ПРЕДУЧИЛИЩНАТА ВЪЗРАСТ (ПЪРВА ЧАСТ)

Ако още се борите с детето си, което изживява стадия на първото юношество, ще научите с облекчение, че природа­та ви готви един много по-лесен следващ етап.

Прекрасно си спомням първото юношество на най-голе­мия ми син. И двамата с жена ми скърцахме със зъби и се молехме: „По-бързо да навършва три години, че вече не издържаме!“ И наистина, щом настъпи дългоочакваният момент, той коренно се промени. Знаехме: започва нов, много по-лесен етап в развитието му и въпреки това не ни се вярваше, че тригодишният ни син и малкият демон от­преди половин година са едно и също дете.

Спомням си например, че веднъж, малко след третия си рожден ден той ме попита: „Татко, може ли да погледам телевизия?“ Едва не паднах от учудване, тъй като през ця­лата предишна година, не му беше й хрумвало да поиска разрешение за нещо. Това поведение бе знак за нов стадий на развитие, през който детето прави всичко възможно, за да се държи мило и да задоволи изискванията на родители­те си. То изпитва истинско удоволствие да бъде сговорчи­во, докато през първото юношество често оставате с впе­чатлението, че единственото му желание е да ви слага пръти в колелата.

Предучилищният период трае приблизително от три до шестгодишна възраст. Обратно на предидущите етапи, той не може да бъде свързан с никаква специфична или характерна задача. Детето ви се развива, отдавайки се на многоб­ройни дейности. Начинът, по който подхожда към тях и ги овладява, ще определи представата му за себе си. Така ще се изгради и структурата на личността му, която ще придо­бие окончателната си форма след шестия му рожден ден.

Преди да се спрем на различните задачи, които трябва да изпълни в развитието си, да прегледаме набързо този етап, година по година, за да дадем обща представа за типичното дете на три, четири и пет години. 

Тригодишното дете

Да започнем с тригодишното дете. То е много по-уравнове­сено и само по себе си, и в отношенията си със заобикаля­щия го свят. Извършило е прехода между бебе и дете. Вече не е така неспокойно като през преходния период. Затова и не се нуждае толкова от закрилата на ритуалите. Не чувст­ва необходимост да прави всичко по неизменен начин. Вла­дее го нов дух на сътрудничество и желание да получи одоб­рението на родителите си и дори на по-големите деца в се­мейството.

Докато на предишния етап е било най-големият бунтар на света, ето че сега е щастливо, когато се подчинява и ви доставя удоволствие. Вече не изпада в истерични кризи и родителите забелязват, че могат наистина да разсъждават заедно с него (докато доскоро са имали чувството, че това е съвършено невъзможно).

Детето вече не е и толкова властно, егоистично или ти­ранично. Родителите не се чувстват длъжни да изпълняват всяко негово желание. Господарят, малкият диктатор, кой­то е държал да налага волята си на всички, е абдикирал. Тригодишното дете започва да усеща в себе си способност да дели, да изчаква реда си. По-добре умее кротко да се занимава с нещо, вместо всичко да разбърква, както пре­дишната година. Това се дължи отчасти на новопридобитото доверие в себе си, отчасти на отшумяването на безпо­койството, присъщо на. прехода. Двигателно-мускулната му дейност е по-сигурна. По-търпеливо се облича или реди кубчетата. Напредъкът в езика му позволява по-добре да разбира другите и по-добре да контролира поривите си. Обожава новите думи. С разширяването на интелектуал­ния му хоризонт пред него се разкрива цял един нов свят от въображение и фантазии. На тази възраст детето изпитва неустоима потребност от компания, затова си измисля дру­гарче в-игрите, дете или животно, което само то вижда. Ако е принудено да си играе само през повечето време, изкуше­нието да си създаде въображаемо приятелче ще бъде по-голямо. Това не бива да тревожи родителите. Другарчето в игрите може да съществува години наред. После ще изчез­не. Междувременно ще е представлявало нещо като систе­ма за сигурност за своя създател.

Отношенията с връстниците също придобиват голямо значение. На две години детето е било на стадия на успо­редните игри. Сега в него се развива способността да дей­ства заедно с другите, да си чака реда, да дели това, което има, да разменя играчките си.

Третата година е наистина „златната възраст“ – крайно приятно време за родителите, както и за детето, което же­лае да живее в мир с вселената си. Детето обича живота, мама и татко, има добро мнение за себе си. Родителите би трябвало да се възползват от този щастлив стадий, защото следващият ще бъде наситен с движение и шум.

Третата година е етап на равновесие. Но природата ни готви още един етап на неравновесие – четвъртата година. Детето пак ще стане необуздано, преди да достигне нова фаза на интеграция. На четири години то разбива предиш­ното равновесие. Ако трябва да опиша децата на тази възраст с няколко думи, ще кажа, че приличат на двего­дишни деца, но са по-зрели и по-лесно се овладяват. 

Четиригодишното дете

Тази възраст е белязана от неравновесие, несигурност и липса на координация в почти цялото поведение. Детето, което доста добре е координирало движенията ей на три години, сега започва да се спъва, да пада, да се бои да не падне, физическите признаци за напрежение са по-чести: детето примигва, гризе си ноктите, бърка си в носа, опипва половите си органи, смуче палеца си. Може дори да получи лицеви тикове.

В същото време то се превръща в индивид със силно раз­вито социално чувство. Високо цени приятелството, макар трудно да се разбира е приятелите си. В присъствието на други деца проблемите му напомнят онези, които е имало на две години. То е властно, конфликтно, агресивно. На родителите им се струва, че се е върнало назад, докато всъщност става дума за скок напред, който води към нов стабилен и положителен етап – петата година. Вярно е впро­чем, че четиригодишното дете прилича на дете на две годи­ни и половина. То има същите крайни реакции – ту е сра­межливо и кротко, ту свръхвъзбудено. Много деца на тази възраст отново се привързват към ритуалите. Създават си неизменни навици за ядене, обличане или спане. Става мно­го трудно да ги накарате да приемат каквато и да е промя­на. Афективното им безпокойство се изразява в сълзи, хленчене и безброй въпроси.

