ДЕТЕТО ВИ И НАСИЛИЕТО

След трагичните събития от последните години родители­те са повече от всякога загрижени за отражението на наси­лието върху децата им. Бяхме свидетели на убийства, бун­тове, масови демонстрации по цялата Земя. Като ни показ­ваше тези събития, телевизията поставяше акцента върху разрушителните инстинкти на съвременниците ни. А ни­кой от нас не иска децата му да станат склонни към наси­лие. Как да попречим на това?

Днес много хора говорят за насилието твърде неясно и общо. Така в една наскоро излязла книга то се разглежда на 356 страници, без авторът да му даде точно определение. За мен насилието, това е чувството на гняв или враждеб­ност в най-крайната му и най-разрушителна форма. Бих предложил следната дефиниция: „Гняв, изразен чрез буйни действия, чиято цел е да наранят физически или да унищо­жат някого“.

Когато става дума за насилие, трябва да се прави разли­ка между действия я чувства. Забележете, че горната де­финиция се отнася до актовете на насилие. Ние искаме децата ни да се въздържат от такива актове и в детството си, и по-късно в живота.

Две деца си играят в детското училище. Едното иска да си играе с камионче, другото не му го дава. Първото грабва едно кубче и яростно удря второто по главата. Това е акт на насилие – ние не желаем децата ни да се държат така.

Преди седмица в моя квартал в Лос Анжелис избухна посред нощ яростна кавга между един съдия и жена му. В разгара на разправията съдията многократно наръгал жена си с нож. Обикновено не свързваме съдиите с идеята за насилие, но в този случай очевидно става дума за акт на насилие. Ние не желаем децата ни до такава степен да не могат да се контролират, когато пораснат.

Стане ли дума за насилие, повечето от нас си представят нож или пистолет. Но има и друг вид насилие, което често пропускаме да споменем. Миналата година се самоуби кметът на малко градче в околностите на Лос Анжелис. И тук става дума за действие, както в случая със съдията, който наръга жена си. Самоубийството е също акт на насилие –срещу себе си.

Чувствата са нещо различно, защото тях не можем да контролираме. Навсякъде в тази книга се опитвам да пока­жа, че те възникват у нас спонтанно – радост и щастие, по­тиснатост и тъга, обич, гняв и враждебност. В този смисъл чувствата, свързани с насилието, не се различават от други­те.

Ако сме съвсем честни пред себе си, ще признаем, че се случва да ни обземе желание за насилие. От време на време мъжът и съпругата му изпитват един към друг неудържим гняв. Когато детето прави нещо, което особено ни дразни, ние изпадаме в ярост. Майката, която твърди, че никога не е имала подобни чувства към детето си, си прави илюзии. И аз съм ги изпитвал към децата си. Това е нормална реак­ция. (Разбира се, ако усещате, че почти непрекъснато сте враждебно настроени към децата си, обърнете се към пси­холог – той ще ви помогне да възстановите обичта си и да нормализирате семейните си отношения.)

Децата ви реагират по същия начин. Това също е нор­мално. Ядосаното дете, което истерично крещи, е несъмне­но изпълнено с желание за насилие.

Много е важно да правим тази разлика между актовете на насилие и желанието за насилие. Не можем да контро­лираме чувствата си, нито тези на децата ни, но можем да се научим да контролираме действията си и да не извършва­ме актове на насилие.

Същото се отнася и до отношенията между индивидите и социалните групи. Насилието е лош начин за разрешава­не на конфликтите между хората, все едно дали са мъж и жена, студент и ръководство на университет, бели и черни. Насилието, шестващо по света през последните години, донякъде ни поотрезви. Ние не искаме то да продължава.

Обратното, искаме разногласията и конфликтите да се решават, без да се прибягва до закона на джунглата. Зато­ва трябва да направим всичко възможно, за да помогнем на децата си, а и на самите нас да контролираме действията си.

Но ние не само държим да предпазим децата си от извършване на отрицателни действия, а и да им предадем положителни ценности като обич, сътрудничество, искре­на заинтересованост от щастието на другите, съчувствие към страдащите. Желаем дати научим да си служат с разу­ма и словото при разрешаването на конфликтите.

Как да направим това? Как да попречим на децата си да прибягват до насилнически действия, когато решават кон­фликтите си с другите? Нито едно научно изследване не сочи, че човешките същества са склонни към насилие по рождение. Хората се учат на насилие. Като, разбира се, учителите им не съзнават какво вършат. Тъжно е да се кон­статира, че склонните към насилие деца и възрастни са ус­воили това от родителите си. Естествено, никой родител не проповядва насилие съзнателно и нарочно. Но резултатът е същият.

