпинг. Момиченцето отговори, че родителите й имали други планове, но прибави: „Не се безпокой, ще се оправя. Ще ме хване истерията и мама ще ме пусне!“

Ако пък загубите самообладание и също се ядосате, пак ще увеличите гнева на детето. То -вече ще знае, че може да получи от вас каквото иска и когато иска с някоя хубава истерична криза. Не се старайте да вразумявате разярено дете или да го разсейвате с думи. В такъв момент то пред­ставлява буря от емоции. Не е в състояние да слуша езика на разума или на логиката. И в никакъв случай не се опит­вайте да възпрете яростта му, като го заплашвате с бой. Нали сте чували родители да казват на истеризиращо дете: „Престани или скоро ще разбереш защо ревеш.“ Все едно да гасиш огъня с бензин.

Е, как тогава да постъпите, когато детето ви изпадне в истерична криза? Това, което е необходимо да му внушите, е, че гневът му може и да е неизбежен, но няма да го доведе доникъде. Но как да го сторите? Просто го оставете само да изживее яростта си.

Всяка майка трябва да намери начин да направи това. Бихте могли да стоите безмълвно и да изчакате кризата да отшуми от само себе си. Или ще предпочетете да говорите и да кажете: „Знам, че си недоволен и бесен, но иди в стая­та си й стой там, докато се успокоиш. Когато свършиш, ще ти покажа нещо хубаво.“ Или пък строго ще му наредите: „Марш в стаята си.“ Вие сами трябва да откриете метода, който най-добре ви приляга, и да го използвате. Преди всич­ко обаче, опитайте се да помогнете на детето си да .запази достойнството си, като му предложите, стига да е възмож­но, елегантен начин за излизане от задънената улица.

Да кажем няколко думи и за истериите в присъствие на приятели, роднини или на пазара. И в този случай използ­вайте антикризисните техники, но знайте, че имате срещу си нов противник, който може да се намеси и да ви попречи да намерите разумното решение – публиката. Ето тогава изскача чудовището: „Какво ще си помислят хората?“ Ако присъстващите не познават детската психология, те несъмнено ще си помислят, че грешите, че просто трябва да дръпнете на детето един хубав пердах и да сложите край на кризата. Е, и какво от това? За какво отглеждате детето си – за да направите от него здраво и щастливо същество, или за да угодите на съседите си? 

Как се развива съзнанието

Но същите тези съседи ви дават възможност да обърнете внимание на един важен аспект от „първото юношество“ и да научите детето си да се подчинява на обществените нор­ми. Детето формира отношението си към обществените норми, като възприема ограниченията и контрола, които му налагате. Това става чрез така нареченото съзнание, което може да се разглежда като вътрешен глас, превеж­дащ заповедите и забраните на родителите. Съзнанието не е.вродено; никой не притежава такова по рождение; усвоя­ваме го главно от родителите си.

Някои деца се превръщат в лишени от съзнание възраст­ни. Това са психопатите и престъпниците, които могат да извършат противообществена постъпка, без да изпитат никакво чувство за вина. Но съществуват и деца, които, когато пораснат, страдат от излишък на съзнание.

За нас, психолозите, те са типичните пациенти. Това са извънредно тревожни и потиснати хора, които твърде мно­го се боят да не би да са лоши или егоисти, или „да не ги бива за нищо“, прекалено се стараят да се харесат на други­те и се притесняват за чуждото мнение.

Не искаме децата ни един ден да се присъединят към ед­ната или другата категория. Желаем, докато растат, да при­добиват разумно и здраво съзнание. Можем да помогнем на детето да придобие именно този вид съзнание, като сами проявяваме разум, когато изискваме от него да се нагоди към обществените норми.

Поведението на детето съвършено ясно показва разви­тието на съзнанието му на този стадий. Най-напред, докато върши нещо забранено, то високо казва „не, не“ само на себе си. Веднъж видях най-големия ми син, по онова време на две години и половина, да стои пред библиотеката и да повтаря: „Не! Не!“, дърпайки книгите от рафтовете. Забра­нена дейност. Някои родители биха могли да се раздразнят от такова поведение и да си помислят: „Щом казва „не“, значи знае, че е забранено. Защо тогава го прави?“ Ще им отговоря, че съзнанието му току-що е започнало да усвоява забраната, която повелява да не се свалят книгите от лави­ците. Но самото дете още не владее достатъчно спонтанни­те си действия, за да се вслуша в зараждащото се съзнание.

Важно е родителите да разберат, че щом детето е спо­собно да си каже „не“, значи първата стъпка в развитието на съзнанието е направена. По-късно то ще съумее да си каже „не“ и ще се послуша -няма да издърпа книгите. Ос­новната функция на съзнанието е да предотврати антисоциалното поведение, а не само да породи у детето чувство за вина, след като е сторило нещо лошо. Но тази преван­тивна функция се утвърждава с времето.

Нужни са цели пет години от живота на детето, за да раз­вие съзнанието си, за да усвои общоприетите норми на со­циално поведение. Не го насилвайте. В това отношение езикът ще му е изключително полезен. Назоваването на реалността ще му помогне много да овладее и себе си, и света. А тъкмо през стадия на първото юношество говорът прави фантастичен скок напред.


[1] В САЩ т. нар. детски училища обхващат децата от три до шестгодишна възраст. – Б. пр.