Четиригодишните обичат да играят заедно. Но ако ня­кой антрополог се заемеше с изучаването на социалната им психология и на племенния им живот, би му се отвори­ла много работа. Социалните отношения на тази възраст нямат нищо общо със светските сбирки; те винаги са бурни и размирни. Щом се обособи група, натрапниците биват изгонвани. Тук много се командва, изисква, бута, удря. Езикът се превръща в хвалба. Охотно се разменят обиди. Това е откровено груба възраст, която не се съобразява осо­бено с чуждото мнение.

За да характеризира тази възраст, Гезел предлага епите­та „разюздана“. Детето е разюздано в двигателното си пове­дение. То рита, бие се, гневи се. Разюздано е и в речника си. Очаровано е от думите и тяхната звучност. За пръв път раз­бира, че съществуват думи – повечето от тях с по три, чети­ри или пет букви, – които не са по вкуса на родителите му.

Дава си сметка, че мама и татко ще подскочат, ако произ­несе някоя от тия перли, най-вече в присъствието на други хора. Особено го радват нецензурните термини. Способно е да каже: „Мамо, знаеш ли какво искам за обяд? Шунка, моркови, сладолед и ако!“ Тук ще се разсмее, неиздържало на неустоимата си духовитост и напълно наясно с принци­па на „подсилването“, обяснен в глава 8. Опитната майка ще се въздържи да придаде стойност на тези кратки думич­ки, като изрази недоволство и по този начин им обърне внимание. Тя no-скоро ще се направи, че не ги е чула. Кога­то детето навърши пет години, от тях няма да има и следа.

Четиригодишното дете е разпасало и в контактите си с хората. То обича да се противи на нарежданията и запове­дите, забраните го дразнят, прави се на интересно, хвали се, ругае. „Ще те набия“ е любимата заплаха, която отправя към другите деца. Въображението му също се развихря и се превръща в един от факторите, които му пречат да различи действителността от илюзията. Демаркационната линия между реалното и въображаемото не му изглежда съвсем очевидна. То е пълно с неправдоподобни истории, които ви разказва, без да му мигне окото. На тази възраст родители­те не бива да го наричат „лъжец“. Това би би било грешка, защото всъщност то се опитва именно да различи действи­телността от фикцията. Само че докато го прави, загубва контрола над въображението си. Така то може да каже на родителите си, че е видяло в градината „животно, по-голя­мо от къщата“ или че вчера следобед се е „качило на луната с ракета“.

Четиригодишното дете няма друго чувство за собстве­ност, освен убеждението, че всичко наоколо му принадле­жи. Но то не е „крадец“, както не е и „лъжец“. Просто смесва факта, че държи нещо в ръце, с идеята за притежание. Иг­рачката, взета от съседчето, е „негова“, защото е играло с нея, сложило си я е в джоба и я е донесло вкъщи. Такава е теорията за собствеността, когато сте на четири години.

Динамичността му е изключителна, скоростта, с която се придвижва- много висока. То се качва и слиза по стълби­те тичешком, хвърчи из къщата или апартамента, шумно затръшва вратите. И думите произнася бързо. Истински бъбривко е, обожава да говори за каквото и да било. Сам си коментира околния свят и понякога сам се слуша.

Обича безсмислените думи и римите. С едно от момче­тата ни веднъж измисляхме рими в продължение на поло­вин час. Осведомените родители могат да използват тази нова страст към езика, за да играят с детето на всякакви игри на думи (виж глава 11). Особена слабост има към ху­мора, преувеличенията и броилките. Ако решите да участ­вате в играта, четиригодишното ви хлапе много ще оцени такъв един зададен от вас въпрос: „Случайно да имаш слон в джоба си?“

Обича драматизациите, театралната игра и добре си слу­жи с марионетки. Способно е да организира безкрайна пи­еса вкъщи и навън със своите кубчета, коли, камиончета, влакчета, корабчета и кукли.

На тази възраст детето ни напомня онзи човек, описан от Стивън Лийкок, който веднъж се метнал на коня и се понесъл „във всички посоки“. Четиригодишното дете ни­кога не знае къде точно отива. Голямата скорост, с която се премества в пространството, и неустановената му ум­ствена структура го отвеждат по странични и непредвиди­ми пътища. Едно такова дете, което майката попитала какво рисува, отговорило: „Откъде да знам, още не съм свършил!“ И наистина, детето може да започне да рисува костенурка, която пътьом да се превърне в динозавър или камион. Същите неподозирани отклонения забелязваме, когато ни разказва какво е видяло.

Както го описва Гезел: „То може да бъде спокойно, шум­но, кротко, безапелационно, отворено, властно, загадъчно, независимо, общително, може да е атлет, артист, реалист, фантазьор, кавгаджия, може да е сговорчиво, безразлично, любопитно, прямо, разговорливо, остроумно, догматично и тъпо.“

Поради особеностите на тази възраст към четиригодиш­ните деца трябва да се отнасяме твърдо. Слабите или ко­лебливи родители ще имат много неприятности. Четири­годишното дете харесва разнообразието. Често му е необходимо да сменя ритъма. Опитната майка винаги ще из­мисли някоя нова дейност, за да го заинтересува и да го отклони от ситуация, която не върви на добре, Игрите му и поведението му могат лесно да се изродят в някоя глупост, ако не се контролират. Майката или бащата трябва да предугадят този момент и да предложат нещо ново и интерес­но.         

Поради по-развитото му социално чувство и поради фак­та, че приятелството е по-ценено на четири, отколкото на три години, ако се наложи да накажете детето, изолирайте го от групата. Кажете му нещо такова: „След като не уме­еш да си-играеш с Томи и Стийв, играй си самичък. Може би след малко ще ти позволя пак да играеш с тях. Ще видя.“ Във всеки случай дайте му възможност да запази достойн­ството си. Така ще мотивирате желанието му да промени поведението си, за да се присъедини отново към групата. Добре е, ако е възможно, да обявявате решенията си със спокоен тон, без властни и наказателни интонации в гласа си. .

Такова е четиригодишното дете, и точно когато родите­лите започват да се питат струва ли си изобщо да се живее с това малко чудовище, то навършва пет години. Всичко внезапно се променя! Неравновесието на четвъртата годи­на е заменено от равновесието на петата. 