Детето се учи чрез подражание и отъждествяване. То прави това, което вижда! Най-фрапиращото доказателст­во, с което лично съм се сблъсквал, е цитираното в глава 9 момче, което замеряше майка си с бутилки. Бе виждало баща си да върши същото и просто го имитираше. Враж­дебна издънка от стар враждебен дънер. В повечето случаи примерът се дава от бащата.

Ясно ми е, че майка, която наскоро е била обзета от гняв, ще си каже, докато чете това: „Господи! Сигурно съм склонна към насилие! И може би оказвам ужасно влияние върху детето си!“ Излишно е да се тревожите. Ако от вре­ме на време се гневите и дори ви се случи да хвърлите някакъв предмет, това още не означава, че сте опасни за околните!

Сещам се за разказа на една моя приятелка. Било през един от онези дни, когато всичко върви наопаки – бойлерът не работи, децата са непоносими и тъй нататък.

За вечеря със съпруга си били поканили гости и тя при­готвяла сьомга в тесто. И тъкмо когато съпругът й се връщал от работа, тестото загоряло – това бил последният удар на съдбата. Жената извадила тавата от фурната и я запратила към стената, като я сплескала цялата. Съпругът й влязъл в кухнята, когато вече отстранявала пораженията. И ето какво й казал: „Скъпа моя, така ли реагира разумно същество при критична ситуация?“ Попитах я какво е из­питала при тези думи. Отговори ми: „Ако беше останало нещо от сьомгата, с удоволствие щях да му го хвърля на главата!“

Много добре познавам тази жена. Тя не е избухлив чо­век. Но е избухнала през този ден. И какво от това? Не е било особено приятно, нито лесно да се почисти кухнята и да се изстържат стените. Но никой не е пострадал и нищо сериозно не се е случило. Така че не бива да смесваме епи­зодичния гняв с истински склонния към насилие характер.

Друг начин да приучим детето към насилие е да търпим поведението му, като не поставяме твърди граници на враж­дебните му действия.

Когато например детето бие другарчетата си, родители­те не винаги го възпират достатъчно убедително. В такива случаи майката му подвиква: „Престани!“, без всъщност да изисква от него наистина да престане. Детето прекрасно знае, че мама няма намерение да отстоява докрай забрана­та си и затова продължава да се бие. В края на краищата майката разтървава хлапетата. Но междувременно е насърчила войнственото поведение на детето си.

Мога да дам дори примери с родители, които се оставят децата им дати удрят. Когато му забранят нещо, детето се разгневява и започва ди ги удря или рита. Майката заявява тогава: „Не е хубаво да правиш така, Били“, но не предпри­ема нищо конкретно, за да му попречи да я удря. В подобни Случаи родителите се позовават на „детската психология“, за да оправдаят страха си да кажат на детето „не“ и да му наложат твърди граници. Често дори твърдят, че не искали „да го потискат“.

Но децата имат нужда да бъдат „потискани“ в някои от действията си! Например когато удрят другарчетата си или родителите си. Необходимо е да им се пречи да бъдат жес­токи с животните или да чупят каквото им попадне. Не бива също да им се позволява да крадат пари от портмонето на мама или да задигат предмети в магазина. Сериозно гре­шим, когато не учим децата си да потискат подобни пори­ви. А това, което трябва да желаем с цялото си сърце, е да не потискат чувствата си. Само така ще бъдем здравомислещи родители и добре психолози.

Ако родителите не поставят солидни бариери пред физи­ческите прояви на враждебност, детето не може да усвои ограничението и да се научи да контролира импулсите си. Не си правете илюзии по този въпрос.

За детето е жизненоважно психологически да приеме гра­ниците, начертани пред .физическото насилие. То много силно се страхува импулсите му да не излязат от контрол и да го завладеят, напълно. Когато юношата, който замеря­ше майка си с бутилки, дойде при мен на лечение, той отча­яно желаеше да му помогна да контролира враждебните си пориви. Боеше се от тях: „Силно ме тревожи това, че по­беснявам и хвърлям предмети по майка ми. Ами ако някой ден я убия? Ужасно ме е страх да не се случи нещо такова.“ С други думи, момчето не можеше да контролира отрица­телните си действия и молеше някой да му се притече на помощ. И тъй като в своята пасивност майката бе неспо­собна на това, то се обръщаше към мен. Истината е, че ако някога юноша се е нуждаел от твърди граници, това бе той!