Петгодишното дете

Петата година е прелестна възраст. Край на разюзданото поведение. Сега детето охотно се проявява като разумно, сериозно, стабилно и уравновесено. Изпълнено с вътрешна сигурност, то е спокойно, симпатично, не толкова взиска­телно в отношенията си с другите, опитва се да прави само онова, което му се удава, и затова обикновено успява в на­чинанията си. Докато четвъртата година означава люшка­не във всички посоки, петата е синоним на съсредоточава­не и яснота. Обратно на четиригодишното дете, което чес­то не знае какво ще рисува, преди да започне, петгодишното предварително си съставя точен план и го изпълнява. Докато на четири години да зареже рисунката или да я про­мени в движение не го е смущавало особено, на пет детето обича да довършва започнатото. На четири години то върви напосоки, на пет знае къде да спре. И обратно на буйното си и разпасало поведение отпреди година, сега проявява голяма пестеливост в двигателната си дейност и я контро­лира добре.

Петгодишното дете е щастливо, че живее в нашия свят. То е прагматично: „Дупката се копае, сладоледът се яде.“ Не е в конфликт със себе си, нито с околните. Доволно е от себе си, другите също са доволни от него. Преоткрива духа на сътрудничество и одобрение, който е проявявало на три години, но на по-висш етап. Мама е все още центърът на вселената му и то обича да бъде до нея, да действа за нея и с нея. Слуша я, а само преди няколко месеца упорито й се е противопоставяло. Както на три години отново е съгласно да му казват какво трябва и какво може да прави.

Въпреки голямата му привързаност към къщата и май­ката, домът вече не му е напълно достатъчен. Узряло е за по-разширени социални хоризонти. Обича да играе с дру­гарчетата си от квартала. Готово е за забавачката и дори няма търпение „да ходи на училище“. Забавачката е за него идеалното място, тъй като една компетентна учителка може да му помогне да разгърне огромните си интелектуални способности. Ако наблизо няма детско заведение, ще тряб­ва да обърнете специално внимание на игрите му.

Ето как Гезел описва петгодишното дете: „То притежа­ва забележително уравновесена комбинация от навици и качества като независимост и общителност, самоувереност и приспособеност към социалните правила, ведрост и сери­озност, благоразумие и логичност, учтивост и безгрижие, съчувствие към другите и вяра в себе си.“

Така е, трябва да му го признаем – предлага ни прекрас­но дозирани качества. Истинско удоволствие е да се общу­ва с него. Във физическо отношение е придобило добро мус­кулно равновесие и сръчност. В афективен план е напълно уравновесено. В интелектуален – прелива от любознателност и учи нови неща с ентусиазъм. Петата година е тази чудесна възраст, в която детето приема живота такъв, какъвто е, и го харесва. Но да му дадем думата – попитаме ли го „Какво обичаш най-много?“, то отговаря „Да си иг­рая.“

Виждате, че има огромни психологически разлики меж­ду децата на три, четири и пет години. Онзи, който участва в живота им и ги възпитава, следва да държи сметка за тях. Не очаквайте от четиригодишното дете да се подчинява като петгодишното. Но въпреки разликите, тези три възрасти имат и много обши неща, затова ги включваме в един и същ стадий на развитие.

През предучилищните три години за възпитателя има неотложни задачи, които непрекъснато се появяват като темата в музикалното произведение. Тя звучи различно, но мотивът е все същият. Кои са лайтмотивите, кои са спеш­ните задачи на тази възраст? Какво трябва да научи детето, за да допълни себепредставата си и доизгради основната структура на личността си? 

Задоволяване на биологическите потребности

Тук спада преди всичко необходимостта да се осигури пълно­то му мускулно развитие. Детето ви проявява естествен стремеж да освобождава енергия – то тича, скача, катери се, върти се, шава, с други думи не се спира на едно място. Тъй като в биологически план родителите са много по-не­зависими същества, те имат склонност да пренебрегват и подценяват този динамичен биологически аспект.

Наблюдавах веднъж на отсрещната маса в един ресто­рант млада двойка с около четиригодишно момченце, кое­то не спираше да се върти на стола си. Раздразнен, бащата възкликна: „Не можеш ли да седиш мирно?“ Изпитах же­лание да му кажа (само желание, разбира се): „Не, не може, както и вие не сте могли на неговата възраст!“ Този баща очакваше от сина си биологическа зрелост, каквато той нямаше как да притежава.

Гледайте на детето си между третата и петата му година като на биологически завод. То поглъща суровини под фор­мата на храна и ги използва, за да произвежда огромно ко­личество енергия.

Един психолог направил следния експеримент: заснел в обществена градина едночасовото поведение на дете в пре­дучилищна възраст. След това показали филма на член на университетския отбор по американски футбол и го помо­лили в продължение на час да прави същото, каквото пра­вило детето. В края на часа футболистът бил напълно изто­щен.

Всичко това показва, че трябва да осигурявате на детето си голямо пространство и много игри вкъщи и навън. Те ще му позволят да изразходва безкрайната си енергия и да извършва, упражненията, необходими му за да укрепи кон­трола над мускулите си и тяхната ефикасност. Децата имат нужда да тичат, скачат и крещят. Това често не е по вкуса на възрастните, които жадуват за мир, спокойствие и ред. Затова ни е трудно да задоволим напълно биологичните нужди на детето си. Само че не го ли оставим конструктив­но да освободи огромната си енергия, то с положителност ще го направи по разрушителен начин. Мускулите му и мускулната му координация не могат да се развиват, ако няма непрекъснатата възможност да си служи с всички тях. Дете, което в предучилищна възраст е било принуждавано да бъде прекалено спокойно и мирно, ще се окаже в неиз­годно положение спрямо другарите си, когато тръгне на училище. Ще му липсва основна мускулна координация, за да проявява нормална ловкост в игрите и спорта (и следо­вателно в обществените отношения).

Има и, нещо повече. Двигателната сръчност е основа на интелектуалните способности и това обстоятелство се про­явява в четенето например много повече, отколкото си мислят родителите. Мускулната координация се дели на латерална и дирекционна.

Латералната може да се определи като дълбокото ни чув­ство за собствена симетрия — представата ни за ляво и дясно. Тя е нещо като карта на вътрешното пространство, която позволява на детето да задвижи едната или другата си ръка, единия или другия крак, двата крака или двете ръце.

Дирекционната представлява проектирането на латералната в пространството; тоест тя е съзнанието ни за ляво и дясно, за горе и долу, отпред и отзад в заобикалящия ни свят. Тя е картата на външното пространство. Дълбокото ни усещане за това коя е лявата и коя дясната ни страна, се допълва от посоката, дадена ни от външния свят.

Тези вътрешни и външни карти зависят от мускулните схеми и двигателните дейности, които детето ви трябва да усвои, преди да тръгне на училище. Те могат да се нарекат „знанието на мускулите“.

Вероятно ще се запитате каква връзка има всичко това с интелектуални дейности като четенето. Много по-голяма, отколкото си представяте. Ако детето няма добра дирекци­онна координация, то ще чете буквите и думите наопаки. Забележете, например, че единствената разлика между бук­вите шише тяхната разнопосочност. Ако на пет или шест години детето ви не притежава добро чувство за горе и долу, то трудно ще различава тези две букви.

Така че дайте му възможност да се катери, да пълзи, да строи, да тича и пада. Тогава няма защо да се безпокоите за развитието на усета му за ляво и дясно и за посока. 

Контролиране на поривите

През предучилищния период детето ви научава също да вла­дее инстинктивните си прояви. Новороденото бебе е младо диваче, неспособно да контролира импулсите си.

Към възрастта на прохождането контролът все още е примитивен. Ако друго дете му вземе играчката, хлапето ви най-вероятно ще го удари, за да си я върне. Ако се спъне в количката, сигурно недоволно ще я ритне.

Между третата и шестата година обаче детето активно се заема с изграждането на система на контрол над импулси­те си. Това, разбира се, не може да стане за ден-два. Ако разумно и сръчно му помагате в предучилищна възраст, към шестия си рожден ден то най-вероятно ще притежава задо­волителен контрол. Иначе казано, ще е развило у себе си способност да се въздържа да удря, да задига чуждото или да проявява друг вид антисоциално поведение, което да му нав­лече неприятности в училище. Така че от шестата година нататък ще имате относително малко поводи за пляскане.

Някои родители като че ли не разбират, че постигането на самоконтрол изисква време. Струва им се, че кажат ли „не“ на детето си, то трябва незабавно да им се подчини. Ще чуете родители да възкликват: „Не знаеш ли какво зна­чи „не“?“ Разбира се, че знае. Но системата му за контрол още не е достатъчно изградена, за да му откликне.

Обучението на детето в самоконтрол изисква голям брой повторения през целия предучилищен период. Необходимо е постоянство, за да го научите да обуздава антисоциални-те си инстинкти. Припомнете си, че след като е проговори­ло, то не е започнало веднага да употребява сложни фрази от сорта на: „Джони и аз отиваме до сладкарницата, за да си купим сладолед“. Произнасяло е фрази от една или две думи. После е свикнало да се изразява и по-сложно. Обик­новено родителите проявяват разбиране и търпение, когато децата постепенно овладяват езика. Същото търпение им е нужно и докато детето развие у себе си способност да контролира импулсите си.

Детската психоаналитичка Селма Фрайбърг илюстрира трудностите, които изпитва детето, когато трябва да овла­дее инстинктивните си пориви и да се откаже от каприза си, със следния забавен пример. Двегодишно момиченце много обичало сладките неща; Преди десерта то удряло с лъжица по масата и възбудено викало: „Десерт! Десерт!“ Един ден за десерт имало сладолед и майката трябвало да отиде до кухнята и да го извади от фризера. Виковете и тропането с лъжицата я раздразнили и тя възкликнала: „О, Джани, потърпи малко!“ Когато се върнала от кухнята, с ужас видяла, че малката е получила гърч. Седяла вцепене­на на стола си и като че ли не дишала. „Джани, какво ти е?“ извикала майката. Джани изпуснала въздуха си и разтвори­ла юмручета: „Ами търпя“, отвърнала тя.             .

Да отложи задоволяването на желанието си изисквало такова усилие от момиченцето, че то призовало всичките си запаси от енергия, за да се противопостави на порива. Поради тази причина именно на децата им трябва толкова време, за да овладеят инстинктите си.

Приучвайки децата си да се контролират, родителите могат да допуснат две големи грешки. Например нищо да не изискват и тогава шестгодишното дете ще си остане горе-долу на двегодишното си ниво – ще е неспособно да възпи­ра антисоциалните си инстинкти. Или обратното – на кое­то са склонни повечето родители: прекалено рано да се опит­ват да го обучат да се владее. Затова е полезно да се знае кое е разумно да се очаква от детето в предучилищна възраст.

Внимателният прочит на книгата на д-р Гезел „Малкото дете в съвременната цивилизация“ много би ви помогнал да нагодите изискванията си към онова, на което детето е Способно на дадена възраст. Прекалено рано оказваният от родителите натиск може да породи многобройни пробле­ми: отказ от храна, мързел, гризене на ноктите, страхове, кошмари – все възможни отговори, чрез които детето реа­гира на преждевременните опити, целящи да го принудят да се контролира. Родителите трябва постепенно и незабе­лежимо да увеличават изискванията си за сдържане на ан­тисоциалните инстинкти. Третата година е подходяща възраст за започване на обучението, защото е период на равновесие и сговорчивост. В този момент детето вече дос­татъчно владее езика, за да може да .усвои самоконтрола. Като го оставяме да изразява с думи чувствата си, ние му помагаме да развие способността си да контролира инстинк­тите си и антисоциалните си действия. Ако му позволим да заяви на сестра си, че я мрази, улесняваме усилието му да се въздържи да я удари или да й счупи играчките. Кажете му: „Не, Чарлс, не бива да удряш сестра си. Но знам, че те е яд на нея и ти се ще да я удариш. Затова удари вместо нея тази топка.“                    

По този повод д-р Рут Хартли прави едно забележително предложение. Тя препоръчва на родителите да осигурят отдушник за антисоциалните инстинкти на детето, като му дадат „кукла за биене“, тоест специално направена, за да получава удари без сериозни последствия. Става дума за здрави парцалени кукли. Главата е от платно с пълнеж, а чертите на лицето са избродирани с цветни конци. Зашива­те за врата дамска блуза или мъжка риза и марионетката е готова. Направете по една, представляваща всеки член от семейството – мама, татко, братята или сестрите. Марио­нетките ще свършат много работа за неутрализиране на антисоциалните инстинкти и за успокояване на чувствата.