Когато говоря за твърди граници, това не означава непре­менно, че родителите трябва да напердашат детето. Да се бие враждебно дете подозрително напомня за насилие, на което се отговаря с насилие. (Припомнете си карикатурата, в която бащата бие детето си и му казва: „Ще те науча аз как се бият другите!“) За предпочитане е, разбира се, да напляскате враждебното дете, което се бие или проявява разруши­телно поведение, а не да си заровите главата в пясъка и напълно да пренебрегнете антисоциалните му постъпки. Но има и по-добри начини да овладеете положението.

Да предположим, че детето ви налита на бой или чупи всичко наред. Ако сте в състояние да се контролирате и да запазите спокойствие, прегърнете го и го стиснете здраво. Гледайте го право в очите и му кажете: „Не бива да правиш така! Няма да те оставя да удряш брат си (или другарчето си). Можеш да му кажеш, че си ядосан, но не трябва да го удряш!“

Когато става дума за налагане на строги ограничения по отношение на проявите на насилие, откриваме големи раз­лики между децата. Общо взето момичетата имат по-мал­ко склонност от момчетата към подобни действия. Но ня­кои момчета по-лесно се възпитават от други, които са дръзки и упорити и се нуждаят от месеци обучение, за да се научат да контролират импулсите си.

Понякога родителите несъзнателно одобряват враждеб­ните и антисоциални постъпки на децата си. Детето им се противопоставя, бие другите деца, отнася чужди предмети, бяга, когато се мъчат да му наложат дисциплина, а те вътрешно се радват и без да искат, го насърчават.

В такива случаи майката или бащата казват с възхита: „Страшен е! Е, понякога прекалява и не ни слуша, но тряб­ва да му се признае, че е дете с характер.“

Такова поведение на родителите показва, че самите те като малки са имали склонност към.бунт и антисоциални постъпки, но иначе са били послушни деца. Затова вече като възрастни несъзнателно подтикват децата си да изразяват във враждебни и антисоциални действия онова, което те някога не са посмели да вършат. Насърчението на родите­лите подсилва поведението на децата. Поуката е ясна: ако не искате, като порасне, детето вида стане склонно към враждебност и насилие, наложете твърди ограничения на импулсите му и му помогнете да ги приеме.

Любопитен факт: третият начин да превърнем детето във враждебен и войнствен възрастен е съвсем различен от първите два. В този случай става дума за родители, строго възпиращи враждебните действия, което само по себе си е добро. Но за съжаление същите тези родители правят всич­ко възможно, за да попречат на децата си да изразяват враж­дебните си чувства. Което пък е голяма грешка. Децата не могат да не изпитват от време на време такива чувства. Но ето че въпросната майка категорична им забранява да ги изразяват. Според нея, като не позволява на детето да изра­зява враждебни чувства, ще го научи да не ги изпитва. Оба­че знаем, че това е невъзможно, колкото и да ни се ще. Майката просто принуждава детето си да потиска този вид чувства и да ги изтласква в подсъзнанието си.

Точно в такива случаи се получава дете „за пример“. Външно то „е кротко, мило и възпитано. Навътре в него бушува враждебност и желание за насилие. То е като котел без клапан за изпускане на парата. Дълго сдържаните му чувства в даден момент избухват.

Преди няколко години един студент, който учеше за пас­тор, застреля баща си и майка си. Съседите бяха потресени и скандализирани. В енорията младежът имал репутацията на „идеалното дете“ – спокойно, послушно и почтително. Всъщност съседите и свещениците са познавали само фа­садата му. Не са могли да видят чувствата на гняв и враж­дебност, които са врели под повърхността.

Дайте на детето си безобидна възможност да изрази гнев­ните си чувства. Оставете го да ги формулира и да ги изре­че или осигурете на обекта на гнева му някакъв приемлив заместител: „Знам, че си бесен срещу брат си и че ти се ще да го плеснеш. Няма да ти разреша това, но можеш вместо него да удариш ей тази топка.“

След това малко пътешествие в страната на „не бива“ сигурно вече сте получили доста точна представа за това какво би трябвало да правите, за да не стане детето ви скло­нен към насилие възрастен.