За да докаже ползата от тези малки създания, д-р Хартли дава следния пример: когато се ражда братчето й, Мари е на три години. Тя веднага кръщава куклата си Тони на име­то на брат си. В деня, когато истинският Тони се връща от болницата, Мари се отдава на нова игра – тя „бие Тони“. Разбира се, всеки бой е напълно заслужен. Тони е лош, той чупи чинии, плаче нощно време. Към истинския Тони Мари е нежна и майчински настроена. Куклата й стига, за да из­рази ревността си.

А ако можете да изпратите детето си на детско училище на три или четири години, то още по-лесно ще се научи да овладява инстинктите си. 

Отделянето от майката

В предучилищната възраст детето ви се научава да се дели от майка си.

През първото юношество то още не е съвсем готово за това. За двегодишното дете майката е центърът на вселе­ната и то се нуждае от нея. Затова не е добре да го пращате в детско заведение. Обикновено то още няма готовност да се разделя с майка си по няколко часа дневно, за да си иг­рае с други деца под надзора на чужда жена (учителката). Разбира се, ако по финансови причини се налага майката да работи, очевидно е, че тя ще даде двегодишното си дете на ясли, тъй като няма избор. Но идеалното би било да не прави това, преди детето да навърши три години.

На тригодишното дете са му необходими другарчета в игрите. То вече иска да се отдели от майка си и да бъде независимо. Най-добрият начин да му се помогне в това отношение е да се изпрати в добро детско училище. И все пак, макар и да желае да е самостоятелно и да се присъеди­ни към света на децата, то изпитва противоречиви чувства, когато трябва да напусне сигурността на майчиното присъс­твие. Нормално е да усеща „безпокойство от раздялата“ (при някои деца то е по-силно, отколкото при други), след ката майка му е била неговата „опора“ в продължение на цели три години.

Бихме могли по-добре да схванем това, ако въображае­мо проникнем в съзнанието на тригодишното дете през първия му ден в детското училище и се вслушаме в следния монолог: „Мама ме изпрати на това непознато място. Каза ми, че тук ще ми хареса й че ще се забавлявам, но не съм много сигурен, че е така. Мама каза, че оная леличка е учи­телката. Каква ли е тя? Дали е добра? Ще се занимава ли с мен? Кои са тези непознати деца? Никога не съм виждал толкова деца накуп! Дали ще ме харесат? Дали ще си игра­ят с мен или ще ме бият? Страх ме е. Никак не съм сигурен, че тук ми харесва. Мамо! Не ме оставяй! Толкова ме е страх, че ми се плаче.“

И се разплаква. Ако минете през някое детско училище през септември, ще забележите, че доста деца плачат, а учи­телките ги държат на коленете си и се опитват да ги уте­шат.

Всички, наистина всички тригодишни деца изпитват горе-долу чувствата, които описах. Ако детето е психологически здраво и уравновесено, то ще ги изпитва за кратко. После спокойно ще се присъедини към другите деца и ще започне да си играе с тях. Но дори когато детето се заиграва с дру­гите деца, без да плаче и да прави истории, то без особен ентусиазъм пуска майка си да си ходи.

Да видим още веднъж какво чувства: „Забавно ми е да си играя с глината, но мама ми липсва. Не ми е приятно да стоя тук сам. Мама каза, че ще дойде да ме вземе навреме, ама дали е истина? Ще й се обадя, за да съм сигурен.“ (И детето вдига слушалката на телефончето играчка, умно поставено там от учителката.) „Ало! Мамо! Да, аз съм, иг­рая си с глина, интересно ми е. Скоро ли ще дойдеш да ме вземеш? Добре, мамо, довиждане.“

Детето може да изрази впечатлението си от раздялата не с думи, а с нещо като „телесен език“ или чрез физически симптоми. Сутринта, когато дойде време за тръгване, то може да получи силни болки в краката, гадене или све­товъртеж.

Понякога малкото дете реагира със закъснение на раздяла­та с майката. Всичко изглежда чудесно през първата седмица. Детето влиза в училището, без да протестира, и явно не го е грижа за нищо, а ние не си даваме сметка, че то просто прик­рива тревогата си. Но тревогата все пак го побеждава; след две-три седмици то заявява на поразената си майка, че го е страх от училището. „Но как така? Отначало не го беше страх!“ Напротив, страх го е било! Майката не е забелязала, защото се е въздържало. Накрая обаче тревогата е надделяла.  Да отделите детето от себе си и да го оставите само с деца на неговата възраст е за него голяма крачка напред. Ако не можете да го изпратите на детско училище, помог­нете му да осъществи необходимото отделяне, като го насърчавате да си играе със съседчетата – нещо, което, осо­бено за по-стеснително дете, е по-трудно, отколкото ако ходи на училище. Защото там има компетентна учителка, която знае как безболезнено да го отдели от майка му. Все пак и сами можете да постигнете това. В глава 11 ще ви посоча как да пресъздадете вкъщи условия, подобни на тези в детските заведения. 

Новият свят на другите деца

В предучилищната възраст детето ви усвоява отношенията „давам-взимам“ с другите, тоест с равните нему. Светът на отношенията между равни е ужасно различен от семейния. Така веднъж едно момченце от детско училище искаше да си поиграе с камиончето на друго дете.

– Дай ми камиончето! – поиска то.

– Играя си с него – отвърна другото.

– Дай ми го!.- повтори първото.

– Няма! – каза второто.

– Повръща ми се, дай ми го!

Другото не отговори. Наблюдавайки подобна сцена, чо­век почти може да види как функционира мозъка на първо­то момченце: „Като кажа така, мама веднага отстъпва. Защо с това момченце номерът не минава?“

Ето как в радост и тъга, мъчително и постепенно триго­дишното дете научава, че светът на отношенията с равните нему е нов свят с други правила и изисквания. При първото си съприкосновение с групата то опознава едновременно силни­те си страни и слабостите си. Щастливо е, че го приемат, и страда, ако го отблъснат. Научава се да дава и да получава.