• Не прилагайте насилие, иначе детето ще ви подражава.

•  Правете разлика между акт на насилие и желание за насилие.

• Наложете ограничения на действията на детето си.

• Давайте му възможност да изразява враждебните си и гневни чувства.

• Насърчавайте го да ги назовава с думи. Използвайте техниката на отразяването, описана в глава 4, за да го на­учите да ги контролира.

Сега да се спрем на два въпроса, които пряко интересу­ват родителите: опасните оръжия и симулираното насилие.

Най-напред за опасните оръжия. Нека съвсем ясно ка­жем, че не е хубаво вкъщи да има оръжие. То може да при­чини само трагични произшествия и представлява не­прекъснат стимул към насилие. Жалко и тревожно е да се констатира, че в САЩ съществува национална надпревара в притежаването на оръжие, както и да се види, че нашите сънародници купуват на практика всички видове оръжия. Според една скорошна статистика броят на възрастните американци, които се снабдяват с огнестрелно оръжие, зас­трашително се увеличава. В повечето случаи оръжието е предназначено за самозащита. Лицето, което си го купува, разсъждава горе-долу така: „Наличието на оръжие в дома ми ще ни пази, мен и семейството ми, ако някой се опита да ни стори нещо лошо“. Това е глупаво разсъждение, ос­новано преди всичко на ирационален страх. Подобни думи казва бащата на сина си в романа „Джони, вземи си патлака“:

Спомняше си вечерта, когато баща му за пръв път извади пистолета си и му каза: „Пистолетът е нещо хубаво, защото някой ден може да ти потрябва, ако трябва да се защитиш или да защитиш майка си. Някой ден може да те нападнат. Ако са двама или трима, няма да имаш никакъв шанс. Тогава ще ов­ладееш положението с оръжието си. Щом го видят, веднага ще те оставят на мира. Имаш ли пистолет, никой няма да ти създава неприятности.“

Наличието на пистолет вкъщи, и особено на зареден пис­толет, не предпазва от натрапници, а приканва към убийст­во и трагедия. Оръжието, способно да убива, подтиква към насилие в случай на разправия между родители, които не се разбират. Уж „незареденото“ оръжие крие възможност за трагична смърт, когато децата си играят с него.

Жалко е, че който и да е може лесно да се снабди с оръ­жие. Биха ли дали родителите заредени револвери на две­годишни деца, заиграли се в градината? Не, разбира се! А обществото ни позволява на хора, не по-разумни от двего­дишно дете, да притежават пистолет. Съвременното аме­риканско законодателство разрешава на убийците, на бе­зумците, които стрелят по време на демонстрации, на престъпниците, на гамените, на разделените съпрузи и на душевно болните да си купуват огнестрелно оръжие. Това си е чиста проба лудост, която прави невъзможно да се от­гледат деца в атмосфера, неподвластна на насилието.

Историята с огнестрелното оръжие, собственост на обик­новените граждани в нашата страна, започва с член 4 от Декларацията за правата, според който: „Никога повече правото на хората да притежават и носят оръжие няма да бъде оспорвано.“ През 1776 г. е било наложително да се носи оръжие в името на благоденствието и сигурността на младата нация, която по онова време не е наброявала пове­че от три милиона души. Но неограничената свобода да притежаваш огнестрелно оръжие при повече от двестамилионно население в нашата сложна индустриализирана страна е нещо безумно и с положителност опасно.

През 1967 г. например повече от 5600 американци са за­гинали от куршум. Сравнете тази цифра с данните за други­те страни: Великобритания – 30; франция 20; Белгия -12. Великобритания, франция, Белгия, както и Япония, Нор­вегия, Швеция и Канада, имат много по-строго законода­телство от нашето по отношение на носенето и притежава­нето на огнестрелно оръжие. Съветът ми е следният: освен ако бащата не е ловец и не притежава ловна пушка, по-добре не дръжте вкъщи оръжие и никога – заредено оръ­жие.

Много майки несъмнено се тревожат от изблиците на насилие в обществото ни и проявяват склонност да забра­няват на децата си всяка симулация на насилие. Като на­пример да си играят с детски пистолети, с пластмасови войничета, да гледат по телевизията или на кино филми с на­силие. Някои дори не им позволяват да гледат рисувани филмчета, в които има „насилие“ – когато, да кажем, жи­вотните се налагат по главите или се стрелят. Наскоро в едно детско училище поканили двеста семейства на куклен театър. След представлението две от майките се обадили по телефона на поразената директорка и се оплакали, че децата им са се „нагледали на насилие“!

Страхът от насилието в игрите бе насърчен напоследък от серия от статии в женските списания, критикуващи играчките оръжия и насилието по телевизията, включител­но в рисуваните филмчета. Тези статии не бяха писани от психолози и психиатри, които биха могли да бъдат помоле­ни да се изкажат по въпроса, а от журналисти, изразяващи гледната точка на обикновените граждани.

Мисля, че те излишно разтревожиха много майки. Ужасът от насилието в игрите и представленията е неумес­тен. Този вид родители не предпазват истински децата си от насилието. Те просто ги държат в положение на изола­ция и свръхзакрила.

Откъде идва склонността към свръхзакрила? Майката изпитва страх от собствената си раздразнителност. Бои се, че ще загуби контрол над себе си и сама ще извърши акт на насилие. Всичко това е несъзнателно, но и най-малката проява на насилие по телевизията или на кино задейства страха й, че собственият й гняв ще избухне, че ще удари съпруга си и децата си. И този страх е толкова силен, че тя го проектира върху детето си и започва да смята, че и то го изпитва. Точно затова някои родители не дават на децата си да гледат сцени на насилие на екрана или да си играят с пластмасови войници.

Това е грешка. Детето се нуждае от такива фиктивни отдушници. Ако родителите не му ги осигурят, то ще си ги създаде само. Когато мама, е забранила пистолетите, дете­то стреля с парче дърво или дори с насочен пръст: „Бум! Убит си!“ Децата от векове обичат да си играят с войниче-та. Ако прекалено ги предпазваме от тях и не им ги купува­ме, те ще си ги измайсторят сами.

По чиста случайност в тази събота сутрин, когато пиша тези редове в гостната вкъщи, четиригодишният ми син си играе на килима с пластмасовите войничета, които му ку­пихме от магазина за играчки.

Решил е, че сините войничета са „лошите“, а зелените „доб­рите“ и весело им е организирал схватка. Не е дете, склонно към насилие, и няма да стане такъв мъж. Погрижили сме се за това. Синът ми е кротко, нормално агресивно дете.

Важно е впрочем да се прави разлика между дете, склон­но към насилие, и агресивно дете – понятия, които родите­лите често бъркат. Обратното на склонността към наси­лие е миролюбието. Обратното на агресивността е пасив­ността.

Не бива децата ни да развият склонност към насилие. Но е редно момчетата да притежават известна агресивност, защото не е желателно мъжът да бъде пасивен. Това би му попречило да изпълнява мъжката си роля. Майка, която болезнено предпазва момчето си от всички симулирани форми на насилие, не му прави услуга. Ако му забрани вой­ниците, пистолетите, рисуваните филмчета и филмите с „насилие“ по телевизията и в киното, Тя работи, за да на­прави от него пасивно „момиченце“. Не му помага да при­добие нормалната сила и агресивност, която му е нужна в контактите с момчетата на неговата възраст.

Виждал съм в кабинета си много пасивни момчета. Те се нуждаеха от психотерапия, защото другите момчета им се подиграваха, а те не можеха да се защитават сами. Пара­доксално е, че в крайното си желание да предпазят момче­тата си от насилието родителите, без да искат, ги превръ­щат в пасивни и неспособни да приемат своята мъжестве­ност индивиди. А когато установят катастрофалните резул­тати от възпитанието си, те водят детето при психотерапевт и казват: „Моля ви, господин психолог, излекувайте детето ми от това, на което го научих!“

Но не ме разбирайте погрешно. Не изпадайте в другата крайност – да подарявате на момчето си всякакви играчки оръжия. Ако случайно чуе телевизионната реклама за „пластмасова пушка за командосите на смъртта с хромирани части“ или за „автомат за партизанска война с куршуми, от които блика изкуствена кръв, когато стреляте по елха-та!“, не се смятайте за длъжни да му купувате тези чудовищни играчки.                                                                 

Не бих купил на детето си никаква пушка или пистолет, които наистина изстрелват патрони, каквито и да са те. Един пластмасов куршум може да извади окото на друго дете. Не бих му подарил и пистолет или друга играчка, в която има нещо жестоко, провокиращо или безвкусно. Като на­пример „сглобяемо разпятие“, тоест пластмасов кръст, на който детето само да разпъне Христос. Рекламата за тази „играчка“ в един специализиран каталог съдържаше след­ните потресаващи думи: „За първи път модел на разпятие, което можете да сглобите сами“. „Завладяваща, естетична, истинска играчка“. „Това лесно сглобяемо разпятие е из­тънчен подарък, подходящ за всеки християнски дом!“ Май­ката трябва да проявява здрав разум и добър вкус, когато купува за детето си пистолети, пушки или войничета.