Сред своите равни детето придобива социални навици. Налага му се да дели, да изчаква реда си, да моли за нещо другите, да изразява чувствата си с думи. Научава се да се бие, за да защитава правата си, да казва каквото мисли, без да прибягва до юмруците си, да участва и да наблюдава, да развива доверието в себе си чрез отношенията с другите. Никое дете не идва на света с тези основни в; социален и афективен план способности.

На три, четири и пет години детето ви ще изпитва пот­ребност да си играе с другите деца и да изгражда у себе си съответните социални навици. Училището е идеалното място за тази цел, защото обучението се наблюдава от опи­тен учител. В игрите с децата от квартала то се учи да удря или да го удрят, да понася и да греши. Там няма кой да помогне на свитото дете да се приобщи към групата, да изгради доверието в себе си и да преодолее своята плахост. 

Изразяването на чувствата

Между три и шест години детето ви се научава да изразява или да потиска чувствата си. В предишната глава подчер­тах колко е важно за него да ги назовава с думи, а не да ги изтласква, та да изплуват на повърхността под прикрита и опасна форма. През тези години то изгражда основното си отношение към всичко, което изпитва вътрешно. Или ще повярва, че чувствата и емоциите му са опасни и че ще е по-добре да им сложи юзда, или ще свикне да ги приема, независимо дали са отрицателни или положителни.

Ако имах магическа пръчица и можех да направя на всич­ки деца само един подарък, за да подобря душевното им здраве, щях да прогоня от умовете им представата за „доб­ро“ и „лошо“, приложена към чувствата. Така те биха запа­зили тези понятия само за действията си. Дори законът ни признава правото да различаваме чувствата от действията си.. Случва се да изпитаме желание да убием някого. Тогава казваме: „Толкова бях бесен, че с удоволствие бих го убил“ – и законът не възразява срещу мислите ни. Само ако осъ­ществим своята враждебност, той се намесва и обявява: „Това е лошо.“ Защо ние, родителите, не даваме на децата си същото право, което законът е осигурил на гражданите на страната ни? Защото и ние сме били лишени от него като малки. Й забраната е така дълбоко вкоренена в подсъз­нанието ни, че смятаме за лошо децата ни да се изразяват по този начин.

Да вземем един пример. Майката е завела сина си на па­зар. Оставила е покупките си в количката, детето също седи в количката. Появява се възрастна дама, която усмихнато се навежда над малкия: „Ах, какво миличко момченце!“ Момченцето вдига поглед към дамата и извиква ясно и раз­брано: „Махай се! Не те обичам!“

Как бихте реагирали на мястото на майката? Боя се, че много майки ще се скарат на детето си: „Така не се говори! Извини се на дамата!“ Или пък сами ще се извинят на да­мата и ще се оправдаят: „Само на две и половина е, още е малък.“ С други думи, много майки ще дадат на момченце­то да разбере, че е лошо да казва какво чувства.

Не смятам, че са прави. Убеден съм, че на тази възраст децата имат право да обличат мислите си в думи. Вредно е за развитието на личността им, за спонтанността им, за дет­ската им същност да ги учим да прикриват чувствата си.

Не твърдя, че всички деца във всяка възраст трябва да казват каквото мислят когато и където им хрумне. Децата следва да уважават чувствата на другите и да бъдат учтиви с тях. Но през предучилищния период те не биха могли да се отнасят деликатно към чуждата чувствителност, без да се изложат на риска да потиснат собствената си жизненост и непринуденост. Онова момченце в количката още не е умеело да разговаря тактично с дамите.

Детето трябва да бъде научено, че и другите хора чувст­ват нещо, когато навърши шест години; тогава ще имате възможност да му разясните, че съществуват обстоятелст­ва и места, където може да изрази чувствата си, но че поня­кога eпo-добре да ги запази за себе си, за да не си навлече неприятности. Така през първите училищни години то вече само ще преценява дали да каже каквото мисли или е по-благоразумно да не го прави. Но в предучилищната възраст го насърчавайте да се изразява свободно. 

Отъждествяване с мъжкия или женския пол

Все в предучилищната възраст детето ви научава на кой пол принадлежи. В предишните глави казах, че докъм тре­тата година децата са един вид асексуални.

И момченцата, и момиченцата си играят с едни и същи играчки, харесват едни и същи неща. И едните, и другите се радват на парцалените кукли и животни. Те, разбира се, не са съвсем еднакви дори през тези години. Като цяло моми­ченцата узряват по-бързо в доста области (в проговарянето например). Момченцата са физически по-агресивни и ак­тивни. Но, общо взето, отликите се проявяват ясно към тригодишна възраст. От този момент нататък момченцата и момиченцата започват да се държат различно и да имат различен поглед върху себе си и света. Една наскоро изляз­ла книга анализира резултатите от наблюдения, проведени над деветстотин деца, и резюмира разликите между поло­вете по следния начин:

Момченцата повече се бият, вдигат пo-голям шум, поемат повече рискове, мисълта им е no-независи­ма, по-трудно учат и са no-крехки… През първата година от живота, а и. пo-късно, умират повече момчета, отколкото момичета. Момчетата са в no-голяма степен изложени на риск от заекване, от трудности в четенето и от най-разнообразни афективни аномалии. Във физическото си развитие те изостават с година или повече от момичетата. Когато тръгват на училище, дори мускулите на ръцете им са определено no-малко развити. Момиченцата, обратно, са no-яки и no-зрели, но мно­го no-покорни, пасивни, послушни; те са по-конфор­мистки настроени и предпочитат заседналия жи­вот. Интересуват се повече от хората, отколкото от предметите, проявяват no-голямо съчувствие към другите, no-чувствителни са към реакциите им и много no-лесно запомнят имена и места. Науката не е установила никаква разлика в коефи­циента на интелигентност на момчетата и мо­мичетата в детството им, но е открила, че те притежават различен стил на мислене и интелек­туални постижения. Момичетата са първенци в езиково отношение. Те проговарят преди момчета­та, а по-късно правят no-малко правописни грешки и пишат повече. Момчетата ги изпреварват в об­ластта на абстрактното мислене, включително математиката и науките. Момчетата проявяват и no-голяма склонност към творчество.