Но дори да оставим момчето да си играе с войници и пистолети играчки, да гледа по телевизията рисувани филм­чета „с насилие“ и уестърни, в които често се вада! оръжие, ние пак няма да създадем от него момче без проблеми, прис­пособено към мъжката си роля. Родителите следва да ува­жават и инстинктивните прояви на темпераментното, буй­но и динамично момченце. Когато мама гордо каже: „Ето това е истинско момче!“, тя признава активната мъжка природа на сина си. Ако подкрепя неговата самостоятел­ност, напористост, способността му да се защитава от дру­гите, то ще стане нормално и здравословно агресивен, но не и склонен към насилие мъж.

Да не смесваме враждебност и склонност към насилие с агресивност. Ние искаме, когато пораснат, момчетата ни да станат агресивни и динамични мъже. Но желаем и да бъдат достойни граждани, да използват разума си и мирни­те средства, за да разрешават конфликтите си, а не да при­бягват до насилие.

Много бащи мислят, че съпругата им е прекалила, като е забранила на децата да си играят с пистолетчета и войничета, но си мълчат. Това е жалко, защото жената иска съп­ругът й да бъде силен, надежден и уравновесен човек, на който да може да се опре. Свръхзакрилата на момченцета и забраната да проявяват симулирано насилие не спомагат да се възпита такъв силен и солиден мъж.

Възрастните си осигуряват безобидни отдушници за чув­ствата си на враждебност и желанието си за насилие – спорта и спектаклите например. Те ходят на футболни или хокей­ни мачове и крещят: „Убийте съдията!“, четат криминални романи и гледат филми с насилие в киното и по телевизия­та.

Децата се нуждаят от такива изкуствени отдушници не по-малко от нас. Оставете детето си да играе с войници и пистолетчета, ако иска. Това няма да му навреди. Ако му забраните да го прави, ще създадете в съзнанието му зона табу. Тогава тези игри ще придобият за него неустоима привлекателност и то ще им се отдава във ваше отсъствие.

Да се спрем сега на проблема с насилието в средствата за информация. Да си представим, че, общо взето, следвате съветите, давани в тази книга. Тоест правите необходимо­то, за да задоволите основните психологически потребнос­ти на детето си;

В такъв случай то няма особени причини да изпитва фрустрация и да подхранва у себе си чувства на враждебност и желание за насилие. Осигурили сте му интересна и стиму­лираща среда, така че да има възможност да играе вкъщи и навън, да чете, да се отдава на артистични дейности и да прави куп интересни и поучителни неща, а не само да гледа телевизия. Детето ви не стои „залепено за телевизора“ по четири-пет часа дневно. Вие разумно ограничавате време­то, което прекарва пред малкия екран. Възнаграждавате го и го насърчавате да гледа хубавите детски предавания. Ако вършите това, не се безпокойте, когато попадне и на про­грами, в които се говори за насилие.

Според едно погрешно мнение, което искам да опровер­гая (и което намираме във вестникарски статии за децата и насилието по телевизията), децата се учат на насилие, като го виждат по телевизията. Няма никакво научно доказателство в подкрепа на тази теза. Децата стават склонни към насилие, когато родителите ги научават на това, действай­ки както посочих в тази глава. А именно:

– когато не задоволяват психологическите им потребнос­ти и пораждат у тях вътрешен гняв и враждебност;

– когато децата подражават на склонни към насилие ро­дители;

– когато родителите ги насърчават да извършват актове на насилие и не проявяват достатъчно твърдост, ако те бият други деца или чупят предмети;

– когато не ги оставят да излеят враждебните си чувства. Ако избягвате тези грешки, няма за какво да се боите от малкия екран.

Понякога родителите реагират, сякаш насилието по те­левизията е някаква новост, сякаш никога в човешката ис­тория децата не са се сблъсквали с насилие. Това е явна грешка. Библията е пълна с престъпления, произведенията на Шекспир също, а в детските приказки ламите и чудови­щата съществуват векове преди да се появят в телевизион­ните програми за деца.