Как да се обяснят тези дълбоки и така рано проявени различия? По всяка вероятност те се дължат на хормонал­ни или генетични фактори, от една страна, и на начина на възпитание, от друга. Експертите не са на едно мнение по въпроса за предимството на биологическите фактори пред възпитателните и културните.

Но във всички случаи, ние, като родители, трябва да на­правим така, че нашите момчета и момичета да достигнат до дълбоко съгласие със своя пол. Ясното утвърждаване на собствената идентичност като представител на определен пол е жизнено важно за себепредставата и за душевното здраве на. детето.

Да си припомним, че и момченцата, и момиченцата имат склонност да се отъждествяват с майка си, която е главно­то лице в живота им, докато са малки.

Понеже обича майка си, момчето не по-малко от моми­чето желае да се отъждестви с нея. Нормално е тригодиш­ното момченце да й каже, че като порасне, ще стане „като мама“! Не рядко момченцето изявява желание да обуе обув­ките на майка си, както впрочем и на баща си, да използва червилото или парфюма й.

Между три и шест години обаче момчетата и момичета­та обикновено тръгват по различни пътища в психологичес­кото си развитие.

От третата година нататък детето е вече достатъчно зря­ло в интелектуално отношение, за да осъзнае разликата между половете. Случва се все пак и още да не разбира как стоят нещата. Едно петгодишно момченце, на което пока­зали голо бебе и го попитали от какъв пол е, отговорило: „Не знам, не мога да позная без дрехите.“

Тъй или инак, по един или друг начин децата между три и шест години откриват, че момчето има пенис, а момиче­то няма. Това откритие е повратен момент в живота на много от тях, макар доста родители да предпочитат да си останат в блажено неведение и да затварят очи пред значе­нието му. Родителите, естествено, го пренебрегват, защото е от областта на секса, а мнозина от тях са под влияние на силно изтласкване, което ги прави глухи, неми и слепи към чувствата, изпитвани от децата по този повод.

Колкото по-здраво е отношението в семейството към сексуалността, толкова по-слаб е психологическият шок, който ще понесе детето, когато направи „откритието“ си. Колкото по-забранителна и гузна е сексуалната „атмосфе­ра“, толкова по-трудно детето ще асимилира изненадващия факт. Но независимо от семейната обстановка, всяко дете реагира различно, по свой личен, единствен по рода си начин. Какви са все пак типичните реакции на децата, когато откриват, че момченцата имат пенис, а момиченцата ня­мат?

Момиченцето може да се почувства ощетено и да си по­мисли, че принадлежи на по-малоценен вид. Или да реши, че е родено с пенис, който му е отнет, вероятно за наказа­ние. Знам, че някои от вас ще си помислят: „Що за безсмис­лици! Никога не съм чувал подобно нещо!“ Но това, което току-що казах, е резултат от наблюдения, правени от спе­циалисти над хиляди малки деца. Ако сте широко скроени, ще стигнете до същите заключения, като се вгледате в иг­рите и се вслушате в разговорите и въпросите на детето ви. Спомням си например, че когато беше на около три годи­ни, малкият ми син попита майка си: „Мамо, къде ти е пишката?“ Тя отговори: „Мама няма пишка. Само момчетата и мъжете имат.“ „Не, имаш – настоя синът ни. – Къде е? Скри­ла ли си я?“

Ако майката наблюдава без предразсъдъци поведението на детето си, тя ще забележи реакциите му към анатомич­ните различия на половете. Ето какво пише в дневника си майка на тригодишно дете:

Каролин завижда на половия орган на брат си Били, който е на пет години, и го показва по много начи­ни, особено когато се опитва да уринира права като него. Тази сутрин я видях да го върши. Беше сама в банята. Свали гащичките си и заста­на пред тоалетната, сякаш ще пишка. Но явно реши, че така не става, и се отказа. Тогава си прещипа кожата и се опита да я сгъне във формата на пенис; очевидно мислеше, че може да го направи и така да се изпишка. Но не успя – кожата се оказа недостатъчна. Опита се още веднъж да уринира права. Накрая се изкатери върху тоалетната чиния, възседна я с лице към стената и се изпишка. Слезе и обу гащич­ките си.

Да разгледаме този въпрос. Момиченцата се чувстват донякъде ощетени и завиждат на момченцата. Това не оз­начава непременно, че изживяват травма. Обикновено, ако момиченцето има уравновесена представа за себе си, то ще свикне с мисълта, че е различно. Ще разбере, че притежава много други неща, които компенсират липсата на някакъв си придатък.

Майката би помогнала на дъщеря си, като й обясни, че момченцата и мъжете имат пенис, но тя притежава нещо, от което те са лишени – матка. Може да уточни, че матката е примерно специална торбичка за бебета в корема на мо­миченцата и жените, че когато пораснат, момиченцата могат да имат бебета, а момченцата – не. Спомням си за едно момиченце, чиято майка му бе обяснила всичко това и което на другия ден пристигна на училище и гордо обяви: „Аз имам матка, аз имам матка!“

От своя страна момчетата могат да изпитат истински шок, когато открият, че жените и момичетата нямат пе­нис. Момченце с примитивно и буквално мислене би могло да заключи, че пенисът им е бил отрязан и че същото ще се случи и на него, ако не слуша. Така едно петгодишно мом­ченце попитало веднъж майка си къде й е пенисът. Тя му припомнила, че вече му е обяснила – мъжете и момчетата имат, но жените и момичетата нямат пенис. То отвърнало: „А, да, спомням си, отрязали са ти го!“

В дом, в който цари здравословна и открита атмосфера по отношение на сексуалността, в който на половите орга­ни се гледа спокойно, момченцето може и да се разтрево­жи, че нещо ще се случи на пениса му, но бързо ще се успо­кои. Момченцата обикновено се гордеят с пениса си и оби­чат да го показват на родителите и приятелите си. Ако май­ката не се притеснява от тези неща, тя искрено ще се забав­лява от наивния начин, по който синчето й се хвали с на­скоро откритите си мъжки атрибути. Ето една такава случ­ка, разказана от учителка в детско заведение:

Тригодишните Карл и Дженифър строят къща от огромни кубчета. Изведнъж Карл вдига поглед и казва: ,“Имам пиш.“ Дженифър продължава да си играе. Карл настоява: „Искаш ли да дойдеш с мен в тоалетната и да ме видиш как пишкам?“ Дженифър кима. Става и отива с Карл в тоалетната. Следвам ги незабелязано и ги наблюдавам иззад вра­тата, без да ме виждат. Карл разкопчава панта­лона си и гордо заявява: „Имам си пенис.“ Дже­нифър свива рамене и прозаично отвръща: „Знам.“ Карл уринира, а Дженифър го наблюдава. Изглежда донякъде заинтересована, но нищо повече. Накрая Карл уточнява: „Няма нужда да сядам като теб, мога да пишкам прав.“ „Много важно, упорито казва Дженифър, и брат ми пишка така.“

Какво да направи майката, за да помогне на детето си да утвърди принадлежността си към женския или мъжкия под? Основният фактор е вие и съпругът ви да приемете пола на детето си. Ако сте щастливи, че имате момче, има всички шансове и то да е щастливо, че е момче. Ако сте доволни, че имате момиче, и то ще се радва, че е такова.

Но момченцето и момиченцето се нуждаят и от модели за подражание. В това отношение смятам, че за момичен­цата е по-лесно да приемат и да утвърдят съзнанието за пола си. По много причини. Една от тях е разликата между днешното градско общество и обществото отпреди сто го­дини. По онова време повечето хора са живели на село или в малки градчета. Тогава момченцето непрекъснато е виж­дало баща си. Ходело е подире му из стопанството. Дори ако бащата е бил например нотариус в провинциално град­че, той се е прибирал да обядва вкъщи. Днес бащите тръгват за работа рано и се връщат късно вечерта. Момченцата рядко ги виждат през седмицата.

Преди сто години е имало много малко учителки и мом­ченцата и момиченцата в началното училище са били обу­чавани предимно от мъже. Сега момчето среща понякога своя пръв учител едва в края на гимназията. Разводите също са довели до липса на мъжки модел за момчетата. Обикно­вено детето се присъжда на майката. Тази ситауция е по-лесна за момиченцата, защото те имат нужда именно от женски модел. Но какво става с момченцето, което най-вероятно рядко ще вижда баща си? Къде да намери своя модел?

Има едно просто, но очевидно трудно приложимо сред­ство: бащата трябва да прекарва много време с детето си, момче или момиче. Бих желал да притежавам някой чудот­ворен аргумент, с който да убедя бащите колко е важна ролята им. За съжаление много мъже са дотолкова роби на амбициите си и на неустоймата си потребност да преуспе­ят, че не намират време да общуват с децата си, докато са малки.

Логическото им обяснение е, че работят много, за да оси­гурят финансово бъдещето на семейството си.

По-късно, когато децата пораснат, ще могат да им обръ­щат повече внимание, мислят те. За беда рядко става така. Когато бащата не посвещава достатъчно време на малките си деца и не установи с тях здрава връзка през тези реши­телни години, впоследствие самите деца не проявяват осо­бен интерес към него. А това е твърде жалко.

Дори много зает баща може да направи за момченцето си (или за момиченцето си) какви ли не неща, за които обик­новено не се сеща. Би могъл например да държи в работата си цветни картички и да ги изпраща на детето си по поща­та. Децата не водят кой знае каква кореспонденция и ще бъдат луди от радост, ако получат писмо от татко. Таткото може и да им телефонира от време на време. Един петминутен разговор значи много за детето.

Всеки баща би следвало да заведе своето дете в службата си и да му покаже какво прави там. Важно е да му обясни по достъпен начин с какво се занимава. Някои професии са по-лесни за обяснение от други. Майката пък може да по­могне на детето да си играе на „татко работи“. Или пък да го подтикне да напише книга, озаглавена „Работата на тат­ко“. Ще обясня подробно как става това в глава 11.

За да изразят принадлежността си към дадения пол, и момченцата, и момиченцата се нуждаят от съответната дегизировка. Ако поразровите у дома, сигурно ще намерите“ за момиченцето си стари дрехи, обувки, шапки и бижута на мама. За момченцето е по-трудно. И все пак снабдете го с шапки, стари джинси, стари обувки, войнишки дрехи, кепе­та, каски. Ако нямате, идете в магазина за военни аксесеоари, все ще намерите нещо подходящо.

Още по-важно е отношението на бащата и майката към момченцето или момиченцето им. Ако майката е горда не само с женствеността на момиченцето, но и със заражда­щата се мъжественост на момченцето, всичко ще е наред. Тя трябва да приеме, че да се инати, да бъде палаво и не­внимателно, да вдига врява е в природата на момчето. Не бива да се опитва да го превърне в кротко, послушно и спо­койно същество, което да прилича на момиче.

Колкото до бащата, и той има своята решаваща роля. Нему се пада да посвети момчето в по-суровите мъжки игри. В същото време той може да обгради момичето с нежност и мекота, за да насърчи кокетството и женствеността му.

Не е зле родителите да помнят, че никое дете не е напълно мъжествено или женствено. Как иначе двата пола биха пос­тигнали разбирателство? Редно е да избягваме клишета като: „За да си мъжествен, трябва да си твърд и нечуствителен“, „Момчетата не плачат“ и „Момичетата няма защо да мислят“. Ние искаме да направим от нашите момчета мъже, способни да проявяват „женски“ качества като съчув­ствие и разбиране. И държим момичетата ни да станат жени свободомислещи, оригинални, способни да рискуват и да разсъждават не по-малко логично от мъжете.

Поради тези причини не бива да бъдем тесногръди в схва­щането си за женското и мъжкото поведение, което преда­ваме на децата си.

Децата трябва да проявяват чувства и да имат поведе­ние, свойствено и на двата пола. Няма да навреди на триго­дишното момченце, ако помага вкъщи, ако майка му го научи да готви или да прави сладкиши. Нито на момичен­цето, ако си играе с камиончета и пожарникарски коли. Стига да искат. Насърчавайте децата си да се държат, как­то се очаква от пола им, но не се поддавайте на клишетата и не изпадайте в крайности.