Често между поразения от насилието възрастен и дете­то, което не се впечатлява от него, съществува истинска „поколенческа бездна“. Децата нерядко са жадни за ужася­ващи истории, защото за тях това е начин да овладеят вътрешните си чувства на враждебност и порива си към насилие. Приказка, която критиците осъждат заради съдържащата се в нея жестокост, ще се хареса на децата, защото отговаря на дълбоките им потребности и им пома­га да се освободят от неосъзнатия си свят на насилие и враж­дебност.

Вашето дете прекрасно прави разлика между насилието на екрана на телевизора или в киното и истинския акт на насилие, който извършва, когато бие друго дете, мъчи жи­вотно или похищава чуждо имущество.

Веднъж лекувах четиригодишно дете, което в един мо­мент ми се ядоса. Преди да успея да му попреча, то ме уда­ри с юмрук и каза: „Мразя те, идиот такъв!“ Отговорих му твърдо: „Томи, можеш да ми съобщиш, че си бесен, да ме наричаш идиот и каквото искаш, но няма да ти позволя да ме удряш.“ Малко по-късно, по време на съшия сеанс Томи започна да играе на война с войничета в пясъка, като вой­ските му бомбардираха и унищожаваха врага. Ако не му бях поставил твърди граници, когато ме удари, щях да го насърча да извършва актове на насилие. А като му позво­лих да изрази чрез игра своите чувства, желанието си за насилие, аз му помагах да изпита облекчение, без да стига до действие.

Давах му шанс да приключи с поривите си към насилие, та после да развие у себе си топли и положителни чувства. Можете да приложите на практика същите принципи с ва­шето дете. Очертайте строги граници, но му оставете от­душник, съобразен със социалните ни навици.

Съгласен съм впрочем, че е добре да се намали количес­твото насилие и садизъм по телевизията и в киното. Но излишъкът на садизъм и насилие не е единственото слабо място на телевизията. Програмите й нямат никаква обра­зователна стойност, никога не се обновяват и определено насърчават жаждата за печалби и продажността. („Този щастлив кандидат печели хладилник, един прекрасен буик и безплатна седмица в Бърбанк!“) Потръпвам, като си по­мисля колко малко се използват огромните възпитателни възможности, които телевизията предлага и на децата, и на възрастните. Имайки предвид какво представлява тя понастоящем, ние, родителите, трябва да проявяваме здравомислие и да подбираме програмите, които децата ни гле­дат.                                             

Но не бива да се поддаваме на изкушението да обвинява­ме телевизията за цялото насилие, което виждаме около нас. Да не забравяме, че насилие има и в части на света, където никога не са виждали телевизор! Изобилието от статии в списанията излишно разтревожиха майките, кои­то се отдадоха на прекалени и смешни опити да предпазват децата си от всичко, напомнящо за насилие в телевизион­ните предавания.

Изчаках, за да ви открия най-ефикасната възможна мяр­ка срещу насилието. Тя се нарича обич.

Нека никога не забравяме, че враждебните и склонни към насилие възрастни са били деца, лишени от истинска неж­ност. Възрастните, които убиват и нараняват, са болни, и комплексирани хора, изпълнени с омраза, защото им е лип­свала любов.

Най-добрата ваксина срещу вируса на насилието, която. можем да предложим на децата си, е нашата обич и роди­телската ни нежност. Вместо да прекарваме времето си в опити да попречим на вируса да зарази децата ни, по-добре да го посветим на създаването на здрави връзки на обич с тях. Не е достатъчно да не ги учим на садизъм – трябва и да ги възпитаме в дух на положителни ценности като нежност, топлина, съчувствие, искрено желание да помагат на дру­гите и да ги уважават. Необходимо е да засилваме и насърча­ваме идеализма на младостта им, да им покажем ужасите и драмите на войната, да ги завербуваме за онова, което пси­хологът Уилям Джеймс нарича „моралната противотежест на войната“, тоест енергичният поход срещу постоянните проблеми на човечеството – бедността, замърсяването на околната среда, расовата омраза и войната. Длъжни сме да ги научим да обичат другите, както обичат себе си.

Почвата, върху която искрената привързаност към чове­чеството може да избуи у децата ни, е нашата бащина и майчина обич. Ако упражняваме с любов родителския за­наят, ще сме свършили най-важното, за да направим от децата си уверени в себе си и миролюбиви граждани, вместо враждебни и склонни към насилие индивиди.